Джон Голсуърти
Над всичко (39)

XII

Тя влезе полека вкъщи и отиде веднага в стаята си. Тъкмо събличаше блузата си, и Бети влезе, цяла обляна в сълзи.

— Бети! Какво има?

— О, мила, где беше? Откраднаха я! Оня ужасен човек… вашият съпруг… грабна я от количката й и замина с автомобил… той и един друг! Щях да полудея!

Джип я гледаше като мъртва.

— Господин майорът го няма, няма никой, какво да правя сама? Аз тъкмо се бях обърнала да затворя градинската врата и го видях чак когато пъхна дългата си ръка в количката и я грабна! — Бети се тръшна на леглото, съвсем смазана.

Джип стоеше неподвижна, скована от ужас. Тоя отмъстителен подлец Розек!

— Бети, тя сигурно ще плаче!

Нови ридания бяха единственият отговор. И тя си спомни какво беше казал адвокатът преди една година — че по закона Фиорсен има право на детето. Тогава тя можеше да го иска за себе си, но днес това навярно не беше възможно. Дали искаха да я принудят чрез това да се върне при Фиорсен или да се откаже от Съмерхей? Тя се приближи към огледалото.

— Да вървим веднага, Бети, — каза тя, — ако искаме някак си да я вземем обратно! Измий си лицето.

Докато се обличаше, тя се мъчеше да надвие ужасния страх да загуби детето си или да загуби любовника си; колкото по-малко се боеше, толкова по-добре и по-бързо щеше да може да действува. Тя имаше един малък револвер, който й бяха подарили. Извади го преди години от червения му кожен калъп, запуши отвора с една гъба и го скри в дрехата си. Щом бяха откраднали детето й, бяха способни на всичко. Написа една бележка за баща си, съобщавайки му какво беше станало и къде беше отишла. После тръгнаха с такси. Студената вода и спокойствието на господарката й бяха поуталожили Бети; тя стискаше ръката на Джип и въздишаше дълбоко.

Джип не искаше да мисли. Ако си помислеше, че детето й плаче, и тя щеше да се разплаче. Но в нея се засилваше омразата към тия, които й бяха нанесли тоя подъл удар. Тя взе едно решение и каза спокойно:

— Зарад господин Съмерхей, Бети, те откраднаха нашата любимка. Навярно знаят, че ние се обичаме. Те я откраднаха, за да ме принудят да направя, каквото искат.

Една дълбока въздишка й отговори. Кръглото пълно лице изглеждаше че се бори между морал и вярата в Джип, между тревоги за нея и желания за нейното щастие.

— Ах, Боже! Той е приятен господин. Все си мислех, че не сте наистина омъжена за тоя отвратителен чужденец, в онова ужасно кметство, без музика, без цветя, без черковна благословия, без нищо! Изплаках си очите тогава!

— Да Бети, мислех само, че го обичам. — Едно конвулсивно стискане на ръката й предвещаваше ново избухване на плач. — Не плачи сега! Ето че стигаме! Мисли за нашето бебе!

Колата спря. Тя попипа за оръжието си, улови Бети за ръка и се заизкачва по стълбата, преследвана от спомените за Дафне Уинг и Розек, за оная едра жена — как й беше името? — за други лица; за късни часове, когато слизаха по тия стълби; за Фиорсен до нея в тъмната кола, лицето му намръщено в ъгъла или притиснато до нейното. Веднаж се бяха върнали призори и Розек с тях. Избледнели, недействителни спомени! Като стисна по-силно ръката на Бети, тя позвъни.

— Тук ли е господин Фиорсен, Форд?

— Не, госпожо. Господин Фиорсен и граф Розек заминаха тая заран за къра. Нямам адреса им.

Тя трябва да беше побледняла, защото той попита.

— Мога ли да ви донеса нещо, госпожо?

— Кога тръгнаха?

— Към един часа, госпожо. С автомобил. Граф Розек караше. Мисля, че не отиват за дълго, защото взеха само по една чанта. Ще ви известя, щом се върнат, госпожо, ако ми оставите адреса си.

Джип му даде картичката си и промълви:

— Благодаря Форд, много ви благодаря — после улови ръката на Бети и се облегна тежко на нея, като слизаше по стълбите.

Тежък, черен страх я изпълваше. Колко ужасно е да изгубиш едно мъничко, беззащитно същество — дете, куче, — да знаеш, че не можеш да ги достигнеш, колкото и да страдаш! Да бъдеш окован в неизвестност, да чуваш плача на детето си! Сега Джип изживяваше тоя ужас. И нищо не можеше да се направи! Нищо, освен да си легнеш и да чакаш. Някаква съдба се смили над нея и тя заспа — след прекарания на открито ден — дълбоко, без сънища. Като се събуди, донесоха й с чая писмо от Фиорсен.

„Джип,

не съм крадец на деца като баща ти. Законът ми дава право над собственото ми дете. Но откажи се от любовника си, и ще ти го върна веднага. Ако не, ще го заведа в чужбина. Пиши ми до поискване и не позволявай на баща си да ме безпокои.

Густав Фиорсен“.

Отдолу беше даден адресът на едно пощенско бюро.

След един миг страшна мъка, разсъдъкът й се върна. Дали беше пиян, като беше писал това? Стори й се, че усеща миризма на коняк, но нали човек лесно вярва това, което му се иска? Тя пак прочете писмото. То беше съчинено от Розек? Гневът й пак пламна, защо да е толкова съвестна? Тя скочи от леглото и написа:

„Как можеш да направиш такова брутално нещо? Нека поне бавачката дойде при детето! Не мисля, че може да оставите едно малко дете да се мъчи. Бети е готова да дойде, щом я повикаш. Колкото за мене, трябва ми време, за да реша. След два дена ще те уведомя.

Джип“

Като изпрати това писмо и една телеграма на баща си, тя пак прочете Фиорсеновото писмо и все повече се убеждаваше, че е съставено от Розек. Изведнъж й дойде на ум за Дафне Уинг. Тук може би има някаква възможност. Стори й се, че я вижда пак, да лежи бледна, безнадеждна, лишена от собственото си дете. Да, може да се опита!

След един час колата й спря пред вратата на Уегови. Тя тъкмо позвъни, когато един глас зад нея каза:

— Позволете, аз имам ключ. О, вие ли сте? — Господин Уег беше до нея. — Влезте, влезте! — каза той. — Мислех си дали ще ви видим след всичко, което стана.

После той отвори вратата на трапезарията.

В тая добре позната стая масата беше постлана с нечиста бяла покривка, едно шише стоеше върху нея. Малката синя ваза беше изчезнала, нищо не нарушаваше вече червено-зелената хармония.

— Не живее ли Даф… Дези тук? — попита Джип бързо.

По лицето на господин Уег се изписаха подозрение, облекчение, хитрост и боязливо възхищение, каквото Джип като че ли всякога му вдъхваше.

— Значи ли това, че вие?…

— Дойдох да попитам дали Дези иска да стори нещо за мене?

Господин Уег се изсекна.

— Вие не знаете?

— Да, зная, че тя се среща със съпруга ми; но ми е все едно.

Изразът на лицето на господин Уег още повече се усложни чрез оскърбеното съпружеско чувство.

— При дадените обстоятелства не е чудно… Аз всякога мислех…

Джип бързо го прекъсна.

— Моля ви, господин Уег, моля ви! Дайте ми адреса на Дези!

Господин Уег се замисли дълбоко, после каза отсечено:

— Седемдесет и три. Комрад Стрит, Сохо. Преди да го бях видял там, още лелеех надеждата… Сега съжалявам, че не го набих, но той избяга веднага… Нейната проклета самостоятелност… Извинете, но не мога другояче!

Джип го отмина.

— Не мога другояче! — чуваше тя гласа му зад себе си. — Мислех, че тя сега ще се държи прилично. — Докато отваряше пътната врата, пълното му лице с кръглата сива брада се показа над рамото й.

— Ако отидете при нея, надявам се, ще й…

В колата Джип изтръпна. Един ден беше обядвала с баща си в един ресторант в моряшкия квартал. Пълно беше с хора като господин Уег.