Джон Голсуърти
Над всичко (48)

VII

Старото куче Оси лежеше на пътеката, огряно от бледното ноемврийско слънце. Шестнадесетгодишно, то беше вече глухо, тъжно и всеки път, когато господарят му заминаваше, погледът му като че казваше: „Веднъж завинаги ще ме напуснеш!“ Другите хора в къщата всеки ден все по-малко му заместяха това, на което той още малко време имаше да се радва; и той вече не можеше да търпи чужди хора вътре в двора. От прозореца си Джип го видя, че се изправи, ръмжейки към раздавача. Загрижена за краката на човека тя се спусна долу.

Едно писмо с почерка, от който се страхуваше, със забележка: „Бързо“, пратено му от Лондонската му квартира. Тя го доближи до носа си. На какво миришеше? Пръстите й попипаха мястото, дето беше залепено. Тя го сложи, защото желанието й да го отвори беше много силно. И изведнъж й хрумна: „Ако го прочета и няма нищо?“ Всичката й ревност щеше да се успокои! Но ако има нещо?! Изведнъж щеше да изгуби доверието си в него, в себе си, неговата любов и самоуважението си. Да му го занесе ли сама! С влака в три часа щеше да стигне веднага след пет. Тя се завтече горе. Малката Джип седеше на стълбата и гледаше една книга с картини.

— Отивам в Лондон, миличко. Кажи на Бети, че може да се върна довечера, а може не. Целуни ме хубаво!

Малката Джип я целуна и каза:

— Нека видя как ще си сложиш шапката, мамо!

Докато се обличаше, Джип мислеше: „Няма да вземам нищо със себе си“. Тя се завтече, взе писмото и побърза към гарата. Във влака пак извади писмото. Как мразеше тоя почерк зарад всички страхове, които й беше причинил през последните месеци! Ако това момиче знае какви тревоги и страдания й причинява, щеше ли да спре да пише? И тя се помъчи да извика в паметта си лицето, което беше видяла само за миг, гласа, който беше чула само веднъж — лице и глас на човек свикнал да налага волята си. Не! Това щеше да я направи само да постоянствува! Ясна игра спрямо една жена, която няма други права, освен тия на любовта. Слава Богу, тя не го беше отнела на друга жена или от това момиче! През всичките тия години не бе узнала неговите тайни. Тя стоеше на прозореца на празния вагон. Ето реката, ето заливът, дето той я беше молил да дойде изцяло при него. Сега изглеждаше тъй различен, гол под сивото небе, тръстиките изсечени, върбите подрязани.

Влакът закъсня. Мръкваше се, когато стигнаха, и тя взе кола, за да иде в съда. Странно че отива тука за първи път! Пред съда слезе от колата и тръгна пеш по тясната, лошо осветена и оживена улица към централното съдилище.

— Тук, по тая каменна стълба, госпожице, втората врата! — При слабата светлина тя се мъчеше да чете имената. „Съмерхей — втора врата“. Сърцето й биеше силно. Какво ще каже. Как ще я поздрави! Не беше ли глупаво, опасно да дойде? Може да има някакво съвещание? Може да има разсилен или някой друг, които да не я пусне. Тя се спря на първия етаж и написа на една карта с молив:

„Може ли да те видя за минута? — Д.“

После пое издълбоко дъх, за да успокои сърцето си, и се качи. Ето името и вратата. Тя позвъни — никой не дойде, вслуша се — не чу никакъв звук. Всичко изглеждаше масивно, черно и тъмно — железните перила, каменните стълби, голите стени, дъбовите врати. Тя позвъни пак. Какво да прави? Да остави писмото! Да не го види — да сметне идилията си за разбита — да направи едно хладно посещение в Бъри Стрит, дето щеше да намери само госпожа Марки, защото баща й беше в Милденхем и нямаше да се върне преди неделя! И тя помисли: „Ще оставя писмото, ще отида да пия чай и пак ще се върна!“

Тя извади писмото, пусна го през отвора, чу как падна в кутията за писма и бавно тръгна назад. Беше пълно с мъже и момчета, които се връщаха от работа. Изведнъж й обърна внимание една женска фигура, която вървеше наред с един мъж. Лицата им бяха обърнати едно към друго. Джип чу гласовете им и погледна след тях. Те тъкмо минаваха край един фенер и светлината му падна върху косата на жената, освети един привичен жест на Съмерхей — да дига рамото си, когато отрича нещо. Те прекосиха улицата, качиха се по стълбата, по която тя току-що беше слязла, изчезнаха вътре. Обхвана я такъв ужас, че едва можеше да върви.

— О не! о не! о не! — й мина през ума като хленч, като студен, дъждовен вятър през мокри дървета. Какво значеше това? В нейното отчаяние не й дойде на ума да се върне пак горе в неговото бюро. Тя нямаше представа какво прави, къде отива, пресече улицата без да обръща внимание на движението, стигна до Трафалгар Скуер и се облегна на оградата срещу Националната Галерия. Тука й дойде първата свързана мисъл: „Затова значи бюрото му беше празно! Никакъв разсилен, никой! За да бъдат сами! А още тая заран я бе целувал!“ Един ужасен смях, примесен със стенание я задуши. Защо има сърце? До лъвовете някакъв младеж прегръщаше едно момиче.

Джип се обърна и се запъти към Бъри Стрит. Там беше тъмно! По-добре! Не би могла да влезе.

Дърветата на парка, под които минаваше, имаха още някой лист, медно червен като косата на онова момиче. Тежки видения я измъчваха. Празната стая! И той ще я лъже! Вече беше излъгал. Тя не беше заслужила това. Мисълта за причинената й неправда бе първото облекчение, което почувствува, първото определено чувство в смутения й от мъжа ум. Тя не бе погледнала никакъв мъж, не бе погледнала никого от оная нощ на морето, когато той дойде при нея. Но това не беше утеха. Тя започна да рови из паметта си, да търси от кога се беше променил към нея. Не можа̀ да намери нищо. Той не се беше променил към нея. Можеше ли да се преструва на влюбен, когато я целуваше. Мислеше ли за това момиче?

Любов! Такава ли власт имаше тя над нея, та да страда толкова само защото го беше видяла с друга? Какво да прави? Да се върне в къщи, да се зарови в дупката си? На гарата тя свари един влак и се качи. Имаше и други хора във вагона, търговци от града, адвокати от същото място, от дето идеше и тя. Беше доволна от шумоленето на вестниците, от равнодушните лица, доволна, че можеше да запази маската си, уплашена от силата на своето чувство. Един по един пътниците слязоха и тя остана сама, загледана в опустялата река, осветена от забулената зад облаци луна. За един миг помисли: „Да отворя ли вратата и да изляза? — Една стъпка и мир!“

От гарата тръгна бързо. Валеше и тя се радваше на хладината по пламналото си лице. В малката букова горичка въздишаше и стенеше вятърът, клатеше тъмните клони, обрулваше листата, шибаше я по лицето. Разлюляната гора беше пълна с тежка меланхолия. Тя тичаше през гъсто нападалите мокри листа, които се полепяха по чорапите й. На края на гората се спря, за да поеме дъх, наведе глава под дъжда и се завтече през полето.

Тя стигна в стаята си, без да я види никой. Сгушена пред запаления огън, тя се вслушваше във вятъра, който свиреше в тополите, и сега й дойдоха думите на оная шотландска песен:

„И сърцето ми, лишено от своето слънце

Лежи дълбоко в студен мъртвешки сън.“

После легна и заспа.

На следната сутрин се събуди с радостната мисъл: „Събота е, веднага след обед ще си дойде!“ И после си спомни. Като че някакъв демон влезе в нея, демонът на упоритата гордост, който с всеки час на това утро ставаше все по-черен. За да не бъде в къщи, когато се върне, накара да оседлаят кобилата й и тръгна сама по ливадите. Дъждът беше спрял, но вятърът духаше все така силно от югозапад, небето беше разкъсано на бели и сиви парцали, кълба от дим се гонеха между облаците и сините като глетчер късове небе. Виждаше се надалеч до гористите височини на изток, зад реката. Есенната местност се простираше надалеч под странното небе: избеляла трева, голи полета, сиви, златно-кафени гори, почти оголени. Но нито вятърът, нито свежестта на дъжда, нито небето и далечните багри не можеха да прогонят от сърцето й безнадеждната мъка, демона породен от нея.