Джон Голсуърти
Над всичко (33)

VI

Вилата с балкони, построена за един художник, приятел на леля Розамунд, имаше градина с един бор, който сякаш се беше заблудил насам от разположената отзад гора. Къщата стоеше самотна на една низка скала, под която в меки вълни се простираше крайбрежието.

Когато Джип гледаше ноще от спалната си, чинеше й се, че е единственото същество на света. Набърченото, сребристо море, самотният бор, студената луна, тъмносиньото небе, плясъкът на вълните по каменистия бряг, дори хладният, солен въздух изглеждаха самотни. И денем, в маранята, когато острите морски треви едва се помръдваха и чайки грачеха и прелитаха низко над водата — всичко изглеждаше като някакъв сън. Джип се къпеше и скоро почерня като малката си дъщеря, обаче чувствуваше някакъв яд към тоя щастлив живот през летните дни, към чайките, слънцето и вълните, към далечните, бели платна, огряните от слънцето, неподвижни борове, към небето, което се смееше, бърбореше и играеше, към Бети и другите слуги, към целия тоя живот, който изглеждаше тъй прост, и без мъки.

Всеки ден очакваше пощата с нетърпение. Но неговите писма можеха да бъдат четени от всякого. Сега, когато беше далеч от нея, дали нямаше да види, че най-доброто е да скъса с нея, да я забрави? Всичко още лежеше пред него, възможно ли беше да продължава да желае само нея, пред която вече нямаше нищо? Нямаше ли да й го отнеме някое синеоко момиче със светло кестенява коса? Какво тогава? Щеше ли да е по-зле отколкото преди? Ах, толкова по-зле, че тя не смееше да помисли за това!

После, цели пет дена не дойде никакво писмо. И тя почувствува все по-силна болка, копнеж и ревност, съвсем различни от възмутената гордост, когато бе сварила Фиорсен с Дафне Уинг преди толкова много време. Когато на петия ден раздавачът донесе само една сметка за обущата на малката Джип и една карта от леля Розамунд, която беше отишла с Уинтон за ежегодното си лечение в Харогет, сърцето на Джип се сви. Краят ли беше това? С някакво сляпо, замаяно чувство, тя отиде в гората.

Тя вървя, докато сиво-кафявите дървета, от които капеше смола, скриха външния свят от очите й. Тогава се хвърли на очите си, зарови лактите си в боровите игли; сълзи нахлуха в гърлото й, обаче плачът не я облекчи. Тя се обърна на гръб и остана да лежи неподвижна. Тук беше съвсем тихо. Плясъкът на спокойното море не стигаше тъй далеко, не пееха птички, не бръмчеха мухи. Високите борови дънери стърчаха като колони на храм, чийто покрив образуваха тъмните върхове и небето. Бели, меки облаци минаваха по синевата. Тук цареше мир, но в сърцето й го нямаше.

Една тъмна фигура се зададе между дърветата, после още една, две магарета, които се бяха откъснали кой знае откъде, сега стояха и се ближеха едно друго по врата и муцуните. Тия смирени, кротки животни я направиха да се почувствува засрамена. Защо да се чувствува нещастна, когато има всичко каквото бе поискала, освен любовта, за която мислеше, че никога не ще я пожелае? Ах, но сега я искаше, искаше я с цялото си същество!

Изведнъж тя скочи; мравки я бяха полазили и трябваше да ги изтръсва от шията и дрехите си. Тя тръгна пак към крайбрежието. Ако е намерил някоя, която да изпълни мислите му и да я измести, тя никога няма да му покаже, с дума или знак, че й липсва, че тя го желае. Не, никога! По-скоро да умре!

Тя излезе на слънце. Беше време на отлив, влажният бряг блещеше в опален блясък. По морето се простираха бразди, сякаш змии се виеха под повърхността му. Далеч на запад се издигаше стръмната скала, която пресичаше хоризонта. Всичко беше като някакъв сън. Изведнъж сърцето й се разтупа силно. На скалата край пътеката седеше Съмерхей!

Той стана и се запъти към нея. А тя спокойно каза:

— Да, аз съм. Виждали ли сте такава циганка? Мислех, че още сте в Шотландия. Как е Оси?

После нейното самообладание я напусна.

— Не е възможно, Джип. Трябва да зная!

Стори й се, че сърцето й спря да бие, но все пак каза спокойно: — Да седнем за малко! — и се упъти към пейката под скалата, дето не можеха да ги видят от къщата. Мачкайки един стърк трева между пръстите си, тя каза:

— Не се опитвах да ви изненадам, нали?

— Не никога.

— Не е право.

— Няма значение. Няма значение за човек, който обича, както аз обичам. О, Джип, не ме ли обичате? Зная, че не съм нищо! Но ето вече са единадесет седмици откак се срещнахме във влака и нямам нито минута спокойствие.

Джип въздъхна.

— Какво да се прави? Погледнете там! Онова синьо петно в тревата е моето дете. То… и баща ми… и… Боя се от любовта, боя се, Брайян.

Като чу за пръв път името си от нейните устни, той сграбчи ръката й.

— Боите се? Защо се боите?

Джип отговори съвсем низко.

— Може би ще обичам твърде много. Не казвайте нищо повече сега. Не, недейте! Да идем в къщи и да обядваме! — И тя стана.

Той остана до чая, не каза обаче ни дума повече за любов. Но когато си отиде, тя седна под бора с малката на коленете си! Любов! Ако майка й бе отклонила любовта, тя самата нямаше да е родена! След малко окъпаха малката. Джип влезе в стаята си и се облегна на прозореца. Днес ли беше лежала в гората с бузи облени от сълзи на отчаяние? От ляво над бора беше изгрял месецът, бледен едва видим върху бледното небе. Един нов свят, някаква вълшебна градина!

Вечерта тя седна, с книга на скута, но без да чете: в нея се извършваше странната промяна на първата любов, когато „Аз“ потъва в „Ти“, и се подчинява страстно, когато волята ни напуща, като подготвя пълно единение.

Тя спа без да сънува, пробуди се угнетена. Много изтощена, за да се къпе, тя седя на брега с малката Джип през цялата сутрин. Имаше ли енергията и смелостта да се срещне днес с него при скалата, както му беше обещала! За пръв път избягваше погледите на Бети, както когато беше малко, непослушно дете; страх я беше, че Бети вече знае. Веднага след чая излезе, защото се боеше, че иначе той ще дойде, а не искаше слугите да видят, че той иде всеки ден.

Тоя късен августовски ден беше тих и спокоен, житото беше вече ожънато, ябълките блестяха, червеношийки пееха, няколко сънливи облаци бавно плуваха по бледното, синьо небе, морето се усмихваше. Джип премина реката. Тук нямаше борове. Детелината беше израсла високо, бръмбари и пчели бръмчаха, прелитаха лястовички. Джип откъсна няколко полски цветя. Беше близо до брега, когато забеляза до скалата Съмерхей, който се озърташе за нея. Тук беше съвсем тихо, само вълните пляскаха леко. Той още не я беше забелязал и Джип помисли: „Ако направя още една крачка напред, то това е завинаги!“ Тя се спря, едвам дишайки, сложи цветята на устните си, после го чу, че въздъхна, приближи се бързо и каза:

— Ето ме.

Той улови ръката й и, без да продумат, те тръгнаха по пясъка, слязоха по скалата и се запътиха през тревата към една ожъната нива. Той отвори дървената вратичка на оградата, за да мине тя, сграбчи я в ръцете си и я целуна по устата. За нея, която беше целувана хиляди пъти, това беше първата целувка. Мъртвешки бледна тя се облегна на вратата и го погледна с тъмни очи, съвсем смутена. Устните й трепереха, изведнъж тя се обърна, опря ръце на вратата и закри лицето си. Из гърлото й излезе ридание, което сякаш я разкъсваше, тя плачеше, сякаш сърцето й се късаше. Неговото изплашено, боязливо докосване, умолителният му глас не можаха да я успокоят. Тя не млъкваше. Целувката беше продрала нещо в душата й, беше помела целия й изминал живот, беше й причинила нещо чудно и страшно. Най-после от устата й се изтръгнаха думите:

— О, толкова ми е мъчно… толкова мъчно! Не ме гледайте! Махнете се малко… и… и… ще ми мине.

Той се подчини без да каже ни дума, мина през вратичката и седна на скалата, обърнат гърбом към нея, загледан към морето.

Джип стискаше гредата на старата посивяла вратичка, докато я заболяха ръцете. Тя гледаше пеперудите, които се гонеха на слънце и отлитаха към къдравата пяна на вълните, дето ставаха само хвърчащи бели точки в синевината.

Но тя все още не мислеше, че може да има доверие в себе си. Това, което стана с нея, беше тъй мощно, тъй сладко, тъй страшно! Тя се приближи до него и каза:

— Остави ме да си отида сама!… Утре!

— Както искаш, Джип, всякога, както ти искаш!

Той притисна ръката й към бузата си, после кръстоса ръцете си и се загледа в морето. Джип седя още дълго време в гората, докато се свечери и звездите се появиха на небето, което имаше онзи син цвят, смятан от спиритистите за душевна багра на добрите.

Късно вечерта, след като изчетка косата си, тя излезе на балкона. От заспалата къща не се чуваше никакъв звук, никакъв ветрец не полъхваше. Лицето й, ръцете й, цялото й тяло сякаш горяха. Водите на спокойното море се вълнуваха леко. Скалите блестяха като сняг. Една голяма нощна пеперуда прелетя край лицето й. Някакво малко животно премина бързо по пясъка. Изведнаж сянката на бора се раздвижи, раздвижи се съвсем слабо! Притиснат до дънера стоеше Съмерхей, лицето му едвам се очертаваше, лунната светлина падаше на едната му буза, на ръката с която той си засеняше очите. Той протегна умолително ръка. Джип стоеше неподвижна и гледаше умолителната фигура. После, с непознатото до сега чувство, тя го видя, че иде. Той гледаше нагоре към нея, по лицето му се четеше страст, обожание, уплаха. Тя чу боязливия му шепот:

— Ти ли си, Джип? Ти ли си наистина? Изглеждаш тъй млада!