Даниъл Силва
Художникът убиец (36)

35.

Преди Катастрофата Дауд ал Хурани живееше в Горна Галилея. Беше муктар и най-богатият човек в селото. Притежаваше добитък — няколко глави говеда, много кози и голямо стадо овце. Имаше и лимонова, портокалова и маслинова горички. Когато станеше време да се берат плодовете, той и другите старейшини организираха общо прибиране на реколтата. Семейството му живееше във варосана къща с хладни, настлани с плочки подове, покрити с фини килими и възглавници. Съпругата му го бе дарила с пет дъщери и един-единствен син — Махмуд.

Дауд ал Хурани поддържаше добри отношения с евреите, които се бяха заселили близо до селото. Когато кладенецът на евреите се замърси, той изпрати местни мъже да им помогнат да си изкопаят нов. А щом веднъж неколцина араби в селото се разболяха от малария, еврейските заселници дойдоха и пресушиха съседното блато. Дауд ал Хурани ги научи да говорят арабски. Когато една от дъщерите му се влюби в евреин от селището, той им позволи да се оженят.

После дойде войната, а след това — Катастрофата. Кланът Ал Хурани заедно с повечето араби от Горна Галилея избягаха през границата в Ливан и се заселиха в бежански лагер край Сидон. Самият лагер бе организиран до голяма степен като селата в Горна Галилея и Дауд ал Хурани запази положението си на старейшина и на уважаван мъж, макар че земята и добитъкът му бяха отнети. Голямата му варосана къща бе заменена с тясна палатка — гореща през лятото, ледена и течаща при зимните дъждове. Вечер мъжете седяха пред палатките и си разказваха за Палестина. Дауд ал Хурани уверяваше хората, че изгнанието ще е само временно, че арабските армии ще се обединят и ще натикат евреите в морето.

Обаче те не се обединиха. И не натикаха евреите в морето. В лагера край Сидон палатките се превърнаха в дрипи и бяха заменени само от набързо изградени колиби с открита канализация. Постепенно, докато годините минаваха, Дауд ал Хурани започна да губи влияние над съселяните си. Беше им казал да бъдат търпеливи, но търпението им се изчерпа. И наистина — положението на палестинците сякаш само се влошаваше.

През онези първи ужасни години в лагера имаше една-единствена добра новина. Съпругата на Дауд ал Хурани забременя, въпреки че бе достигнала възраст, когато повечето жени вече не можеха да имат деца. През същата пролет — пет години след като кланът Ал Хурани бе избягал от дома си в Горна Галилея — тя роди син в лечебницата на лагера. Дауд го кръсти Тарик.

Клонове от клана Ал Хурани бяха разпилени из цялата диаспора. Някои бяха в Сирия — други в лагери в Йордания. Малцина, в това число и братът на Дауд, бяха успели да се установят в Кайро. Няколко години след раждането на Тарик братът на Дауд ал Хурани почина. Той искаше да присъства на погребението му, така че отиде до Бейрут и получи необходимата виза и разрешителните за пътуването. Тъй като беше палестинец, Дауд нямаше паспорт. На следващия ден той се качи на един самолет за Кайро, но бе върнат на летището от митнически служители, които заявиха, че документите му не са наред. Дауд се върна в Бейрут, но емиграционният служител отказа да му даде разрешително да се прибере в Ливан. Заключиха го в една стая за незаконно пребиваващи на летището без храна и вода.

Няколко часа по-късно в стаята бе затворено и едно куче. Беше пристигнало без придружител със самолет от Лондон и също както на Дауд ал Хурани, редовността на документите му бе оспорена от ливанските емиграционни власти. Ала след един час се появи старши митнически служител и отведе кучето. На животното бе дадено специално позволение да влезе в страната.

Най-накрая, след седмица престой, на Дауд ал Хурани бе разрешено да напусне летището и да се върне в лагера край Сидон. Същата вечер, когато мъжете седяха около огньовете, той извика синовете си и им разказа за патилата си.

— Говорех на нашите хора да бъдат търпеливи. Обещах им, че арабите ще ни се притекат на помощ, но ето, изминаха години, а ние все още сме в лагера. Арабите се отнасят към нас по-зле и от евреите. Те ни третират бетер кучетата. Времето за търпение свърши. Дойде време да се бием.

Тарик беше твърде малък, за да воюва, все още бе момче. Обаче Махмуд бе почти двадесетгодишен и бе готов да грабне оръжие срещу евреите. Онази нощ той се присъедини към федаините. Тогава Тарик за последен път го видя жив.

 

 

Летище „Шарл де Гол“, Париж

Юсеф хвана Жаклин за ръката и я поведе през гъмжащия от пътници терминал. Тя се чувстваше изтощена. Беше спала лошо, а малко преди зазоряване се събуди от кошмар, в който Габриел убиваше Юсеф, докато той правеше любов с нея. Ушите й бучаха, пред очите й се виеха кръгове.

Минаха през залата за транзитни пътници и през паспортната проверка и влязоха в терминала за заминаващи. Юсеф пусна ръката й, целуна я по бузата и приближи устни до ухото й. Когато заговори, й напомни за начина, по който Габриел й бе говорил предната вечер в галерията — нежно, сякаш й разказваше приказка за лека нощ.

— Трябва да изчакаш в кафенето. Поръчай си кафе и вземи да четеш вестника, който съм мушнал в страничния джоб на куфара ти. Не трябва да напускаш кафенето по никакъв повод. Той ще дойде за теб, освен ако не сметне, че има проблем. Ако не се появи до час…

— … хвани следващия полет за Лондон и когато пристигнеш, не се опитвай да се свържеш с мен — довърши Жаклин изречението му. — Запомних всичко, което ми каза.

Юсеф я целуна още веднъж и каза:

— Имаш памет като на шпионин, Доминик.

— Всъщност наследила съм паметта на майка си.

— Запомни: няма защо да се страхуваш от този мъж, нито от властите. Не правиш нищо лошо. Той е мил човек. Мисля, че компанията му ще ти хареса. Желая ти лек път и ще се видим, когато се върнеш.

Целуна я за последно по челото и леко я побутна към кафенето, сякаш беше книжна лодчица, носеща се по повърхността на езерце. Жаклин направи няколко крачки, после спря и се обърна да го погледне. Но той вече се бе смесил с тълпата.

Няколко масички от ковано желязо, разпръснати в залата за заминаващи, създаваха илюзията за парижко кафене. Жаклин седна и поръча на сервитьорката кафе с мляко. Внезапно си даде сметка за външния си вид и изпита абсурдното желание да направи добро първо впечатление. Носеше черни дънки и пепеляв кашмирен пуловер. Не беше се гримирала и само бе хванала косата си отзад. Когато сервитьорката й донесе кафето, Жаклин вдигна лъжичката и огледа отражението на очите си. Те бяха зачервени и с подпухнали клепачи.

Разбърка захарта в кафето си и се огледа. На масата зад нея млада американска семейна двойка тихо се караше. На съседната маса двама германски бизнесмени разглеждаха представителна диаграма на екрана на лаптоп.

Жаклин внезапно се сети, че трябва да чете вестника. Извади броя на „Таймс“, който Юсеф бе оставил в куфара й, и го разгъна. От него изпадна салфетка на „Бритиш Еъруейс“. Тя я взе и я обърна. На гърба й имаше бележка, написана с небрежния почерк на палестинеца: Ще ми липсваш. За спомен с много любов, Юсеф. Смачка я и я остави до чашата си с кафе. „Звучи като писмо за сбогуване“, притеснено отсъди тя. Вдигна вестника и го прелисти. Прочете новините от Близкия изток:

„Президентът на САЩ приветства временното споразумение, постигнато между Израел и палестинците… Церемонията по подписването ще се състои следващата седмица в седалището на Обединените нации“.

Жаклин отгърна на друга страница.

От уредбата съобщиха, че е време пасажерите да се качват. Жаклин имаше ужасно главоболие. Бръкна в дамската си чанта, извади шишенце с аспирин и изпи две таблетки с кафето. Огледа се за Габриел, но не го видя. „По дяволите, къде си? Кажи ми, че не си ме изоставил!“ Остави внимателно чашата си върху чинийката и върна шишенцето с аспирина в чантата си.

Тъкмо се канеше отново да започне да чете, когато една невероятно привлекателна жена с блестяща черна коса и големи кафяви очи се появи до масата й.

— Може ли да седна? — попита тя на френски.

— Заето е, чакам един мъж.

— Знам. Трябва да се срещнете с Люсиен Даво. Аз съм негова приятелка. — Жената се настани на стола и седна до нея. — Люсиен ме помоли да ви взема и да ви кача на самолета ви.

— Беше ми казано, че ще се срещна тук лично с него.

— Разбирам, но се опасявам, че има лека промяна в плана. — Тя се усмихна лъчезарно. Определено имаше чар на съблазнителка. — Няма от какво да се страхувате. Люсиен ме помоли да се грижа добре за вас.

Жаклин не знаеше какво да прави. Бяха нарушили уговорката. Имаше пълното право да си тръгне и да приключи с всичко това. Но тогава какво щеше да стане? Тарик щеше да се изплъзне и да продължи терористичната си дейност. Щяха да умрат още невинни евреи. Мирният процес беше застрашен от провал. А Габриел щеше да продължи да се обвинява за случилото се с Леа и сина му във Виена.

— Това не ми харесва, но ще дойда с вас — кимна Жаклин.

— Добре, защото току-що обявиха нашия полет.

Изправи се, взе куфара си и последва жената извън кафенето, която й обясни:

— Ще ви придружа през първия етап от пътуването ви. Люсиен ще се присъедини към вас по-късно.

— Къде отиваме?

— Ще разберете след минута.

— Тъй като ще пътуваме заедно, ще имате ли нещо против да ми кажете името си?

Жената отново се усмихна:

— Щом имате нужда от някакво име, можете да ме наричате Лейла.

 

 

Габриел стоеше в безмитния магазин на стотина крачки оттам, преструвайки се, че разглежда някакъв дезодорант, докато наблюдаваше седящата в кафенето Жаклин. Шамрон беше на борда на частния самолет на Бенджамин Стоун. Единственият, който им трябваше, бе Тарик.

Внезапно си даде сметка, че е развълнуван от перспективата най-сетне да види арабския терорист. Снимките в папката на Шамрон бяха безполезни, защото бяха твърде стари и неясни. За три от тях само се предполагаше, че са на Тарик. Истината бе, че никой в Службата не знаеше как изглежда той. Габриел щеше да е първият, който щеше да го види. Дали беше висок или нисък, красив или съвсем обикновен? Дали изглеждаше като безмилостен убиец? „Разбира се, че не — укори се Габриел. — Ще бъде някой, който не се различава от околните. Като мен. — После внезапно се запита: — Или пък аз съм като него?“

Когато привлекателната девойка с гарвановочерна коса седна на масата на Жаклин, Габриел за миг предположи, че това е просто една от онези ужасни случайности, които понякога провалят операциите. След това осъзна, че е част от играта на Тарик. Той бе оцелял през всичките тези години благодарение на своята непредсказуемост. Правеше планове и постоянно ги променяше — казваше различни неща на различните членове на организацията си. Никога не оставяше лявата ръка да знае какво прави дясната.

Двете жени станаха и тръгнаха. Габриел изчака за момент, после ги последва на безопасно разстояние. Почувства се обезкуражен. Играта едва бе започнала и Тарик вече бе взел преднина. Почуди се дали наистина е готов да води битка с човек като него. Беше твърде дълго извън играта. Може би реакциите му се бяха забавили, а инстинктът му за оцеляване бе изчезнал. Спомни си за нощта, в която бе поставил бръмбарите в апартамента на Юсеф. Едва не го заловиха, защото за няколко секунди бе загубил концентрация.

Усети притока на адреналин, за момент обмисли идеята да се покаже и да измъкне Жаклин. Наложи си да се успокои и да помисли разумно. Тя просто щеше да се качи в самолета. Щеше да бъде в безопасност във въздуха, а той и екипът на Шамрон щяха да я чакат в края на полета. Тарик бе спечелил първия рунд, но Габриел реши да остави играта да продължи.

Девойката въведе Жаклин в отделената със стъклена преграда зона за излитащите. Габриел ги видя как минаха през последната проверка и подадоха билетите си на служителката на изхода. После влязоха в пътническия ръкав и изчезнаха. Габриел погледна още веднъж към монитора, за да се увери, че е видял правилно: „Ер Франс“, полет 382, дестинация: Монреал.

 

 

Няколко минути след излитането Шамрон затвори защитения от подслушване телефон в кабинета на Бенджамин Стоун на борда на частния му самолет и отиде при Габриел в луксозно обзаведения салон.

— Току-що уведомих централата ни в Отава.

— Кой е там сега?

— Твоят стар приятел Зви Ядин. В момента пътува с малък екип за Монреал. Те ще посрещнат самолета и ще поставят под наблюдение Жаклин и нейния нов приятел.

— Защо в Монреал?

— Не си ли чел вестниците?

— Съжалявам, Ари, но бях малко зает.

На масата до стола на Шамрон имаше купчина вестници, прецизно подредени, така че да се виждат водещите заглавия. Той взе най-горния вестник и го хвърли в скута на Габриел.

— След три дни ще се състои церемонията по подписването на мирния договор в седалището на Обединените нации. Всички ще бъдат там: американският президент, министър-председателят на Израел, Арафат и заместниците му. Изглежда, Тарик ще се опита да развали празненството.

Габриел прегледа набързо вестника и го хвърли обратно на масата.

— Монреал е идеален междинен пункт за човек като Тарик — продължи да обяснява Шамрон. — Той говори свободно френски и има възможност да си осигури фалшив паспорт. Лети за Монреал като французин и влиза в Квебек без виза. Щом се озове в Канада, той си е почти у дома. В Монреал живеят десетки хиляди араби. Ще разполага с куп места, където да се скрие. Охраната по американско-канадската граница е слаба или съвсем липсва. По някои пътища изобщо няма гранични постове. В Монреал той може да смени паспорта си с американски или канадски и просто да влезе с кола в САЩ. Или ако си пада по приключенията — да мине пеша през границата.

— Тарик никога не ми е правил впечатление на човек, който обича да се мотае на светло.

— Той ще направи каквото е необходимо, за да стигне до целта си. И ако това изисква да извърви десет мили през снега, ще го стори.

— Не ми харесва, че промениха правилата в Париж — замислено каза Габриел. — Защо Юсеф излъга Жаклин за развитието на нещата?

— Това означава, че от съображения за сигурност Тарик е сметнал за необходимо да измами най-приближените си — нещо обичайно за хора като него. Арафат го прави от години. Именно поради тази причина все още е жив. Неприятелите му в палестинското движение не могат да се докопат до него.

— Нито пък ти — хапливо изрече Габриел.

Шамрон го изгледа ядосано, но в този миг Стоун влезе в салона.

Стареца обясни на Габриел, че има самостоятелна каюта в задната част на самолета.

— Иди да поспиш — каза му, — изглеждаш ужасно.

Мъжът се изправи безмълвно и излезе от салона. Стоун отпусна огромното си тяло в едно кресло, загреба шепа бразилски фъстъци и заяви:

— Това момче притежава страст! Убиец със съвест. Харесва ми. Останалата част на света ще го хареса още повече.

— Бенджамин, за какво говориш, за бога? — учуди се Шамрон.

— Той е печелившият билет. Не разбираш ли, Ари? Той е начинът да си платиш дълговете към мен. Всичките, заличени с едно-единствено плащане.

— Не смятах, че си водиш сметка. Мислех, че ни помагаш, защото вярваш в нас, защото искаш да запазим Израел.

— Остави ме да довърша, Ари, изслушай ме! Не ти искам парите. Искам него. Позволи ми само да разкажа историята му. Ще я възложа на най-добрия си репортер. Позволи ми да публикувам историята на един израелец, който през деня реставрира платната на стари майстори, а през нощта убива палестински терористи.

— Да не си се побъркал? — изгледа го недоверчиво Шамрон.

— Тъкмо обратното, Ари. Напълно сериозен съм. Ще пусна не само статия, но ще направя и телевизионен сериал. Ще продам филмовите права на Холивуд. Ти ще ми дадеш ексклузивно интервю за това преследване. Нещо като поглед отвътре. Това ще е знак за моите кредитори, че все още разполагам с необходимото, за да разтърся Флийт Стрийт^[1]. Това ще бъде знак за моите банкери в Сити, че аз все още съм сила, с която трябва да се съобразяват.

Шамрон бавно запали следващата си цигара. Той наблюдаваше Стоун през облака дим, докато обмисляше опасността, която крие неговото предложение. Стоун беше давещ се човек и ако Шамрон не направеше нещо, за да го отстрани, щеше да завлече и двама им на дъното.

 

 

Габриел безуспешно се опитваше да заспи. Всеки път, щом затвореше очи, в съзнанието му изникваха картини от стартиралата акция. Инстинктивно ги виждаше като застинали репродукции, нарисувани с маслени бои върху платно. Шамрон в Лизард, който го кани да се върне на служба. Жаклин, правеща любов с Юсеф. Леа, затворена в своята зимна градина в Съри. Юсеф — със свръзката си в Хайд Парк… „… Не се притеснявай, Юсеф. Приятелката ти няма да ти откаже.“

После си помисли за сцената на летище „Шарл де Гол“, на която малко преди това бе станал свидетел. Реставрацията го бе научила на нещо ценно. Понякога това, което се вижда на повърхността, е съвсем различно от онова, което е непосредствено под нея.

Преди три години го бяха наели да реставрира творба на Ван Дайк — картина, изобразяваща Успение Богородично, която художникът бе нарисувал за частен параклис в Генуа. Докато извършваше първоначалния си анализ, му се стори, че видя нещо под лицето на Богородица. С времето светлите тонове, които Ван Дайк бе използвал, за да предаде цвета на кожата, бяха избелели и отдолу бе взело да прозира друго изображение. Габриел направи прецизно рентгеново изследване на платното, за да види какво има под повърхностния слой. Откри напълно завършена творба — портрет на доста пълна жена, облечена в бяла рокля. На черно-белия рентгенов филм тя изглеждаше като призрак. Въпреки това той разпозна характерната мазка, с която бяха нарисувани блещукащата коприна и белите пълни ръце. Това беше маниерът на Ван Дайк, присъщ на художника от периода му на работа в Италия. По-късно научи, че портретът е бил поръчан от генуезки аристократ. Съпругата му изобщо не го харесала и отказала дори да го вземе от ателието. Когато на Ван Дайк било възложено да нарисува картината за параклиса, той просто покрил стария портрет с бяла боя и използвал повторно платното. И ето че след повече от три века и половина съпругата на генуезкия аристократ бе отмъстила на художника, появявайки се на повърхността на по-късната му творба.

Габриел затвори очи и този път потъна в неспокоен сън. Последното, за което си помисли, беше образът на Жаклин и непознатата жена, седящи в кафенето на летището. Създадената от въображението му картина сякаш бе нарисувана от импресионист. На заден план се виждаше призрачната полупрозрачна фигура на Тарик. Той махаше на Габриел да отиде при него с ръка, сякаш изобразена от Ван Дайк.