Даниъл Силва
Художникът убиец (41)

40. Сабревуа, Квебек

Жаклин се бе опитала да следи пътните табели: шосе 40 през Монреал, шосе 10 през реката, шосе 35 в провинцията. А сега и това шосе 133 — двулентов провинциален път, простиращ се през равнината на Южен Квебек. Странно колко бързо космополитният Монреал бе отстъпил място на това обширно пусто пространство. Лунният сърп плуваше над ледените очертания на близките дървета. Носеният от вятъра сняг се вихреше над асфалта като пясъчна буря. От време на време някоя сграда изплуваше от мрака. Кула на силоз за зърно се подаде над снежната покривка. От тъмнината изникна слабо осветена фермерска къща. Мерна се силуетът на вече затворен магазин за селскостопански продукти. След това неочаквано блеснаха неонови светлини. Когато ги наближиха, Жаклин видя, че лампите очертават тялото на жена с огромен бюст — реклама на стриптийз бар сред пустошта. Запита се откъде ли си намираха момичетата. Може би местните се наслаждаваха да гледат своите сестри и приятелки да танцуват голи до кръста. „Пустота — помисли си. — Сигурно тук е била измислена тази дума“.

След час пътуване с кола те вече бяха само на няколко мили от границата със Съединените щати. Жаклин се запита: „Как ще ме преведе през нея, когато паспортът и другите ми документи останаха да лежат на улица «Сен Дени» в Монреал? И запалката с проследяващото устройство…“

Всичко се бе случило светкавично. След като забеляза Габриел, тя погледна настрани и се приготви за това, което смяташе, че ще последва. После се появи колата и Тарик я блъсна вътре толкова грубо, че чантата се свлече от рамото й. Когато автомобилът се понесе с пълна газ, тя му изкрещя да каже на шофьора да се върне, за да си вземе чантата, но той не й обърна внимание. Нареди да се увеличи скоростта. Едва тогава Жаклин забеляза, че жената, която познаваше като Лейла, кара колата.

Няколко пресечки по-нататък смениха автомобила. Вторият шофьор беше същият мъж, който бе оставил куфарчето за Тарик в подземния еспресо бар. Този път прекосиха няколко квартала, за да стигнат до Утремон, където смениха колата за последен път и зад волана седна Тарик.

Сега Жаклин виждаше как потната му кожа лъщи на жълтеникавата светлина, идваща от контролното табло. Лицето му бе станало мъртвешки бледо, под очите му имаше черни кръгове, дясната му ръка трепереше.

— Може ли да ми обясните какво стана в Монреал?

— Беше рутинна предпазна мярка.

— Наричате това рутина? Защо тогава не се върнахме да си взема чантата?

— От време на време откривам, че съм следен от израелското разузнаване и техните западни приятели — обясни Тарик. — Освен това ме наблюдават мои врагове от палестинското движение. Инстинктът ми подсказа, че някой ни следи в Монреал.

— Тази абсурдна история ми коства дамската чанта и всичко в нея! — проплака отново Жаклин.

— Не се притеснявайте, Доминик. Ще ви възстановя нещата.

— Някои неща не могат да бъдат възстановени.

— Като златната ви запалка ли? — погледна я Тарик.

Жаклин почувства остра болка в стомаха. Спомни си как Юсеф си играеше със запалката по пътя за квартирата в Хаунзлоу. „Исусе, той знае!“ — помисли си тя и бързо смени темата:

— В действителност мислех за паспорта си.

— Паспортът ви също може да бъде подменен. Ще ви заведа във френското консулство в Монреал. Ще им кажете, че е загубен или откраднат и те ще ви издадат нов.

„Не, те ще открият, че е бил фалшив и накрая ще се озова в някой канадски затвор“, мина й през ума. После попита с треперещ глас:

— Защо ви следят тези хора?

— Искат да разберат къде отивам и с кого се срещам.

— А защо?

— Ами не искат да успея.

— Какво се опитвате да постигнете, че то толкова ги тревожи?

— Просто се опитвам да внеса малко справедливост в така наречения мирен процес. Не искам моят народ да приеме парченце от нашата изконна родина само защото американци и шепа израелци сега искат да ни оставят да го притежаваме. Те ни предлагат трохите от тяхната трапеза. Не искам трохи, Доминик. Искам цялата пита.

— Половин пита е по-добре от нищо.

— Моите уважения, но не съм съгласен.

Сред снежните вихри изплува пътен знак. До границата оставаха три мили.

Жаклин попита разтревожено:

— Къде ме водите?

— От другата страна — кратко отвърна Тарик.

— И как смятате да ме прекарате през границата без паспорт?

— Имам друг паспорт за вас — канадски.

— Как сте ми взели канадски паспорт?

Още един знак: сега до границата оставаха две мили.

— Той не е ваш, разбира се.

— Чакайте малко. Юсеф ми обеща, че няма да искате да върша нещо незаконно.

— Вие няма да извършите нищо незаконно. Това е отворена граница и паспортът е напълно валиден.

— Може и да е валиден, но не е мой!

— Няма значение, никой няма да ви пита.

— Отказвам да вляза в Съединените щати с фалшив паспорт. Спрете колата! Искам да сляза! — разкрещя се Жаклин.

— Ако ви оставя да слезете тук, ще измръзнете до смърт, преди да стигнете до някакъв подслон — спокойно отговори Тарик.

— Тогава оставете ме някъде.

— Доминик, нали затова ви доведохме от Лондон: да ми помогнете да мина тази граница.

— Вие ме излъгахте! Вие и Юсеф.

— Да, счетохме за необходимо малко да ви заблудим.

— Малко ли! — настръхна Жаклин.

— Но това вече няма значение. Сега се нуждая от вас, за да прекося границата. Нуждая се от помощта ви.

До границата оставаше една миля. Жаклин виждаше ярките бели светлини на граничния пункт. Зачуди се как да постъпи. За миг й мина през ума просто да му откаже. Тогава какво щеше да направи той? Да завие обратно, да я убие, да зарови трупа й в снега и да премине сам границата? Обмисли идеята да го измами: уж да се съгласи и после да го издаде на офицера на граничния пункт. Обаче Тарик просто щеше да убие и нея, и граничаря. А после щеше да има разследване. Ролята на Службата в цялата тази история щеше да излезе на бял свят. Това щеше да бъде ужасно фиаско за Ари Шамрон.

Имаше само един изход. Да продължи играта още малко и да намери начин да предупреди Габриел.

— Дайте да видя паспорта — каза Жаклин.

Тарик й го даде, тя бързо отвори и погледна името: Елен Саро. После погледна снимката: Лейла. Приликата беше слаба, но убедителна.

— Ще го направите ли? — попита Тарик.

— Продължавайте да карате — отвърна тя.

Тарик навлезе в площадчето на граничния пункт и спря. Граничарят излезе от будката си:

— Добър вечер. Накъде сте се запътили?

— За Бърлингтън — рече Тарик.

— По работа или за удоволствие?

— Сестра ми е болна.

— Съжалявам да го чуя. Колко дълго смятате да останете?

— Един, най-много два дни.

— Паспортите, моля.

Тарик му ги подаде. Граничарят ги отвори и разгледа имената и снимките. После надникна в колата и огледа лицата им.

— Желая ви приятен престой. — Той върна паспортите им. — И карайте внимателно. Според синоптичната прогноза по-късно тази нощ ще се разрази голяма буря.

Тарик взе паспортите, сложи ги в джоба си, включи на скорост и бавно пресече границата. Навлязоха на територията на щата Върмонт. Малко по-късно, когато бяха на достатъчно разстояние от границата, извади пистолет „Макаров“ и допря дулото до главата й.