Даниъл Силва
Художникът убиец (34)

33. Сейнт Джеймс, Лондон

Жаклин се надяваше, че една кратка разходка ще успокои нервите й, но се излъга. Трябваше да вземе такси направо до дома на Юсеф, защото имаше чувството, че ще се върне и ще каже на Шамрон и Габриел да вървят по дяволите. Разполагаше само с няколко секунди да се овладее. Даде си сметка, че не е свикнала да изпитва боязън или поне страх, от който й секва дъхът. Беше изпадала в подобно състояние само веднъж в живота си — в нощта на нападението в Тунис, — но тогава до нея бе Габриел. Сега беше сама. Помисли си за своите дядо и баба и за ужаса, който ги е връхлетял, докато са чакали да бъдат убити в Собибор. „Щом те са могли да гледат смъртта в очите, и то в ръцете на нацистите, и аз ще мога да се справя с това!“ — каза си тя.

А сега изпитваше и още едно силно чувство: изпепеляваща, прекрасна любов. Любов, която бе оцеляла дванадесет години, независимо от връзките й с други мъже. Обещанието на Габриел, че ще я наблюдава неотлъчно, бе повлияло на окончателното й решение да тръгне към дома на Юсеф. Спомни си и нещо, което й бе казал Шамрон вечерта, когато я вербуваше: „Трябва да вярваш в това, което правиш“.

„О, да, Ари! — помисли си тя. — Аз определено вярвам в това, което правя сега“.

Жаклин натисна звънеца за апартамента на Юсеф. Изчака за момент. Никаква реакция. Натисна го отново и погледна часовника си. Беше й казал да дойде в девет часа. Толкова се изнерви да не закъснее, че пристигна пет минути по-рано. „Сега какво да правя, Габриел? Да остана или да обиколя блока?“ Ако си тръгнеше, можеше изобщо да не се върне. Запали цигара и зачака, потрепвайки с крака в студа.

След минута един микробус „Форд“ спря на улицата срещу нея. Страничната врата се отвори и Юсеф скочи на мокрия асфалт. Тръгна към нея, пъхнал ръце в джобовете на коженото се яке.

— От колко време стоиш тук?

— Не знам. От няколко минути. Къде беше, по дяволите?

— Казах ти да дойдеш в девет. Не съм имал предвид пет минути по-рано.

— Е, малко съм подранила — вдигна рамене Жаклин. — Какво толкова?

— Проблемът е в това, че правилата се промениха.

Тя си спомни думите на Габриел: „Нямаш основание да се страхуваш. Ако те притискат, ще се отбраняваш“.

— Слушай, правилата не могат да се променят без мое съгласие. Още не съм решила дали ще тръгна. Това е лудост, Юсеф! Не ми казваш къде отивам, нито кога ще се върна. Обичам те, искам да ти помогна, но се постави на мое място.

Гласът му веднага омекна:

— Съжалявам, Доминик, но съм малко напрегнат. Всичко трябва да мине гладко. Нямах намерение да си го изкарвам на теб. Влез да поговорим. Обаче знай, че не разполагаме с много време.

 

 

Габриел за пръв път виждаше този микробус, затова записа регистрационния му номер, докато той се отдалечаваше в мрака. Шамрон дойде при него до прозореца. Двамата видяха как Жаклин и палестинецът влязоха през входната врата. Малко по-късно лампите в апартамента на Юсеф светнаха. Габриел се заслуша: гласът на Юсеф звучеше спокойно и окуражително, а при Жаклин се долавяше нервност и напрежение. Шамрон се настани на дивана, наблюдавайки сцената от отсрещната страна, сякаш тя се разиграваше на филмов екран. Габриел притвори очи и се заслуша. Те се дебнеха един друг, обикаляйки стаята като професионални боксьори. Габриел нямаше нужда да ги гледа. Той се досещаше какво става по звука, който се усилваше всеки път, когато някой от тях минаваше край телефона.

— За какво става въпрос, Юсеф? Наркотици? Бомба? Кажи ми, негоднико!

Изпълнението й бе толкова убедително, че Габриел се притесни дали Юсеф няма да промени мнението си. Ари явно искрено се забавляваше от шоуто. Когато Жаклин най-накрая се съгласи да отиде, той погледна Габриел.

— Това беше чудесно. Прекрасен стил, добра работа. Браво!

Пет минути по-късно Габриел ги видя да се качват на задната седалка на тъмносин воксхол. Няколко секунди след като потеглиха, една кола мина под прозореца на Габриел — наблюдателите на Шамрон. Сега нямаше какво да се прави, освен да се чака. За да запълва времето си, Алон пренави касетата и отново изслуша разговора им. „Кажи ми нещо — питаше Жаклин. — Когато това свърши, ще те видя ли отново?“ Габриел спря касетата и се запита дали въпросът й бе отправен към Юсеф или към него.

 

 

Кромуел Роуд в полунощ: пустият булевард, който свързваше Централен Лондон със западните предградия, никога не бе изглеждал толкова красив. Мрачните хотели от епохата на Едуард сега бяха осветени с примигващите светлини на рекламите и Жаклин ги намираше за очарователни. Дори сменящите се светлини на светофарите, които се отразяваха върху мократа настилка, й изглеждаха като урбанистичен шедьовър. Жаклин свали малко стъклото си и вдиша влажния нощен въздух, изпълнен с автомобилни газове и мирис на пържени картофки и скара. Нощният Лондон бе много вълнуващ.

Бяха сменили синия воксхол със сива тойота с напукано предно стъкло. Шофьорът на воксхола беше хубав младеж с вързана на опашка коса. Сега зад волана седеше по-възрастен мъж — около четиридесетгодишен, с тясно лице и неспокойни черни очи. Караше бавно.

Юсеф му прошепна няколко думи на арабски.

— Говори на френски или английски! — недоволно го засече Жаклин.

— Ние сме палестинци — отвърна той. — Арабският е нашият роден език.

— Изобщо не ми пука. Аз не го говоря. Не разбирам какво казваш и това ме кара да се чувствам неудобно. Така че или говори на скапания английски, или си намери някого друг за задачата.

— Просто го помолих да намали малко.

„В действителност, Юсеф, ти му каза да се увери, че не ни следят, но хайде да не издребняваме“ — помисли си Жаклин.

На седалката между тях лежеше малък куфар. Юсеф я беше закарал до квартирата й и й бе помогнал да си опакова вещите.

— Ще трябва да го носиш като ръчен багаж, затова си вземи само най-необходимото — посъветва я той. — Ако имаш нужда от повече дрехи, ще ти дадат пари да си купиш.

Беше наблюдавал внимателно, докато тя си събираше багажа, инспектирайки всяка вещ, която Жаклин слагаше в куфара. Тогава тя го попита саркастично:

— Как да се облека? За топъл или за студен климат? В Норвегия ли ще ходим или в Нова Зеландия? В Швеция или в Швейцария? Какъв да е стилът на облеклото ми — официален или ежедневен?

Сега, докато пътуваха, Жаклин си запали цигара. Юсеф също си взе една и протегна ръка за запалката й.

Тя му я даде и го наблюдаваше, докато си палеше цигарата. Той тъкмо се канеше да й я върне, когато нещо го накара да спре и да я разгледа по-внимателно. Жаклин за миг сякаш забрави да диша.

— Много е хубава — каза Юсеф и прочете гравирания на гърба надпис: За спомен на Доминик с много обич.

— Откъде я имаш?

— От сто години е…

— Отговори на въпроса ми.

— Подарък ми е от един мъж, който не ме е изпращал никъде с напълно непознат човек.

— Трябва да е бил много мил. Защо никога не съм виждал тази запалка?

— Не си виждал много неща. Това нищо не означава.

— Да ревнувам ли?

— Погледни датата, идиот такъв.

— Юни, хиляда деветстотин деветдесет и пета — прочете Юсеф на глас. — Този мъж още ли присъства в живота ти?

— Ако присъстваше, нямаше да съм с теб.

— Кога го видя за последен път?

— През юни хиляда деветстотин деветдесет и пета, когато ми подари запалката.

— Трябва да е бил много важен за теб, иначе нямаше да я запазиш — лукаво я изгледа Юсеф.

— Това не е негова, а моя запалка и я пазя, защото е хубава — троснато отвърна Жаклин.

„Габриел беше прав — помисли си тя. — Той подозира нещо. Може да ме убие още тази нощ“. Погледна през прозореца си и се запита дали Кромуел Роуд в тази влажна зимна нощ няма да бъде последната гледка, която ще отнесе от живота. Трябваше да напише прощално писмо до майка си и да го остави в банковия си сейф. Зачуди се как ли Шамрон ще й го съобщи. Щеше ли да й обясни, че тя е работила за Службата, или щяха да прикрият по някакъв начин смъртта й? Щеше ли да й се наложи да прочете за това във вестниците? „Жаклин Дьолакроа, ученичката от Марсилия, която се издигна до върха на европейския моден бизнес, е умряла при загадъчни обстоятелства, преди неочаквано кариерата й да започне да залязва“. Запита се дали журналистите, към които винаги се отнасяше с презрение, щяха масово да я оплюят след смъртта й. Е, поне Реми щеше да напише нещо хубаво за нея. Отношенията им винаги са били сърдечни. Навярно и Жак щеше да намери няколко топли думи. Може би дори и Жил… Но като си спомни партито в Милано и караницата за кокаина, Жаклин мислено се ужаси: „Боже, Жил ще ме разнищи!“

Юсеф й подаде запалката. Тя я взе и я пусна в дамската си чанта. Възцарилата се тишина бе ужасяваща. Искаше й се да го накара да наруши мълчанието си. Когато той говореше, тя се чувстваше в относителна безопасност, дори и да я лъжеше.

— Не отговори на въпроса ми — каза Жаклин.

— На кой въпрос? Тази вечер ми зададе толкова много.

— Когато това свърши, ще те видя ли отново?

— Това зависи изцяло от теб — рече Юсеф.

— Пак избягваш отговора.

— Винаги съм бил искрен.

— Така ли? Ако ми беше казал истината още в началото, съмнявам се, че утре сутринта щях да отлетя с някакъв напълно непознат мъж.

— Трябваше да премълча някои неща. А какво ще кажеш за себе си, Доминик? Беше ли напълно честна с мен? Разкри ли ми всичко за себе си?

— Всичко съществено.

— Това е доста удобен отговор — изгледа я изпитателно палестинецът. — Използваш го много ефикасно, когато искаш да отклониш разговора.

— По една случайност това, което ти казах, е истина — ядоса се Жаклин.

— Е, надявам се.

— Понякога си голям гадняр.

— А ти си много уморена. Поспи малко.

Тя облегна глава на страничното стъкло на автомобила.

— И къде отиваме сега?

— На безопасно място.

— Да, вече ми каза това, но обясни ми къде.

— Ще видиш, като пристигнем.

— Защо ни е необходимо безопасно място? Какво му има на твоя апартамент? А на моя?

— Мястото, където отиваме, е на мой приятел и е близо до летище „Хийтроу“.

— Твоят приятел ще бъде ли там?

— Не.

— Ще останеш ли с мен през нощта?

— Разбира се. А на сутринта ще летя с теб за Париж.

— А след това?

— След това ще се срещнеш с нашия палестински лидер и ще започне съвместното ви пътуване. Бих искал да съм на твое място. Би било голяма чест да придружа този мъж. Нямаш представа каква късметлийка си, Доминик — говореше с тих глас Юсеф.

— Как се казва този велик човек? — прекъсна го Жаклин. — Може да го познавам.

— Съмнявам се. Ще се обръщаш към него с името, което си е избрал за прикритие. Наричай го Люсиен Даво.

— Люсиен — повтори тихо тя. — Винаги съм харесвала това име. Къде отиваме, Юсеф?

— Затвори очи. Скоро ще пристигнем.

 

 

В подслушвателния пост Шамрон вдигна слушалката на телефона, преди той да иззвъни втори път. Слуша мълчаливо известно време, после внимателно затвори, сякаш току-що му бяха съобщили за смъртта на стар противник.

— Изглежда, установили са се за през нощта — каза той.

— Къде? — попита Габриел.

— В общински жилищен комплекс в Хаунзлоу, близо до летището.

— А екипът?

— Заели са позиции и добре са се скрили. Няма да мръднат оттам цялата нощ.

— Щях да се чувствам по-спокоен, ако и аз бях там.

— Утре те чака дълъг ден. Предлагам ти да поспиш няколко часа.

Вместо това, Габриел отиде в спалнята и се върна след малко, облечен с яке и с раница на рамо.

— Къде отиваш? — учуди се Ари.

— Трябва да се погрижа за нещо лично.

— Кога ще се върнеш?

Ала Габриел мълчаливо излезе и се спусна по стълбите. Когато минаваше пред сградата, му се стори, че Шамрон го гледа през един процеп между щорите. А докато се приближаваше към Еджуеър Роуд, изпита неприятното чувство, че Ари е изпратил някого от екипа си да следи и него.