Даниъл Силва
Художникът убиец (39)

38. Монреал

Зви Ядин посрещна Габриел и Шамрон на летището и ги закара до Монреал. Той имаше гъста къдрава коса, доста рунтава брада и тяло на ръгбист. Тъй като беше як и едър, хората бяха склонни да го мислят за безмозъчна грамада от мускули, но не беше така. Габриел се бе обучавал в Академията заедно с него. Двамата бяха избрани да си партнират на курса по ръкопашен бой, въпреки че бяха в съвсем различна категория. Последния ден Ядин бе счупил две ребра на Габриел. Той пък му отвърна със саблен удар в брадичката, като му строши челюстта. По-късно, когато вече бяха закърпени в болницата, Ядин му призна, че Шамрон го е накарал да го направи. Искал да пробва доколко Габриел е издръжлив на болка. Тогава на Габриел му се прииска вместо неговата, да бе счупил челюстта на Шамрон.

— Казват, че тази нощ температурата ще падне до минус тридесет градуса — рече Зви, докато караше с пълна скорост по магистралата към града. — Донесох ви шуби и ръкавици. А това е за теб.

Той подаде на Габриел кутия от неръждаема стомана. Вътре имаше 22-калибров пистолет „Берета“. Габриел погали цевта и дръжката от орехово дърво. Оръжието беше студено. Той затвори капака и сложи кутията под седалката.

Шамрон благодари на Зви, че се е погрижил за топли дрехи. И веднага попита:

— Но къде, по дяволите, е Жаклин?

Ядин бързо им съобщи последната информация. Самолетът от Париж долетял с двадесет минути закъснение. Екипът му поел двете жени след минаването им през имиграционната и митническата проверка. Чернокосото момиче наело кола от „Херц“ и закарало Жаклин до хотел „Куин Елизабет“. Там я предало на непознат мъж: около четиридесетгодишен, добре облечен, с благоприличен вид. Двамата се качили в стаята. Ядин имал саян в хотелския персонал — главен портиер. Той му казал, че интересуващият го мъж се е регистрирал в хотела по-рано същия ден под името Люсиен Даво. Стая 1417.

— Направихте ли снимки? — попита Ари с надежда.

— Нямаше начин, шефе. Беше абсурдно при тези обстоятелства.

— Тарик ли беше?

— Възможно е. Трудно е да се каже.

— Какво стана с чернокосата жена?

— След като срещна Жаклин с мъжа, тя веднага напусна хотела. Беше взета от друга кола на булевард „Рене Левек“. Не се опитах да я проследя. Не сметнах, че можем да отделим хора от екипа.

— С колко души разполагаш? — осведоми се Шамрон.

— С трима опитни агенти и новото момиче, което ми изпрати от Академията — докладва Зви.

— Как са разположени те?

— Двама души са във фоайето на хотела и се преструват, че пазаруват. Другите двама са отвън, в колата.

— Може ли нашият приятел портиерът да ни вкара в стаята? — заинтересува се Габриел.

— Разбира се.

— Искам да сложа бръмбар на телефона му.

— Няма проблем. Донесох нужното оборудване от Отава. Можем да вземем друга стая в хотела, която да използваме като подслушвателен пост. Макар че тогава един човек от екипа трябва постоянно да стои там.

Габриел кимна насърчително:

— Подслушването на телефона му си струва.

— Ще използвам новата девойка.

— Не, тя може да ми потрябва на улицата.

Ядин погледна към Шамрон:

— А сега за проблемите, шефе. Пак идват от Лев. Докато чаках да пристигнете, звъннах контролно в централата. След като сме излезли, Мордекай се е обадил по някакъв незначителен вътрешнофинансов въпрос. Очевидно е побързал да съобщи на Лев, че в централата няма никой, защото половин час по-късно Лев е позвънил по специалната линия, питайки какво става.

— Какво са му казали? — попита уморено Шамрон.

— За всеки случай бях оставил на секретарката ни версия за прикритие. Съобщила на Лев, че сме получили обаждане от наш приятел от канадската разузнавателна служба, че в Квебек е забелязан агент на терористичната организация „Ислямски джихад“. И всички сме хукнали натам да проверим как стоят нещата. Естествено Лев веднага попитал: „По чия заповед?“ — и поискал да му бъде съобщено името на предполагаемия агент от джихад. И така нататък. Картинката ти я ясна, шефе.

Шамрон тихо изруга.

— Изпрати му съобщение, когато се прибереш. Кажи му, че е било фалшива тревога.

— Слушай, шефе — въздъхна с горчивина Ядин, — с теб сме изминали много път, обаче ти скоро ще се пенсионираш и може Лев да оглави централата. Той е в състояние да стъжни живота ми. Допадат му подобен род неща, защото си е копеле.

— Остави на мен да се тревожа за Лев! — отсече Шамрон. — Ти ще правиш това, което съм ти наредил.

— Просто изпълнявам, без да разсъждавам, така ли, шефе?

В този момент мобилният телефон на Ядин иззвъня тихо. Той го приближи до ухото си:

— Ало?

Последва дълга пауза, нарушена само от въпросите на Зви: Кога? Къде? Накрая той нареди:

— Останете с тях! Но не забравяйте с кого си имате работа. Пазете дистанция.

Ядин затвори телефона.

— Какво става? — попита Шамрон.

— Той е излязъл.

— А Жаклин?

— Заедно са.

— Къде?

— Изглежда, отишли са да пазаруват.

— Осигури ми снимка, Зви. Трябва да се уверя, че е той.

 

 

Монреал има две лица. Едното е на повърхността: през зимата градът се превръща в покрита със сняг тундра. Ледени арктически ветрове фучат между небостъргачите и нахлуват откъм реката по лъкатушещите улички на Стария град. Другият Монреал е под земята. Той представлява лабиринт от бляскави магазини, кафенета, барове, супермаркети и големи витрини с марково облекло. Простира се на километри под централната част на града и позволява да се преминава от квартал в квартал, без кракът ти да стъпва навън.

„Подходящо място, където се озовах накрая — помисли си Жаклин. — Два свята, два пласта, две реалности. Аз съм Жаклин Дьолакроа, манекенка и фотомодел. Но съм и Доминик Бонар, секретарка в художествената галерия на Ишърууд в Лондон. Също така съм Сара Халеви, еврейско момиче от Марсилия и агент на Израелските тайни служби. Имам повече пластове от Монреал“.

Тя вървеше до Тарик. Той я направляваше сред тълпата от вечерни купувачи, леко докосвайки рамото й. Жаклин изучаваше калейдоскопа от лица, които минаваха край нея: красиви младежи и девойки от френски произход, араби, африканци, евреи. Монреал бе като пъстра смесица от различни етноси. Но подобни лица се виждаха и в Париж. Ако не беше специфичният акцент на френския, който говореха, можеше да си помисли, че изобщо не е напуснала града на Сена.

От вниманието й не убягна, че Тарик непрекъснато проверява дали не са следени. Спираше пред витрините на магазините, рязко сменяше посоката, измисляше поводи, за да се извърне. Тя се надяваше, че хората на Шамрон са добре обучени. Ако не бяха, той щеше да ги забележи.

Обиколиха скъпите магазини под улица „Сент Катрин“. В един от тях тя си избра дълго до глезените палто с дебела подплата. В друг — кожена шапка. В трети — два чифта джинси и няколко чифта топло бельо. Накрая от един магазин, специализиран за сезонни стоки, си купи чифт високи ботуши с пухкава подплата. През цялото време Тарик не се отделяше от нея. Когато тя влезе в пробната, за да премери джинсите, той застана да я чака точно пред вратата, усмихвайки се мило на продавачките. Тарик плати всичко с кредитна карта на името на Люсиен Даво.

Като приключиха с покупките, двамата тръгнаха обратно към хотела. Тя си помисли: „Хайде, какво чакате? Направете го сега. Застреляйте го!“ Но те не можеха да го унищожат тук, не и в подземния Монреал. Изходите на целия лабиринт от магазини можеха да бъдат блокирани за минути. Габриел и останалите от екипа щяха да се озоват в капан. Щяха да бъдат арестувани и разпитвани. Канадската полиция щеше да разбере, че са свързани с израелското разузнаване и неминуемото избухване на грандиозен скандал щеше да се отрази пагубно на Шамрон.

Тарик предложи да пият по чаша кафе преди вечеря и те влязоха в един еспресо бар близо до техния хотел. Жаклин запрелиства безцелно някакъв туристически справочник, докато той посръбваше от напитката си. По едно време Тарик извади от джоба си шишенце с хапчета и изпи две таблетки. След пет минути — тя знаеше точното време, защото през цялата им разходка бе прилагала научените от Шамрон уроци по наблюдателност — един мъж в сив делови костюм седна на съседната маса. Той остави на пода дипломатическо куфарче от мека черна кожа със златни закопчалки и ключалка, отваряща се с цифрова комбинация. Непознатият поседя няколко минути, после се изправи и излезе, оставяйки куфарчето си. Когато допи кафето си, Тарик небрежно го взе заедно с пакетите на Жаклин.

„Две лица на Монреал, две реалности“, помисли си Жаклин, докато се връщаха към хотела. В едната реалност те просто бяха ходили на покупки. В другата — Тарик бе прекарал един час, за да провери дали не е следен и се бе сдобил с оръжие.

 

 

Габриел помоли портиера да му препоръча добър ресторант. Портиерът се наричаше Жан, беше дребен и спретнат, с тънки мустачки и вечната усмивка на идеалния хотелски служител. Габриел говореше безупречен френски. Портиерът му отговори на същия език. Той го насочи към едно превъзходно бистро в парижки стил, наречено „Александр“, после му подаде туристическа карта на града и му съобщи адреса. Габриел мушна картата във вътрешния джоб на канадката си, благодари и се отдалечи. Но вместо да се насочи към изхода, пресече фоайето, влезе в асансьора и се качи на четиринадесетия етаж.

Мина бързо по коридора. В дясната си ръка носеше найлонова торбичка с емблемата на един от бутиците във фоайето, в която имаше хотелски телефон, обвит в тънка амбалажна хартия. Като приближи стаята, извади туристическата карта от вътрешния си джоб и я разгъна. В нея бе поставена електронната карта, с която се отключваше стаята на Тарик. На дръжката висеше табелка: Не ме безпокойте! Габриел прекара картата в жлеба на ключалката, след това влезе в стаята и тихо затвори вратата.

За оперативен център Ядин бе наел апартамент в хотел „Шератон“, който се намираше на булевард „Рене Левек“, на няколко пресечки от „Куин Елизабет“. Когато Габриел влезе в центъра, там бяха Ядин, Шамрон и чернокоса девойка, която Зви му представи като Дебора. Тя му напомни за Леа, и то повече, отколкото му се искаше в този момент. Върху леглото бе разгъната едромащабна карта на Монреал. С вдигнати на челото очила, Ари стоеше до нея, скръстил ръце. Габриел си наля чаша горещо кафе и я хвана в шепите си, за да ги стопли.

— Те се прибраха. Бръмбарът улавя отлично разговора им. Чудесна работа, Габриел — похвали го Ядин.

— За какво си говорят?

— Най-вече за незначителни неща. Ще изпратя човек оттатък да донесе касетите. Ако изникне нещо спешно, подслушващият агент ще ни звънне незабавно.

— Къде ходиха? — заинтересува се Габриел.

— Основно по магазините, но смятаме, че Тарик може да се е снабдил с оръжие.

Алон отпи от кафето и погледна изпитателно Зви.

— По това време ги следеше Дебора — обясни Ядин. — Тя е видяла всичко.

Девойката набързо описа сцената в еспресо бара. Говореше английски с американски акцент.

— Как е Жаклин?

— Изглежда добре. Но е малко уморена.

Телефонът иззвъня и Ядин веднага вдигна слушалката. Той слуша безмълвно известно време, после затвори и погледна към Шамрон.

— Току-що е запазил маса в ресторанта на улица „Сен Дени“.

— Какво представлява тази улица?

— Кафенета, магазини, барове, дискотеки, от този род заведения — отговори Зви. — Много оживена, много бохемска.

— От този тип места, където може да се организира наблюдение ли? — заинтересува се Стареца.

— Напълно възможно е.

— А може ли един кидон незабелязано да се доближи до мишената си?

— Без проблем.

— Има ли пътища за измъкване? — намеси се Габриел.

— Има няколко — отвърна Ядин. — Можеш да се насочиш на север, към района Утремон или Мон Роял, или на юг, към магистралата. Останалата част от екипа може да се пръсне из Стария град.

На вратата се почука. Ядин прошепна няколко думи през вратата, после я отвори. В стаята влезе мъж с момчешки вид, руса коса и сини очи.

— Снимах ги на видеолента.

— Дай да я видим! — скочи Шамрон.

Младежът включи портативно видео към телевизора и пусна касетата: Жаклин и мъжът, наречен Люсиен Даво, вървяха по един от коридорите на подземния лабиринт. Личеше си, че са снимани от високо.

Шамрон се усмихна победоносно:

— Той е, няма съмнение!

— Как можеш да си сигурен от този ъгъл? — учуди се Габриел.

— Погледни го, погледни и снимките. Това е същият човек.

— Сигурен ли си?

— Да. Сигурен съм! — Ари изключи телевизора. — Но какво ти става, Габриел?

— Просто не искам да убия друг човек.

— Това е Тарик, повярвай ми. — Шамрон погледна към картата на Монреал. — Зви, покажи ми улица „Сен Дени“. Искам да приключим с това тази вечер и да се прибираме у дома.