Даниъл Силва
Художникът убиец (5)

4. Самос, Гърция

Фериботът от Турция пристигна с дванадесет часа закъснение поради бурното море в пролива до нос Микале. Тарик никога не бе харесвал корабите, защото мразеше усещането, че е заобиколен от вода, без път за бягство. Той стоеше на носа, вдигнал яката си заради нощния вятър, и гледаше наближаващия остров Самос. На лунната светлина се очертаваха върховете на двете отличителни за острова планини: по-близката — Ампелос, и Керкис — в далечината.

През петте дни след атентата в Париж Тарик бе пътувал на югоизток през Европа, променяйки изкусно външния си вид и паспортите си. Шест пъти смени колата. Последната — тъмнозелено волво комби — остави близо до терминала в Кушадасъ, на турската страна на пролива. Тя щеше да бъде прибрана от един агент от неговата организация.

По време на странстването си беше съблазнил три жени: сервитьорка в Мюнхен, фризьорка в Букурещ и камериерка в София. На всяка от тях разказа различна история. За немкинята беше италиански търговец на платове, пътуващ за Париж. За румънката бе египетски търговец, който се надява да прави някакъв бизнес в Украйна. За българката — французин с богати родители, който обича да пътува и да чете философски книги. Тарик се люби с тях по различен начин. Немкинята изчука, без да го е грижа за нейното удоволствие. На румънката подари много оргазми и златна гривна. Българката беше чернокоса девойка с маслинен тен. Тя му напомни за палестинските момичета. Правиха любов през цялата нощ, докато не стана време тя да тръгне на работа. Домъчня му, когато си отиде.

Фериботът навлезе бавно във водите на пристанището и акостира. Тарик слезе на сушата и се насочи към една ярко осветена таверна. Пред нея беше паркиран тъмносин мотоциклет със смачкано огледало за обратно виждане, точно както му бе обещано. В джоба на седалката имаше ключ. Той завърза пътната си чанта върху багажника на мотоциклета и запали двигателя. Минута по-късно се носеше с пълна скорост по тесен път към планината.

Не беше облечен за нощно пътуване. Тънките кожени ръкавици, плитките мокасини и черните му джинси не бяха пригодни за студа. Въпреки това той даде газ и пришпори мотоциклета, за да може да изкачи хълма в полите на планината Керкис. Намали, за да вземе един остър завой, после отново даде газ и профуча през лозе, което се простираше по склона чак до малка долина. Над лозето имаше маслинена горичка, а над нея се издигаха като стена високи кипариси, чиито тъмни силуети се очертаваха на фона на обсипаното със звезди небе. Въздухът бе наситен с аромата им. По-късно долови друг мирис — някъде печаха месо на открит огън. Това му напомни за Ливан. „Хубаво е да напуснеш Париж. Мрачният сив Париж в края на есента“, помисли си Тарик. Доволен бе, че се връща в Източното Средиземноморие.

Пътят премина в неравна пътека и Тарик намали скоростта. Глупаво бе да се кара толкова бързо в непозната местност, ала напоследък му харесваше да поема ненужни рискове. За пръв път, откакто бе напуснал Париж, се замисли за американското момиче. Не изпитваше угризения или вина. Смъртта й, макар и злочеста, беше напълно необходима.

Той отново даде газ и се заспуска по полегатия склон към тясна долина. Замисли се за тази своя потребност, за непреодолимия импулс да бъде в компанията на жена по време на акция. А причината за това се коренеше още в бежанския лагер в Сидон. Баща му бе умрял, когато той беше малък, а по-големият му брат — Махмуд — бе убит от евреите. Тарик бе отгледан от майка си и по-голямата си сестра. В бараката им имаше само една стая, така че той, майка му и сестра му спяха в едно легло — Тарик по средата, с глава, облегната на гърдите на майка му, и кокалестото тяло на сестра му, притиснато до гърба му. Понякога лежеше буден и слушаше тътена от артилерийския огън или бръмченето на израелските хеликоптери, кръжащи над лагера. Тогава си мислеше за баща си — как бе умрял от мъка, с ключовете на фамилния дом в Горна Галилея все още в джоба му. Мислеше и за клетия Махмуд. Той мразеше евреите толкова силно, че усещаше болка в гърдите. Обаче никога не изпитваше страх. Не и когато бе в леглото, защитен от своите жени.

Варосаната вила се издигаше на върха на една оголена скала на каменистия склон между селата Месогион и Пиргос. За да стигне до нея, Тарик трябваше да поеме по стръмна пътека, която минаваше през старо лозе. Миризмата от скорошния гроздобер още се носеше във въздуха. Той изключи двигателя и в миг го обгърна невероятна тишина. Подпря мотоциклета на стъпенката, измъкна пистолета си „Макаров“ и тръгна през малка градинка към входа на вилата.

Мушна ключа в ключалката, завъртя го бавно, пробвайки дали няма да срещне някаква съпротива. После отвори вратата и влезе с насочен пистолет. Когато я прихлопна зад себе си, във всекидневната светна лампа, осветявайки строен млад мъж, който седеше на обикновена кушетка. Тарик едва не го застреля, преди да види, че пистолетът му лежи на масата пред него, а самият той бе вдигнал ръце в знак, че се предава.

Тарик насочи своя макаров към лицето на младия мъж:

— Кой си ти?

— Казвам се Ахмед. Кемел ме праща.

— Замалко да те гръмна. Тогава никога нямаше да разбера защо те е изпратил.

— Очакваше се да пристигнеш тази сутрин. Нямаше къде другаде да те срещна.

— Фериботът закъсня. Щеше да знаеш това, ако си бе направил труда да се обадиш по телефона. Какво иска Кемел? — стрелна го с очи Тарик.

— Настоява да се срещнете. Каза, че трябва да обсъди нещо с теб, но било твърде важно, за да го направи по обичайния начин за свръзка — обясни Ахмед.

— Кемел знае, че не обичам личните срещи.

— Взел е специални мерки.

— Какви са те? — попита Тарик недоверчиво.

— Имаш ли нещо против да насочиш пистолета си някъде другаде?

— Да, имам. Откъде да знам, че наистина си изпратен от Кемел? А ако истинското ти име е Ицхак или Ионатан, ако си израелец или работиш за ЦРУ? Може Кемел да е бил разкрит и да си дошъл да ме убиеш.

Младият мъж въздъхна тежко и заговори:

— Кемел иска да се видите след три дни в купе в първа класа на влака, пътуващ от Цюрих до Прага. Ще се присъединиш към него, в който и да е момент от пътуването, когато решиш, че е безопасно.

— Билетът у теб ли е?

— Да.

— Дай ми го.

Ахмед бръкна в джоба на спортното си сако. Тарик махна леко с пистолета си:

— Бавно!

Младежът извади билета, показа го на Тарик и го постави на масата. Тарик го огледа набързо, после погледът му се върна към младия мъж:

— От колко време ме чакаш?

— Почти цял ден.

— Защо, къде другаде си бил?

— Следобед ходих до селото. Бях гладен, а и исках да огледам наоколо.

— Говориш ли гръцки?

— Малко.

„Супер! — помисли си Тарик с ирония. — Млад мъж, говорещ развален гръцки, и то с арабски акцент, се е мотал по пристанището целия следобед“.

Той си представи как някой любопитен магазинер, обхванат от съмнения към арабина, шляещ се из селото, се обажда в полицията. След което полицай отива да провери лично как стоят работите. А може би ченгето има приятел или братовчед, работещ в гръцката държавна сигурност… По дяволите! Беше цяло чудо, че не го бяха арестували още щом слезе от ферибота.

— Къде смяташ да нощуваш? — попита Тарик.

— Мислех да остана тук.

— И дума да не става! Иди в таверна „Петрино“, близо до пристанището. Там можеш да си наемеш евтина стая. А на сутринта вземи първия ферибот за Турция.

Ахмед се съгласи и се наведе да вземе пистолета си. Тарик стреля два пъти в главата му.

Кръвта плисна по каменния под. Тарик погледна към трупа и почувства само леко разочарование. Беше се надявал на няколко дни отдих на острова преди следващата операция. Беше уморен, нервите му бяха изопнати и го мъчеше все по-силно главоболие. Сега отново трябваше да пътува, и то само защото проклетият ферибот беше закъснял заради бурното море и Кемел бе изпратил някакъв смахнат идиот да му предаде важно съобщение.

Той мушна пистолета под колана на кръста си, взе билета за влака и излезе.