Джон Голсуърти
Над всичко (3)

III

Следните години не бяха толкова самотни и се прекарваха повече или по-малко в общество. Признанието накара Уинтон да се погрижи да затвърди общественото положение на дъщеря си. Той не би допуснал да я гледат накриво. Нито в Милденхем, нито в Лондон под закрилата на сестра му, Джип не срещна мъчнотии. Тя беше много хубава, той много спокоен. Всичко й благоприятствуваше.

В деня, когато стана пълнолетна, бяха заедно в града и той я извика в стаята, дето седеше пред огъня, припомняйки си за всички тия неща, за да й даде сметка за своето настойничество. Той бе управлявал умело доста застрашеното й наследство, докато то бе нарасло до двадесет хиляди лири. С нея никога не бе говорил за това — темата беше опасна — и тъй като неговите собствени средства не бяха оскъдни, тя не беше лишена от нищо. След като й обясни точно какво притежава тя самата, къде е вложено, той й каза, че тя трябва сега да си открие собствена банкова сметка. Тя стоеше, втренчена в книжата, чието съдържание трябваше да разбере, лицето й изглеждаше смутено. Без да повдигне очи, тя попита:

— Всичко това — от него ли е?

Той не очакваше такъв въпрос.

— Не, осем хиляди принадлежаха на майка ти.

Джип го погледна и каза:

— Тогава не искам остатъка — моля, татенце!

Уинтон изпита някаква горчива радост. Какво да се прави с парите, ако тя не ги вземе, той не знаеше. Но че не ги иска, това й приличаше, правеше я повече от всякога негова дъщеря, беше един вид крайна победа. Той се обърна към прозореца, от който тъй често бе поглеждал за майка й. От онзи ъгъл обикновено се задаваше! След една минута сигурно ще е тук, с пламнали бузи, с мек поглед под воала, малко запъхтяна от бързане, очакваща неговата прегръдка. Там щеше да застане, дигайки воала си! Той се обърна. Мъчно беше да се повярва, че не е тя. Той каза:

— Много добре, любов моя. Но ти ще приемеш същата сума от мен. Другото може някой ден друг някой да използува.

При тая необикновена дума „любов моя“ от неговите въздържани устни, бузите й се обагриха, очите й светнаха, тя обви ръцете си около шията му.

През тия дни тя се беше отдала на музика, взимаше уроци по пиано при господин Армо, един побелял белгиец от Лиеж с мургаво-червени бузи и с туше на ангел, който я караше да работи много и я наричаше своя малка приятелка. Тя не пропускаше нито един по-забележителен концерт, нямаше нито един по-известен артист, чиято музика да не бе чула и, макар че вроденият й добър вкус я предпазваше да не се хвърли в обожание пред краката на тия гении, тя все пак ги поставяше — мъже и жени — на твърде висок пиедестал и се срещаше с някои от тях в къщата на леля си.

Леля Розамунд беше също музикална, доколкото доброто възпитание позволяваше това; тя беше близка с Джип, която изтъка около нея цяла романтична история за любов, разбита чрез гордост. Беше висока, хубава жена, една година по-стара от Уинтон, с продълговато, аристократично лице, тъмносини блестящи очи, мъжествено държане, топло сърце и мелодичен говор. Тя обичаше много Джип, но криеше грижливо роднинските си чувства. У нея имаше нещо мъжко, а у Джип оная мекост, която обайва жените, които, може би, щяха да са по-щастливи, ако се бяха родили мъже. Тя обичаше да носи дълги палта, жилетки, връзки и бастун с извита дръжка, имаше като брата си стил, но повече хумор, който се ценеше много в музикалните кръгове. В нейната къща момичето имаше възможност да види и смешните страни на гениалните хора, които си изтъкават ореол от собствената си личност.

Когато Джип беше на двадесет и две години, Уинтон има̀ първата си атака от подагра и отиде, изплашен от мисълта, че при откриването на лова няма да може да седи на кон, с нея и Марки във Висбаден. Те наеха стаи срещу парка, чиито листа вече се бяха обагрили. Лекуването беше дълго и мъчително. Придружавана от мълчаливия Марки, Джип яздеше всеки ден и се ядосваше на предписанията, които я заставяха да минава само по определени пътеки из тая величествена гора. Веднаж, а понякога и по два пъти, ходеше на концертите в Курхауза, било сама, било с баща си.

Първия път, когато чу Фиорсен да свири, тя беше сама. Противно на повечето виолонисти, той беше висок и тънък, тялото му гъвкаво и подвижно. Лицето му беше бледно и зле хармонираше с косите и мустаците му, които имаха нечисто златист цвят; хлътналите му бузи с изпъкнали ябълки бяха малко прикрити от малки бакенбарди. На Джип той се видя грозен, но неговата свирня я порази и омая по странен начин. Той притежаваше забележителна техника, която моделираше блуждаещото чувство на неговата свирня като пламък замръзнал при избухването си. Когато спря да свири, Джип не се присъедини към ръкоплясканията, но седеше неподвижно и го гледаше. Той прекара ръката си по горещото си чело. Метна странно оцветената си коса назад и се поклони с някаква неприятна усмивка. Какви странни очи имаше, като някаква голяма котка! Сигурно зелени, диви, но боязливи, хипнотизиращи! Най-странният човек, когото бе срещала, и най-страшният! Той я погледна и, като наведе очи, тя почна да ръкопляска. Когато го погледна пак, по лицето му беше изписан някакъв копнеж. Той пак се поклони, направо към нея, и вдигна цигулката към рамото си. „Ще свири за мене!“ — помисли тя. Той изсвири без акомпанимент една къса мелодия, която сякаш късаше сърцето. Тоя път тя не погледна, но забеляза, че той се поклони нетърпеливо и излезе.

На вечеря тя каза на Уинтон:

— Днес чух един виолонист, татенце, който свири необикновено — Густав Фиорсен. Шведец ли е?

Уинтон отговори:

— Навярно. Как изглежда? Бях се запознал веднаж с един шведец от турската армия — приятен човек.

— Висок и слаб, бледен, с издадени ябълки и хлътнали бузи, със странни, зелени очи. Да, и с малки, руси бакенбарди.

На следния ден тя го видя в градината. Те седяха до Шилеровата статуя, Уинтон четеше „Таймс“, чието пристигане очакваше с повече нетърпение, отколкото би искал да признае, тъй като се боеше, че ако изповяда скуката си, ще помрачи радостта на Джип, която се радваше на престоя им тук. Четейки за последните надбягвания, той крадешком наблюдаваше дъщеря си.

Никога тя не бе изглеждала по-хубавичка, по-нежна и по-расова, отколкото сега между пъстрата, космополитна тълпа в това задушно място. Момичето не забелязваше неговите погледи и гледаше внимателно минувачите, кучетата и птичките, наблюдаваше слънчевите лъчи, които падаха на тревата и правеха да пламнат в ярка червенина червените буки, липите и тополите край водата. Милденхемският лекар, когото веднаж бяха викали зарад нейното временно главоболие, беше нарекъл очите й „съвършени органи“, и наистина, никои други очи не можеха тъй бързо и тъй изцяло да обхванат нещата. Тя обичаше кучетата и отвреме-навреме някое се спираше, колебаейки се дали да сложи муцуната си в шепата на това непознато момиче. Флиртувайки с едно голямо датско куче тя вдигна очи и видя Фиорсен, който минаваше, придружен от един по-нисък, плещест мъж с модерни панталони и стегнат в корсет. Високата, слаба и малко приведена фигура на виолониста бе плътно закопчана в сиво-кафява дълга дреха. Той носеше широкопола, мека, сива шапка, в петлицата на дрехата му бе затъкнато бяло цвете, обущата му бяха лачени, връзката му се развяваше над мека, бяла ленена риза — той беше наистина елегантен. Странните му очи се устремиха към нея и той дигна ръка към шапката си.

— Позна ме! — помисли Джип. Стройната фигура, малко наведената глава между доста издигнатите рамена, широките, еластични крачки й напомняха леопард или някое друго животно от котешка порода. Той докосна ръката на другаря си, промърмори нещо и се върна. Тя видя как втренчено я гледа, разбра, че се връща, за да я погледне, разбра също, че и баща й ги наблюдава. Зеленикавите очи — тя бе убедена в това — щяха да се наведат пред Уинтоновия поглед, пред неподвижния поглед на англичанина от известна класа, който никога не приема да прояви любопитство. Те отминаха. Джип видя как Фиорсен се обърна към другаря си, как посочи с глава назад; чу как другият се изсмя. Тя пламна.

Уинтон каза:

— Странни типове се срещат тук.

— Това беше виолонистът, за когото ти говорих, Фиорсен.

— Ах, така ли?…

Но той вероятно беше забравил.

Че Фиорсен измежду цялата публика си спомняше за нея, поласка нейната суетност. Гневът й премина. Макар че баща й беше намерил облеклото му ужасно, то му приличаше. В английски костюм той би изглеждал по-зле.

През следните два дена тя срещна ниския, плещест младеж, който го бе придружавал, и забеляза, че той я следи с очи. После една баронеса Майзен, по рождение полу-холандка, полу-французойка, оженена за немец, една от космополитните приятелки на леля Розамунд, я попита дали е чувала шведския виолонист, Фиорсен. Той би бил най-добрият цигулар днес, ако… тя поклати глава. Но тъй като не последва никакъв въпрос, баронесата продължи:

— Ах тия музиканти! Би трябвало да го спасят от него самия. Ако не престане скоро, изгубен е! Жалко! Такъв талант.

— Пие ли? — попита Джип спокойно.

— Доста! Но има и други работи покрай пиянството, мила.

Инстинктът и съвместният й живот с Уинтон бяха научили Джип да презира всяка престорена скромност. Тя не се стремеше да познае живота, но и не се стъписваше страхливо пред него. Баронесата, на която невинността се струваше пикантна, продължи:

— Жени, все жени. Жалко! Това ще го съсипе. Единственото спасение би било да намери истинска жена, но тая жена ще е за съжаление, защото лош живот я чака!

— Може ли такъв човек да обича? — попита Джип съвсем спокойно.

Баронесата отвори широко очи.

— Виждала съм такива мъже да стават роби, да тичат като агънца след една жена, която ги мами на ляво и на дясно. Никога не може да се каже, моя хубавице! Има неща, които вие още не знаете. — Тя хвана ръката на Джип. — Едно обаче е сигурно… с тия очи много нещо ви чака.

Джип дръпна ръката си и поклати глава; тя не вярваше в любовта.

— Ах, вие ще завъртите много глави, не се бойте! Има нещо фатално в тия хубави, кафяви очи!

Може да се прости на едно момиче, когато сметне за комплимент, ако кажеш, че очите му са фатални. Тия думи направиха Джип да пламне — безгрижна и весела, каквато беше през тия дни, — както пламваше, когато някой се обърнеше да я погледне. Мекият въздух, нежната хубост на това място, музикантът, съзнанието, че представлява нещо между хората, чийто тромав тип правеше да изпъкне нейната прелест, я опияняваха. Тя беше малко луда, както казваше баронесата. Тя беше всякога готова да се смее. Всичко й се чинеше „смешно“ или „чудесно“. И баронесата, която признаваше лика на момичето и беше пленена от неговата хубост, се стараеше да я запознае с всякакви хора, дори с повече отколкото бяха желани.

Любопитството е живо чувство. Колкото повече завоевания е направил един мъж, толкова по-желан обект за завоевание е той за една жена. Да пленим един мъж, който е пленил толкова много — не е ли това доказателство, че прелестта ни е по-силна от тая на другите? Думите на баронесата засилиха у Джип убеждението, че Фиорсен е „невъзможен“, но засилиха и леката възбуда, която усети при мисълта, че Фиорсен си спомня само за нея от цялата публика. По-късно това даде и други плодове. Но по-напред дойде оная странна случка с цветята.

Връщайки се веднаж от язда, една неделя след като беше седяла с баща си до статуята на Шилера, тя намери на масата си букет рози. Нямаше никаква карта. Немската слугиня можа само да каже, че бил донесен от един цветарски магазин за госпожица Уинтон. Джип помисли, че са от баронесата и се закичи с две за вечерята и после за концерта. Едната розова, другата бледожълта, те образуваха смело съчетание със светлосивата й рокля. Не купиха програма, защото за Уинтон музиката беше без разлика, а Джип нямаше нужда от програма.

Когато се яви Фиорсен, страните й се зачервиха от очакване. Той изсвири най-напред един менует от Моцарт, после сонатата от Цезар Франк, а после, като излезе да се поклони, той държеше в ръка две рози като тия на Джип. Неволно тя дигна ръка към своите рози. Очите им се срещнаха, той се поклони малко по-дълбоко, после, като си тръгна, поднесе розите към устните си. Джип отпусна ръка, като че ли нещо я беше уболо. Да свали ли розите, да ги пусне ли на земята. Баща й можеше да види, да види Фиорсеновите рози, да съобрази! Той щеше да сметне, че са я оскърбили. Така ли беше в същност? Тя не можеше да повярва. Не беше ли един хубав комплимент, като че ли искаше да й каже, че свири само за нея! Думите на баронесата й минаха през ума: „Той трябва да се спаси от себе си. Жалко. Такъв талант!“ Той беше наистина голям талант. У един човек, който може да свири така, сигурно има нещо, което заслужава да се спаси! След последното соло те напуснаха концертната зала. Джип грижливо постави двете рози между другите.

Три дена по-късно тя отиде у баронесата. Още при влизането си го забеляза при пианото. Той слушаше една словоохотлива дама и изглеждаше отегчен и безпокоен. През целия тоя облачен ден тя се чувствуваше малко тъжна и нервна, сега обаче се възбуди. Тя видя как ниският му, плещест другар се отдели от другите и отиде към баронесата. След една минута й го представиха — граф Розек. Лицето му не се хареса на Джип, очите му бяха заобиколени от черни кръгове, той беше твърде въздържан и ледено учтив, — обаче изглеждаше приятен и говореше добре английски. Навярно беше поляк, живееше в Лондон и знаеше всичко, каквото можеше да се знае за музиката. Не беше ли чувала госпожица Уинтон приятеля му Фиорсен в Лондон? Не? Чудно, той беше прекарал там няколко месеца през последния сезон. Малко засрамена от своето невежество, Джип каза:

— Аз прекарах почти цялото лято на село.

— Той има̀ голям успех. Ще го заведа пак в Лондон, това е най-доброто за неговото бъдеще. Как намира неговото свирене?

Против волята си, защото не искаше да се разкрива пред тоя дребен, подобен на сфинкс, човек, Джип промърмори.

— О, чудесно, разбира се.

Той кимна, после изведнаж каза със странна усмивка.

— Мога ли да ви го представя? Густав — госпожица Уинтон.

Джип се обърна. Той стоеше тъкмо зад нея, поклони се, в очите му се четеше смирено обожание, което не се мъчеше да скрива. Джип видя, че по устните на поляка пак се плъзна усмивка, после тя се намери сама с Фиорсен до прозореца. Отблизо той вече не приличаше толкова на животно затворено в клетка и беше много елегантен, грижливо облечен, кърпичката му или косата му миришеше хубаво, това сигурно нямаше да хареса на Джип, ако беше англичанин. Той носеше диамантен пръстен, който не стоеше толкова лошо на малкия му пръст. Високият му ръст, издадените му ябълки, гъстата, но не дълга коса, гладната виталност на лицето, фигурата и движенията противоречеха на горните доказателства за женствена натура. Той беше мъжествен, дори твърде мъжествен. С един странен, малко отсечен акцент той каза:

— Госпожице Уинтон, днес вие сте моята публика, аз ще свиря за вас, само за вас.

Джип се засмя.

— Вие ми се смеете. Не бива да правите това. Аз ще свиря за вас, защото се възхищавам от вас, възхищавам се безкрайно от вас. Ако ви изпратих цветя, то това не е дързост. Това е благодарност за радостта, която ми причинява вашето лице. — Гласът му потрепера. Джип наведе очи и каза:

— Много любезно от ваша страна. Аз трябва да ви благодаря за вашата музика, тя беше чудесна, прекрасна наистина.

Той се поклони.

— Ще дойдете ли на моите концерти, ако се върна в Лондон?

— Мисля, че всеки ще направи това, ако е възможно.

Той се засмя.

— Тук свиря само за пари, но мразя това място, то ме отегчава. Баща ви ли беше господинът, който седеше с вас до статуята на Шилер?

Джип кимна. Тя не беше забравила беглото му кимване.

Той прекара ръката си по лицето, като че ли да изтрие израза му.

— Той е същински англичанин. Но вие — вие не сте от никоя страна или от всички.

Джип направи малък, насмешлив поклон.

— Наистина не мога да определя вашата родина. Вие не сте нито от север, нито от юг. Аз дойдох тук с надежда да ви срещна и съм много щастлив. Госпожице Уинтон, аз съм ваш предан слуга.

Той говореше бързо, много тихо и с възбудена сериозност, която не беше престорена. Внезапно той пошепна: „Ужасни хора!“ — поклони се и бързо се отдалечи. Баронесата дойде с друг един господин.

От тая среща у Джип остана мисълта: „Дали все така почва с всяка жена?“ Не й се вярваше. Сериозният му запънат глас, смиреното обожание в погледа!

Много чувствителна, за да се довери на някого, тя нямаше възможност да провери чувствата си, които не се поддаваха на анализ, смесваха се и се бореха в сърцето й. Това не беше любов, не беше нито началото на любов, но по-скоро опасният интерес на деца към тайнствени, недостъпни неща, към неща, които, може би, биха се постигнали, ако човек се осмелеше да посегне. После неговата музика, думите на баронесата за спасението — мисълта да извърши невъзможното. Но тия мисли и чувства, сега се зараждаха. Може би вече никога нямаше да го види! И тя не знаеше дори дали желае да го види пак.