Даниъл Силва
Художникът убиец (25)

24. Мейда Вейл, Лондон

Когато Жаклин се прибра в апартамента си, Габриел седеше на дивана и пиеше кафе.

— Как мина?

— Чудесно. Ще ми направиш ли кафе?

Тя влезе в банята, затвори вратата и пусна водата да напълни ваната. После съблече дрехите си и се потопи в топлата вода. Минута по-късно Габриел почука на вратата.

Жаклин му викна да влезе, но когато той отвори вратата, спря изненадано. Явно не очакваше, че тя вече е във ваната. Погледна настрани, търсейки място, където да остави чашата с кафе.

— Как се чувстваш? — попита мъжът, все така избягвайки да гледа към нея.

— А ти как се чувстваш, след като убиеш някого?

— Ужасно мръсен.

Жаклин загреба шепа вода и я плисна върху лицето си.

— Трябва да ти задам няколко въпроса, но мога да почакам, докато се изкъпеш и облечеш — предложи Габриел.

— С теб сме спали като мъж и жена! Дори се държахме като любовници! — възнегодува Жаклин.

— Това беше различно — мрачно отвърна той.

— Защо?

— Защото беше необходима част от операцията.

— Да спим в едно легло или да се любим?

— Жаклин, моля те.

— А може би не искаш да ме погледнеш, защото току-що съм спала с Юсеф? — подразни го тя.

Габриел смръщено я изгледа и излезе. Жаклин се усмихна едва доловимо, после се гмурна под водата.

 

 

— Телефонът е производство на „Бритиш Телеком“.

Загърната в пухкав бял халат, Жаклин седеше във фотьойла. Докато подсушаваше мократа си коса с хавлиена кърпа, тя съобщи модела и номера на апарата.

— В спалнята няма телефон, но има електронен радиочасовник.

— Каква марка?

— Сони. — Тя му каза модела и номера.

— Да се върнем за момент на телефона — предложи Габриел. — Някакви отличителни белези? Останал етикет с цената или лепенка с написани телефонни номера? Нещо, което може да ни създаде проблем?

— Той се изживява като поет и историк. През цялото време пише. Изглежда, набира номерата с писалката си, защото клавиатурата на телефона е покрита с драскотини и точки.

— В какъв цвят?

— Синьо и червено.

— От каква писалка?

— Какво имаш предвид?

Габриел въздъхна и я погледна уморено.

— Химикал ли е? Или може би флумастер?

— Мисля, че е флумастер.

— Мислиш?

— Да, сигурна съм.

— Много добре! — каза той, сякаш говореше на дете. — А сега най-съществената част: тънко, средно или дебело пишещ?

Жаклин гневно вдигна дългия тънък среден пръст на дясната си ръка и го размаха пред Габриел.

— Ще приема това като дебело пишещ. А какво стана с ключовете?

Тя порови в дамската си чанта и му подаде сребърната кутийка за сенки. Габриел натисна механизма, повдигна капачето и погледна отпечатъците.

— Може да имаме проблем — предупреди го Жаклин.

Той затвори капачето и вдигна очи към нея:

— Разкажи ми подробно какво стана.

Жаклин му разказа случилото се и предпазливо добави:

— Поиска да ме види отново.

— Кога?

— Тази вечер в шест и половина. Ще се срещнем в галерията.

— Ти прие ли?

— Да, но мога…

— Не! — прекъсна я Габриел. — Това е идеално. Искам да се срещнеш с него и да го задържиш достатъчно дълго, за да вляза в апартамента му и да поставя бръмбарите.

— А после?

— После край.

Габриел напусна сградата през задния вход. Промъкна се през двора, покатери се по бетонната стена и скочи на алеята, осеяна с празни бирени кутии и парчета стъкло. След това се отправи към станцията на метрото „Мейда Вейл“. Чувстваше се неспокоен. Не му харесваше, че Юсеф бе поискал отново да види Жаклин.

Слезе от метрото на станция „Ковънт Гардън“.

Боделът чакаше на опашка пред кафе машината в кафенето на пазара. Беше същият младеж, който бе взел рапорта му на гара „Ватерло“. На рамото му висеше черна кожена чанта за документи, чийто страничен джоб леко отзяваше. Габриел бе сложил сребърната кутийка с отпечатъците на ключовете на Юсеф в кафяв плик — стандартен размер, без никакви надписи и обозначения. Той си поръча чай и докато го пиеше, седнал на една маса, очите му методично изучаваха тълпата.

Боделът си купи кафе в пластмасова чашка и се отправи към изхода. Габриел се изправи и го последва, като си проправяше път сред навалицата на пазара, докато не се озова точно зад гърба му. Когато младежът понечи да отпие първата си глътка кафе, той се блъсна в него и част от тъмната течност се разля по якето му. Габриел се извини и се отдалечи. Работата бе свършена: кафявият плик лежеше на сигурно място във външния джоб на чантата на бодела.

Габриел тръгна по „Сейнт Джайлс“, пресече „Ню Оксфорд Стрийт“, после пое нагоре по „Тотнъм Корт Роуд“, където имаше няколко специализирани магазина за електроника. Десет минути по-късно, след като посети два от магазините, той вече се бе насочил с едно такси обратно към подслушвателния си пост в Съсекс Гардънс. На седалката до него лежеше торбичка, която съдържаше четири покупки: електронен радиочасовник „Сони“, телефон на „Бритиш Телеком“ и два флумастера — червен и син, и двата с дебели накрайници.

 

 

Седнал на масата в трапезарията, Карп разглеждаше с осветяваща лупа разглобения радиочасовник и телефона. Докато го наблюдаваше как работи, Габриел си спомни за своето студио в Корнуол и си представи, че се взира през микроскопа в повърхността на картината на Вечелио.

— В Лангли наричаме тази джаджа горещ микрофон — обясни Карп. — А твоите хора, ако не се лъжа, го наричат стъклен бръмбар.

— Както винаги — прав си.

— Това прекрасно миниатюрно устройство ще ти позволи да подслушваш телефона му, както и цялото жилище. На това му се вика с един куршум два заека. Освен това не трябва да се безпокоиш за батерията, защото предавателят черпи енергия от телефона. — Карп замълча за момент, съсредоточен върху работата си. — Щом го включиш в апарата, то започва да действа на автопилот. Устройството се активира от човешкия глас и има записващо приспособление, което се включва само в случай че долови източник на звук. Това е много удобно, защото ако по някаква причина се наложи да излезеш от апартамента, можеш да прослушаш касетите, когато се прибереш. С това по същество моята работа приключи.

— Ще ми липсваш, Ранди — разпери ръце Габриел.

— Гейб, трогнат съм — усмихна се Карп и добави: — Беше чудесно хрумване да вкараш по този начин момичето в апартамента. Влизането с взлом винаги крие риск. Къде по-спокойно е да имаш дубликат на ключовете в джоба си, като тръгнеш да слагаш подслушвателните устройства. — Постави задния капак на телефона и го подаде на Габриел: — Сега е твой ред.

Реставраторът взе флумастерите и се зае да възпроизведе драсканиците по клавиатурата.

 

 

Кемел Азури провеждаше сутрешното съвещание с екипа по продажбите в централата на „Шлос“ в Цюрих, когато получи съобщение на пейджъра си: някой си господин Тейлър искаше да говори с него заради проблем с пратка от миналия четвъртък. Кемел прекрати набързо съвещанието, взе такси до „Гар дю Нор“ и се качи на следващия влак Евростар за Лондон. Господин Тейлър беше кодовото име на неговия агент в Лондон. Проблем с пратката означаваше спешно; четвъртък пък означаваше, че иска да се срещнат на „Чейни Уок“ в четири и петнадесет. Кемел прекоси залата за пристигащи на гара „Ватерло“ и се качи в едно чакащо такси. Минута по-късно вече преминаваше с пълна скорост през Уестминстър Бридж.

Каза на шофьора да го остави пред кралската болница „Челси“. Тръгна пеша покрай реката през сгъстяващия се мрак и спря в подножието на моста Батърси. Погледна часовника си: четири часът и дванадесет минути. Запали цигара и зачака.

След три минути, точно в четири и петнадесет, до него се появи красив млад мъж с черно кожено яке.

— Господин Тейлър, предполагам.

— Хайде да се поразходим.

 

 

— Кемел, съжалявам, че те накарах да изминеш целия този път до Лондон, но ти сам поиска да те информираме незабавно за всяко сближаване.

— Как се казва тя?

— Представи се като Доминик Бонар.

— Французойка ли е?

— Твърди, че е такава.

— Подозираш, че лъже?

— Не съм сигурен, но ми се стори, че е ровила в нещата ми тази сутрин.

— Бил ли си следен напоследък?

— Не, доколкото съм забелязал.

— Откъде е тя?

— Казва, че е от Париж.

— Какво прави в Лондон?

— Работи в една художествена галерия.

— Коя по-точно?

— „Ишърууд Файн Артс“ в Сейнт Джеймс.

— Докъде са стигнали отношенията ти с тази жена?

— Трябва да я видя след два часа.

— На всяка цена иди на срещата с нея. Всъщност бих искал двамата да се сближите. Мислиш ли, че ще се справиш със задачата?

— Ще се постарая.

— Ще държим връзка.