Джон Голсуърти
Над всичко (27)

XXI

Още приятно разгорещена от прекараната на седло сутрин, Джип отиде по обед в къщичката. Беше един от ония късни септемврийски дни, когато стопленият въздух се издига над ожънатите ниви, и храстите още блестят росни. По-късият път водеше през полето, край селското пасбище, дето по цъфналата зеленина беше проснато пране. Като пресече улицата, тя влезе в градината. Край стените под вече пожълтелите тополи цъфтяха изобилно лайки и слънчогледи. Един празен стол, върху който лежеше захлупена затворена книга, стоеше до един от прозорците. Димът от единия кумин беше единственият знак на живот тук. Стоейки нерешително пред вратата, Джип почувствува тая извънредна тишина като нещо неестествено. Тя дигна ръка, за да похлопа, но някакво сподавено хълцане я накара да се спре. После погледна през прозореца и видя една жена, облечена в зелено, навярно, госпожа Уег, която седеше до масата и плачеше. В същия миг от горния кат се зачуха тихи стонове. Джип влезе в къщи и похлопа на стаята, дето седеше жената със зелената рокля. Вратата се отвори и пред нея стоеше госпожа Уег. Очите, носът и бузите на слабото, кисело лице бяха червени. Със своята зелена рокля и зеленикава коса — тя беше побеляла и се боядисваше — тя напомняше на Джип ония зелени ябълки, които стават тъй неестествено червени на слънце. По лицето й личеха светли бразди и ръката й още стискаше смачканата носна кърпичка. Ужасно беше да се изправиш тъй свежа и пълна с живот пред тая нещастна жена, навярно измъчвана от горчива болка. Желание да побегне обхвана Джип. Тя каза кротко: — Госпожа Уег? Моля извинете… но… има ли нещо ново?… Аз съм… Аз доведох Дафне тук!…

Жената пред нея изглеждаше разкъсвана от най-противоречиви чувства; най-после тя отговори, хълцайки:

— Днес сутринта то… то се роди… мъртво!

Джип усети, че се задушава. Да се мъчиш толкова само за това! Нейното майчинско чувство се възбунтува и натъжи, разумът й обаче каза: „Така е по-добре, много по-добре!“

— Как е тя? — попита Джип.

— Зле, много зле. Не зная, какво да кажа — съвсем се обърках. Толкова ужасно е всичко това.

— При нея ли е сестрата?

— Да. Упорита личност, но опитна, не може да й се отрече. Дези е много слаба. Ох, колко страшно е всичко това! А сега трябва да се мисли за погребение. Край няма! И всичко зарад тоя… тоя човек! — Госпожа Уег се обърна и пак заплака.

Джип полекичка излезе, спря се на стълбата, размисли дали да се качи или не, после тръгна полека нагоре. В предната стая навярно лежеше нещастното момиче, което едва преди година с такава наивна важност разсъждаваше дали трябва да си намери любовник. Сестрата полуотвори вратата и излезе в коридора, като видя кой е:

— Вие ли сте, мила? — пошепна тя. — Много хубаво, че дойдохте.

— Как е?

— Сравнително добре. Знаете, нали?

— Да, може ли да я видя?

— Едва ли. Не мога да я разбера. Тя няма никакъв дух, никакъв! Мисля, че не иска да оздравее. Предполагам, че мъжът… — И като погледна Джип, добави: — Това ли е? Той й се наситил?

— Да.

Сестрата изгледа Джип от горе до долу.

— Вие изглеждате много добре. Имате свеж цвят. Може би ще е добре да ви види. Елате!

Джип влезе след нея. Със затворени очи, влажни кичури руса коса по челото и едната ръка върху завивката точно над сърцето, лежеше крехката мадона на любовните милувки… Златната халка на четвъртия й пръст беше единственото цветно петно върху цялото легло.

— Погледнете мила, какъв гост ви водя!

Очите и устните на Дафне Уинг се отвориха и затвориха пак. И Джип изведнаж помисли: „Бедното момиче! То си помисли, че е той, а то съм само аз!“

Бледните устни казаха:

— О, госпожо Фиорсен, вие ли сте — много мило от вас. — И пак очите се отвориха, но съвсем малко, другояче.

Сестрата излезе. Джип седна и боязливо докосна бялата ръка. Две сълзи се търколиха бавно по бузите на момичето.

— Свърши се, — каза тя едва чуто, — и сега няма вече нищо, то беше мъртво. Не искам да живея. О, госпожо Фиорсен, защо не ме оставят да умра?

Джип се наведе напред, галейки ръката, не в състояние да понесе вида на двете сълзи, които бавно се търкаляха. Дафне промърмори:

— Вие сте добра към мене. Бих искала да беше останало живо бедното ми дете!

Джип изправи глава, но можа само да каже:

— Кураж! Мислете за работата си!

— Да танцувам! — Тя се позасмя. — Струва ми се, че е било преди векове!

— Да, но всичко пак ще се възвърне.

Със затворени очи и стиснати устни, бялото като алабастър лице изглеждаше съвършено, пречистено от всичко дребнаво и просташко. Странно че това хубаво лице, подобно на бяло цвете, произлиза от господин и госпожа Уег!

Дафне Уинг отвори очи.

— О, госпожо Фиорсен, чувствувам се толкова слаба… и самотна. Няма нищо повече за мене!

Джип стана. Настроението на момичето бе обхванало и нея и тя се боеше да не се издаде.

— Когато сестрата каза, че ми води гост, помислих, че е той. Но сега съм доволна. Ако ме погледне като по-рано, бих умряла.

Джип сложи устните си на влажното чело, от което все още полъхваше аромат.

Когато излезе пак в градината, тя не тръгна през полето, но край къщичката и навлезе в горичката. Тук седна на един дънер, притисна ръце в бузите си и лактите до гърдите си, вгледана в обляната от слънце полянка, над която бръмчеха мушички. Любов! Не беше ли това нещо омразно, трагично? Не беше ли само да се впуснеш, да грабнеш и да отминеш бързо? Не ставаше никога така, че двама да се срещнат, да се вкопчат един за друг и да останат навеки едно? Любов беше разрушила живота на баща й, на Дафне Уинг. Тя не идеше, когато човек я вика, идеше само, когато не я търсят, не я искат! Някакъв зъл демон, който засища духа преди тялото или тялото преди духа. По-добре да си далеч от нея — много по-добре! Кой свободен човек би искал да стане роб като Дафне Уинг, или като Фиорсен, копнеещ за една жена, която не го обича; или като баща й, прикован към един спомен? Загледана в слънчевите лъчи по полянката, Джип си мислеше: „Любов! Стой далеч от мене!“

Всяка сутрин тя отиваше в малката къщичка, дето госпожа Уег я чакаше, за да се разговори с нея. Добрата жена я беше обикнала, намираше я много „аристократична“, а тъкмо това беше нейната слабост, която я бе накарала да насърчава танцовите дарби на дъщеря си. „Възпитах Дези като дама“, казваше тя на Джип, „и ето резултатите“. Погребението й беше причинило много главоболия. „Дадох името Дези Уинг, разправяше тя. Дъщеря ми е кръстена Дези, а Уинг е името й като артистка. Колкото за бащата, като трябваше да кажа някакво име, защо не на покойния Йозеф Уинг? Той и без това никога не е съществувал! Иначе хората може да се сетят, па и за господин Уег щеше да е толкова неудобно! Ах, какви тревоги!“

Макар че момичето беше смъртно бледно и сломено, личеше си, че ще оздравее. Всеки ден лицето й ставаше по-свежо и по-вулгарно. Тя щеше да се върне в бащината къща, изцерена от своята суета, по-твърда може би, и малко по-дълбока.

Последния ден Джип пак отиде в горичката и седна пак на същия пън. Светлината падаше косо на вече обагрените листа, едно изплашено зайче изскочи из храста и пак побегна назад. На края на гората грачеше една сврака, която подскачаше от клон на клон. Сега, когато вече трябваше да се върне при Фиорсен, Джип разбра, че беше неразумно, дето беше дошла в Милденхем. Чрез постоянните срещи с Дафне Уинг мисълта за по-нататъшен съвместен живот с Фиорсен й се чинеше още по-непоносима. Само мъката за детето правеше връщането й възможно. Той — баща на детето й! Тая мисъл й се виждаше смешна. Малкото създание не ги свързваше повече. Не, то беше само нейно. И внезапно копнежът по детето взе връх над всички други мисли.

На следната утрина Уинтон я заведе в Лондон. Като й помагаше да се качи в колата, той каза:

— Нали имаш ключ от дома? Добре! Не забравяй, Джип, по всяко време на деня и нощта къщата е отворена за тебе.

Тя беше телеграфирала на Фиорсен и към три часа пристигна в къщи. Него го нямаше, телеграмата лежеше неразтворена в хола. Тя се завтече в детската стая, отдето дочу плача на едно малко същество, което не може да каже какво го боли. „Може да плаче за мене“, — помисли си тя тържествуваща, като влезе.

Бети, много зачервена, люлееше люлката и гледаше угрижена детето. Като видя Джип, тя извика:

— Ах, слава Богу! О, мила! Добре че се върнахте! Не зная какво му е от тая заран. Щом се събуди, плаче! А до днес беше примерно!

Джип взе детето на ръце: черните очи се впиха с видимо задоволство в майката, но при първото движение, то пак почна жаловито да хленче.

— От сутринта е така, — продължи Бети, — откак господин Фиорсен идва тук. Бебето не го обича, явно е. Той го гледа така втренчено. Днес сутринта си помислих — помислих си: „Нека свиква с него, нали й е баща!“ Затова ги оставих за малко сами, влязох само в банята, но като се върнах, той тъкмо излизаше, изглеждаше много разгневен, а бебето плачеше. И от тогава плаче, щом се събуди.

Джип притискаше детето към гърдите си, без да продума, после запита.

— А той как е?

Бети мачкаше престилката си и изглеждаше смутена.

— Струва ми се, че пак пие. Да, сигурна съм, миризмата се усеща. На третия ден почна. Завчера се върна много късно, чух го как се блъска по стълбите. Ах, ужасно е!

Детето, което беше се успокоило в скута на майка си, пак заплака.

— Бети, — каза Джип, — мисля, че ръката я боли. Плаче, щом я бутнем. Дали не се е убола нейде? Дай да я съблечем! О, гледай!

На двете мънички ръчички се показаха над лактите тъмни петна, сякаш че са били притиснати от жестоки пръсти. Двете жени се спогледаха ужасени.

— Той!

Джип стана тъмночервена, очите й се напълниха със сълзи, които изведнаж пресъхнаха. А Бети сподави израза на възмущение, като погледна в побледнялото лице, чиито устни се стиснаха в тънка чертичка. След като намазаха ръчичките на детето и ги превързаха, Джип влезе в спалната си, хвърли се на леглото, зарови лицето си във възглавницата и избухна в отчаян невъздържан плач.

Това беше плач от ярост. Тоя звяр! Да забива ноктите си в скъпото й детенце! Само защото бедничкото се плаши от котешките му очи и плаче! Звяр! Демон! А после ще дойде пак при нея, ще захленче: „Моя Джип, не исках… от де да зная, че го боли!… Защо плаче, щом ме види? Плачът му ме дразни… Не мислех, че…“

Тя го чуваше да се моли, да проси за прошка. Но няма да му прости, тоя път, не! Тя престана да плаче, лежеше заслушана в цъкането на часовника, и си припомняше хилядите дребни доказателства за неговата неприязън към детето — към собственото му дете. Възможно ли е? Наистина ли беше на път да се побърка? Ледени тръпки полазиха по гърба й, тя се сви под пухената завивка. Беше достатъчно безпристрастна, за да разбере, че той бе сторил това, както когато беше обидил господин Армо, баща й и други, в състояние на крайна нервност, обаче това не намали гнева й.

Нейното дете! Това безпомощно, малко същество!… Сега тя наистина го ненавиждаше, търсеше най-острите, жестоки и обидни думи, които да му каже. Много беше търпяла!

Той не се върна, и в десет часа тя си легна. Искаше да има детето при себе си, да знае, че е сигурно, затова го занесе вече заспало в спалнята си, заключи вратата и си легна, но дълго лежа будна, очаквайки неговото завръщане. Най-после заспа и се събуди изплашена. От долу се чуваше неясен шум. Навярно беше той! Лампата гореше в нейната стая, тя се наведе напред и погледна към детето. То спеше и дишаше спокойно. Джип седна до него.

Да, той се качваше по стълбата, ако се съди по стъпките, пиян. Един трясък, като че беше паднал, после мърморене, след това пак трясък, като че захвърляше обувките си. Джип си помисли: „Ако е съвсем пиян, няма да се събува, но също не, ако е трезвен. Дали знае, че съм тук?“ Пак шум, като че се мъкне по перилата, после тя чу пъшкането му пред вратата, след това той натисна дръжката. Значи знаеше, че се е върнала — навярно беше видял палтото й долу или беше прочел телеграмата. След малко той заблъска вратата между своята и нейната стая, тя чу и пиянския му дрезгав, провлачен, глас:

— Джип, пусни ме да вляза!

После шумът стана неясен, сякаш той беше ту на едната, ту на другата врата, стълбата пак заскърца, а след това настъпи пак дълбока тишина.

Половин час още Джип седя така, като се вслушваше напрегнато. Де беше той? Какво правеше? Всякакви възможности се тълпяха пред изопнатите й нерви. Трябва да беше слязъл пак. До къде може да го доведе това състояние? Внезапно й се стори, че усеща миризма на изгорено, която ту се повишаваше, ту изчезваше. Тя стана, отиде полека към вратата, отвори безшумно и поддаде глава навън.

В коридора всичко беше тъмно. Миризмата не се усещаше. Изведнъж една ръка сграбчи крака й. Цялата и кръв се дръпна от сърцето й, тя сподави един вик, опита се да затвори вратата, обаче неговата ръка и нейният крак пречеха. Ръката му я държеше като във винт, той се протегна и се вмъкна в стаята. Задъхана, но без да дига шум, Джип се опита да го изблъска; тя пъхтеше: „Вън! Вън от стаята ми, ти — ти — скот!“

Изведнъж сърцето й се вкамени от ужас, тъй като той се беше приближил към леглото и простираше ръце към детето.

Джип се хвърли върху него, блъсна ръцете му и го сграбчи. Той се обърна и падна на леглото. Джип използува тоя миг, сграбчи детето и побягна през коридора, надолу по тъмните стълби, чу как той иде спущайки се пипнешком след нея. Тя се втурна в трапезарията и заключи вратата. Той я блъсна, но падна. Тя загърна детето, което беше почнало да плаче, в нощницата си, почна да го люлее на ръце, за да го стопли и успокои. Никакъв звук. На камината имаше, под пепелта, още малко огън. С възглавницата и дебелата филцова покривка на масата, тя приготви легло за детето, зави се сама в една покривка и седеше така, заслушана и с широко разтворени очи. Отначало се чуваше някакъв шум, но скоро престана. Тя обаче не искаше да се излъже още един път и дълго, дълго седя така, ослушвайки се, после отвори предпазливо вратата. Той лежеше на най-долното стъпало, в тежък пиянски сън. Тоя й беше познат, от него нямаше да се събуди така скоро.

Злорадство я обхвана при мисълта, че утре, когато тя няма да е вече тука, ще го намерят така. Тя взе детето и с безкрайна предпазливост се промъкна край Фиорсен, отиде пак в стаята си, пристъпи към прозореца и погледна навън. Вече се зазоряваше. Градината лежеше мрачна и призрачна пред нея — тя я виждаше за последен път.

Тя се вчеса и облече коженото си палто, понеже беше много студено; после пъхна в ръчната си чанта кесията си и няколко дребулии, които й бяха мили. Всичко ставаше много бързо. Тя сама се чудеше на спокойствието си. Когато свърши, написа една бележка за Бети да дойде с кучетата в Бъри Стрит, и я пъхна под вратата на детската стая. Сега уви хубаво детето и слезе долу. Съмнало се беше. Бледна светлина падаше в хола. Джип мина край проснатия Фиорсен, спря за миг, за да поеме дъх. Той лежеше с гръб към стената, главата му беше опряна на свитата ръка, лицето обърнато нагоре. Това лице, което стотина пъти беше бивало тъй близо до нейното. Нещо от свитата фигура, разрошената коса, хлътналите бузи под скулите, полуразтворените устни под мътно жълтите мустаци, нещо от изгубената божественост на тая неподвижна фигура — промуши за миг сърцето на Джип. Само за миг. Не, тоя път беше свършено! Никога вече! Обръщайки се полека, тя се обу, отвори вратата, взе своя скъп товар, затвори полека вратата и тръгна…