Даниъл Силва
Художникът убиец (35)

34. Хаунзлоу, Англия

Тойотата ги остави и се отдалечи. Паркингът бе окъпан в жълта електрическа светлина, а недалеч от него се издигаше масивен тухлен жилищен блок с вид на някогашна фабрика. Жаклин предложи сама да си носи куфара, но Юсеф не й позволи. Той я хвана за ръката и я поведе през паркинга, а после през някакъв терен, осеян със смачкани кутии от бира и парчета от счупени играчки: камионче без колела, обезглавена кукла, пластмасово пистолетче. То й напомни за пистолета на Габриел и за нощта сред хълмовете в Прованс, когато той бе пробвал уменията й по стрелба. Стори й се, че е било преди години. Преди цял един живот.

Внезапно пред тях от тъмнината изскочи котка. Жаклин сграбчи лакътя на Юсеф и едва не изпищя. После залая куче и котката се стрелна под една ограда.

— Тук е прекрасно, Юсеф — иронично го изгледа Жаклин. — Защо просто не ми каза, че си имаш къща в гето?

— Моля те, не говори, докато не влезем в квартирата.

Той я въведе в един вход. По пода в ъглите се бяха събрали сухи листа и стари вестници. Жълтата светлина на крушката се отразяваше в отровнозелените стени.

Те изкачиха два реда стълби, минаха през междинната врата и тръгнаха по дълъг коридор. Посрещна ги какофония от звуци: дете пищеше за майка си, семейна двойка се караше на английски с карибски акцент, пращящо радио предаваше пиесата на Би Би Си „Истинското нещо“ от Том Стопард.

Юсеф спря пред вратата, под чиято шпионка бе написан номер 23. Отключи, въведе Жаклин и светна малка лампа с книжен абажур.

Всекидневната беше празна, с изключение на един продънен фотьойл и телевизор. Кабелът за антената му се виеше по постлания с линолеум под като мъртва змия. През полуотворената врата на спалнята се виждаше сложен на пода матрак. Другата врата водеше към кухнята, където върху плота до мивката бе поставена найлонова торбичка с хранителни продукти. Независимо от липсата на мебелировка, апартаментът беше безупречно чист и ухаеше на лимонов дезодорант.

Жаклин отвори прозореца и в стаята нахлу студен въздух. Отдолу имаше ограда, а зад нея се простираше футболно игрище. Младежи с анцузи в ярки цветове и вълнени шапки ритаха топка под светлината на фаровете на един автомобил, паркиран край страничната линия. Дългите им сенки играеха по тухлената стена под прозореца на Жаклин. В далечината се чуваше глухият тътен на движението по магистралата. Един празен влак изтрака по железопътния надлез. Над главата й се разнесе рев на реактивен самолет.

— Харесва ми как приятелят ти е подредил жилището си, но не е точно по моя вкус. Защо не проверим в някой хотел на летището? Някое място с рум сървис и приличен бар — предложи Жаклин.

В кухнята Юсеф разопаковаше продуктите.

— Ако си гладна — рече той, — ще ти приготвя нещо. Има хляб, сирене, яйца, бутилка вино, както и кафе и мляко за сутринта.

Жаклин влезе при него. В малкото помещение едва имаше място за двамата.

— Не приемай думите ми буквално, но това тук е истинска миша дупка. Защо е така празно?

— Моят приятел се сдоби с това жилище преди няколко дни и още не е имал възможност да си пренесе багажа. Преди това живееше при родителите си.

— Сигурно е много щастлив, но така и не разбирам защо трябва да останем тук тази нощ.

— Казах ти, Доминик. Дойдохме тук от съображения за безопасност.

— Безопасност от кого? От какво?

— Може би си чувала за британското разузнаване, известно повече като МИ5. Те внедряват свои агенти в емигрантски и дисидентски общности. Наблюдават хора като нас.

— Като нас ли?

— Като мен. Освен това ги има и момчетата от Тел Авив.

— Този път съвсем ме обърка! Кои са момчетата от Тел Авив?

Юсеф вдигна глава и я изгледа невярващо:

— Кои са момчетата от Тел Авив ли? Те са от най-безмилостната и кръвожадна разузнавателна служба в света. Може би по-подходящо е да се наричат „банда наемни убийци“.

— Но каква заплаха може да са израелците тук, във Великобритания? — продължаваше да се учудва Жаклин.

— Те са навсякъде, където сме ние. Държавните граници не ги спират. — Юсеф изпразни торбичката и я хвърли в кошчето за боклук. После попита: — Гладна ли си?

— Не, само съм страшно изморена.

— Лягай си. Аз имам малко работа.

— Няма да ме оставиш сама, нали?

Той размаха мобилния си телефон.

— Трябва да проведа само два разговора. Жаклин обви ръце около кръста му. Юсеф се приведе и нежно я целуна по челото.

— Не биваше да ме караш да правя това.

— Ще бъде само за няколко дни. А когато се върнеш, отново ще бъдем заедно.

— Иска ми се да ти вярвам, но вече не знам в какво да съм сигурна.

Той отново я целуна, после нежно повдигна лицето й, за да срещне очите й.

— Нямаше да го кажа, ако не го мислех. Лягай си. Опитай се да поспиш малко.

Тя влезе в спалнята. Не си направи труда да светне лампата — щеше да се чувства по-малко потисната, ако имаше само смътна представа за обстановката. Протегна ръка, хвана завивките, повдигна ги и ги подуши — бяха току-що изпрани. Въпреки това реши да спи с дрехите. Легна и внимателно положи глава върху възглавницата, така че тя да не докосва лицето и врата й. Не си събу обувките. Изпуши една последна цигара, за да прогони силната миризма на дезинфектант. Помисли си за Габриел и за танцовата си школа във Валбон. Заслуша се в шума на реактивните самолети и влаковете и в кънтящото тупкане на кожената топка отвън на игрището. Загледа се в танцуващите по стената внушителни сенки на футболистите.

После чу Юсеф, който говореше шепнешком по мобилния си телефон. Почти не долавяше какво казва. Пък и не я беше грижа. Последната й мисъл, преди да потъне в неспокоен сън, беше, че Юсеф — нейният палестински любовник — вероятно няма да живее още дълго.

* * *

Ишърууд открехна вратата на дома си в Онзлоу Гардънс и изгледа неприязнено Габриел над веригата.

— Имаш ли представа колко е часът? — Той отвори. — Влизай, преди и двамата да пипнем пневмония.

Джулиан беше по пижама, с кожени чехли и копринен халат. Той въведе Габриел в хола и изчезна в кухнята. Върна се след малко с каничка кафе и две чаши.

— Надявам се, че пиеш черно кафе, защото се опасявам, че млякото в хладилника е купено по времето на Маргарет Тачър — мрачно изрече Ишърууд.

— И черното кафе е добре — кимна реставраторът.

— Е, скъпи Габриел, какво те води насам… — Той млъкна, за да погледне часовника си, и направи гримаса: — Боже, в два и четиридесет и пет сутринта!

— Ще загубиш Доминик.

— Предположих това, когато Ари Шамрон се промъкна в галерията ми като отровен облак. Закъде ще замине? За Ливан, Либия или Иран? Впрочем как е истинското й име?

Габриел отпи от кафето си и не отговори.

— Да ти призная, неприятно ми е, че ще си отиде. Тя е същински ангел. И нелоша секретарка, след като навлезе в нещата.

— Жаклин няма да се върне.

— Те никога не се връщат. Имам гениалната способност да прогонвам жените. Винаги е така.

Двамата замълчаха. После Габриел заговори за галерията:

— Чух, че си към края на преговорите си с Оливър Димбълби за продажбата й.

— Не можеш истински да преговаряш, когато си притиснат до стената. Трябва да раболепничиш, да се молиш.

— Не го прави.

— Не можеш да седиш тук и да ми казваш как да ръководя делата си! Нямаше да съм в тази безпътица, ако не бяхте ти и твоят приятел хер Хелер.

— Операцията може да приключи по-скоро от очакванията ни.

— И какво ме грее това? — избухна Ишърууд.

— Ще мога да се върна към работата си над картината на Вечелио — припомни му Габриел.

— Няма начин да свършиш навреме, за да спасиш кожата ми. Вече официално съм обявил фалит, затова преговарям с Оливър Димбълби.

— Той е некадърник, ще съсипе галерията ти.

— Честно казано, Габриел, толкова съм уморен, че не давам пет пари за това. Имам нужда от нещо по-силно от кафето. А ти?

Габриел поклати глава. Ишърууд се затътри към бюфета, взе една висока чаша, наля си един пръст джин и кимна към раницата:

— Какво имаш в нея?

— Застрахователна полица.

— Застраховка за какво?

— В случай че не бъда в състояние да завърша навреме работата си върху Вечелио. — Габриел подаде раницата на Джулиан. — Отвори я.

Ишърууд остави питието си и надникна в нея.

— Боже мой, Габриел! Колко са тук? — зяпна той.

— Сто хиляди.

— Не мога да взема парите ти.

— Те не са мои. На Шамрон са. Взел ги е от Бенджамин Стоун.

— От самия Бенджамин Стоун ли?

— В целия му блясък.

— Какво правиш, по дяволите? Та това са сто хиляди лири, принадлежащи на Бенджамин Стоун!

— Просто ги вземи и не ми задавай повече въпроси.

— Ако наистина са негови, мисля, че ще ги взема. — Джулиан надигна чашата си с джин. — Наздраве, Габриел! Съжалявам за всички лоши неща, които си мислех за теб през изминалите няколко седмици.

— Заслужих си го. Не трябваше да те напускам.

— Всичко е забравено. — Ишърууд се загледа в питието си. — Е, къде е тя? За добро ли си отиде?

— Операцията навлезе в последен етап.

— Не сте изложили момичето на опасност, нали?

— Надявам се, че не.

— Аз — също — заради нея и заради теб! — заяви Ишърууд.

— Какво имаш предвид? — подозрително го изгледа Габриел.

— Знаеш, че съм в този гаден бизнес от почти четиридесет години и през цялото време никой не е успял да ми продаде фалшификат. Димбълби се е опарвал. Дори великият Джалс Питауей един-два пъти е купувал имитации. Но не и аз. Имам дарба, разбираш ли? Може да съм кофти бизнесмен, но винаги мога да различа фалшивото от истинското.

— Ще стигнеш ли най-сетне до същественото?

— Тя е нещо истинско, Габриел. Тя е златна. Може никога повече да нямаш такъв шанс. Хвани я здраво, защото ако не го направиш, това ще е най-голямата грешка в живота ти.