Джон Голсуърти
Над всичко (9)

III

Първата сутрин в новия си дом Джип се събуди с врабците. Тези и още много тем подобни цвъртяха и чуруликаха. Скоро обаче се дочуха истинските пойни птички, които сякаш се бяха събрали в нейната градина. Дойде й на ум едно старо стихотворение:

„На милата майка природа децата

Са събрани на младоженците пред краката;

Техните чувства благославят“.

Тя се обърна и погледна Фиорсен. Той спеше, с глава заровена във възглавницата, така че се виждаше само гъстата му разрошена коса. И внезапно я полазиха тръпки. Сякаш тук лежеше некой друг човек. Действително ли той й принадлежеше завинаги и тя нему? Това тяхната къща ли беше, техният общ дом? Всичко изглеждаше тъй различно, по-сериозно, в това чуждо легло, в тая чужда стая, дето щяха да живеят заедно. Полека, за да не го събуди, тя се изкрадна от леглото и застана пред прозореца. Светлината беше още смътна, но далеч зад дърветата небето вече се червенееше. Човек би могъл да помисли, че е на къра, ако не беше слабият шум на пробуждащия се град и леката мъгла, която сутрин забулва Лондон. Тя беше господарка на тая къща, трябваше да я управлява, да се грижи за всичко. А, кучетата? Какво ли ядат?

Това беше първият от многото изпълнени с грижи часове. Нейният изтънчен вкус искаше съвършенство, обаче нейната чувствителност не й позволяваше да изисква това от други, особено от слугите — защо да ги мъчи?

Фиорсен нямаше представа за редовен живот, не можеше да оцени труда и мъките и във воденето на домакинството. А тя беше много горда, за да го моли за помощ, може би и много умна, тъй като в тия работи той беше съвсем неспокоен. Неговото правило беше да живее като птичките във въздуха. И Джип не би искала нещо повече, но това беше почти невъзможно в къща с трима слуги, няколко яденета, две малки кучета й малко опитност да се справиш с всичко това.

Тя не поверяваше никому трудностите, които я измъчваха. Трябваше да бъде много предпазлива с Бети, която, консервативна до мозъка на костите си, мъчно се свикваше с Фиорсен, както някога, мъчно се бе свикнала с Уинтон. Главната й грижа обаче беше баща й: Макар че копнееше за него, тя се страхуваше от първата си среща с него. Той дойде за първи път, както бе свикнал да идва, когато тя беше малка — по време, когато онзи, комуто тя сега принадлежеше, вероятно беше излязъл. Тя сама му отвори, притисна се о него, за да не видят острите му очи лицето й, и почна веднага да разказва за кученцата, които бе нарекла Дон и Доф. Те били чудесни, нищо не можело да се опази от тях, вече разкъсали чехлите й, вмъкнали се в долапа с порцелановите съдове и там заспали. Татко трябва сега да разгледа цялата къща.

Приказвайки през всичкото време, тя го поведе нагоре по стълбите, после в градината, в стаята за музика, в която можеше да се влезе направо от страничния къщен вход. В тази стая Фиорсен можеше да свири на спокойствие. Уинтон вървеше до нея спокойно, като правеше тук-там по някоя уместна забележка. В края на градината те погледнаха над зида към тясната пътека, която ги делеше от друга една градина, и внезапно той стисна ръката й и попита:

— Е Джип, как беше всичкото време?

— О хубаво, в известно отношение. — Но тя не го погледна, нито той нея. — Я виж, татко! Котките си направили тука цяла пътека!

Уинтон си прехапа устните и се отвърна от зида. Мисълта за онзи човек го изпълваше с горчивина. Тя не иска да му каже нищо, иска да запази веселия си израз — но това не може го излъга!

— Виж минзухарите ми! Днес е наистина пролет!

Дори една-две пчели бяха излетели. Младите листенца по дърветата изглеждаха още прозрачни, сякаш, за да не пречат още от сега на слънчевите лъчи да минават през тях. Ярките цветове на минзухарите, с тънки жилки по тях, събираха светлината като чашки. Лек ветрец люлееше нежно вейките, тук-там шумолеше някой сух лист. По тревата, синьото небе, цъфналите бадеми блестеше младата пролет. Джип склони ръце.

— Чудесно, да усещаш пролетта!

Уинтон помисли: — Тя е променена! Тя беше по-нежна, по-оживена, имаше по-дълбок цвят у нея, повече сериозност, повече полет в стойката й, повече нежност в усмивката й. Но беше ли щастлива?

Един глас каза:

— Ах, какво удоволствие!

Тоя тип се бе промъкнал като някаква котка! На Уинтон се стори, че Джип трепна.

— Татко мисли, че в стаята за музика трябва да турим тъмни пердета, Густав.

Фиорсен се поклони.

— Да, да, като в някой Лондонски клуб.

Уинтон, който я наблюдаваше, забеляза няма молба по лицето й, и като се усмихна принудено, каза:

— Вие сте много добре тука. Радвам се да ви видя пак. Джип изглежда чудесно.

Пак един от ония поклони, които той толкова мразеше! Комедиант! Никога, никога няма да свикне да го понася! Но не бива, не може да прояви това! И щом можа, той си тръгна, изпълнен със съмнения и грижи, но решен да бъде готов да се притече, щом детето го повика на помощ.

Едва десетина минути, след като си беше отишъл, пристигна леля Розамунд, подпирайки се на бастун, защото и тя страдаше от ставен ревматизъм. Добрата госпожа съвсем не знаеше колко много обича внучката си докато не я изгуби чрез тоя брак. Тя искаше да я има пак за себе си, да излиза с нея и да я глези, както по-рано, и нейният проточен говор не можеше да прикрие чувствата й.

Джип забеляза как Фиорсен подражава тоя говор, и ушите й пламнаха. Кученцата, с техните муцунки, техните лудории и пакости, тяхното хранене, за известно време отклониха опасността. После комедията пак почна. След като леля Розамунд малко внезапно стана и се сбогува, Джип се спря до прозореца с лице, подобно на маска. Фиорсен се приближи, обхвана я за кръста и попита с ядовита, въздишка:

— Ще идват ли често тия добри хора?

Джип се дръпна.

— Ако ме обичаш, защо се мъчиш да обиждаш хората, които също ме обичат?

— Защото ревнувам. Ревнувам дори от тия кученца.

— И ще им направиш ли нещо?

— Да, ако са все при тебе.

— Мислиш ли, че мога да бъда щастлива, ако правиш зло на съществата, които ме обичат?

За пръв път нейните близки идеха в новата й къща. Това беше много!

— Ти не ме обичаш, — каза Фиорсен с хрипкав глас. — Ако ме обичаше, бих го почувствувал чрез устните ти, бих го видял в очите ти. О Джип, обичай ме! Трябва да ме обичаш!

Но любов по заповед й се чинеше просташка и глупава. В душата си тя изстина към него. Ако една жена не отказва нищо на един мъж, когото не обича истински, сенки вече падат върху новия дом. Фиорсен знаеше това, обаче неговото самообладание не беше по-голямо от това на двете кученца.

При все това първите няколко седмици в новата къща бяха твърде много запълнени, та не оставаше много време за съмнения и съжаления. Няколко големи концерта бяха определени за през май. Тя ги очакваше с голяма радост и оставяше на заден план всичко, което не беше във връзка с тях. Без да се скъпи, тя му подари, в замяна на сърцето си, за което тайно съзнаваше, че се тегли назад, цялото си време, цялата си енергия. Готова беше да свири с него по цял ден. Обаче сутрин беше свободна, тъй като той спеше до единадесет и едвам към дванадесет можеше да почне. През това време тя се занимаваше с домакинството, правеше покупки, което нещо за много жени е единственият истински спорт, гонитбата по идеала, борбата на собствения добър вкус против света, тайната страст да станат още по-хубави. Джип никога не пазаруваше без да почувствува лек гъдел по нервите. Тя мразеше да я докоснат чужди ръце, обаче радостта й не се намаляваше, когато стоеше пред огледалото, а продавачите мереха и бодяха по стройната й фигура и я наричаха „милостива госпожо“.

Някоя сутрин тя отиваше да язди с баща си. Един ден, след като бяха яздили в Ричмонд парк, те седнала да закусят на терасата на един хотел. Няколко овощни дървета над главите им още бяха в цвят, слънцето посребряваше извивките на реката и заливаше със златен блясък набъбналите листа на дъбовете. Уинтон пушеше следобедната си цигара и гледаше през дърветата към реката. Джип го погледна крадешком и попита съвсем тихо:

— Ходил ли си някога на язда с майка ми, татенце?

— Само веднаж. Същия тоя път, който минахме днес. Тя яздеше една бяла кобила, аз една алеста… — Да, в горичката, там на хълма, дето бяха яздили днес, той бе слазъл тогава и бе стоял до нея!

Джип простря ръката си през масата.

— Разкажи ми за нея! Хубава ли беше?

— Да!

— Тъмна? Висока?

— Като тебе, Джип. Малко, малко — той не знаеше как да опише тая разлика — малко по-чуждестранна на вид. Баба й била италианка.

— Как се влюби в нея? Внезапно?

— Тъй внезапно както… — той дръпна ръката си и я сложи на оградата — както слънцето пада на ръката ми.

Джип каза като че ли на себе си:

— Да, не зная дали разбирам това, като че ли още не. Обикна ли те тя още от първото виждане?

— Човек вярва това, което му се иска, но тя все ме уверяваше.

— И колко време?

— Само една година!

— О татенце! Не мога да понасям мисълта, че съм я убила, не мога да я понасям!

Уинтон стана и един уплашен кос спря да пее. Джип продължи твърдо: — Не искам да имам деца. И не искам да обичам толкова. Страх ме е.

Уинтон я погледна, намръщен над своето минало.

— Любовта, — каза той, — ни сграбчва и ние сме загубени. Дойде ли, тя е добре дошла, все едно дали ще ни убие или не.

Като стигна в къщи, още не беше време за обяд. Тя побърза с банята си и с обличането, и се завтече в стаята за музика. Завесите бяха сребристо сиви, канапето покрито със златно-сребърна материя, камината с медни релефи. Цялата стая беше студия в сребро и злато, освен две цветни фантазии — параванът пред пианото беше нарисуван с блестящи паунови пера и в една синя персийска ваза блестяха червени цветя в разни тонове.

Фиорсен стоеше до прозореца и пушеше. Той не се обърна. Джип сложи ръката си на рамото му.

— Съжалявам, че закъснях. Но сега е единадесет и половина.

Лицето му беше намусено, сякаш целия свят го беше обидил.

— Жалко, че е трябвало да се върнеш. Сигурно е било чудесно за язда.

Не биваше ли да язди с баща си? Каква безсмислена ревност и егоизъм. Без да каже ни дума, тя седна пред пианото. Не можеше да понася несправедливости, а той при това миришеше на ракия! Отвратително, да пиеш още сутринта! Тя седеше пред пианото и чакаше. Такъв щеше да бъде, докато музиката разпръснеше лошото му настроение; тогава щеше да дойде да я потупа по рамото и да сложи устните си на тила й. И тя изведнаж каза:

— Густав, какво съм сторила, което не ти харесва?

— Имаш баща.

Джип се засмя. Както стоеше пред нея, той приличаше на упорито дете. Той се приближи и сложи ръката си на устата й. Тя погледна над тая ръка, сърцето й се колебаеше между разкаяние и гняв. Очите му се сведоха пред нейните, той дръпна ръката си.

— Да почнем ли? — попита тя.

— Не, — отвърна той рязко и слезе в градината.

Възможно ли беше да е преживяла такава неприятна сцена! Тя остана пред пианото, свирейки все същата фраза, без да съзнава какво свири.