Джон Голсуърти
Над всичко (26)

XX

Три дена след несполучливото си бягство Джип писа на Дафне Уинг. Съобщи й за болестта на Фиорсен и спомена за една малка къщица близо до Милденхем, дето Дафне щеше да е добре и запазена от любопитни погледи. На края молеше да й се позволи да плати за всички загуби от нарушените договори.

На следната сутрин пристигна господин Уег с шапка с черен креп и с черни ръкавици. Той се загледа в градината, сякаш призоваваше някое видение за оная топла, нежна нощ, когато лунната светлина изливаше своя прозрачен блясък над слънчогледите, а дъщеря му танцуваше по моравата. Джип му протегна ръка:

— Добър ден, господин Уег, много любезно от ваша страна, че дойдохте.

Господин Уег се извърна. Месестото му лице изглеждаше много съкрушено.

— Надявам се, че сте добре, госпожо. Хубава къща имате. И аз много обичам цветя, те са моята страст.

— Много е приятно да ги има човек в Лондон, нали?

— Да-а! Тук биха вирели и гиргини, струва ми се.

След като задоволи по тоя начин смътното си желание да се покаже светски човек и да я поласкае, той продължи:

— Дъщеря ми ни показа вашето писмо, но в такава деликатна работа предпочитам устен отговор. Вие сте много любезна — във вашето положение — аз ценя това. И аз се опитвам да постъпвам християнски. Всичко тленно преминава, човек не знае кога ще му дойде редът. Казах на дъщеря си, че ще се срещна с вас.

— Много се радвам. Аз се надявах, че ще дойдете.

Господин Уег се изкашли и продължи:

— Не искам да кажа пред вас нещо рязко за една известна личност, още повече, като узнах, че е болна, — но наистина не зная как да се справя с цялото това положение. Не мога, във връзка с цялата тая работа да мисля за пари, обаче за дъщеря ми това е сериозна, много сериозна загуба. Трябва да мисля за честта на името си. Името на дъщеря ми — да, то е мое име — аз съм познат и уважаван човек, не ви казах това по-рано. Понякога почти не мога да се владея и само това — само мисълта за вас… ако смея да кажа така… ме спира…

— Моля, оставете ме да направя това, за което молех, господин Уег. Ще ми бъде мъчно, ако не ми се позволи поне това.

Господин Уег се изсекна.

— Това е деликатна работа, — каза той. — Не зная какъв е дългът ми. Наистина не зная.

Джип дигна очи.

— Главното е да се спестят на Дези мъки и страдания, нали?

Господин Уег сякаш искаше да каже: „Мъка!… Това е моя работа!“ — После тоя израз изчезна и вместо него се появи на лицето му някаква топла благосклонност, като човек, когото ухажват. Той се отвърна и пак се изкашли. Джип полека каза:

— Зарад мене!

Господин Уег я погледна смутено и каза с тон, който се мъчеше да бъде любезен:

— Щом поставяте така въпроса, не виждам как бих могъл да откажа. Но трябва да остане само между нас, не мога да се отрека от своето становище.

— Разбира се. Благодаря ви. После ще ми съобщите всичко необходимо. Да не ви задържам повече. — И тя му протегна ръка.

Господин Уег я улови.

— Да, наистина имам работа. Ще придружа тялото на един господин до гробищата Камден Хил. В дванадесет часа е погребението. Аз съм винаги точен. Сбогом!

Тя проследи с поглед четвъртитата му, черна фигура, която излизаше из входната врата, видя го как закопчава лъскавите си ръкавици, после се качи горе и си изми лицето и ръцете.

Няколко дни състоянието на Фиорсен беше колебливо, но всеки час опасността намаляваше. След две седмици напълно спокоен живот, не оставаше, според думите на доктора, друго, освен да се избягва всеки повод за връщане на болестта. Малко морски въздух щеше да е от голяма полза. Джип можеше да се справи с него, докато беше още болен, обаче тя преживя няколко много горчиви часове, преди да прати за детето, Бети и кучетата, и да почне окончателно живота си пак в своята къща. Дълговете на Фиорсен бяха платени, също хилядата лири на Розек и загубите на Дафне Уинг. Тя беше отишла в оная къщичка, дето никой не я знаеше и там прекарваше в самота и страхове, облечена в черно и със златна халка на пръста като единствена утеха.

Август и първата половина на септември прекараха на море. Фиорсен беше въздържан и доста спокоен. Той беше преживял голям страх и не можеше да го забрави така скоро. Живееха в една селска къща. Към простите хорица той се показваше от най-симпатичната си страна; постоянно се мъчеше да откъсне своята „морска жена“ от нейното дете и да я увлече след себе си по тревясалите скали и жълтия пясък на крайбрежието, дето да бъде само негова. Най-голямата му радост беше, когато можеше да открие някое ново място, дето да се къпят и сушат после на слънце. А Джип, седнала на покритата с водорасли скала, натопила само краката си във водата и оправяща с пръсти влажната си коса, наистина приличаше на морска русалка. Само да го обичаше! Но макар че тук, всред природата, той по-лесно се понасяше, сърцето й не се разтвори, не трепваше при неговия глас, не биеше по-силно под неговите целувки. Очите й имаха, когато гледаха него или детето, съвсем различен израз, та дори и един егоист като него би забелязал това. Той почна да ненавижда малката си съперница и тя забеляза това.

Щом времето се влоши, той стана безпокоен, почна да иска цигулката си и те се върнаха в града. Джип все имаше чувството, че това е само затишие пред буря. Едва се бяха прибрали в собствената си къща и това чувство се сгъсти като дъждовни облаци по небето след ясни дни. Тя беше мислила често за Дафне Уинг, писа й и получи следния отговор:

„Мила госпожо Фиорсен,

О, толкова мило е от ваша страна да ми пишете, понеже зная какво трябва да мислите за мене! Много любезно беше от вас да ме изпратите тук. Старая се да не мисля, но, разбира се, не ми е възможно. Все ми е едно какво ще стане. По-късно и майка ми ще дойде тук. Понякога лежа по цяла нощ и се вслушвам във вятъра. Не намирате ли, че това е най-тъжното нещо на света? Дали ще умра? Дано! Ох, надявам се, наистина се надявам, че ще умра. Сбогом, мила госпожо Фиорсен! Никога няма да си простя това, което ви сторих.

С благодарност ваша

Дафне Уинг“.

Никога между нея и Фиорсен не се бе споменало за малката танцувачка. Джип не знаеше дали той мисли за нея и дали знае какво е станало. Но тъй като часът й наближаваше, тя все по-силно чувствуваше, че би трябвало да отиде при нея. Затова писа на баща си, който след къс престой с леля Розамунд в Харогет, пак беше в Милденхем. Уинтон отговори, че при Дафне има болногледачка, освен това още една жена, навярно майка й, но не бил запитвал направо. Дали Джип не може да дойде? Той бил сам и ловът на лисици щял да почне. Под такива сухи съобщения той обикновено прикриваше копнежа си. Но мисълта да му достави някаква радост, желанието да препуска с ловците, засилиха решението й да отиде. Детето беше добре. Фиорсен не пиеше и тя можеше да си разреши тая малка ваканция и да успокои съвестта си относно момичето. Откакто се бяха върнали, тя го придружаваше на пиано всеки ден, както по-рано. Една сутрин тя използува края на упражнението, за да каже:

— Искам да отида за една седмица в Милденхем. Татко е тъй самотен.

Тя видя, че шията му се изчерви.

— При него? Не! Той ще те открадне, както беше откраднал бебето, ако иска. Не тебе! Не!

При това неочаквано избухване тя се възмути. Никога не му беше искала нищо, той нямаше право да й отказва това! Той се приближи и я обви с ръцете си:

— Моя Джип, искам те тука… и аз съм самотен. Не отивай!

Тя се опита да отмахне ръцете му, но не сполучи и ядът й се засили. После каза студено:

— Има и друга причина.

— Няма причина, която да може да те отнеме от мене!

— Момичето, което скоро ще добие дете от тебе, живее близо до Милденхем; искам да видя как е.

Той я пусна, дръпна се назад и седна на канапето. А Джип помисли: „Съжалявам, но той го заслужава“.

— Тя може да умре, — продължи Джип. — Трябва да отида, но няма защо да се боиш, че няма да се върна. От днес след една седмица ще се върна, обещавам.

Той я погледна втренчено.

— Да. Ти не нарушаваш обещанията си, няма да излъжеш. — Но изведнъж пак почна: — Не, Джип, не отивай!

— Трябва.

Той я взе в прегръдките си.

— Но кажи тогава, че ме обичаш!

Обаче тя не можеше. Друго нещо беше да търпи прегръдките му, друго да лицемери. Когато той излезе, тя си оправи косите и помисли: „Тук, дето ги видях с онова момиче!“

 

 

Късно след обед тя пристигна в Милденхем. Уинтон я чакаше на гарата. Отивайки за в къщи, те минаха край къщицата, дето живееше Дафне Уинг. Това беше малка обрасла със зеленина къщица пред една горичка, с градинка пълна със слънчогледи. Тук живееше старият жокей Петънс с овдовялата си дъщеря и трите й деца. Тоя „стар дърдорко“, както го наричаше Уинтон, работеше още в конюшните на Уинтон, а дъщеря му переше в Милденхем. Джип беше взела за Дафне Уинг същата сестра, която беше гледала и нея, същият стар доктор и сега трябваше да играе ролята на спасител. Къщичката беше като заспала, но Джип не поиска да спрат, искаше й се по-скоро да бъде пак дома, да види пак стаите, да вдъхне познатия мирис на къщата, да погали старата си кобила и да усети как животното души за захар в ръката й. Колко хубаво беше да се върне пак здрава и все още способна да язди! Усмивката на Марки пред вратата я зарадва, дори тъмнината в хола я правеше да се чувствува щастлива. Един последен слънчев лъч падаше върху тигровата кожа, на която тя толкова често се бе тръшкала смъртно уморена след някой лов.

Петънс чешеше старата кобила. Гладко избръснатото му, мазно лице й се усмихваше: — Добър вечер, госпожице, извинете, добър вечер, милостива госпожо! — Малките му, кафяви очи, вече засегнати от старостта, я гледаха с любов.

— Е Петънс, как си? Как е Ани, децата какво правят? А моята стара любимка?

— Чудесно, госпожице, тя е още пъргава като млада котка. Ако я яздите утре, ще ви носи като птица.

— А краката й? — и Джип погледна твърдите като стомана крака.

— Не са се подували нито веднъж, откак се прибра. Целия юли и август беше навън, но аз я упражнявах, като мислех, че може да дойдете.

— На пипане са чудесни, — каза Джип и все още наведена продължи: — Как е младата дама, която пратих у вас?

— Ах, милостива госпожо, тя е малко млада, а такива съвсем млади дами много се вълнуват в такова време, бих казал, че… — С явно усилие той преглътна думите: „Не са били никога при жребец“. — Е да, не може да се очаква другояче. О, майка й е много смешна. Ядосва ме, дразни ме страшно. Разбира се — долна класа — това е то. Младата дама е истерична, разбира се, като е изгубила толкова рано съпруга си.

Джип усещаше неговата злобна усмивка без да вдигне очите си. Но какво, и да откриеше истината? Той умееше да пази тайна.

— Доста неща преживяхме вече, плачове и припадъци, да, да! Когато човек овдовее толкова рано, разбира се… Спомням си, като бях в Ирландия при капитан О’Нейл…

„Трябва да се отърва от него, иначе ще закъснея за вечеря“, помисли Джип и попита: — Петънс, кой купи младото, кафяво конче?

— Господин Брайян Съмерхей, милостива госпожо, ей там от Уидрингтон. За лов и за града.

— Съмерхей? Той ли?! — Джип си спомни за младежа с ясните очи и закачливата усмивка, за смелия момък, яхнал на алеста кобила, който й напомняше за някого.

— У него животното ще е добре вярвам?

— О да, госпожице, добра къща и добър господар. Той идва тука да го види и пита за вас. Казах му, че вече сте омъжена. — А, каза той, — тя язди много хубаво. Спомня си и за коня ви. Господин майорът не беше тука, аз му дадох да опита кончето и той прескочи с него няколко огради. Като се върна, каза „Ще го купя“. Той говори приятно и не пилее времето си, още не беше изминала една седмица, и дойде, взе си коня. Ще го носи добре, той е добър ездач и смел, но трябва да има твърда ръка.

— Да, Петънс, а сега трябва да си вървя. Кажи на Ани, че утре ще дойда.

— Добре, госпожице. Срещата е утре в седем и половина при Фил Крос. Ще дойдете, нали?

— Разбира се. Лека нощ.

Бързайки през двора, Джип си мислеше. „Язди чудесно! Колко мило! Радвам се, че той е купил коня ми!“