Джон Голсуърти
Над всичко (2)

II

Въпреки победата, която Уинтон бе удържал в сърцето на Джип над всички съперници, все пак бе останал един, чиято сила той правилно прецени едва днес, когато тя замина, и той размишляваше пред огъня за нейното заминаване и за миналото. Не можеше да се очаква, че един човек с неговия характер, прекарал целия си живот между оръжия и коне, ще разбере изведнаж какво може да значи музиката за едно младо момиче. Известно му бе, че тя бе поискала да учи гамите, песничката „В къщичката край гората“ и някои други мелодии, но той, който всякога се бе държал настрана от музиката, не подозираше с каква алчност Джип поглъща всичко, дори повече от всичко, което можеше да я научи възпитателката й. Той беше сляп и за възторга, с който Джип слушаше всяка музика, песните през Коледната нощ, хоралите и пението в селската черква, ловджийския рог далеч в тръпните дъждовни поля, дори свиркането на Марки, което беше някак си странно приятно.

Той споделяше любовта й към коне и кучета, смогна дори да прояви интерес и към бръмбарите, които тя ловеше с шепа и приближаваше до малкото си, деликатно ухо, за да ги слуша как бръмчат, разбираше грабителските й нападения из цветните лехи на старомодната градина, пълна с люляк и жълта акация през пролетта, с карамфили, рози и метличини през лятото, с гергини и слънчогледи през есента, всякога малко напусната и обрасла, притисната от съседните пасбища. Той не се противеше на нейните старания да привлече вниманието му върху пеенето на птиците, но не му беше възможно да разбере колко много тя обича музиката, как жадува за нея. Тя беше някакво малко същество, изтъкано сякаш от мъгла, с постоянно менящо се настроение, — доста подобна, на своето малко кафяво ловджийско кученце, ту весела като пеперуда, ту мрачна като нощ. Страшно чувствителна и към най-дребната суровост, тя представляваше такава смес от гордост и самопрезрение, че никога не можеше да се разбере кое от двете тия качества причинява нейните облачни настроения. Неща на които другите не придаваха никакво значение, за нея често биваха най-очевидно доказателство, че никой не я обича, докато тя беше готова почти всички да обича. После у нея се пораждаше мисълта: — Ако не ме обичат, все ми е едно! Не искам нищо от никого, — а после и това отлиташе като облак, тя обичаше всички, беше весела, докато нещо ново, което съвсем не бе насочено против нея, пак й причиняваше страшни страдания. В същност всички в къщи я обичаха и се възхищаваха от нея. Обаче тя бе едно от ония нежни, чувствителни същества, които се раждат с една кожа по-малко и които — особено в детинство — страдат по само себе си всред един свят, роден с една кожа повече.

За голяма радост на Уинтон тя не се боеше да язди. Имаше най-добрата възпитателка, която той можа да намери, дъщеря на един разорен адмирал; после й взеха учител по музика, който идваше два пъти седмично от Лондон, един саркастичен човек, който тайно питаеше към нея по-голям възторг, отколкото тя към него. Противно на другите момичета тя не прекара епоха на неграциозно развитие, но израстна равномерно, като цвете. Уинтон често я гледаше прехласнат: държането на главата й, начинът, по който тия прекрасно очертани, чудно ясни кафяви очи отлитаха; извивката на шията й, формата на членовете й, всичко това болезнено напомняше тая, която той толкова бе обичал. И все пак, въпреки всичката тая прилика, имаше разлика между двете, както в характера, така и във външността. Джип имаше повече раса, по-тънко изваяно тяло, по-нежно сложена душа, повече душевно равновесие, малко повече грация; настроението й беше по-променливо, умът й по-ясен, нейната миловидност се примесваше с малко скептицизъм, какъвто липсваше на майка й.

Макар с деликатно телосложение, тя беше жилава и можеше да язди по цял ден, после се връщаше тъй уморена дома, че предпочиташе да се простре на тигровата кожа пред огъня, отколкото да се качи горе. Животът в Милденхем беше самотен. Уинтон имаше само няколко другари ловци и то много малко, тъй като неговата взискателност не понасяше средния тип селски благородници, а ледената му любезност плашеше жените.

Както бе предвидяла Бети, лошите езици заговориха — провинциалните клюкари, които жадуват да внесат малко разнообразие в скуката на своя празен живот и своите празни мозъци. Макар и нищо от тия клюки да не стигна до ушите на Уинтон, никакви жени не посещаваха Милденхем, освен случайните запознанства в черква, на лов или при надбягвания. Джип израстна без да познава отблизо лица от собствения си пол. Тая липса засили нейната резервираност, запази я съвсем незапозната с половите въпроси, създаде у нея леко, несъзнателно презрение към мъжете, които зарад нейната усмивка бяха готови на всичко, но се подплашваха от първото набръчване на челото, и пробуди тайния й копнеж по другарки от нейния пол. Тия всякога се чувствуваха привлечени от нея и това придаваше някаква мъчителна прелест на преходните приятелства.

За нейното морално и духовно развитие Уинтон се грижеше не особено, то спадаше към ония неща, за които не се говори. Външните форми, като например ходенето на черква, трябваше да се спазват; на обноски тя трябваше да се научи по възможност чрез неговия пример; за останалото трябваше да се погрижи природата. Неговото становище беше наистина мъдро. Джип четеше бързо и с алчност, но забравяше това, което бе прочела, и, макар че бе погълнала всички книги от малката Уинтонова библиотека, включително Байрон, Хуайт, Мелвил и Хумболдтовия „Космос“, те бяха оставили малко следи в нейния дух. Старанията на нейната възпитателка да пробуди у нея религиозно чувство нема̀ха успех, а със своя инстинктивен скептицизъм Джип постави интереса на свещеника в категорията на всички мъже, които познаваше. Тя усещаше, че му е приятно да я нарича „моя мила“ и да я тупа по рамото, и намери, че това удоволствие е достатъчна награда за неговите старания.

Скрита в малката и тъмна стара къща, дето само яхърите бяха модерни, три часа далеч от Лондон и около тридесет мили от големия свят, тя не бе възпитана модерно. Два пъти в годината Уинтон я завеждаше в града и я оставяше у неженената си сестра Розамунд. Тия седмици засилваха нейния вкус към хубави рокли и страстта й към музика и театър. Обаче тя бе изцяло лишена от два главни елемента, които дават храна на модерното момиче, — разискванията и спорта. Единственото духовно влияние в нейните младежки години произлизаше от горещата й любов към баща й. Усетът за форма, който бе присъщ и на двамата, възспираше всяка проява на чувство, но да бъде с него, да върши нещо за него, да се възхищава от него, да го чувствува съвършен и, тъй като не можеше да носи същите дрехи и да говори със същия отсечен, решителен и спокоен глас като него, да намира дрехите и гласовете на другите мъже неприятни — това беше за Джип най-скъпото на света. Ако бе наследила неговото тънко чувство за форма, то тя тъй също бе наследила и способността му да съсредоточи наклонността си само върху един човек. А тъй като само нейното общество го правеше наистина щастлив, то от нейното сърце бликаше постоянно един нестихващ поток от любов. За нея безграничната любов към един човек беше тъй нужна, както за цветята сокът в стъблото, безграничната любов на един човек й беше потребна, както слънцето за цъфналите цветя. И Уинтоновите понякога чести ходения в града или другаде, се отбелязваха със спадания в нейния барометър, който обаче след неговото завръщане веднага се издигаше.

Само една част от нейното възпитание не беше занемарена — развитието на вроденото у нея съчувствие към бедните. Без да се интересува за социалните проблеми, Уинтон имаше по природа щедра ръка и отворено сърце за селяните из околността, но не обичаше да се меси в живота им. Така Джип, която не влизаше без покана нито в една къща, често чуваше; „Влезте, госпожице Джип!“, „Влезте и седнете, миличка!“ и много още приветливи думи дори и от най-лошите и закоравели типове, на които бяха приятни нейното хубавичко лице и нейното участие.

Така изминаха единадесет години и тя стана на деветнадесет, а Уинтон на четиридесет и шест. После, под закрилата на своята възпитателка, тя отиде на ловджийския бал. Нейната рокля, съвършена по кройка, не беше бяла, а бледожълта, като че ли вече беше ходила на балове. Тя притежаваше Уинтоновото чувство за елегантност, дори в по-голям размер от него, както бе свойствено на нейния пол. С тъмната си хубаво вчесана коса, открития за пръв път врат, наистина бягащия поглед и съвсем спокойното си държане, сякаш съзнавайки, че движение и светлина, алчни погледи, приятни думи и възхищение са нейно право — тя беше по-красива, отколкото Уинтон беше очаквал. На гърдите си носеше китка от циклами, които той й беше доставил от града, едно цвете, чиято миризма тя много обичаше. Гъвкава и деликатна, възбудена, с всяко свое движение, с всеки свой поглед тя му напомняше за оная, която бе срещнал на такъв един бал. И с държането си той издаваше на света гордостта, която изпитваше.

Тая вечер донесе на Джип много преживелици — няколко приятни, една, която я смути, и една неприятна. Тя обичаше много да танцува, радваше се, че танцува добре и причинява чрез това удоволствие. Два пъти обаче отказа на своите кавалери, обхваната от внезапно съчувствие към своята възпитателка, която седеше съвсем сама до стената, от никого не забелязана, само защото беше възрастна и пълна. И за голям ужас на добрата жена тя остана през два танца, седнала наред с нея. А после, за вечерята, не искаше да й кавалерствува друг, освен баща й. Когато се връщаше под ръка с него в балната зала, чу една възрастна дама да казва: „Не знаете ли? Разбира се, той е баща й!“ А един възрастен господин отговори: „А, така ли? Това обяснява много неща!“ Тя долови любопитните, студени, малко злобни погледи и разбра, че говорят за нея. Тъкмо в тоя момент дойде кавалерът й.

„Той е баща й!“ — тия думи значеха твърде много, за да бъдат схванати още същата, тъй пълна с впечатления, вечер. Те оставиха една малка рана, но един мек балсам смекчи болката, остана само едно леко смущение в подсъзнанието. Скоро дойде втората преживелица, грозна и разочароваща. Това беше след танц с един приличен наглед мъж, почти два пъти по-стар от нея. Те бяха седнали зад едни палми, когато той изведнаж наведе разгорещеното си лице и я целуна по голата ръка над лакета. Ако я беше ударил, нямаше толкова да я изненада или оскърби. В своята невинност тя помисли, че той не би се решил на такова нещо, ако не го е окуражила чрез каквото и да било. Тя стана, погледна го за миг с помрачени от болка очи, потрепера и отмина, после отиде право при Уинтон. Той видя по лицето й, по стиснатите й устни, че нещо лошо се беше случило, обаче тя каза само, че е уморена и иска да си вървят. Така те си тръгнаха с добрата малка възпитателка, която сега можа̀ да наруши мълчанието, на което цялата вечер беше осъдена, и непрекъснато приказва през ледовитата нощ. Уинтон седеше, пушейки, до шофьора. Той бе дигнал кожената си яка над кръглата нахлупена, кожена шапка, а очите му се впиваха в тъмнината. Кой бе дръзнал да обиди неговата любимка? В колата малката гувернантка приказваше тихичко, а Джип седеше мълчалива в своя кът и не виждаше нищо, освен обидата, която й бяха нанесли.

Цели часове тя лежа будна в тъмнината, докато мислите й се оформиха и изясниха. Думите: „Той е баща й“, и целувката по голата й ръка й разкриха тайната на половете, засилиха чувството, че нещо се крие в дъното на нейния живот. Едно така чувствително дете не би закъсняло, разбира се, да усети духовните течения около себе си, обаче Джип инстинктивно се бе стъписвала пред всичко по-определено. Времето преди да се появи Уинтон беше тъй избледняло: — Бети, играчки, къси срещи с един добър, болнав човек, когото наричаше „папа“. Обаче на тая дума липсваше дълбочината, присъща на обращението „татенце“, което тя употребяваше за Уинтон. Освен Бети, никой не й бе говорил за майка й. В спомена за тая майка нямаше нищо свето, никаква вярност, която сега чрез тия думи можеше да се наруши. Отделена от други момичета Джип не схващаше ясно значението на общоприетото. Но при все това тя се измъчваше, изтезавана от едно смущение, подобно по-скоро на трънен камшик, който раздира кожата й, отколкото на нож в сърцето й. Съзнанието, че над нея тежи нещо особено, съмнително, което предизвиква обиди, й причиняваше болка; тия безсънни часове й сложиха дълбок белег. Най-после тя заспа, все още смутена и се събуди със страшното желание да узнае всичко. Цялата сутрин седя пред пианото, свири, отказа да излезе, беше леденостудена с Бети и възпитателката си, докато едната се разплака, а другата потърси утеха в стиховете на Уодсуорт. След чая тя влезе в стаята на Уинтон, малката мрачна стая, в която той никога не се занимаваше, изпълнена с кожени кресла и книги, от които освен Байрон, няколко романа и няколко книги за отглеждане на коне, никоя никога не се четеше. По стените висяха изображения на прочути коне, сабята на Уинтон, снимки на Джип и някои другари от полка. Тук имаше, само две светли петна: огънят и малката ваза, която Джип всякога пълнеше с цветя.

Когато тя влезе, стройна и тънка, с тъмни очи, с помрачено бледо лице, на Уинтон се стори, че бе порасла изведнаж. Любовта му към нея го измъчваше с една грижа, която бе станала почти страх. Какво се бе случило вчера вечерта, тая вечер, когато тя бе въведена в натрапчивото, бъбриво общество? Тя се плъзна надолу пред колените му. Той не можеше да види лицето й, не можеше и да я докосне, тъй като бе коленичила до изкуствената му дясна ръка. Овладявайки страха си, той попита:

— Е Джип, уморена ли си?

— Не.

— Може би малко?

— Не.

— Задоволи ли вчерашната вечер очакванията ти?

— Да.

Дървата в камината пращяха и съскаха; дълги пламъци се извиваха нагоре; вятърът свиреше отвън. Изведнаж тя попита бързо, почти задъхано:

— Татенце, ти ли си действително и наистина моят баща?

През малкото секунди преди да даде неизбежния отговор, в Уинтоновите мисли настъпи цял хаос. Един по-нерешителен характер би се намерил пред голяма духовна празнота и в паника би потърсил убежище в едно „да“ или „не“. Уинтон обаче не искаше да говори, без да е обмислил всичките възможни последици на своя отговор. Това, че беше неин баща, даваше топлина на живота му; ако обаче го признаеше, доколко би могло то да накърни нейната любов към него? Какво знаеше едно момиче? Как да я направи да разбере? Какво ще почувствува тя спрямо майка си? И какво би почувствувала любимата покойница? Какво би желала тя самата?

Това беше мъчителен момент. Момичето, облегнато, все с отвърнато лице, на коляното му, не му помагаше. Сега, когато инстинктът й се беше пробудил, той не можеше повече да крие от нея. Той обхвана здраво облегалката на стола и каза:

— Да, Джип, майка ти и аз се обичахме.

Той усети, че трепет премина през нея, би дал много, за да види лицето й. Дали разбра сега? Но трябваше да се отиде до край и той каза:

— Защо питаш?

Тя поклати глава и пошепна:

— Радвам се.

Скръб, уплаха, дори просто учудване от нейна страна биха пробудили цялата негова вярност спрямо покойната, цялата негова упорита горчивина, биха го изстудили спрямо Джип. Обаче нейният одобрителен шепот събуди у него желание да изглади всичко.

— Никой не знаеше нищо. Тя умря при твоето раждане. За мене това беше страшна мъка. Ако си чула нещо такова, то са само клюки, защото носиш моето име. За майка ти не се е казало нито дума. Но по-добре е да знаеш сега, когато си вече голяма. Рядко хора са се обичали, както ние се обичахме. Няма защо да се срамуваш от нас.

Лицето й все още беше отвърнато. Тя каза спокойно:

— Не се срамувам. Приличам ли много на нея?

— Да. Повече отколкото очаквах.

— Тогава ти не ме обичаш заради самата мене.

Уинтон смътно разбра колко много се разкрива чрез тоя въпрос, от натурата на Джип, от нейната способност да вниква инстинктивно в най-скритата същина на нещата, от нейната чувствителна гордост, от жаждата й за изключителна съвършена любов. Той каза:

— Как можеш да мислиш това?

После, за своя изненада, видя, че тя плаче, че се мъчи да сподави плача си, рамото й се удряше о коляното му. Не я беше виждал да плаче, дори и при тежките случаи в младостта й, когато беше получавала съответната мярка бой и плесници. Той можа само да я погали нежно по рамото и да каже:

— Не плачи, Джип, не плачи.

Тя спря да плаче тъй внезапно, както беше почнала, изправи се и, преди той да стане, изчезна.

На вечеря тя беше както всякога. В гласа й, в целувката й за лека нощ той не можа да забележи нито най-малка разлика. Моментът, от който се бе страхувал толкова години, бе преминал и оставил само един лек срам, присъщ на душите, когато са нарушили дългото въздържание. Докато старата тайна не беше разбулена, тя не го безпокоеше, но сега му причиняваше болка. Джип обаче в тия двадесет и четири часа бе погребала завинаги детинството си. Чувството й към мъжете бе станало по-твърдо. Ако тя не ги оскърбяваше, те щяха да я оскърбят! Половият инстинкт се бе пробудил.