Джон Голсуърти
Над всичко (4)

IV

Джип беше свикнала да придружава баща си до извора, чиято вода той като другите пациенти трябваше всяка сутрин да поглъща бавно в продължение на двадесет минути. През това време тя стоеше в някой отстранен кът на парка и четеше в едно томче от изданието Реклам ежедневния си немски урок.

На сутринта след посещението у баронесата тя седеше пак там, четейки Тургеневите „Пролетни води“, когато видя да се задава бавно по пътеката граф Розек с чаша в ръка. Споменът за усмивката, с която й беше представил Фиорсен, я накара да се прикрие зад слънчебрана си. Обут в лачени обувки, с грижливо запретнати панталони, той вървеше с малко вдървения вървеж на човек, който носи корсет. Съзнанието, че той носи такава изключително женска част от облеклото, засилваше нейното отрицание. Как може мъж да бъде такъв? Разказвали й бяха обаче, че той е добър ездач и стрелец, и много силен. Когато отмина, тя затвори от страх, че може да се върне, книжката си и побърза да се махне. Обаче знаеше, че фигурата й и еластичният й ход я издават.

На следната сутрин тя четеше, почти със затаен дъх сцената между Джема и Санин, когато чу гласа на Фиорсен зад себе си:

— Госпожице Уинтон!

Той също държеше чаша в едната си ръка и шапка в другата.

— Тъкмо се запознах с баща ви. Може ли да седна за малко?

Джип се дръпна на страна и той седна.

— Какво четете?

— Един роман — „Пролетни води“.

— Ах една от най-хубавите, досега писани книги. До къде сте?

— До Джема и Санин през бурята.

— О, чакайте! Сега ще се появи госпожа Полозова. Каква творба! На колко сте години, госпожице Уинтон?

— На двадесет и две.

— Бихте били много млада, за да оцените романа, ако не бяхте вие. Но вие разбирате инстинктивно много работи… Простете, как е кръстното ви име?

— Гита.

— Гита? То не звучи много меко.

— Наричат ме все Джип.

— Джип, а Джип! Да! Джип.

Той повтаряше нейното име с такъв безличен тон, че тя не можеше да му се сърди.

— Казах на баща ви, че вече съм имал удоволствието да се запозная с вас. Той беше много учтив към мене.

— Баща ми е всякога учтив, — отвърна Джип студено.

— Като ледът, в който изстудяват шампанското! Навярно са му разказали вече, че съм неблагонадежден.

Джип наведе глава. Той я погледна сериозно и каза:

— Вярно е. Но мога да бъда по-добър, много по-добър.

Тя искаше да го погледне, но не бе в състояние. Някаква странна радост я обхвана. Тоя човек имаше власт над други, но тя имаше власт над него. Стига да иска, тя можеше да го направи свой роб, свое куче, да го свърже с вериги за себе си. Стига да простре ръка, и той щеше да падне на колене, за да я целуне. Само да каже: „Ела!“ — и той щеше да я последва; само да каже: „Бъди добър“ — и той щеше да бъде добър. За първи път тя чувствуваше своята мощ, това я опои. Но Джип не можеше за дълго да вярва сама на себе си, най-победоносните моменти скоро се засенчиха от недоверие, и той, сякаш проникнал в мислите й, каза:

— Кажете ми да направя нещо, каквото и да било, госпожице Уинтон, и ще го направя.

— Тогава, върнете се веднага в Лондон. Тук вие се пилеете, нали знаете това.

— Вие поискахте единственото нещо, което не мога да направя, госпожице Джип.

— Моля ви се, не ме наричайте така. Така ми казват слугите…

… Затова ли не искате да направите, каквото ви заповядвам.

— Вие сте жестока.

Джип се изсмя.

Той каза с внезапна буйност:

— Няма да се махна от вас, недейте мисли това. — После улови бързо ръката й, допря устните си до нея и си отиде.

Джип, развълнувана и учудена, гледаше ръката си, по която още чувствуваше натиска на неговите бодливи мустачки. После тя пак се изсмя — това беше нещо „чуждестранно“, да ти целунат ръката. После се зачете пак, обаче без да разбира повечето думи.

Дали някога е имало по-странно ухажване от това, което я последва! Джип никога не изгуби чувството, че има власт да дава милостини, да оказва благоволение, обаче тя имаше и усещането, че не може да се откъсне; чарът, който упражняваше, въздействуваше обратно и върху нея. Съвсем скептична в началото, тя не можа̀ да остане такава. Той беше много тъжен и нещастен, ако не му се усмихнеше, оживен и възбуден, когато му подареше една усмивка. Промяната в погледа му, от обикновения безпокоен, разпален и бегъл до смирено обожание и ненаситен копнеж, не можеше да бъде преструвка. Не й липсваха случаи да види тая промяна, защото където отидеше тя, и той беше там. На концерт той стоеше до вратата и я чакаше да влезе; пиеше ли чай в някоя сладкарница, и той изведнаж изпъкваше там, всеки следобед бродеше по пътеките из гората, дето тя минаваше на кон.

Освен в парка, дето свенливо се приближаваше, молейки смирено да му позволи да поседи пет минути при нея, той никога не й налагаше своето общество и не се опитваше да я изложи по някакъв начин. Инстинктът навярно му подсказваше, че това може да е опасно с такова чувствително същество. И други пеперуди се въртяха около тоя светъл пламък, та неговото внимание не биеше много на очи. Разбираше ли тя какво става, че му позволява да бъде около нея? Не напълно. В своето опиянение тя все по се влюбваше в живота, все повече съзнаваше, че е ценена и обожавана, че има власт да прави това, което другите не могат.

Той я възбуждаше. Каквото чувство и да събуждаше неговото общество, с него човек не се отегчаваше. Една сутрин той започна да й разказва из живота си. Баща му бил дребен шведски земевладелец, як човек, който много пиел; майка му — дъщеря на художник. Тя го учила да свири на цигулка, но умряла още когато бил малко момче. Седемнадесетгодишен, той се скарал с баща си и трябвало да свири по улиците на Стокхолм, за да си изкарва хляба. Един известен виолонист го чул един ден и се заинтересувал за него. Скоро след това баща му умрял от пиянство и той наследил малко имение, но го продал веднага, за да има пари за „лудости“, както откровено призна.

— Да, госпожице Уинтон, аз съм вършил много глупости, но те не са нищо в сравнение с тия, които ще извърша в деня, когато няма да мога да ви виждам повече.

С тази обезпокоителна бележка той стана и си отиде. Тя се бе усмихнала на неговите думи, отчасти от вълнение, отчасти от скептицизъм и съчувствие, и някакво чувство, което й беше съвсем непонятно. През тия дни сама себе си не разбираше.

Как обаче разбираше, как схващаше Уинтон това, което ставаше? В същност той се изплаши. Ако не се страхуваше да издаде своето безпокойство, той би заминал с нея още две недели преди да свърши лекуването си. Признаците на страстта му бяха твърде познати. Тоя дълъг, омразен цигулар с вълчи поглед, с широки скули и малки бакенбарди (ах, Господи!) със зеленикави очи, чиито погледи към Джип той тайно наблюдаваше, беше възбудил у него пълно недоверие. Може би вроденото му презрение на англичанин към всички чужденци и артисти го възспираше да се намеси направо. Той не смяташе работата за сериозна. Джип, неговата изтънчена, съвършена Джип да изгуби ума си подир един такъв! Никога! Освен това, тя сигурно би се отнесла до него във всички съмнения и трудности. Той забравяше колко затворени са такива чувствителни момичета, забравяше, че неговата любов всякога бе избягвала да се издаде чрез думи, че нейната не се проявяваше в излияния. После той виждаше твърде малко от това, което можеше да се види, и това малко беше нагодено от Фиорсена за неговите очи, колкото и да бяха остри. В същност не се бе случило нищо важно, освен един епизод в деня преди заминаването им, за който той нищо не знаеше.

Тоя последен следобед беше тих, малко тъжен. През нощта бе валяло и влажните дънери на дърветата, мокрите нападали листа изпущаха леко сладникаво ухание. На Джип се чинеше, като че ли изведнаж се бе лишила от всяка радост. След обед, докато Уинтон преглеждаше сметките си, тя отиде в парка към долината. Небето беше мрачно сиво, дърветата неподвижни и тъжни. Тя вървеше все по-нататък, премина реката, стигна до една кална пътека, която водеше край едно село, нагоре към хълма, от дето можеше да се върне по главния път. Защо да се свърши всичко? За пръв път през живота си тя мислеше без възторг за Милденхем и лова, по̀ би предпочела да остане в Лондон, там нямаше да е откъсната от музика, танци, от хора, от радостната възбуда, че я харесват. През въздуха се носеше рязкото и глухо бучене на една вършачка и тоя звук сякаш точно изразяваше нейните чувства. Бегло блестейки по оловено сивото небе прехвръкна един гълъб. Позлатените брези трепнаха и от тях се отрониха блестящи капки. Колко самотно беше тук! Изведнаж из храсталака изскочиха две малки момчета; те едва ли не я повалиха, после отминаха тичешком по пътя. Джип издигна лице, за да види по-добре, но усети по него острите, като борови игли, дъждовни капки. Щеше да се развали роклята й, която тя много обичаше — една мека гълъбовосива, неподходяща за лошо време. Тя се обърна за подслон към брезите. Дъжд идеше, но може би ще премине скоро. Заглушено през далечината, жаловитото тракане на вършачката все още долиташе до нея и засилваше нейната печал. Изведнаж, зад храста, из който бяха изскочили момчетата се изправи една мъжка фигура и се упъти към нея, скочи от брега между брезите. Това беше Фиорсен, запъхтян, запален, бледен от жегата… Той навярно я бе проследил, бе се изкачил по стръмнината, за да й пресече пътя. Неговата елегантност беше доста пострадала от това катерене. Задъхан той каза:

— Значи вие заминавате утре без да ми кажете! Мислехте да се измъкнете без ни една дума за мене! Всякога ли сте така жестока? Добре, и аз няма да ви пощадя!

Като коленичи внезапно, той сграбчи широката лента на колана й, зарови лицето си в нея. Джип стоеше разтреперана. Той обгърна коленете й.

— О, Джип, аз те обичам, обичам те, не ме отпращай, остави ме да бъда при тебе! Аз съм твоето куче, твоят роб. О Джип, обичам те!

Гласът му я порази и изплаши. През последните две години тя често бе чувала мъже да казват: „Обичам те!“ но никога в тия думи не беше звучала такава страст, никога други очи не бяха гледали към нея така гладно и умолително, никога други ръце не я бяха докосвали тъй безпокойно, боязливо и горещо. Тя можа само да пошепне:

— Моля ви, станете!

Но той продължи:

— Обичай ме малко, съвсем малко, о Джип, обичай ме!

През ума й като светкавица премина мисълта: „Пред колко ли е коленичил до сега?“ В тая пълна отдаденост лицето му светеше в някаква странна красота, която се поражда от копнежа. Страхът й размина. Той продължи да мълви откъснати слова:

— Аз съм пропаднал, зная, но ако ме обичаш, няма повече да съм такъв. За теб мога да извърша велики дела. О, Джип, ако би искала един ден да се омъжиш за мен? Не сега! Когато ти докажа. О, Джип, толкова сладка, толкова прекрасна!…

Ръцете му се издигнаха по-нагоре, сега той притисна лицето си до кръста й. Без да знае какво прави, Джип докосна косата му и повтори:

— Моля ви, станете сега!

Той се изправи и пошепна:

— Бъди милостива! Говори ми!

Но тя можеше само да го гледа направо в лицето, с тъмните си, натъжени очи. И изведнаж той я сграбчи и притисна към себе си. Тя се дръпна и го отблъсна с все сила. Засрамен, с оборена глава, затворени очи и треперящи устни, той се поклони; сърцето й пак се изпълни със състрадание и тя промърмори:

— Не мога да ви отговоря сега; може би по-късно, в Англия.

Той се поклони и кръстоса ръцете си, сякаш искаше да я успокои. И когато тя, без да гледа на дъжда, тръгна, той вървеше на един метър разстояние след нея, смирено, сякаш не беше причинил болка на устните й с буйната си целувка.

Като стигна в стаята си и засъблича мократа си рокля, Джип се мъчеше да си спомни какво беше казал и какво му беше отговорила. Не му беше обещала нищо. Обаче беше му дала адреса си и в Лондон, и на село. Тя все чувствуваше докосването на ръцете му, силата на неговите мишци, виждаше израза на очите му, когато я целуна, а пак изпитваше вълнение и страх.

Същата вечер той свири на концерта — нейния последен концерт. Сигурно никога не беше свирил така, прехласнат в безумие, в красотата на отчаянието. Слушайки го, обхвана я някакво чувство за фаталност: никога, и да иска, и да не иска, няма да може да се освободи от него.