Даниъл Силва
Художникът убиец (7)

6. Цюрих

„Шлос Фармасютикъл“ беше най-голямата фармацевтична компания в Европа и една от най-мощните в света. Нейните изследователски лаборатории, заводи и дистрибуторски центрове бяха разпръснати по цялата планета. Управлението на корпорацията се помещаваше в Цюрих във внушителна сграда от вулканичен камък на модната „Банхофщрасе“, недалеч от брега на езерото. Понеже беше сряда, шефовете на отдели и старшите вицепрезиденти се бяха събрали в облицованата с ламперия зала на борда на директорите на деветия етаж за седмичната си среща. Мартин Шлос седеше на шефския стол — пред масата под портрета на своя прадядо Валтер Шлос — основателя на компанията. Имаше елегантна фигура, носеше тъмен костюм, а посребрената му коса беше прилежно подстригана. В дванадесет и половина той погледна часовника си и се изправи, давайки знак, че събранието е приключило. Някои от директорите го наобиколиха, надявайки се да чуят евентуално последно нареждане от началника си.

Кемел Азури събра нещата си и се измъкна навън. Той беше висок мъж с аристократична осанка, с тясно лице и светлозелени очи. Открояваше се в империята „Шлос“ не само заради външността си, но и заради забележителното си минало. Роден в палестински бежански лагер в Ливан, Кемел бе следвал за кратко медицина в Бейрутския университет, преди да дойде да си търси работа в Европа. Беше нает от „Шлос“ за една незначителна длъжност в търговския отдел. Но заради невероятните му умения след пет години бе издигнат на поста завеждащ близкоизточния търговски отдел на компанията. Работата го принуждаваше постоянно да пътува, като не му оставяше време да създаде семейство или пък да има какъвто и да е личен живот.

Обаче Кемел не се тревожеше от факта, че не бе успял да се ожени и да има деца. Старанието му беше възнаградено: преди година го назначиха за управител на търговския отдел на компанията. Мартин Шлос го направи милионер. Кемел Азури живееше в голяма къща с изглед към река Лимат, имаше личен шофьор и пътуваше из Цюрих със служебен мерцедес.

Той влезе в кабинета си — просторно помещение с висок таван, персийски килими, светли датски мебели и прекрасна гледка към Цюрихското езеро. Седна зад бюрото си и прегледа бележките си от събранието.

Секретарката му се появи, усмихната.

— Добро утро, хер Азури. Надявам се, че събранието е минало добре.

Каза му го на немски и той й отговори безупречно на същия език:

— Даже много добре, Маргарите. Някакви съобщения?

— Оставих ги на бюрото ви, хер Азури. Билетите ви за влака също са там заедно с информация за хотела в Прага. Впрочем трябва да побързате, влакът ви тръгва след половин час.

Кемел прелисти купчината телефонни съобщения. Нямаше нищо, което да не може да почака. Облече палтото си, нахлупи мека шапка и завърза едно копринено шалче на врата си. Маргарите му подаде куфарчето и малка пътна чанта.

— Бих искал да използвам времето си във влака, за да отхвърля малко канцеларска работа — рече той.

— Ще ви безпокоя само при извънредна ситуация. Шофьорът ви чака долу — докладва секретарката.

— Кажи му, че днес е свободен. Ще отида пеша до централна гара. Имам нужда да се пораздвижа.

Над „Банхофщрасе“ се сипеше сняг. Кемел подмина бляскавите магазини, влезе в една банка и спокойно изтегли голяма сума в брой от личната си сметка. Парите мушна в едно тайно отделение на дипломатическото си куфарче и след пет минути отново се озова навън.

Влезе в гарата и прекоси централната зала, като от време, на време спираше, за да провери дали някой не го следи. После отиде до една вестникарска будка и си купи вестници за из път. Докато плащаше на продавача, огледа терминала, но не забеляза нищо подозрително.

Когато влезе във вагона, почти всички пътници се бяха качили във влака. Кемел тръгна по коридора към своето купе в първа класа. То беше празно. Закачи палтото си и седна, когато влакът потегли. Бръкна в куфарчето си и извади вестниците. Започна с европейското издание на „Уолстрийт Джърнъл“, после мина на „Файнаншъл Таймс“, лондонския „Таймс“ и приключи с „Монд“.

След четиридесет минути стюардът му донесе кафе. Пред него Кемел се залови с една партида от цифри, отразяващи тримесечните продажби на Южноамериканския отдел — имаше вид на преуспяващ директор, твърде зает, за да почива дори за миг. Кемел мислено се усмихна — това беше толкова далеч от истината.

От години водеше двойствен живот — работеше за „Шлос Фармасютикъл“ и в същото време беше агент на ООП. Работата и порядъчният му вид му бяха осигурили непроницаемо прикритие, позволявайки му да пътува в Близкия изток и Европа, без да буди подозрение в службите по сигурността и разузнаването. Кемел се движеше сред най-елитните и културни среди в Европа, работеше с най-могъщите бизнес лидери на континента, общуваше с богатите и известните, а същевременно работеше за ООП. Поддържаше шпионски мрежи, вербуваше агенти, планираше операции, пренасяше съобщения, събираше пари от дарители в целия Близък изток. Използваше транспортните и дистрибуторските мрежи на „Шлос“, за да превозва оръжия и експлозиви до мястото на операциите. Като си помислеше, че сред животоспасяващите лекарства бяха натъпкани оръжия и експлозиви за терористични акции, изпитваше перверзно чувство на задоволство.

Но сега положението му беше още по-сложно. Когато Ясер Арафат се съгласи да се откаже от насилието и да започне преговори с ционистите, Кемел се вбеси и тайно се съюзи със своя стар приятел Тарик ал Хурани. Азури беше шефът на операциите и планирането в организацията на Тарик. Той се грижеше за финансите, ръководеше мрежите за комуникация, осигуряваше оръжието и се занимаваше с планирането на операциите — всичко това правеше от кабинета си в Цюрих. Между безмилостния терорист и хладнокръвен убиец Тарик и аристократичния и уважаван Кемел наистина съществуваше уникално партньорство.

Азури затвори папката с търговските доклади и се огледа: „По дяволите! Къде се бави той? Може би нещо се е объркало“.

Точно тогава в купето влезе мъж с дълга руса коса, слънчеви очила и бейзболна шапка с емблемата на „Янкис“. От слушалките на уокмена му се лееше силен рок. Кемел си помисли: „Аллах! Кой е този идиот? Сега Тарик няма да посмее да се покаже“. А на глас изрече:

— Съжалявам, но сте сбъркали купето. Всички места са заети.

Мъжът надигна слушалките си и отвърна:

— Не ви чувам.

Говореше английски като американец.

— Тези места са заети — повтори нетърпеливо Кемел. — Напуснете или ще извикам кондуктора.

Обаче мъжът просто седна и свали слънчевите си очила.

— Мир вам, братко — каза меко Тарик на арабски.

Без да иска, Кемел се усмихна:

— Ах ти, кучи сине?

— Притесних се, когато Ахмед не се регистрира в хотела, след като го изпратих в Гърция — обясни Кемел. — После чух, че е намерен труп в една вила на остров Самос и разбрах, че двамата сте разговаряли.

Тарик притвори очи и наклони леко глава.

— Той беше небрежен. Трябва по-прецизно да избираш пратениците си.

— Наистина ли се налагаше да го убиеш?

— Ще намериш друг — по-добър, надявам се.

Азури се вгледа внимателно в партньора си.

— Как си, Тарик?

— Чудесно! — прекъсна го рязко той. — Как се развиват нещата в Амстердам?

— Всъщност доста добре. Лейла пристигна. Намерила ти е жена и място, където да отседнеш.

— Разкажи ми за нея — подкани го Тарик.

— Тя работи в един бар, в квартала на проститутките. Живее сама в една яхта на река Амстел. Мястото е отлично.

— Кога заминавам? — заинтересува се Тарик.

— След около седмица.

— Трябват ми пари.

Кемел бръкна в куфарчето си и му подаде плик с банкноти. Тарик го мушна в джоба на сакото си. После светлосивите му очи се спряха на Азури. Както винаги, Кемел изпита неприятното чувство, че той преценява кой е най-добрият начин да го убие, ако му се наложи.

— Сигурно не си ме накарал да бия целия този път, за да ме критикуваш за убийството на Ахмед и да ме питаш как съм със здравето. Какво друго имаш да ми казваш?

— Някои интересни новини.

— Слушам те.

— Хората от булевард „Цар Саул“ са убедени, че ти стоиш зад атентата в Париж.

— Колко умно от тяхна страна! — поклати глава Тарик.

— Ари Шамрон те иска мъртъв и министър-председателят му е дал зелена светлина — продължи Кемел.

— Шамрон иска смъртта ми от години. Защо сега това е толкова важно?

— Защото ще възложи задачата на един твой стар приятел.

— Кой е той?

Кемел се усмихна и се приведе към Тарик.