Даниъл Силва
Художникът убиец (24)

23. Лестър Скуеър, Лондон

„Ол Бар Уан“ се намираше в югозападния край на Лестър Скуеър. Беше на два етажа и имаше големи прозорци, така че Габриел, седнал на една дървена пейка отвън на студа, можеше да вижда какво става вътре, сякаш гледаше пиеса, която се играеше на сцена на няколко нива. Тълпи туристи и отиващи на кино хора минаваха край него. Уличните музиканти също бяха навън. В единия край на площада някакъв германец изпълняваше песен на Джими Хендрикс на пропукващ микрофон под акомпанимента на акустична китара. В другия край група перуанци свиреха планински ритми пред печална на вид банда градски пънкари с пурпурни коси. На няколко крачки от вратата на бара човешка статуя с боядисано в стоманеносиво лице бе застинала върху един пиедестал и гледаше злобно Габриел.

Юсеф пристигна с петминутно закъснение, придружен от мъж с пясъчноруса, прилежно подстригана коса. Те изпревариха късата опашка пред вратата, като подкупиха мускулестата горила, която охраняваше. Минута по-късно се появиха на прозореца на втория етаж. Юсеф поздрави една длъгнеста блондинка. Габриел извади мобилния си телефон от джоба на палтото, набра един номер, прошепна няколко думи и затвори.

Когато пристигна след пет минути, Жаклин носеше същите дрехи, с които бе облечена сутринта в галерията на Ишърууд, но бе пуснала дългата си коса. Тя се представи на охранителя и каза, че я очакват. Той незабавно се дръпна настрана — за раздразнение на постоянните клиенти, събрани отвън. Докато Жаклин се скриваше в бара, Габриел чу някой да промърморва: „Френска кучка“.

Тя се качи на втория етаж, поръча си чаша вино и се настани до прозореца, на няколко крачки от Юсеф и приятеля му. Юсеф все още говореше с блондинката, но след няколко минути Габриел видя как очите му се спряха на високата тъмнокоса девойка, седнала вдясно от него.

В следващите двадесет минути нито Габриел, нито статуята бяха помръднали, но Юсеф се бе освободил от блондинката и седеше до Жаклин. Тя го гледаше възторжено, сякаш всичко, казано от него, бе най-вълнуващото нещо, което чуваше от години.

Габриел погледна към статуята и тя сякаш отвърна на погледа му.

 

 

В полунощ те напуснаха бара и тръгнаха през площада под напорите на вятъра. Жаклин потрепера и скръсти ръце пред гърдите си. Юсеф я прегърна през кръста и я притисна до себе си. Тя усещаше ефекта на виното. Беше открила, че разумната употреба на алкохола помага в ситуации като тази. Беше пила, колкото да се освободи от задръжките си да спи с напълно непознат, но не толкова, че да притъпи сетивата или инстинкта си за самосъхранение.

Те се качиха в едно такси, за да отидат на „Черинг Крос Роуд“.

— Къде живееш? — попита Жаклин, макар че знаеше отговора. Но Доминик Бонар не го знаеше.

— Имам апартамент в Бейзуотър. Съсекс Гардънс. Ще отидем ли там?

Жаклин кимна утвърдително. Докато пътуваха към „Черинг Крос Роуд“, минаха край тъмни магазини, после поеха на запад по Оксфорд Стрийт към Марбъл Арч и Парка. От време на време профучаваха край някой осветен магазин или под улична лампа и тя зърваше за миг лицето му — като снимка, показана за секунда на екран. Жаклин изучаваше профила му. Имаше правоъгълна челюст, дълъг деликатен нос с ясно очертани бръчици покрай очите му, пълни устни, дълги мигли и дебели вежди. Беше грижливо избръснат, но не бе използвал афтършейв.

Според описанието на Габриел, тя очакваше Юсеф да бъде арогантен и прекалено самонадеян. Ала вместо това, той показваше приятна и донякъде срамежлива интелигентност. Спомни си за немския директор на химическа фирма, когото бе съблазнила в Кипър. Той беше плешив и имаше ужасен дъх. По време на вечерята й беше споделил колко много мрази евреите. По-късно, в леглото, беше поискал от нея да прави неща, от които направо й се бе догадило.

Поеха по Еджуеър Роуд и завиха в Съсекс Гардънс. Прищя й се да погледне нагоре и да открие апартамента, в който Габриел бе настанил подслушвателния си пост, но вместо това, си наложи да погледне Юсеф. Прокара пръст по челюстта му.

— Доста си красив, знаеш ли?

Той се усмихна, а тя си помисли: „Свикнал е да получава комплименти от жени“.

Таксито пристигна пред неговата сграда. Беше непривлекателно място — следвоенен жилищен блок с вид на западнала административна сграда. Юсуф й подаде ръка да слезе от таксито и я поведе по късото стълбище към главния вход. Вървеше, пренасяйки тежестта си на пръстите. „Като Габриел — помисли си Жаклин, — сякаш постоянно е готов да хукне“. Тя се запита дали реставраторът ги наблюдава.

Юсеф извади ключовете си, отдели този за входната врата — модел Йейл, забеляза тя — и го мушна в ключалката. Преведе я през малко фоайе с шарен линолеум на пода, после нагоре по слабо осветено стълбище. Жаклин се зачуди как ли ще постъпи той. Дали ще отвори бутилка вино, ще пусне тиха музика или ще запали свещи? Или пък ще действа направо? Ако поговореха, тя можеше да научи нещо за него, което да е полезно за Габриел. Реши, че ще опита да проточи съблазняването колкото може по-дълго.

За вратата на апартамента си Юсеф използва втори ключ Йейл, за да отключи секретната брава, и втори, старомоден ключ — за обикновената. „Три брави, три отделни ключа. Никакъв проблем“, отбеляза си тя.

Влязоха в апартамента. Стаята тънеше в мрак. Юсеф затвори вратата. После за пръв път я целуна.

— През цялата вечер си мечтаех да направиш това — прошепна Жаклин.

— Имаш хубави устни, но за други неща. — Той пак я целуна. — Искаш ли да пийнеш нещо?

— Чаша вино ще ми дойде добре.

— Мисля, че имам една бутилка. Чакай да проверя.

Юсеф включи лампата — евтина настолна лампа, чиято светлина бе насочена към тавана — и остави ключовете си на малка масичка до вратата. Жаклин сложи дамската си чанта до тях. Обучението на Шамрон си каза думата. Тя бързо огледа стаята. Беше жилище на интелектуалец революционер — оскъдно мебелиран функционален базов лагер. Три евтини ориенталски килимчета покриваха линолеума на пода. Масичката представляваше голямо квадратно парче пресован картон, поставено върху четири сиви бетонни блокчета, и около нея имаше четири разнородни стола. В средата й стоеше огромен пепелник с няколко фаса. Някои от тях носеха следи от червило. Около пепелника имаше половин дузина чашки, изцапани с утайка от турско кафе.

Жаклин съсредоточи вниманието си върху стените. На тях бяха закачени плакати на Боб Марли и Че Гевара, както и снимки на Томи Смит и Джон Карлос, вдигнали ръце в боксьорски ръкавици, от олимпиадата в Мексико Сити през 1968 година. По-нататък бяха закачени палестинският флаг в черно, зелено и червено и литография на картина, изобразяваща жена, която къпе селско момиче в навечерието на сватбата му. Тя позна картината на Ибрахим Хана. Навсякъде имаше книги, някои — наредени на стройни купчини, други — струпани на камари, сякаш чакаха да бъдат залети с бензин и подпалени. Сред тях можеха да се видят томове с историята на Близкия изток, историята на близкоизточните войни, както и биографии на Арафат, Садат, Бен Гурион, Ицхак Рабин.

— Доста неща си изчел — отбеляза Жаклин.

— Не мога да си представя живота без книгите.

— Откъде си, ако не е тайна?

— От Палестина.

Юсеф влезе в стаята от кухнята и й подаде чаша червено вино. После й протегна ръка:

— Ела с мен.

 

 

Габриел стоеше на прозореца. Лазерният микрофон на Карп улавяше откъслеци от разговора им, но все едно слушаха изтъркана грамофонна плоча. Когато се преместиха в спалнята да правят секс, Габриел нареди:

— Изключи го!

— Но, Гейб, тъкмо стигнахме до хубавата част…

— Казах: изключи го.

Карп намали микрофона и го изключи. Сетне рече разочаровано:

— Гладен съм. Ще отида да се поразходя.

— Върви.

— Добре ли си, Гейб?

— Добре съм.

— Сигурен ли си?

— Върви.

 

 

Час по-късно Юсеф стана от леглото, отиде до прозореца и дръпна пердетата. Жълтата улична лампа придаваше на матовата му кожа странен жълтеникав цвят.

Жаклин лежеше по корем. Тя подпря брадичката си с ръце и погледна към него, спускайки очи от широките му рамене към стройната му мускулеста талия. Запита се дали и Габриел го наблюдава.

Юсеф огледа улицата, паркираните коли, отсрещната сграда. Извърна се леко и тя видя на гърба му голям белег, който минаваше между дясното му рамо и гръбначния стълб. Беше го усетила, докато се любеха. Беше твърд и грапав като шкурка. Като кожата на акула.

Той се бе показал нежен любовник, старателен в опитите си да й достави наслада. Когато проникна в нея, тя затвори очи и си представи, че е Габриел, че докосва неговия белег от една от тайните му мисии. Прииска й се да може да прокара ръка по него и да го накара да изчезне.

— Какво гледаш? — попита Жаклин.

Юсеф се обърна и скръсти ръце пред гърдите си.

— Спала ли си преди с арабин, Доминик?

Тя си помисли: „А, ти сменяш темата!“ После отговори:

— Ти си първият. Може би трябва да го направя пак някой път.

— Не и докато спиш с мен.

— Заедно ли ще спим вече?

— От теб зависи.

— Добре, като гаджета… — Тя се обърна по гръб и се взря в светлината от улицата, която падаше върху тялото й. Представи си, че я гледа Габриел. — Не мислиш ли, че в такъв случай трябва да се опознаем по-добре?

Той се усмихна:

— Какво искаш да знаеш?

— Например откъде е този белег на гърба ти.

Юсеф се обърна и зарея поглед през прозореца. Жаклин погледна дигиталния будилник на нощното шкафче.

— Има някои неща в миналото ми, които може да ти се сторят неприятни — каза той.

— Лоши неща, които си извършил ли?

— Не, Доминик. Лоши неща, които са сторили на мен.

— Как си получил белега?

Юсеф се обърна и погледна към нея.

— Израснах в бежански лагер в Ливан, лагера „Шатила“ в Южен Бейрут. Може би си чувала за „Шатила“, Доминик?

— Разбира се, че съм чувала.

— Организацията за освобождение на Палестина имаше седалище в „Шатила“, така че когато израелците нахлуха в Ливан през осемдесет и втора, бомбардираха лагера ден и нощ. Една ракета, изстреляна от израелски боен самолет, уцели къщата, в която живееше нашето семейство. Сградата се срути върху мен и парче бетон съдра кожата на гърба ми.

— Защо беше в Ливан?

— Защото там се установи семейството ми, след като бе прокудено от евреите от дома на дедите си в Палестина.

Жаклин извърна очи от него и Юсеф се заинтересува:

— Защо гледаш настрани, когато ти казвам това?

— Веднъж се запознах с едни израелци в нощен клуб в Париж. Те спореха с група френски студенти. Твърдяха, че евреите не са изселили арабите от Палестина, а те сами са я напуснали.

Той се засмя и поклати глава:

— Опасявам се, че си се хванала на въдицата на най-големия ционистки мит, Доминик. Митът, че палестинците доброволно ще продадат земята, където са живели векове, срещу живот в изгнание в бежански лагери. И че арабските правителства са казали на палестинците да напуснат.

— Не е ли вярно?

— Звучи ли ти правдоподобно?

— Не съвсем.

— Тогава вярвай на инстинкта си, Доминик. Искаш ли да знаеш истината за това, което сториха евреите на моя народ? Да разбереш защо моето семейство се установи в бежански лагер в Бейрут?

— Искам да знам повече за теб.

— Аз съм палестинец. Невъзможно е да ме отделиш от историята на моя народ.

— Разкажи ми… — помоли Жаклин.

— Впрочем в кой нощен клуб в Париж срещна израелците? — неочаквано попита Юсеф.

— Какво? — притеснено го изгледа тя.

— Как се казваше нощният клуб?

— Не си спомням. Беше толкова отдавна.

— Опитай се да си спомниш, моля те. Важно е.

 

 

— Ние го наричаме Ал Накба. Катастрофата.

Юсеф беше облякъл широко памучно долнище на пижама и фланелка с емблемата на Лондонския университет, сякаш внезапно бе осъзнал своята голота. А на Жаклин даде една синя риза. Не беше го изразил с думи, но изводът беше ясен: човек не може да обсъжда гол нещо толкова свято като Ал Накба. Тя седна, кръстосала дългите си крака, в средата на леглото, а Юсеф развълнувано крачеше пред нея.

— Когато Обединените нации представиха плана за разделянето на Палестина на две държави — започна да говори той, — евреите си дадоха сметка, че имат сериозен проблем. Ционистите бяха дошли в Палестина да изградят еврейска държава, но почти половината население в тяхната част беше арабско. Те приеха плана, знаейки много добре, че той е неприемлив за арабите. А и защо да не го приемат? Евреите притежаваха седем процента от Палестина, а им бяха дадени петдесет процента от страната, включващи най-плодородните земи в крайбрежната равнина и в Горна Галилея. Следиш ли мисълта ми, Доминик?

— Разбира се — кимна тя.

— Израелците разработиха стратегия да изгонят арабите от земите, определени за еврейската държава. Нарекоха го План Далет. И го пуснаха в действие в момента, в който арабите въстанаха. В основата на този план бе намерението на Бен Гурион да изсели арабите, да прочисти еврейската част на Палестина. Да, да я прочисти! Не изричам случайно тази дума, Доминик. Не съм я измислил аз. Това е терминът, който използват ционистите, за да опишат своя план за прогонването на моя народ от Палестина.

— Звучи така, сякаш са действали като сърбите в Косово.

— Те го направиха. Чувала ли си някога за място, наречено Деир Ясин? — повиши глас Юсеф.

— Не — призна си Жаклин.

— Виждаш ли, твоето гледище за конфликта в Близкия изток е било създадено от ционистите! Така че никак не ме изненадва, че не си чувала за Деир Ясин.

— Разкажи ми за него — помоли тя.

— Беше арабско селище в покрайнините на Йерусалим, на мястото, където се пресичат пътищата за крайбрежието и Тел Авив. Вече го няма. На това място има еврейски град. Нарича се Кфар Саул.

Юсеф притвори за миг очи, сякаш следващата част беше твърде болезнена, за да говори за нея. Когато продължи, гласът му беше спокоен като на оцелял свидетел, който разказва за последните събития от живота на любим човек.

— Старейшините на селото били постигнали споразумение с ционистите, така че четиристотинте араби, които живеели в Деир Ясин, се чувствали в безопасност. Ционистите им обещали, че селището няма да бъде нападано. Обаче една априлска сутрин, в четири часа през нощта, членове на организацията „Иргун“^[1] и на Бандата Щерн^[2] атакували Деир Ясин. До обяд две трети от селяните били убити. Евреите събрали мъжете и юношите в центъра на селото, изправили ги до една стена и ги разстреляли. После тръгнали от къща на къща и избили жените и децата. Взривили къщите. Надупчили с автоматите си бременна в деветия месец, разпорили корема й и изхвърлили детето на улицата. Друга жена се спуснала да спаси бебето, но евреите застреляли и нея.

— Не вярвам, че такива неща са се случили в Палестина! — ужасено промълви Жаклин.

— Случили са се, Доминик. След клането мълвата се разнесла като пожар из арабските села. Евреите се възползвали от това положение. Те обикаляли страната с камиони, на които били монтирани високоговорители, и чрез тях отправяли предупреждения към арабите да се махат, за да няма втори Деир Ясин. Съчинили и истории за избухване на тифус и холера. Излъчвали тайни радиопредавания на арабски, представяйки се за палестински лидери, и призовавали местните да бягат, за да се спасят от кървавата баня. Това е истинската причина за напускането на палестинците.

Жаклин слушаше, безмълвна.

— Моето семейство произхожда от Лида — селище, което, както и Деир Ясин, вече не съществува. Сега се нарича Лод. Там ционистите направиха летище. След битка с арабските партизани евреите влезли в Лида. Царяла паника. При престрелките били убити двеста и петдесет арабски селяни. След като селището било завладяно, командирите попитали Бен Гурион какво да правят с местните. Той отговорил: „Прогонете ги!“ Издадената по-късно заповед за експулсирането била подписана от Ицхак Рабин. На моето семейство били дадени десет минути да опакова багажа си — колкото може да се побере в един куфар — и му наредили да напусне дома си. Като вървели по улицата, евреите им се присмивали и ги плюели. Това е истината за случилото се в Палестина. Ето кой съм аз. Ето защо ги мразя.

Обаче Жаклин си мислеше не за арабите в Лида, а за евреите в Марсилия — за Морис и Рашел Халеви и за нощта, когато жандармите на Виши са дошли за тях.

— Ти трепериш — прошепна Юсеф.

— Твоята история ме разстрои. Ела в леглото. Искам да те прегърна.

Той легна нежно до нея и я целуна по устата. После тихо изрече:

— Край на лекцията. Ще продължим утре, ако те интересува. Вярваш ли в това, което ти разказах, или още си мислиш, че съм един фанатизиран арабин, който иска евреите да бъдат изтикани в морето?

— Вярвам ти, Юсеф — едва отрони Жаклин.

— Обичаш ли поезията? — неочаквано се заинтересува той и след като тя кимна, продължи: — Поезията е много важна за палестинския народ. Нашите стихове ни позволяват да изразим страданията си. Дават ни смелост да се изправим пред миналото си. Поетът Муин Басису е един от любимите ми автори.

Юсеф отново целуна Жаклин и започна да рецитира:

И след Потопа нищо не остана от този народ

и тази земя, освен редици от бесилки;

нищо, освен голи тела, плуващи в блатата,

останки от разбити семейства

и играчки на деца;

нищо, освен безчет подути трупове.

Навсякъде отломки и мъртъвци,

потънали в дълбоките води.

А ръката ми още стиска късче сух хляб,

който те не успяха да доядат.

— Хубаво е — каза тя.

— На арабски звучи по-добре. — Той замълча за миг, после добави: — Говориш ли арабски, Доминик?

— Разбера се, че не. Защо питаш?

— Просто се чудех.

 

 

На сутринта Юсеф й поднесе кафе в леглото. Жаклин седна и го изпи набързо, за да избистри мислите й. Не беше мигнала цяла нощ. Няколко пъти бе обмисляла идеята да се измъкне от леглото, но Юсеф спеше леко и тя се страхуваше, че може да го събуди. Ако я хванеше да взема отпечатък от ключовете му със специалното приспособление, скрито в кутията й с гримове, нямаше как да се оправдае. Веднага щеше да я разкрие, че е израелски агент. Можеше и да я убие. Щеше да бъде по-безопасно просто да напусне апартамента му. Но заради Габриел и заради себе си трябваше да изпълни задачата си.

Тя погледна часовника си — наближаваше девет.

— Съжалявам, че те оставих да спиш толкова дълго — каза Юсеф.

— Няма нищо. Бях уморена.

— Приятна умора, нали?

Жаклин го целуна и прошепна:

— Беше много приятна умора.

— Обади се на твоя шеф и му кажи, че ще си вземеш свободен ден и ще се любиш с палестинец на име Юсеф ал Тауфики.

— Не мисля, че той има чувство за хумор.

— Този мъж никога ли не е искал да прекара деня в правене на любов?

— Силно се съмнявам — усмихна се Жаклин, представяйки си собственика на галерията.

— Смятам да взема душ. Ще се присъединиш ли към мен? — предложи палестинецът.

— Така никога няма да стигна до работата си.

— Такова беше и моето намерение.

— Хайде, отивай да се изкъпеш — мило го погледна Жаклин. — Има ли още кафе?

— В кухнята е.

Юсеф влезе в банята, но остави вратата открехната. Жаклин лежа в леглото, но щом чу шуртенето на водата, се измъкна от завивките и тихо отиде в кухнята. Сипа си чаша кафе и влезе във всекидневната. Сложи чашата на масичката до ключовете на Юсеф и седна. Ослуша се: душът продължаваше да шурти.

Тя бръкна в чантата си и извади кутийката със сенки за очи. Отвори я и погледна в нея. Беше пълна с меко керамично вещество. Единственото, което трябваше да направи, бе да сложи ключа върху веществото и да затвори за секунда капачето. Щеше да стане отличен отпечатък.

Ръцете й трепереха. Внимателно взе ключовете, за да не издрънчат, и отдели първия: този, който Юсеф бе използвал за входната врата на сградата. Сложи го в кутийката, затвори капачето и стисна. След това извади ключа. Отпечатъкът беше безупречен. Тя повтори всичко още два пъти — веднъж със секретния и веднъж с обикновения ключ за вратата на апартамента. Вече разполагаше с три отлични отпечатъка.

Затвори капачето, постави ключовете на предишното им място, после прибра кутийката със сенките в дамската си чанта.

— Какво правиш там?

Гласът му я стресна, но тя бързо възвърна самообладанието си. Юсеф стоеше в средата на стаята, мокрото му тяло бе обвито с бежова хавлия. От колко ли време я наблюдаваше? „По дяволите, Жаклин! Защо не гледаше към вратата!“, укори се тя.

— Търсех цигарите си. Виждал ли си ги?

Той посочи към спалнята.

— Остави ги там.

— О, да. Господи, понякога си губя ума.

— Това ли е всичко, което правеше? Само си търсеше цигарите?

— А какво друго? — Тя разпери ръце, показвайки спартанската мизерия във всекидневната му. — Помисли си, че се опитвам да открадна скъпоценностите ти? — Изправи се и взе дамската си чанта. — Приключи ли с къпането?

— Да, но не разбирам защо носиш чантата си в банята.

Тя си помисли: „Той подозира нещо“. Внезапно й се прииска да излезе колкото може по-бързо от апартамента. После й мина втора мисъл: „Трябва да бъда обидена от подобен въпрос“.

— Струва ми се, че ми е дошъл месечният цикъл — отговори студено. — Но знаеш ли, не ми харесва начинът, по който се държиш. Така ли се отнасят арабските мъже с любовниците си на следващата сутрин?

Жаклин мина с високомерно вдигната глава край него и влезе в спалнята. Беше изненадана колко убедително бе прозвучал гласът й. Събра с треперещи ръце дрехите си и нахълта в банята. Пусна водата да тече във ваната и набързо се облече и оправи. После отвори вратата и излезе. Юсеф беше във всекидневната. Носеше избелели дънки, пуловер и мокасини на бос крак.

— Ще ти извикам такси — предложи той.

— Не си прави труда. Сама ще намеря начин да се прибера вкъщи.

— Нека поне да те изпратя до долу.

— Ще се оправя, благодаря.

— Какво ти става? Защо се държиш така?

— Защото не ми харесва начинът, по който ми говориш. Прекарах чудесно, но накрая ти всичко изпорти. Е, тръгвам. Може да се видим някой път.

Жаклин отвори вратата и излезе в коридора. Юсеф я последва. Тя забързано слезе по стълбите и пресече фоайето.

Пред входната врата той сграбчи ръката й:

— Извинявай, Доминик. Понякога ме обзема параноя. И ти щеше да си такава, ако бе водила моя живот. Не исках да те обидя с въпросите си. Кога мога да те видя пак, за да ти се реванширам?

Тя успя да се усмихне, въпреки че сърцето й биеше лудо. Нямаше представа как да постъпи. Вече притежаваше отпечатъците, но имаше вероятност той да подозира нещо. Ако беше виновна, естествената й реакция щеше да бъде да отхвърли поканата му. Реши да я приеме. Ако Габриел сметнеше, че е грешка, можеше да измисли някакво извинение и да я отмени. Затова каза:

— Можеш да ме заведеш на вечеря в някой ресторант.

— По кое време? — оживи се Юсеф.

— Ела в галерията в шест и половина.

— Чудесно.

— И не закъснявай. Не понасям мъже, които закъсняват.

След това го целуна и излезе.