Даниъл Силва
Художникът убиец (9)

8. Портнавас, Корнуол

Стареца пристигна, когато непознатият беше излязъл с корабчето си. Пийл го забеляза от прозореца на стаята си, докато мъжът се опитваше да премине с големия си мерцедес по тесния път над кея. Той спря пред къщата на бригадира и натисна звънеца. После настойчиво почука на вратата. Момчето чу ударите дори през заливчето — кратки и безцеремонни. То намъкна един пуловер и дъждобрана си и изхвръкна от къщи. Минута по-късно стоеше зад мъжа, задъхано и със зачервено от тичането лице.

— Кой си ти? — попита Стареца.

„Има акцент като на непознатия, но по-изразен“ — отбеляза наум момчето.

— Аз съм Пийл. А вие кой сте?

Възрастният човек не отговори на въпроса му, а обясни, че търси мъжа, който живее в тази къща.

— Сега го няма — рече хлапето.

— Аз съм негов приятел. Знаеш ли къде е?

Момчето не каза нищо, защото му се видя абсурдно, че непознатият има приятел, който ще се появи, без да се обади.

Стареца погледна към кея, после очите му се спряха отново върху Пийл:

— Излязъл е с кораба си, нали?

Хлапакът кимна, но нещо в очите на мъжа го накара да потрепери.

Стареца се взря в небето: над заливчето бяха надвиснали оловносиви облаци, плътни и натежали от наближаващия дъжд.

— Доста неприятно време за плаване.

— Той е много добър — рече гордо момчето.

— Да, така е. Кога ще се върне?

— Никога не казва. Ще му съобщя, че сте се отбили.

— Всъщност мисля, че ще го изчакам. — Изглеждаше като човек, който може да чака дълго време, ако си го постави за цел. — Има ли наблизо някое местенце, където да изпия едно кафе?

Пийл посочи към селото.

 

 

Обаче Стареца не отиде никъде. Просто се качи в мерцедеса и остана да седи зад волана като статуя.

Пийл отиде до носа и набързо си направи наблюдателница до фермата за стриди. Загледа се към морето. Към средата на следобеда в реката се появиха малки вълни с бели гребени и дъждовната буря се развихри. В четири часа стана съвсем тъмно. Пийл подгизна и премръзна до смърт. Канеше се да се откаже, когато забеляза сред мъглата съзвездие от бледосини светлини да приближава нагоре по реката. Малко след това чу ритмичното бръмчене на двигател: великолепният платноход на непознатия се носеше с пълна скорост към къщи.

Момчето включи фенерчето си и му даде сигнал. Кечът направи плавен завой надясно и се насочи към носа, порейки черната вода. Когато корабчето приближи брега, непознатият извика:

— Какво не е наред?

— Един мъж те чака.

— Какво иска?

— Твърди, че е твой приятел, но не каза името си.

Пийл чу ехото на гласа си от другата страна на заливчето.

— Как изглежда? — попита след малко непознатият.

— Нещастен.

— Има ли акцент?

— Почти като твоя, но по-изразен.

— Върви си вкъщи.

Обаче момчето не искаше да го остави сам.

— Ще те посрещна на кея и ще ти помогна да завържеш кеча.

— Просто направи каквото ти казвам — отвърна непознатият и се скри под палубата.

 

 

Габриел Алон влезе в камбуза. В шкафчето над газовата печка намери пистолета си — деветмилиметров полуавтоматичен глок. Той предпочиташе модела със среден размер, който беше малко неточен заради по-късата цев, но пък беше по-лесен за скриване. Дръпна затвора, вкарвайки първия патрон в цевта, и пусна оръжието в десния джоб на кехлибареножълтата си мушама. После намали навигационните светлини и се качи обратно на палубата.

Когато платноходът заобиколи носа и навлезе в спокойните води на заливчето, Габриел намали скоростта. Забеляза големия мерцедес, паркиран пред къщата му. Чу как се отвори вратата и острия звук на електронната аларма. Лампата в колата беше изключена. Професионалист. Габриел бръкна в джоба си и стисна дръжката на глока с пръст върху предпазителя на спусъка.

Натрапникът пресече кея и слезе по късото каменно стълбище до нивото на водата. Габриел би го разпознал навсякъде: кръглата като поле глава, обруленото от вятъра лице, отличителната походка на борец, вървящ към средата на ринга. За момент се замисли дали да не завие и да подкара обратно надолу по реката, към бурята. Но вместо това, отпусна хватката си върху пистолета и насочи кораба към кея.

 

 

Шамрон обиколи студиото на Габриел. Спря пред картината на Вечелио.

— Значи това е големият удар на Ишърууд — изгубената олтарна картина. Представи си — едно порядъчно еврейско момче да работи над такава творба! Не мога да разбера защо хората пилеят време и пари за такива неща.

— Това не ме изненадва. Какво направи с бедния Джулиан, за да го накараш да ме предаде?

— Черпих го един обяд в „Грийнс“. Поддава се на изкушения, знаеш го.

— Какво търсиш тук?

Шамрон обаче не беше готов веднага да разкрие картите си.

— Доста си преуспял — каза той. — Тази къща трябва да ти е струвала бая пари.

— Аз съм един от най-уважаваните реставратори в света.

— Колко ще ти плати Джулиан, за да оправиш този Вечелио?

— Не е твоя работа — смръщи вежди Габриел.

— И той ще ми го каже, ала предпочитам да го чуя от теб. Може да е по-близко до истината.

— Сто хиляди лири.

— Досега получил ли си нещо от тях? — подсмихна се Шамрон.

— Говорим за Джулиан Ишърууд. Ще ми плати, когато продаде картината. А дори и тогава вероятно ще трябва да си взема парите насила от него.

— А за тази на Рембранд? — попита Стареца.

— Бърза работа за „Кристис“. Тя не се нуждае от много реставрация, само от ново лаково покритие, може би от малко ретуширане. Още не съм приключил с оценката си.

Шамрон бавно се върна до картината на Вечелио. Върху масичката на колела до нея бяха струпани пигментите и маслата на Габриел.

— Коя самоличност използваш сега? — заинтересува се Стареца.

— Нито една от твоите, ако това те измъчва.

— Италианската ли?

— Да. А ти?

— В момента съм Рудолф Хелер.

— А, една от любимите ми самоличности! Надявам се, че напоследък бизнесът е бил добър за хер Хелер?

— Всеки си има добри и лоши дни.

Габриел включи панела с флуоресцентните лампи и го обърна към Шамрон. Ари го погледна накриво:

— Габриел, загаси това нещо.

— Знам, че предпочиташ да работиш на тъмно, хер Хелер, но трябва да виждам лицето ти. Какво искаш?

— Да се поразходим с колата.

 

 

Те се понесоха по тесен път, от двете страни на който се издигаше жив плет. Габриел шофираше с една ръка и яко натискаше газта. Когато Шамрон го помоли да намали, той подкара още по-бързо. Ари се опита да го накаже с цигарен дим, но Габриел отвори прозорците и колата се изпълни с леден въздух. Шамрон даде знак, че се предава, като хвърли цигарата си в тъмнината.

— Разбра ли за Париж? — попита той.

— Гледам телевизия и чета вестници — отвърна Габриел.

— Хората, които са го извършили, са по-добри от всички, които сме виждали напоследък — замислено рече Шамрон. — Добри като „Черният септември“. Това не са момчета, дето те замерят с камъни, или такива, които влизат в някой пазар с двадесет и пет килограма експлозив „Семтекс“, прикрепен към телата им. Тези са били професионалисти, Габриел.

Алон се съсредоточи върху шофирането си, а не върху тирадата на Шамрон. Пулсът му се бе ускорил и дланите му се потяха.

— Били са голям екип — продължи Стареца. — Десет, може би дванадесет човека. Разполагали са с пари, транспорт, фалшиви паспорти. Планирали са удара си до последния детайл. Цялата операция е приключила за тридесет секунди. Само за минута членовете на ударната група са напуснали моста. Абсолютно всички са успели да избягат под носа на французите.

— Това какво общо има с мен? — учуди се Габриел.

Ари затвори очи и изрецитира един стих от Светото писание:

— И враговете ще познаят, че Аз съм Господ, когато извърша над тях Моето отмъщение.

— Йезекил — вметна Габриел.

— Аз вярвам, че ако някой убие човек от моя народ, трябва, на свой ред, да го убия. А ти вярваш ли в това?

— Някога вярвах.

— Дори нещо повече — вярвам, че ако някое момче вземе камък, за да го хвърли по мен, трябва да го застрелям още преди той да е излетял от ръката му. — Пламъчето от запалката на Шамрон лумна в тъмнината, подчертавайки дълбоките бръчки по лицето му. — Може би съм просто една отживелица. Спомням си как се гушех в прегръдките на майка ми, когато арабите опожариха и ограбиха нашето селище. Те убиха баща ми по време на общата стачка през тридесет и седма. Разказвал ли съм ти някога за това?

Габриел бе вперил очи в лъкатушещия корнуолски път и не отвърна нищо.

— Те убиха и твоя баща. В Синай — продължи Шамрон. — А майка ти колко време живя след смъртта на баща ти?

„Всъщност беше малко повече от година“ — помисли си Габриел, спомняйки си деня, в който положиха нейното изсушено от рака тяло в земята на склона, гледащ към Йерусалимската долина.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че отмъщението е нещо добро. Здравословно е. Пречистващо.

— Отмъщението води единствено до повече убийства и ново отмъщение — рече Габриел. — Зад всеки убит от нас терорист има още едно момче, чакащо да пристъпи напред и да вземе камък или пистолет. Те са като зъбите на акула: счупиш един и на негово място израства друг.

— Значи не трябва да правим нищо? Това ли искаш да кажеш! — възмути се Шамрон. — Да стоим настрана и да кършим ръце, докато тези копелета убиват наши хора?

— Знаеш, че не мисля така.

Шамрон потъна в мълчание, докато мерцедесът профуча през тъмното село.

— Идеята не е моя — продължи Стареца. — На министър-председателя е. Той иска да живее в разбирателство с палестинците, но не може да сключи мир, ако екстремистите го дебнат, докато подписва.

— Откога си станал такъв миролюбец, Ари? — подозрително го изгледа Габриел.

— Личното ми мнение е без значение. Аз съм само един таен служител, който изпълнява заповеди.

— Глупости!

— Добре, щом искаш да чуеш моето мнение: мисля, че след сключването на мира няма да бъдем в по-голяма безопасност, отколкото преди това. Смятам, че огънят в палестинските сърца няма да угасне, докато евреите не бъдат изтикани в морето. И ще ти кажа още нещо, Габриел. Предпочитам да водя битка със заклет враг, отколкото с враг, който по целесъобразност се прави на приятел.

Шамрон потърка носа си на мястото, където го бяха притиснали роговите рамки на елегантните му очила. Беше остарял. Габриел го съзря в ъгълчетата на очите му, когато си свали очилата. Дори великият Шамрон не бе имунизиран срещу опустошенията на времето.

— Знаеш ли какво стана в Аман? — попита Ари.

— Четох за това във вестниците. Знам също и какво се случи в Швейцария.

— А, Швейцария! — каза тихо Шамрон, сякаш случаят там беше нещастен романс, който предпочита да забрави. — Проста операция, нали? Да поставиш бръмбари в апартамента на високопоставен ислямистки екстремист. Нищо особено. Някога можехме да го направим със затворени очи. Да инсталираме устройството и да излезем, преди някой да си даде сметка, че сме били там. Но тези идиоти забравиха, че швейцарците са най-бдителните хора на света. Една стара дама се обажда по телефона и целият екип попада в ръцете на полицията.

— Просто малшанс — рече реставраторът.

— А аз се качвам на следващия самолет за Цюрих, за да моля швейцарските ни събратя да не го правят публично достояние.

— Щеше да ми достави удоволствие да видя това.

Шамрон дрезгаво се изсмя. Габриел изведнъж осъзна, че по някакъв странен начин Стареца му бе липсвал. От колко време не бяха се виждали? От осем години? Не, почти от девет. Шамрон бе дошъл във Виена след бомбения атентат, за да помогне да се оправи бъркотията и да се увери, че истинската причина за присъствието на Габриел в града е останала в тайна. След това реставраторът го беше видял още веднъж, когато се върна в Тел Авив и му каза, че иска да напусне.

— Не съм сигурен къде се объркаха нещата — прекъсна мислите му Ари. — Сега, когато мирът е съвсем близо, всички смятат, че вече няма заплаха за нашето оцеляване. Не разбират, че мирът ще направи фанатиците още по-отчаяни и безразсъдни. И ще трябва да продължим да шпионираме нашите нови арабски приятели толкова усилено, колкото и когато се бяха посветили на нашето изтребление.

— Е, шпионската работа никога не свършва — вметна Габриел.

— Обаче днес всички умни момчета отбиват задължителната си военна служба в Израелската отбранителна армия и после бързат да избягат. Те искат да печелят пари и да говорят по мобилните си телефони от кафенетата по улица „Бен Йехуда“. Някога използвахме само най-добрите — като теб. А сега вземаме онези, които са твърде глупави или мързеливи, за да успеят в цивилния свят.

— Смени тактиката си на вербуване — предложи Габриел.

— Направих го — обясни Шамрон, — но сега ми е нужен някой, който може да проведе операция в европейска държава без разрешението на правителството й и без да свърши на първа страница на вестник „Сънди Таймс“. Имам нужда от теб, Габриел. Нужен ми е принцът. Трябваш ми да сториш за Службата онова, което правиш за тази картина на Вечелио. Службата ни бе съсипана. Искам да ми помогнеш да я възстановя.

— Мога да оправя щетите от петстотингодишно замърсяване, обаче десетгодишната некомпетентност на една институция е съвсем друго нещо. Намери някой друг да открие твоите терористи и да възстанови твоята Служба. Вече съм поел ангажимент.

Шамрон свали очилата си, дъхна по стъклата им и ги избърса с шала си.

— Впрочем бил е Тарик — каза уж нехайно, докато проверяваше на слабата светлина от контролното табло дали стъклата са добре избърсани. — Споменах ли ти това? Тарик е убил посланика ни и съпругата му в Париж. Той обагри водите на Сена с кръвта на моя народ. Твоят стар приятел Тарик.

Габриел натисна така рязко спирачките, че очилата на Шамрон изхвърчаха от ръцете му и се удариха в предното стъкло.

* * *

Габриел мина с колата през град Лизард, после се понесе с пълна скорост към морето през пустата равнина, обрасла с брулена от вятъра трева. Спря на паркинга до фара и угаси двигателя. Автомобилът се поклащаше под напора на вятъра. Реставраторът поведе Шамрон по тъмна пътека надолу, към острите скали. Грохотът на вълните изпълваше въздуха. Някаква морска птица изкряска над тях. Когато прозвуча сирената за мъгла на фара, Ари се обърна рязко и изпъна снага, сякаш се приготвяше за безшумно убийство.

Прозорците на малкото кафене в края на скалите още светеха. Персоналът се готвеше да затваря, но Габриел успя да ги убеди да приготвят два омлета и да сервират кана чай. Шамрон, играещ ролята на хер Хелер, използва мокра книжна кърпичка, за да избърше праха, полепнал по скъпите му мокасини, докато бе вървял по пътеката. Девойката, която им сервира, носеше толкова много обеци и гривни, че когато се движеше, звънтеше като камбана. И двамата забелязаха, че в нея има нещо от Леа.

— Защо смяташ, че е бил Тарик? — попита реставраторът.

— Чу ли за американската девойка? Онази, която е използвал за прикритие и после хладнокръвно е убил? Тарик винаги е обичал жените — поклати глава Стареца. — Много жалко, че всички свършват по един и същи начин.

— Само с това ли разполагаш? Едно мъртво момиче?

Шамрон му разказа за видеокасетата и за сервитьора, провел тайнствен телефонен разговор минута преди посланикът и жена му да се качат в колата.

— Името му е Мохамед Азис. Във фирмата за кетъринг се е представил за алжирец. Но нито е сервитьор, нито е алжирец. От десет години е член на организацията на Тарик. Играл е подкрепяща роля в няколко негови операции.

Ари замълча, когато момичето с гривните дойде до масата им и доля гореща вода в каната им за чай.

Когато то се отдалечи, попита Габриел дали си има приятелка.

Стигнеше ли се до задаването на лични въпроси, Шамрон нямаше задръжки. Нито едно кътче от живота на човека — бил той приятел или враг — не беше защитено от него.

Габриел поклати глава и се зае с чая си, като сипа първо млякото — по английски маниер. Ари изсипа три пакетчета захар в своята чаша, разбърка я енергично и продължи разпита си:

— Никакви любовни авантюри? Свободни жени, които примамваш на кораба си за приятна екскурзия по море?

— Никакви жени няма на кораба. Само Пийл.

— А, да, Пийл. Твоят малък агент. А мога ли да попитам защо липсват жени?

— Не, не можеш — тросна се Габриел.

Шамрон се намръщи. Беше свикнал да има безпрепятствен достъп до личния му живот.

— А какво ще кажеш за тази девойка? — Ари кимна по посока на сервитьорката. — Тя не може да откъсне очи от теб. Не те ли интересува по някакъв начин?

— Тя е дете — отвърна реставраторът.

— Ти си дете! — ядоса се Стареца.

— Наближавам петдесетте.

— Изглеждаш на четиридесет.

— Това е, защото вече не работя за теб.

Шамрон избърса устните си и безцеремонно изтърси:

— Може би не искаш да се обвързваш с друга жена, защото се страхуваш, че Тарик ще убие и нея.

Габриел едва не подскочи, сякаш бе чул пистолетен изстрел.

— Ако ми помогнеш да унищожа Тарик, ще успееш да си простиш за станалото във Виена — продължи да настъпва Шамрон. — Знам, че обвиняваш себе си. Ако не беше Тунис, Леа и Дани никога нямаше да отидат във Виена.

— Млъкни! — изсъска през зъби Габриел.

— Може би ако ми помогнеш да унищожа Тарик, най-сетне ще се отърсиш от Леа и ще продължиш живота си.

Реставраторът се изправи, хвърли на масата една смачкана банкнота от десет лири и излезе. Шамрон се усмихна извинително на сервитьорката и тихо го последва.

 

 

В основата на стръмните скали, върху покрития със сив пясък малък плаж в Полпиър Коув, се издигаха останките на спасителен пост. През разкъсаните облаци надничаше светлият лик на луната, която хвърляше отблясъци по морската повърхност.

Мушнал ръце в джобовете на якето си, Габриел мислеше за Виена. Спомни си следобеда преди взрива, когато се любиха с Леа. Тогава бе последния път, когато се бе любил. Леа бе настояла щорите на прозорците в спалнята да останат вдигнати, независимо че гледаха към вътрешния двор на жилищната кооперация и Габриел бе убеден, че съседите ги наблюдават. А тя се надяваше да е точно така. Смяташе за някаква перверзна справедливост идеята, че евреи се отдават на удоволствието в град, където са били подложени на толкова жестоки гонения. Макар че и двамата бяха законспирирани — представяха се за италиански реставратор на картини и неговата швейцарска приятелка. Габриел си спомни влажната топлина на тялото й, соления вкус на кожата й. След това бяха заспали. Когато се събуди, той я видя да седи в края на леглото и да го гледа. „Искам това да е последната ти задача — заяви Леа. — Вече не издържам. Настоявам да напуснеш Службата и да се занимаваш с нещо нормално. Може да останем в Европа и ти да работиш като реставратор. Обещай ми, Габриел!“

Габриел вдигна очи, когато Шамрон се присъедини към него на плажа.

— Защо се върна в Службата? Защо не остана в Тиверия да си живееш живота? Защо дотича, щом те извикаха? — заразпитва ядосано мъжът.

— Имах твърде много недовършена работа — отвърна Шамрон. — Не познавам някой, който да е напуснал разузнаването с уредени дела. Всички ние оставяме след себе си някакви нишки. Стари операции, стари врагове. Те ни теглят като спомени за бивши любовници. Освен това не можех повече да гледам как елзасецът и Лев разрушават моята служба.

— Защо задържа Лев?

— Бях принуден да го направя. Той показа ясно на министър-председателя, че няма да си тръгне тихо, ако се опитам да го изхвърля. А последното нещо, което премиерът искаше, бе парализиран отдел „Операции“. Обзе го малодушие и направи Лев недосегаем.

— Той е змия — рече Габриел.

— Премиерът ли? — трепна Шамрон.

— Не, Лев.

— Змия, с която човек трябва да се отнася внимателно. Когато елзасецът подаде оставка, Лев помисли, че той е следващият в йерархията на наследниците. Вече не е млад. Усеща, че ключовете към тронната зала се изплъзват между пръстите му. Ако аз дойда и си отида набързо, той може още да има шанс. Ако изкарам целия си мандат, ако се помотая и се забавя да умра, тогава министър-председателят може да избере някой по-млад за мой наследник. Не е нужно да ти казвам, че не броя Лев сред своите поддръжници на булевард „Цар Саул“.

— Той никога не ме е обичал.

— Защото ти завижда. Завижда на професионалните ти умения. На таланта ти. На факта, че печелиш три пъти повече с работата си под прикритие, отколкото е неговата заплата в Службата. Боже, той ти завиждаше дори за Леа! Ти си всичко онова, което Лев би искал да бъде — и затова те мрази.

— Той искаше да участва в екипа срещу „Черният септември“.

— Лев е блестящ, но никога не е бил добър за работа на бойната линия. Той е щабен плъх.

— Знае ли, че си тук? — попита Габриел.

— Нищо не знае — отвърна студено Шамрон. — А ако решиш да се завърнеш, и за това няма да знае. Ще работя лично с теб, както в добрите стари времена.

— Убийството на Тарик няма да върне Дани. Нито Леа. Не си ли научил нищо? — заговори ядосано реставраторът. — Докато бяхме заети да избиваме членовете на „Черният септември“, не забелязахме, че египтяните и сирийците се приготвят да ни изтласкат в морето. И замалко да успеят. Ние застреляхме тринадесет човека от „Черният септември“, но това не върна нито едно от момчетата, които те убиха в Мюнхен.

Шамрон го изгледа мълчаливо. И като че ли едва доловимо се усмихна:

— Да, но се почувствахме добре.

Габриел притвори очи: пред него изплува жилищният блок на римския площад „Анабалиано“, тъмното стълбище, болезнено слабият палестински преводач Ваел Абдел Цвайтер — оперативен шеф на „Черният септември“ в Италия. Спомни си звуците от пиано, на което се упражняваше някой съсед — доста монотонна мелодия, която не можа да познае. А сетне — гадния глух звук от куршумите, разкъсващи плът и чупещи кости. Един от тях пропусна тялото на Цвайтер и раздроби бутилката смокиново вино, която той бе купил малко по-рано. По някаква причина Габриел винаги си спомняше виното — червеникавокафяво, стичащо се по каменния под, смесвайки се с кръвта на умиращия мъж.

Отвори очи и Рим изчезна от спомените му.

— За кратко наистина се чувстваш добре — каза той. — Обаче после започваш да си мислиш, че си зъл колкото тези, които убиваш.

— Войната винаги взема своя дан от войниците — рече Шамрон.

— Когато стреляш в човека, гледайки очите му, всичко ти изглежда повече като убийство, отколкото като война.

— Това не е убийство — каза Стареца. — И никога не е било.

Габриел го погледна замислено:

— Защо смяташ, че мога да открия Тарик?

— Защото намерих човек, който работи за него. И вярвам, че ще ни отведе до Тарик.

— Къде е той?

— Тук, в Англия. В Лондон. А това е проблем за мен. Според договореностите ни с британското разузнаване сме длъжни да ги информираме, когато действаме на тяхна територия. Не ми се иска да спазя това споразумение, защото те ще уведомят приятелите си в Лангли^[1], а те пък ще ни притиснат да преустановим операцията заради мирния процес.

— Наистина имаш проблем — съгласи се Габриел.

— Ето защо си ми нужен. Трябва ми някой, който може да проведе операцията в Англия, без да събуди подозрение сред местните хора. Някой, който може да проведе едно просто следене, без да го прецака.

— Аз ще следя твоя човек и той ще ме отведе при Тарик, така ли?

— Изглежда просто, нали?

— Никога не е толкова просто, Ари — мрачно отрони Габриел. — Особено когато си замесен ти.

 

 

Реставраторът влезе в къщата и хвърли якето си върху походното легло във всекидневната. Веднага почувства как картината на Вечелио го привлича към себе си. Винаги беше така. Той никога не излизаше от къщата, без първо да прекара още няколко мига пред творбата, върху която работеше. А когато се прибереше, отиваше направо в студиото си, за да я погледа. Тя беше първото нещо, което виждаше следобед, щом се събудеше, и последното, което съзерцаваше сутрин, преди да си легне. Беше нещо като мания, но Габриел вярваше, че само един маниак може да бъде добър реставратор. Или добър убиец, що се отнася до акциите.

Качи се по стълбите до студиото си, включи флуоресцентната лампа и се загледа в картината. Боже, колко време се занимаваше с нея! Вече станаха шест или седем месеца. Вечелио вероятно я бе нарисувал за няколко седмици. На Габриел щеше да му отнеме десет пъти повече време да я реставрира.

Замисли се за всичко, което беше направил досега. Две седмици бе изучавал самия Вечелио: живот, влияния, техники. Един месец бе анализирал „Поклонението на пастирите“ с различни високотехнологични уреди: микроскоп — за да разгледа повърхността, рентгенова фотография — за да проникне под повърхностния слой, ултравиолетова светлина — за да се видят предишните ретуши.

След оценката четири месеца бе свалял наслоената мръсотия и пожълтелия лак. Не беше като да почистваш масичка за кафе, а изморителна, отнемаща време работа. Първо трябваше да направи най-подходящия разтворител, който да разтвори лака, но да остави боята непокътната. Потапяше в него саморъчно направен памучен тампон, после търкаше с кръгообразни движения повърхността на картината, докато тампонът се нацапваше целият от мръсния лак. След това правеше нов и всичко започваше отначало. Потапяш, бършеш, изхвърляш… Като да чистиш палубата на боен кораб с четка за зъби. В успешен ден можеше да свали мръсния лак от няколко квадратни сантиметра.

Сега беше навлязъл в крайната фаза на работата: ретуширане на повредените или разрушени през вековете участъци от олтарната картина. Беше хипнотизираща, педантична работа. Прекарваше много часове всяка нощ с лице, почти долепено върху картината, взирайки се през увеличителните стъкла на работните си очила. Целта му беше да направи ретуша незабележим с просто око. Мазките на четката, цветовете, текстурата — всичко трябваше да съответства на оригинала. Ако околната боя бе напукана, Габриел рисуваше фалшиви пукнатини и на ретуша. Ако художникът бе създал уникален нюанс на лазурно синьото, реставраторът трябваше да прекара няколко часа в смесване на пигменти върху палитрата си, опитвайки се да го повтори. Задачата му беше да се намесва, без това да се забелязва. Да остави творбата такава, каквато я бе намерил, но с възвърнат първоначален блясък.

Нуждаеше се от сън, но му трябваше и повече време за картината на Вечелио. Шамрон бе събудил емоциите му и бе изострил сетивата му. Знаеше, че това е добре за работата.

Включи стереоуредбата, после си сложи увеличителните очила и взе палитрата, когато го заляха първите акорди на „Бохеми“. Сипа на палитрата малко водно емулсионно лепило, добави сух пигмент и разреди сместа с разтворител. Един участък на бузата на Богородица се беше олющил. Габриел се мъчеше да го реставрира повече от седмица. Той намести очилата, топна четката си в боята и леко докосна с върха й повърхността на картината. Внимателно имитираше мазките от четката на Вечелио. Скоро бе напълно погълнат от работата си и от музиката на Пучини.

След два часа бе ретуширал един микроскопичен участък. Вдигна очилата на челото си и разтърка очи. Приготви още боя на палитрата си и започна отново.

След още час работа гласът на Шамрон нахлу в мислите му: „Тарик е убил посланика ни и съпругата му в Париж“.

Ако не беше Стареца, Габриел никога нямаше да стане реставратор на картини. Ари бе искал някакво безупречно прикритие, нещо, което щеше да позволи на Габриел да живее и да пътува законно в Европа. А той беше талантлив художник — беше следвал изобразително изкуство в престижната художествена академия в Йерусалим и бе учил една година в Париж. Шамрон го изпрати във Венеция да учи реставрация. Когато свърши чиракуването си, Ари накара Джулиан Ишърууд да му намери работа. Ако Шамрон имаше нужда Габриел да бъде изпратен в Женева, Ишърууд използваше връзките си да му намери картина за реставриране. Повечето пъти Алон работеше за частни колекции, но също и за малки музеи и за други търговци. Той се оказа толкова талантлив, че скоро стана един от най-търсените реставратори на картини в света.

В два часа след полунощ лицето на Богородица се замъгли пред погледа на Габриел. Вратът му се схвана. Той вдигна очила на челото си и остърга боята от палитрата. После слезе долу, просна се на леглото, както си бе облечен, и се опита да заспи. Но Шамрон пак се върна в мислите му.

„Тарик обагри водите на Сена с кръвта на моя народ“.

Габриел отвори очи. Всичко започна бавно да се връща — парче по парче, пласт след пласт, сякаш бе изобразено в някаква противна фреска на тавана на къщата: денят, в който Шамрон го вербува, подготовката му в Академията, операцията срещу „Черният септември“, Тунис, Виена… Сякаш чуваше думите от налудничавия еврейски жаргон на Службата: кидон^[2], катса, саян, бодел^[3], бат левейха^[4].

„Всички ние оставяме след себе си нишки. Стари операции, стари врагове. Те ни теглят като спомени за бивши любовници“.

„Дяволите да те вземат, Ари! — помисли си Габриел. — Намери си някого друг!“

На зазоряване той се надигна от леглото и застана пред прозореца. Небето бе прихлупено и мрачно, дъждът шибаше стъклата под напора на вятъра. От другата страна на кея, над бурните води отвъд платнохода, просторът се огласяше от шумните крясъци на чайките. Габриел отиде в кухнята и си направи кафе.

Шамрон му беше оставил една обикновена кафява папка без етикет. На задната й корица имаше петно от кафе, приличащо на мастилените петна от теста на Херман Роршак. Габриел я отвори бавно, сякаш се страхуваше, че може да експлодира. Огледа я внимателно — картотеката на отдел „Проучвания“. Вътре беше прикрепен списък с имената на всички офицери, които бяха чели документите в папката. Всички те бяха кодови имена и нищо не му говореха, освен последното: Ром — кодовото име на шефа на Службата. Габриел отгърна първата страница, за да види името на субекта, после прегледа снимките, направени при наблюдение.

Прочете документите набързо, сетне си сипа още кафе и ги разлисти отново, този път по-бавно. Имаше странното усещане, че минава през стаите на своето детство — всичко му беше познато, но леко изменено, малко по-различно, отколкото си го спомняше. Както винаги, беше поразен от сходствата между дейността на реставратора и на убиеца. Методологията беше абсолютно същата: да изучиш обекта, да станеш като него, да си свършиш работата и да се измъкнеш, без да оставиш следа. Сякаш четеше студия за Франческо Вечелио, а не папка на Службата, съдържаща документи за терориста Юсеф ал Тауфики. Габриел си спомни думите на Шамрон: „Може би ако ми помогнеш да унищожа Тарик, най-сетне ще се отърсиш от Леа и ще продължиш живота си“.

Когато приключи с втория прочит на документите в папката, той отвори шкафчето под мивката и извади оттам кутия от неръждаема стомана. В нея имаше пистолет: двадесет и два милиметрова полуавтоматична берета, снабдена със специална удължена цев. Предпочитаното оръжие за екзекуции на Службата — тихо, бързо, сигурно. Габриел натисна лостчето на предпазителя и опипа с палец осемте патрона в пълнителя. Те съдържаха по-малко барут, което правеше изстрелите на беретата изключително безшумни. Когато Габриел уби агента на „Черният септември“, действащ в Рим, никой от съседите не беше чул смъртоносните изстрели. Той вкара пълнителя, дръпна затвора и първият патрон влезе в цевта. Беше регулирал добре пружината, за да компенсира по-слабия барутен заряд в патроните. Вдигна оръжието и погледна през мерника. Пред очите му изплува образ: матова кожа с маслинен оттенък, меки кафяви очи, къса черна коса… И отново дочу думите на Стареца:

„Твоят стар приятел Тарик обагри водите на Сена с кръвта на моя народ“.

Габриел свали пистолета, затвори папката и притисна с длани очите си. След трагедията във Виена си беше обещал да напусне Службата. Да не търси повече възмездие, да не пътешества в земята на спомените, да спре всякакви контакти с Главната квартира. Щеше да реставрира картините си, да насочи мислите си към морето и да се опита да забрави за случилото се във Виена. Беше виждал твърде много стари служители, които се отзоваваха, когато от Службата имаха нужда да се свърши някоя мръсна работа, дето никой не я искаше. Познаваше твърде много мъже, които никога не можаха напълно да загърбят тайния свят.

Но ако беше вярно, че момчето наистина може да го отведе до Тарик?

„Ако ми помогнеш да унищожа Тарик, може би ще успееш да си простиш за станалото във Виена“.

Габриел се качи по стълбите и застана пред картината на Вечелио, проверявайки снощната си работа. Одобри я. Поне нещо хубаво бе произлязло от посещението на Шамрон. Изпита пристъп на съжаление. Ако отидеше да работи за Ари, трябваше да изостави Вечелио. Когато се върнеше, щеше да бъде чужд за картината. Щеше да се наложи да започва отначало. „Ами Рембранд?“ Щеше да върне картината на „Кристис“ с най-дълбоко съжаление. Но не и тази на Вечелио. Беше й посветил твърде много време, беше вложил твърде много от себе си в нея, за да остави някой друг да я докосне. Тя беше неговата картина. Джулиан просто трябваше да изчака.

Той се спусна по стълбите, изключи газовото отопление, прибра беретата си и мушна папката на Шамрон в чекмеджето. Когато излезе навън, леденият вятър го прониза. Дъждовните струи заудряха лицето му като сачми. Изпита чувството, че насила са го измъкнали от топлото убежище. Фаловете^[5] плющяха по мачтата на кеча. Чайките летяха над реката и я огласяха с тревожните си крясъци. Някои от тях със силни махове на крилата се издигаха към сивото облачно небе. Габриел нахлупи качулката си и пое в ледения дъжд.

Пред селския магазин имаше уличен телефон. Габриел набра номера на хотел „Савой“ и помоли да го свържат със стаята на Рудолф Хелер. Винаги си представяше Шамрон зад телефона: набразденото му от бръчки лице, жилестите му ръце, печалното изражение, протритата му от носене шуба…

Ари отговори и двамата мъже си размениха няколко закачки на немски, след това преминаха на английски. Габриел знаеше, че телефонните линии винаги могат да се подслушват, така че когато заговори на Шамрон за операцията, използва кодиран език:

— Проект като този ще изисква големи финансови средства. Ще ми бъдат необходими пари за персонал, транспорт, офис, наемане на апартамент, дребни суми за неочаквани разходи.

— Уверявам ви, че парите не са проблем.

Габриел поиска да се осведоми как ще се запази всичко това в тайна от Лев.

— Ако не ме лъже паметта — започна той отдалеч, — банката, от която някога получавахте финансиране за такива авантюри, сега е под контрола на вашите конкуренти. Обърнете ли се за пари към нея, рискувате да разкриете пред тях нашите намерения.

— Всъщност аз разполагам с друг източник на капитали, което ще ми позволи да събера нужните средства без знанието на конкуренцията — отвърна Шамрон.

— Ако приема предложението ви, ще поискам пълната власт да проведа нещата, както намеря за добре — постави условията си Габриел. — Запазването на проекта в тайна от конкуренцията ще наложи използването на независими предприемачи и персонал на свободна практика. Тези хора струват пари. Ще изискам пълна свобода да харча парите и да използвам източници, които счета за необходимо.

— Имате я, макар че оперативният контрол на тази работа ще остане в мои ръце, в Женева.

— Приемам — съгласи се Габриел. — Тогава остава въпросът за личното ми възнаграждение.

— В позиция сте сам да си определите цената.

— Сто и петдесет хиляди лири. Ако работата продължи повече от шест месеца, ще ми бъдат платени допълнително още сто хиляди лири.

— Дадено! — рече Шамрон. — И така, договаряме ли се?

— Ще ви съобщя това до края на деня.

 

 

Обаче пръв научи новината не Шамрон, а Пийл.

Късно следобед момчето чу шум, идващ откъм кея. Вдигна глава от учебника си и погледна през прозореца. На дрезгавата светлина видя непознатия на палубата на платнохода. Беше облякъл жълтата си мушама и бе нахлузил черната си плетена шапка толкова ниско, че Пийл едва виждаше очите му. По всичко си личеше, че мъжът спира кеча от плаване. Сваляше платната и антените, заключваше люковете. По лицето му се четеше непреклонна решителност, която момчето не бе виждало досега. Помисли си да изтича долу, за да разбере дали не се е случило нещо лошо, но поведението на мъжа му подсказа, че не е в настроение за посетители.

След час непознатият изчезна в къщата си. Пийл се залови отново с домашните си, но след няколко минути чу бръмченето на потеглящия спортен автомобил на мъжа. Момчето се втурна към прозореца точно навреме, за да види как колата бавно се насочва към пътя. Дъждовните капки се открояваха ясно в светлината на фаровете. Момчето вдигна ръка — беше повече жест на отчаяние, отколкото махване за сбогом. За момент си помисли, че непознатият не го е видял, но фаровете присветнаха. После малкият автомобил се скри от погледа му.

Пийл изчака на прозореца, докато бръмченето на двигателя заглъхна. Една сълза се търкулна по бузата му, ала той я изтри яростно. „Непознатият никога не би плакал за мен — каза си. — Няма да тъжа за него“.

На долния етаж майка му и Дерек пак се караха. Пийл се просна на леглото и притисна възглавницата до ушите си.