Джон Голсуърти
Над всичко (14)

VIII

Фиорсеновите писма бяха документи. Джип ужасно му липсваше, обаче той изглеждаше да се забавлява отлично. Искаше пари, но не казваше за какво ги харчи. Макар, че касата й беше доста празна, тя му прати исканата сума — нали това беше и нейната ваканция, тя трябваше да плати за нея. Намери един магазин, дето можа да продаде някои от скъпоценностите си и му прати получената сума. С това си осигуряваше още една седмица.

Една вечер тя отиде с баща си в Октагон, дето все още играеше Дафне Уинг. На следния ден й писа една карта, канейки я да дойде да обядва с нея и да прекара един безгрижен следобяд в нейната градина.

Госпожица Дафне дойде веднага; бледна и изтощена от горещината, в рокля от мека коприна, с една проста, обърната на долу сламена шапка. След обяда седнаха в най-дълбоката сянка в градината, Джип на един плетен стол, Дафне Уинг на възглавница в тревата. Слад като изкара необходимите декламации, тя разкри, изцяло малката си душа, и Джип, която отлично умееше да слуша, сега видя пред себе си един нов свят, съвсем различен от нейния.

— Разбира се, няма да остана в къщи повече отколкото е необходимо, но не е добре да влезеш в живота, — тия думи тя често употребяваше — без да знаеш на къде си. В моята професия човек трябва много да внимава! Хората, разбира се, си представят нещо по-лошо отколкото е; баща ми често се сърди. Но у нас е ужасно, госпожо Фиорсен. Всеки ден ядем овнешко месо — вие знаете какво е то, нали? — и моята спална е ужасна в горещините. Нямам място да се упражнявам. Бих искала да имам едно студио. Това би било чудесно, някъде по реката или тук, близо до вас. Това ще е чудесно, знаете ли, аз вече турям на страна и щом събера двесте лири, почвам. Не искам да бъда обикновена балерина, но нещо по-особено. Но майка ми е в тия работи много проста, все повтаря да не рискувам. По тоя начин обаче няма да напредна. Толкова е приятно, госпожо Фиорсен, да се говори с вас, вие сте достатъчно млада, за да разберете моите чувства, и сигурно не се шокирате от нищо. А колкото за мъжете, как мислите: по-добре ли е човек да се омъжи или да си намери любовник? Казват ми, че не мога да бъда съвършена художница, докато не изживея страст. А ако се оженя, това значи пак овнешко месо, а може би и деца, пък и не подхождащ мъж! Ужасно!… Но не искам да бъда и лекомислена, — мразя лекомислените хора — ненавиждам ги. Какво ще кажете? Много е мъчно, нали?

Джип, съвсем сериозна, каза:

— Тия работи сами се нареждат. Аз не бих си блъскала главата предварително.

Дафне Уинг зарови брадата си по-дълбоко в ръцете си.

— Да, и аз мислех така. Сега, разбира се, още нищо не мога да направя. Обичам само мъже, които са наистина благородни, ще се влюбя само в такъв един. И вие сте направили така, нали? Затова ще ме разберете! Намирам, че господин Фиорсен е наистина благороден.

Слънцето, прониквайки през листата, изведнаж огря шията на Джип там, дето свършваше блузата. Тя все още гледаше сериозно Дафне Уинг.

— Майка ми би припаднала, ако ме чуе, че говоря така, а не зная, какво би направил баща ми. Но това е много важно, нали? Човек може да сбърка още в самото начало, но аз искам да си пробия път. Аз просто обожавам своята работа и не искам любовта да ми пречи, искам тя да ми помогне. Граф Розек казва, че на моя танц липсва страст. Кажете ми, моля ви, намирате ли и вие, че е така! На вас ще повярвам!

Джип поклати глава.

— Не мога да съдя.

Дафне Уинг я погледна с укор.

— О, сигурна съм, че можете. Ако бях мъж, щях да се влюбя безумно във вас… Сега имам един нов танц, дето съм нимфа, преследвана от един фаун. Но толкова е мъчно да се чувствувам като нимфа, като зная, че фаунът е балетмайстора. Мислите ли, че трябва да вложа и тука страст? Аз трябва да бягам през всичкото време, но ще е по-ефектно, ако правя впечатление, като че искам да бъда уловена. Не намирате ли?

Джип внезапно каза:

— Да, мисля, че за вас ще е добре да се влюбите.

Устата на госпожица Дафне се разтвориха малко, очите й се ококориха, тя каза:

— Вие ме уплашихте като казахте това, изглеждате така… така тревожна!

Един пламък наистина пламна у Джип. Тоя брътвеж възмути всичките й чувства. Тя не искаше да обича, не беше обичала истински. Но каквото и да беше любовта, тя не търпеше да се бърбори за нея. Какво беше тая малка госпожица от предградията, която можеше да внесе хаос в чувствата, само щом се завърти на петите си?

— Знаете ли за какво само мечтая? — продължи Дафне Уинг. — Да танцувам за вас тук в градината някоя вечер. Трябва да е чудесно да се танцува на открито и тревата е сега хубава и гладка. Но може би ще шокира слугите? Идват ли те насам? — Джип поклати глава. — Мога да танцувам тук пред прозореца на салона. Но трябва да има луна. Мога да дойда някоя неделя. Имам един танц, дето съм цвят на лотос, той ще подхожда чудесно. Също лунният ми танц с Шопенова музика. Мога да донеса костюмите си и да се преобличам в стаята за музика, нали? — Тя склопи ръце и погледна Джип. — Мога ли?

Желанието да доставя радост, странната идея и удоволствието й да следи момичето как танцува накараха Джип да каже:

— Добре, идващата неделя.

Дафне Уинг скочи, впусна се към нея и я целуна. Устните й бяха меки и миришеха на портокалов цвят, но Джип се дръпна — тя мразеше безразборни целувки. Засрамена, госпожица Дафне наведе глава и каза:

— Вие изглеждахте тъй красива, че не можах да се въздържа.

Джип й стисна ръката разкаяна.

Те влязоха в стаята, за да опитат музиката за двата танца и скоро след това Дафне Уинг си тръгна, отрупана с бонбони и надежди.

Следната неделя тя пристигна точно в осем часа и донесе една малка чанта от зелено платно, която съдържаше костюмите й; явно беше, че се страхува малко. Майонеза, реинско вино и праскови възстановиха куража й. Тя яде с апетит; очевидно, за нея нямаше значение дали играе с пълен стомах или не, обаче отказа да пуши.

— Не е хубаво за… нали знаете? — каза тя.

След вечерята Джип затвори кучетата, защото се боеше да не се хвърлят върху драпериите или краката на госпожица Уинг. После влязоха в салона, за да видят дали вън лунната светлина е достатъчно силна. В тая последна нощ на август горещината беше нетърпима — тежка неподвижна жега. Изгреващата луна хвърляше тук-там по един тънък лъч през шумата. Те разговаряха тихичко, нагаждайки се несъзнателно към ролята. Когато месецът се беше издигнал доста високо, те дебнешком влязоха пак в стаята за музика. Джип запали свещите.

— Достатъчна ли ви е тая светлина?

Госпожица Дафне вече беше свалила дрехите си.

— О, толкова съм развълнувана, госпожо Фиорсен! Дано танцувам добре!

Джип се върна в стаята, седна пред пианото и обърна очи към градината. Една неясна бяла сянка изскочи изведнаж в тъмнината, застана неподвижно — като бял цъфнал храст под дърветата — и зачака месеца. Джип започна да свири. Тя беше избрала една сицилианска песен, която овчарите свирят, като слизат от планината, и която отначало се чува много тихо, после се засилва издалеч, разлива се в пълни тонове и замира. Месецът се издигна над дърветата, светлината му се лееше над къщата, долу по тревата, над градината, додето стигна до лехата със слънчогледи надлъж край градинския зид: те сега пламнаха във вълшебни неземни багри — като злато, което не беше злато.

Джип засвири танца. Смътната бяла фигура в тъмнината се раздвижи. Сега лунната светлина падаше право върху момичето, което стоеше с разперени ръце, сграбчило своите була — като бяла окрилена статуя. После то подхвръкна като огромна пеперуда, завъртя се безшумно над тревата и спря. Месецът очертаваше формата на главата й и позлатяваше с бледно сияние косата й. В дълбоката тишина и неземния блясък на слънчогледите, тя беше като някакъв дух, залутан в градината, който летеше насам-нататък и не можеше да намери изход.

Един глас зад Джип каза: — Боже мой, какво е това? Ангел.

Фиорсен стоеше в тъмната стая, с очи устремени в градината. Момичето спря, с широко разтворени очи и уста, вцепенено от уплаха и любопитство. Изведнъж тя се обърна, сграбчи дрехите си и побегна.

Джип гледаше като прикована съпруга си. Тя можа да забележи, че очите му следяха бягащата нимфа. Фаунът на госпожица Дафне! Да, дори и ушите му бяха като на фаун! Не беше ли забелязала до сега колко прилича на фаун? Да, през сватбената нощ! И тя каза спокойно.

— Дафне Уинг опитва новия си танц. Значи, ти се върна, защо не ме предизвести? Добре ли си? Чудесно изглеждаш?

Фиорсен се наведе и я целуна.

Но докато неговите устни се притискаха до нейните, тя почувствува по-скоро, отколкото видя, че погледът му се носеше към градината, и помисли:

— Той по би искал да целуне това момиче!

Когато той отиде да снеме нещата си от колата, тя влезе в стаята.

Дафне Уинг, вече облечена, прибираше костюмите си в зелената чанта.

— О, сърди ли се? Жалко наистина, нали?

Джип едва сдържа смеха си.

— Вие трябва да сте ядосана!

— О не, не съм, ако и вие не сте! Хареса ли ви танцът?

— Чудесен! Като се приготвите, елате!

— О не, по-добре ще си отида. Трябва да му се е видяло странно!

— Искате ли да минете през страничната врата? После ще завиете направо към улицата!

— О да, благодаря. Щеше да е по-добре, да беше видял целия танц, нали? Какво ще си помисли?

Джип се усмихна и отвори вратата.

Когато се върна в салона, Фиорсен стоеше на прозореца и гледаше навън. Дали за нея или бягащата нимфа?