Даниъл Силва
Художникът убиец (8)

7. Сейнт Джеймс, Лондон

Фирмата за изящни изкуства „Ишърууд“ отскоро се помещаваше в рушаща се викторианска сграда, служила някога за склад. Намираше се на усамотено тихо място на площад „Сейнт Джеймс“, наречено Мейсън Ярд. Тя бе сгушена между една кръчма и офиса на малка транспортна компания, която сякаш винаги бе пълна с красиви куриерки, придвижващи се с моторетки. Официалната табела на прозореца на първия етаж съобщаваше, че галерията е специализирана в излагането на творби на стари майстори, че собственикът й — Джулиан Ишърууд — е реномиран член на Лондонското дружество на търговците на картини и че неговата колекция може да бъде видяна само с предварителна уговорка. Обявени бяха и галерии във Венеция и Ню Йорк, макар че те бяха отдавна затворени. На Ишърууд просто сърце не му даваше да актуализира надписа на табелата, за да отрази намаляващия успех на своята империя.

Шамрон пристигна в дванадесет и половина. Пилотското му кожено яке и панталоните му в цвят каки бяха заменени с двуреден костюм, копринена риза с подходяща тъмносиня вратовръзка и кашмирено палто. Носеше модни очила с рогови рамки. На китката му се виждаше златен „Ролекс“, а на малкия пръст на дясната ръка — пръстен с герб. Липсата на венчална халка подсказваше, че е свободен за връзки с другия пол. Вървеше флегматично, изоставил обичайната си тежка походка.

Ари натисна напукания звънец до входната врата на партера. Минута по-късно от домофона се разнесе знойният глас на Хедър — последната от серията млади и безполезни секретарки на Ишърууд.

— Името ми е Рудолф Хелер — каза Шамрон на немски с английски акцент. — Дошъл съм да се видя с господин Ишърууд.

— Имате ли уговорена среща?

— Опасявам се, че не, но с Джулиан сме стари приятели.

— Изчакайте за минутка, моля.

Минутката се проточи безкрайно, докато най-накрая автоматичната врата се отвори. Шамрон влезе и се изкачи по късото скърцащо стълбище. Върху килима на площадката се очертаваше голямо кафяво петно. Хедър седеше в преддверието зад масивно бюро, върху което имаше само един телефон. Всички момичета на Ишърууд бяха подбирани по един и същи начин: красиви, завършили художествената гимназия девойки, съблазнени да работят за него с обещания за стажуване и любовни авантюри. Повечето напускаха след месец-два, когато се отегчаха безнадеждно или когато Ишърууд не можеше да събере пари да им плати.

Хедър разлистваше един брой на списание „Лут“. Тя се усмихна и посочи към кабинета на шефа си с надъвкания край на розов химикал. Ишърууд се подаде през отворената врата, целият в райе и коприна, като говореше скорострелно на италиански по мобилен телефон.

— Влезте вътре, ако се осмелите — каза лениво Хедър с характерния за Мейфеър провлачен говор, който накара Шамрон да настръхне. — Шефът ще приключи след минута. Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

Шамрон поклати глава и влезе. Седна и огледа стаята. Библиотечни лавици, пълни с монографии за художници, регистри с платнена подвързия и стари каталози. Зърна покрита с кадифе подставка за показване на картините на клиентите.

Ишърууд крачеше напред-назад пред прозореца с изглед към Мейсън Ярд. Той спря веднъж да погледне Шамрон, после още веднъж, за да пусне скрибуцащия факсов апарат. Шамрон веднага долови, че Джулиан има неприятности. Както винаги.

Ишърууд избираше много внимателно картините, които купуваше, и още по-внимателно хората, на които ги продаваше. Той изпадаше в меланхолия всеки път, когато виждаше да изнасят някое от платната му. В резултат на това не продаваше много — петнадесетина творби в нормална и двадесетина — в успешна година. Беше забогатял през осемдесетте години, когато всеки, който разполагаше с няколко метра изложбена площ и малко мозък в главата, бе натрупал състояние. Но сега от това богатство не бе останало нищо. Той хвърли телефона на бюрото си, върху което цареше безпорядък. Сетне изгледа кръвнишки госта си:

— Каквото и да искаш, отговорът ми е не.

— Как си, Джулиан? — кротко попита Шамрон.

— Върви по дяволите! Защо си тук?

— Отпрати момичето за няколко минути.

— Отговорът ми пак ще е не, независимо дали тя е тук.

— Трябва ми Габриел — каза тихо Шамрон.

— На мен — още повече! И затова не можеш да го имаш.

— Просто ми кажи къде е. Налага се да поговоря с него.

— Махай се! — сопна му се Ишърууд. — За кого, по дяволите, се мислиш, та ми раздаваш заповеди? А сега, ако се интересуваш от покупка на картина, може би ще ти окажа някаква помощ. Ако не — Хелън ще ти покаже вратата.

— Името й е Хедър.

— О, боже! — Ишърууд се отпусна тежко на стола зад бюрото. — Вярно, че Хелън беше момичето през миналия месец. Вече не мога да ги задържа.

— Май нещата не вървят добре, а, Джулиан? — подсмихна се Шамрон.

— Нещата не вървяха, но вече всичко е на път да се промени. Ето защо имам нужда да допълзиш обратно под твоя камък и да оставиш на мира мен и Габриел.

— Какво ще кажеш за един обяд? — предложи Шамрон. — Би могъл да ми споделиш проблемите си и евентуално да стигнем до някакво взаимноизгодно решение.

— Никога не си ми правил впечатление на човек, склонен на компромис — изгледа го подозрително Ишърууд.

— Вземи си палтото — рече Шамрон.

 

 

Старият шпионин предвидливо бе запазил една тиха ъглова маса в ресторант „Грийнс“ на Дюк Стрийт. Ишърууд си поръча студен варен канадски омар и бутилка „Сансер“ — най-скъпото вино в менюто. Ари стисна зъби. Беше всеизвестен със скъперничеството си, когато опреше до парите на Службата, обаче сега се нуждаеше от помощта на Джулиан. Щом това изискваше скъп обяд в „Грийнс“, Шамрон щеше да преглътне тлъстата сметка.

В Службата хора като Джулиан Ишърууд бяха известни като саяни, което означаваше помощници. Такива бяха банкерите, които даваха сведения на Шамрон, щом някои араби правеха големи трансакции. Те можеха да бъдат извикани и посред нощ, ако някой катса имаше неприятности и се нуждаеше от пари. Такива бяха портиерите, дето отваряха хотелски стаи, когато Шамрон искаше да ги огледа. Саяни бяха чиновниците от фирмите за даване на коли под наем, които снабдяваха действащите агенти на Стареца с „чисти“ превозни средства. В този списък влизаха и отзивчивите служители в неотзивчивите служби по сигурността. А също и журналистите, позволяващи да бъдат използвани като проводници на лъжите на Шамрон. Нито една друга разузнавателна служба в света не можеше да претендира за такъв легион от ангажирани сътрудници. За Ари Шамрон те бяха тайният плод на диаспората.

Джулиан Ишърууд беше специален член на саяните. Шамрон го беше вербувал, за да обслужва един друг много важен катса, затова винаги проявяваше необичайно търпение по отношение на критичните обрати в настроението на Ишърууд.

— Нека ти обясня защо не можеш да имаш Габриел точно сега — започна Джулиан. — Миналия август в аукционната зала в Хъл се появи една много замърсена и силно повредена творба — италианска олтарна картина от XVI в., маслени бои върху дърво. Казва се „Поклонението на пастирите“, от неизвестен художник. Това е най-важното — от неизвестен художник! Привлякох ли цялото ви внимание, хер Хелер?

Шамрон кимна утвърдително и Ишърууд продължи:

— Имах някакво подозрение за картината, така че натрупах куп книги в колата си и отидох в Йоркшир, за да я видя. След кратко разглеждане на творбата установих, че подозрението ми е било правилно. Ето защо, когато същата тази много замърсена и повредена картина от неизвестен художник бе обявена за продажба в достопочтената аукционна къща „Кристис“, можах да я купя на безценица. — Джулиан облиза устни развълнувано и се приведе съзаклятнически към събеседника си: — Занесох картината на Габриел и той я подложи на няколко теста заради мен: рентгенова и инфрачервена фотография, обичайните неща. Щателното му изследване потвърди моите подозрения. Най-замърсената и най-повредена творба от аукционната зала в Хъл в действителност е липсващата олтарна картина от църквата „Сан Салваторе“ във Венеция. Нарисувана е от самия Франческо Вечелио, брат на великия Тициан. Ето защо ми трябва Габриел. И затова няма да ти кажа къде е той сега.

Дойде сервитьорът, отговарящ за вината. Шамрон се загледа в покривката, търсейки начин да поднови разговора, докато Ишърууд се зае със сложния ритуал по дегустирането — разглеждане, помирисване, сръбване и дълбок размисъл. След драматичен момент на несигурност той обяви виното за подходящо. Гаврътна набързо една чаша и си наля втора.

Когато заговори отново, гласът му бе изпълнен с копнеж, а очите му — със сълзи.

— Спомняш ли си старите времена, Ари? Имах галерия на Ню Бонд Стрийт, точно до Ричард Грийнс. Днес не мога да си го позволя. Там са само „Гучи“ и „Ралф Лорън“, „Тифани“ и „Мики Блъди Мото“. Знаеш кой зае старото ми място, нали? Отвратителният Джайлс Питауей! Той вече се сдоби с две галерии само на Бонд Стрийт и планира да отвори още две през следващата година. Боже, той се разпространява като вируса ебола — мутира, става по-силен, унищожава всичко свястно по пътя си.

Покрай масата им мина трътлест търговец на картини с розова риза и красива девойка под ръка. Ишърууд направи пауза, колкото да каже: „Здравей, Оливър!“ и да му изпрати въздушна целувка.

— Този Вечелио е истински удар — продължи той. — Нужен ми е по един удар веднъж на две години. Тези находки ме държат в бизнеса. Те поддържат целия ми мъртъв инвентар и всичките ми дребни продажби, които не ми носят почти никаква печалба. — Джулиан млъкна и отпи голяма глътка вино. — Всички се нуждаем от успешни удари от време на време, нали, хер Хелер? Подозирам, че дори на хората от твоя занаят понякога им трябва голям успех, за да компенсират всички провали. Е, наздраве!

— Наздраве! — отвърна Шамрон, накланяйки леко чашата си.

— Джайлс Питауей можеше да купи Вечелио, но пропусна, защото той и неговите момчета не си правят труда да се подготвят. Те не биха могли да определят автентичността на картината. Само аз знаех какво представлява тя, защото единствен съм се подковал със знания. Джайлс Питауей не би разпознал един Вечелио дори да се блъсне в него. Той продава само лустросани боклуци. Виждал ли си неговата сбирщина от картини? Пълен отврат! Абсолютен кич!

Шамрон, играещ ролята на хер Хелер, призна, че отдавна не е посещавал галериите на противния Джайлс Питауей.

Ишърууд се наведе отново през масата с ококорени очи.

— Тази картина ми трябва почистена и реставрирана до пролетта — заяви той шепнешком. — Ако не е готова, ще загубя клиента си. В днешно време клиентите не растат по дърветата, особено тези на олтарни картини от Вечелио. Мога да преброя на пръстите на едната си ръка потенциалните купувачи на подобна творба. Ако моят клиент изчезне, може никога да не намеря друг. А ако не успея да намеря друг, моят Вечелио просто ще се превърне в поредната добавка към мъртвия ми инвентар. Ще изгори, както се казва в нашия бранш. Вие губите агенти, ние — картини. Едно платно или се грабва веднага, или събира прах в склада на някой галерист. А щом една творба изгори, тя става безполезна точно както твоите агенти.

— Разбирам дилемата ти, Джулиан — рече Шамрон.

— Наистина ли? В света съществуват пет души, които могат да реставрират както трябва този Вечелио. По една случайност Габриел Алон е един от тях. А другите четирима никога няма да понижат стандарта си, за да работят за човек като мен.

— Габриел е талантлив — съгласи се Стареца. — Но на мен също ми трябва неговият талант, за съжаление. И то за нещо, което е малко по-важно от една петстотингодишна картина.

— О, не можеш да направиш това! — възропта Ишърууд. — Акулите кръжат и моята капризна банка заплашва да ме зареже на произвола на съдбата. Няма да успея да си намеря достатъчно бързо меценат, който да спаси потъващия кораб. Джайлс Питауей има меценати! Банката „Лойдс“! Когато изкуството и големите финанси се сродят, смятам, че е време да се отправя към планините на Шотландия и да си скова проклетия ковчег. — Джулиан млъкна за миг и въздъхна: — Впрочем, хер Хелер, малко неща в този живот са по-важни от хубавите картини. И не ми пука колко стари са те.

— Трябваше да подбера по-внимателно думите си — поклати глава Шамрон.

— Ако се наложи да закрия галерията си, ще остана без пукната пара — заяви Ишърууд. — Ще бъда щастлив, ако при това положение получа и тридесет пенса от истинската стойност на моята колекция.

Но Шамрон остана равнодушен към неговите жалби.

— Къде е той? — попита Стареца.

— И защо трябва да ти казвам? — настръхна Джулиан.

— Защото имам нужда от него. Ние се нуждаем от Габриел.

— О, боже! Не ми пробутвай тези глупости, защото няма да се хвана втори път. Чувал съм всичките ти истории и знам как свършват те. Между другото Габриел се чувства по същия начин. Той е приключил с твоите работи.

— Тогава кажи ми къде е. Какво ще му навреди това?

— Познавам те твърде добре, за да ти вярвам. Никой здравомислещ човек не би ти се доверил.

— Можеш да ми кажеш къде е той или сами да го открием. Ще ни отнеме няколко дни, но ще го намерим.

— Да предположим, че ти кажа. Какво си готов да ми предложиш в замяна?

— Може да намеря покровител, който да те държи на повърхността, докато продадеш своя Вечелио.

— Благонадеждните покровители са редки като автентичните платна.

— Познавам един човек, който смята да влезе в бизнеса с картини. Ще поговоря с него за теб.

— Как се казва? — оживи се Ишърууд.

— Страхувам се, че ще държи да остане анонимен — рече Шамрон.

— Ако Габриел разбере, че съм ти казал…

— Нищо няма да разбере.

Ишърууд облиза бледите си устни.