Джон Голсуърти
Над всичко (51)

X

Когато Съмерхей след нейните думи излезе от стаята, сърцето на Джип се сви. Цялата сутрин тя се беше мъчила да въздържи буйната си ревност, а сега при първото напомняне пак бе избухнала. Това беше свръх силите й! Да живее ден след ден, като знае, че той в Лондон или се среща с момичето, или едва се въздържа да не я види! А като се върне да бъде за него това, което е била, да не показва нищо — възможно ли ще е това? Ако наистина я обича, как може, дори за секунда да се колебае? Самата мисъл за момичето би го отблъсквала. Той щеше да покаже това, не би го казал само между другите буйни думи. Но каква полза от думи, когато противоречат на делата? Тя, която обичаше с всяка своя частица, не можеше да разбере, че един мъж може действително да обича и желае една жена и в същото време да го привлича друга.

Ще бъде ли животът й по-малко нещастен, ако го остави и се върне пак в Милденхем? Живот без него? Невъзможно! Живот с него? Също тъй невъзможно! Тя бе достигнала до една точка на душевна мъка, когато умът й съвсем не работеше, но се хвърляше безпомощно от една алтернатива, към друга без да се старае да вземе някакво решение. И тя се залисваше с дребулии; закърпи една негова ръкавица, подреди някои писма и сметки, изчетка стария Оси и го намаза с някаква мас.

В пет часа, понеже знаеше, че малката Джип ще се върне от разходка, а не се чувствуваше в състояние да сподели нейната веселост, тя се измъкна полека и тръгна към реката. Вятърът пак беше почнал да стене между дърветата, на бледосиния хоризонт се трупаха гъсти облаци. Тя се спря до реката, загледа се в сивата вода, по която плуваха листа и откъртени от вятъра клончета. Внезапно я обхвана копнеж по баща й; само той можеше да й помогне, поне малко, със своето спокойствие, своята любов, със самото си присъствие.

Тя се обърна и тръгна назад, като мислеше напрегнато. Дали не биха могли да заминат, да направят едно пътуване около света? Би ли напуснал той работата си за това? Дали да му предложи? Но нямаше ли да е само едно отлагане? Тя сега вече не му беше достатъчна, щеше да е още по-малко, ако е откъснат от работата си! И все пак това беше като искра в мрака. Тя стигна до „пущинака“. Белите облаци, натрупани на изток над реката, се бяха зачервили, зад тях, бледен, недействителен, месецът надничаше на синьото небе. Всичко блестеше в силни багри. Дъбовете още не бяха изгубили листата си, блестяха в измитата от дъжда светлина със златни и зелени отливки; полуоголените букове светеха като медни, ясените горяха в червен пламък. Един отбрулен лист прелетя край Джип, завъртя се във вятъра и се изгуби.

Дъждът беше промокрил тревата и Джип тръгна назад. До вратата на развалината стоеше един кон. Огнян, оседлан, обюздан, но без конник! Той зацвили насреща й. Защо? Къде беше той?… Тя блъсна бързо вратата, завтече се и видя Съмерхей, прострян в тинята на гърба си, едното му око беше широко отворено, челото и косата му окървавени. Няколко листа бяха паднали върху него. Господи! В очите му нямаше живот, по устните му нямаше дъх, сърцето му не биеше; листата бяха нападали по лицето му, в кръвта на бедната му глава. Джип го подигна — вдървен, студен като лед! Тя извика и падна, обгръщайки вцепененото му тяло с всичката си сила, целувайки устните, очите му, разбитото му чело, мъчейки се да го стопли, да му вдъхне живот, докато и тя падна в калта между листата, — устните й върху неговите студени устни, тялото й върху неговото студено тяло, а вятърът шумеше из бръшляна и носеше мирис на дъжд. Конят, неспокоен, беше навел глава над нея и я душеше, после се дръпна, изцвили и препусна през полето…

Старият Петънс, който чакаше Съмерхей да се върне, чу далечното цвилене и отиде към градинската врата, взирайки се с малките си очи към заник слънце. Той видя един кон без конник да препуска из „пущинака“ и помисли; „Трябва да го уловя, побягнал е от господаря!“ Той се върна, взе малко овес и се запъти. Характерно беше, че старият коняр не мислеше за някаква злополука. Господарят навярно беше слязъл да отвори тежката врата, а тоя дявол в това време беше побягнал!…

След половин час той влезе в осветената кухня, запъхтян, разтреперан, сълзи капеха от очите му. „О, Господи! Повикайте хора от чифлика! Донесете една носилка! Ах, Господи, Бети, вие и готвачката — не мога да я откъсна от него! Не продумва, цяла е вледена! Елате по-скоро! О, Господи! Бедният господар! Конят навярно се е впуснал върху развалината и го е убил. Видях белези по дяволското животно, наранило си е плещите от зида. Ах, Господи! Елате — по-скоро! Вземете носилка, иначе тя ще умре там в тинята! Турете детето да си легне, викайте лекар и телеграфирайте на майора да дойде веднага. Дявол да ви вземе, изгубихте и ума, и дума! Каква полза сега да плачете и да се вайкате?“

В шепота на полетата светлината от един фенер падна в ъгъла върху старата развалина, върху бръшляна и счупената врата, върху калта и златните листа, върху двете тела, притиснати едно в друго. Джип беше в безсъзнание и нямаше разлика между нея и мъртвия. И сега по мократа трева, под вятъра и лунната светлина тръгна шествие — две носилки, двама мъже носеха едната, две жени и един мъж другата, а зад тях вървяха старият Петънс и конят.