Джон Голсуърти
Над всичко (34)

VII

От момента, когато се отдаде, Джип беше в някакво омагьосано състояние, толкова по-силно, тъй като тя никога не беше вярвала в него, никога не беше мислила, че може да обича, както сега обичаше. Дни и нощи минаваха като сън. Както беше мислила, че е невъзможно да позволи на света да вникне в тайните на брака й, така и сега съвсем беше забравила света. Само мисълта за баща й я угнетяваше и тя чувствуваше, че трябва да му каже всичко.

Два дена преди края на месеца тя се върна в Лондон, като остави Бети и малката Джип на морето. Уинтон, малко уморен и бледен след лекуването си, завари, като се върна от клуба, дъщеря си в къщи. Тя беше облякла вечерна рокля, загорялото й лице и шия изпъкваха над белите рамене. Никога не я беше виждал така, с такъв блясък в очите. Приличаше на някакво цвете, което сега се беше напълно разцъфнало. Трудно й беше да срещне неговия поглед, цялата вечер тя отлага своята изповед. Не беше лесно, никак не беше лесно. Най-после, когато той запуши последната си цигара, тя се сгуши до креслото му, облегна се на коляното му, дето скри лицето си, както тогава, след първия си бал, когато беше изслушала неговата изповед.

— Татко, спомняш ли си, че веднаж ти казах, че разбирам какво сте чувствували ти и майка ми един за друг!

Уинтон не каза нищо и тя продължи:

— Зная сега, че човек може по-скоро да умре, отколкото да се откаже от някого.

— Кой е? Съмерхей?

— Да. Аз мислех, че никога няма да обикна, но ти по-добре знаеше.

По-добре! В безутешно мълчание той мислеше: „Какво ще стане? Какво мога да направя? Да й помогна да се разведе?“

Може би трепетът в гласа й или сериозността на положението бяха причина, но той не почувствува гняв, както когато му я отне Фиорсен. Любов! Страст, каквато някога беше обхванала него и майка й! Тоя момък? Добро момче, превъзходен ездач — понятно! Той сложи ръка на рамото й и каза:

— Съжалявам, че не ми каза по-рано.

— Не можах. И аз не знаех. О, татенце, все те наскърбявам. Прости ме!

Тя притискаше ръката му до бузата си, която пламтеше. И той помисли: „Да простя? Разбира се, че прощавам. Това не е важното, важното е…“ И пред очите му се изправи видението: това любимо същество, за което всички приказваха, което беше в устата на всички — или един скрит живот, тайни срещи, прикриване, дори от малката й дъщеря. Не, не това! И все пак, не беше ли по-добре така, отколкото злобните езици, лицемерно възмутените погледи. Светът на Съмерхей беше повече или по-малко и неговият, скандалът беше неизбежен. Той започна да търси някакъв изход.

— Никой ли не знае, Джип?

— Никой.

Все пак това беше добре. Той промърмори:

— Не мога да понеса, ти да страдаш, а онзи тип, Фиорсен, да излезе прав. Не можеш ли да се откажеш от срещите си със Съмерхей, докато излезе разводът. Ние бихме успели, ако не знае никой.

Джип се изправи и застана до прозореца. Тя стоя дълго там, без да отговори. Уинтон я наблюдаваше. Най-после тя каза:

— Не мога. Можем да прекъснем да се виждаме, но не е това. Въпросът е за моите чувства. Аз не бих могла да се уважавам след това. О татенце, не виждаш ли? Той ме обичаше, по свой начин. А сега да лицемеря, да обръщам всичко в моя полза, да разправям за Дафне Уинг, за пиянството му, за детето, да претендирам, че съм жадувала за неговата любов, когато се отвращавах от нея и ми беше все едно дали ми изневерява или не — и да зная същевременно, че съм била всичко за един друг! По-скоро ще му открия всичко, за да поиска той развод!

— Ами ако откаже? — възрази Уинтон.

— Тогава поне съвестта ми ще бъде чиста и ще вземем, каквото можем.

— А малката Джип?

Загледана пред себе си, сякаш се мъчеше да надникне в бъдещето, тя каза полека:

— Един ден тя ще разбере. Или всичко ще е свършено преди тя да узнае. Вечно ли трае щастието?

Тя се наведе, целуна го по челото и излезе. Топлината на нейните устни и уханието, което излизаше от дрехите й, докоснаха Уинтон като лъч от миналото.

Нищо ли не може да се направи? Хора като него не виждат много дълбоко в тия, които им са близки; но тая вечер той вникна по-добре в характера на дъщеря си отколкото кога да е по-рано. Безполезно беше да се убеждава да постъпи против инстинкта си! Обаче да стои така и да наблюдава собствената си страст с цялата нейна омая и парлива болка, въплотена в нея, може би за много години? Сега когато беше дала, тя щеше да дава с пълни ръце, свърх мярката, свърх всичко! Както той самият, както майка й бе давала! И все пак тя беше по-добре от оная, която той бе любил.

Човек не бива да преваря неприятностите или да плаче за разляното мляко.