Патриша Симпсън
Завещанието (9)

Глава 8

Коул отново се понесе във вихъра на забравата, докато мрак обгърна погледа му. Чувстваше се уплашен, повдигаше му се. Два пъти бе преживял подобно нещо на игрището. Уплаши се повече, отколкото му се искаше да признае. Помъчи се да се изправи, да отвори очи. Ръцете му не се подчиняваха, а краката му бяха сякаш от олово. Неизвестно защо не можеше да си поеме дъх.

Изведнъж погледът му се проясни. Огледа се. По време на предишните си припадъци никога не бе виждал нищо. Но този път видя нещо толкова ярко, че замижа срещу ослепителното сияние.

 

 

Блясъкът идваше от озареното от слънчева светлина метално острие, готово да нанесе удар. По дяволите! Някакъв луд с ятаган се канеше да му отсече главата. Коул се изтърколи настрани, за да избегне удара, и бързо скочи на крака. По инстинкт замаха заплашително с лявата си ръка, в която държеше огромна сабя. Първо разцепи въздуха, а после и ръката на лудия. Противникът му изрева, изпадна в агония и се свлече на колене. Коул замахна отново — този път с две ръце. Разсече го от чалмата до гръдната кост. Измъкна сабята му и мъжът се строполи на земята като чувал с картофи.

Задъхвайки се, Коул отново вдигна сабята си. Бронята, както и ръкавицата на лявата му ръка бяха окървавени чак до лакътя. Ризницата бе покрита с кръв и пот. Вадички се стичаха от косата под шлема и замъгляваха погледа му. Но Коул нямаше време за почивка. Друг сарацин се спусна към него, за да му нанесе удар.

Обезумял, Коул се огледа. Той и още дванайсетина отбраняваха мост. Земята наоколо бе покрита с убити войници — френски, английски, германски и сарацини. Погледът на Коул се премести надолу по реката, задръстена с пики и щитове, коне и хора, които се давеха и загиваха. Пред него десетки сарацини, някои на коне, други пеша, се опитваха насила да изтласкат християните от моста.

Градушка от стрели посипа Коул. Повечето от тях успя да спре с щита си. След това вик на гняв и кръвожадност се изтръгна от гърдите му. Размахвайки сабя, той се спусна да посрещне врага. Бе готов да се бие до смърт, но да удържи моста, докато Уилям Дунски пристигне с подкрепленията си.

 

 

Лицето на Коул бе бледо въпреки загара, а очите му се движеха напрегнато под клепачите. Джесика погали бузата му. Бе силно разтревожена, че си удари главата и от това може би получи сътресение на мозъка. Положи ръка под главата му и се взря в зениците му. Изглеждаха нормално. Журналистите се въртяха наоколо, снимаха, докато Франк и Шон стояха прави наблизо, втренчили поглед в Коул.

— Не можете ли да го оставите на мира? — изкрещя Джесика, като се обърна към тях. — Махайте се! Отивайте си!

— Какво му става? — възкликна Шон.

Преди Джесика да успее да отговори, тя чу Коул да стене и почувства, че се размърдва. Сърцето й заби силно от облекчение.

— Отстранете се! Направете място! — тя размаха свободната си ръка. — Има нужда от въздух.

Репортерите не помръднаха от местата си, решени на всяка цена да се доберат до нещо интересно, свързано с известния футболист. Франк и Шон отстъпиха, когато Коул седна на земята, разтривайки тила си и премигвайки с очи.

— Какво ми става? — промърмори той.

— Припадна — Джесика постави ръка на рамото му. — Добре ли си?

— Да — Коул потърка врата си и разтърси глава, сякаш за да се отърси напълно от замайването.

— Да — повтори той.

Джесика погледна разярено репортерите през рамо.

— Оставете ни на мира! Ще ви дам под съд за нарушаване на личното ни спокойствие.

Един от репортерите се изкиска, като чу заплахата й, но разбра, че всичко вече приключи. Обърна се да си ходи и колегите му го последваха.

Коул протегна ръка:

— Ще ми подадеш ли ръка, Джесика.

Тя му помогна да се изправи. Коул изтупа сакото си.

— Ще се оправи ли? — попита Шон.

— Да, всичко е наред. Махайте се.

Джесика дори не погледна към Франк и Шон. Обгърна с ръка тялото на Коул и подкрепяйки го, се отправиха към черния ягуар на паркинга. Луси ги последва по петите, очевидно слисана от внезапния припадък на Коул.

Когато стигнаха до колата, Коул спря.

— Аз мога да карам — каза той. — Вече се чувствам добре.

— Не знам…

— Може — намеси се Луси, потискайки хълцането си. — Никога няма два поредни припадъка.

— Колко успокоително — промърмори Джесика. — Това мнение на специалист ли е?

— Права е — обади се Коул. — Просто припаднах. Сега съм добре. Няма никакви последствия. Повярвай — той отключи вратата. — Луси, защо не се качиш отзад. Както виждам, ще заспиш.

Джесика се възхити от начина, по който тя отстъпи. Ако Коул й беше приятел или любовник, самата Джесика едва ли би отстъпила мястото си до шофьора на друга жена. Коул направи знак на Джесика да седне до него. Тя се отпусна върху изящната кожа и той затвори вратата. Коул влезе в колата и запали двигателя. Пресегна се и сложи ръката си върху ръцете на Джесика, скръстени в скута й.

— Благодаря, Джесика — промълви той. Отмести топлата си длан от нейната ръка и хвана лоста за скорости.

Пътуваха, без да говорят, до северен Сиатъл. Тишината не бе тягостна или напрегната, а по-скоро приятелска. От време на време Джесика поглеждаше профила на Коул и се чудеше каква ли бе причината за припадъка. Изглеждаше напълно здрав. Зает с мислите си, Коул не откъсваше очи от пътя. Профучаха край университетското градче.

— Къде отиваме? — попита Джесика. Забеляза, че той не пое пътя към дома й.

— Ще оставя Луси в хотела. Тя е уморена.

Джесика се обърна. Луси се бе свила в ъгъла, дълбоко заспала, с отворена уста и полуопряна на прозореца.

Когато стигнаха в хотела, Джесика помогна да изкарат Луси от колата. Отвори пред Коул вратите на хотела, а след това и на асансьора. След малко спряха на етажа. Коул почти пренесе Луси в стаята й, която бе свързана с неговата — сигурно от благоприличие, помисли си Джесика. Поседна на стола до телевизора, докато Коул отнесе Луси в леглото.

След няколко минути той надзърна иззад ъгъла на стаята.

— Трябва да сваля лещите си — каза той. — Ей сега идвам.

Джесика кимна. Огледа бъркотията в стаята. Леглото на Коул бе оправено, но дрехите бяха разхвърляни по всички столове. От отворения куфар стърчаха камари от бельо и чорапи. Няколко списания, между които „Спортс илюстрейтид“ и „Уайн Спектейтър“, лежаха на пода до леглото заедно с празна кутия от шоколадови бонбони. В краката й се търкаляха обувки. Джесика събра всички сили, за да се въздържи да не се наведе и да подреди всички обувки в редица.

Когато Коул излезе от банята, носеше очила с метални рамки, чийто цвят се доближаваше до цвета на неговите тъмнокафяви коси. Джесика го погледна. Очилата му придаваха привлекателна слабост, която не съответстваше на атлетичната му фигура. Но контрастът й допадна.

— Какво гледаш? — попита той. — Невъобразимата бъркотия ли?

— Да — Джесика стана и се усмихна. — Знаеш ли, наистина не бива да ядеш шоколадови бонбони в леглото.

Коул свали вратовръзката и я метна върху най-близкия стол. После разкопча ръкавелите си.

— Мога да ям всичко, каквото си поискам, в леглото, госпожице Уорд. Голямо момче съм.

Джесика поруменя и бе доволна, че Коул насочи вниманието си към шкафа. С гръб към Джесика, съблече ризата си. Остана само по тениска. Джесика го наблюдаваше как се съблича. Чувстваше, че редно да отклони погледа си. Коул навлече през глава плътен пуловер.

— Така е много по-добре. Мразя вратовръзките — заяви той. — Сигурно са измислени от жена.

Джесика скръсти ръце.

— Тогава високите токове трябва и са измислени от мъж, сутиените също.

— Сутиените ли? Няма начин. И без това човек трудно се оправя с тях.

— Да, но жените ги носят.

— Да — Коул разкопча колана си. — Но мъжете трябва да ги опипват в тъмното. Не знам кое от двете е по-лошо.

Той измъкна колана си, а Джесика се чудеше какво ли ще направи. Тревожеше се, че темата на разговора няма да е по вкуса й. Той я погледна и около очите му се появиха бръчки.

— Имам намерение да се напъхам в джинсите си, Джесика. Ако искаш, гледай. Ако не искаш, обърни се.

Джесика се обърна бързо. Чу го да се подсмива тихичко, докато си сваляше всекидневните панталони. После до нея стигна металният звук от дрънченето на друг колан, докато намъкваше джинсите си.

— Би ли ми подала онзи чифт обувки „Док Сайдс“? — попита той.

Джесика се наведе, намери чифт кафяви мокасини и ги хвърли зад гърба си. Накрая се осмели да погледне.

Коул седеше на стола и си обуваше обувките. Тя се обърна.

— Не си срамежлив, когато става въпрос да се обличаш пред чужди хора — заяви тя.

— Имам твърде голям опит в събличането по съблекалните, за да ме е срам.

Той я погледна и за миг усмивка озари лицето му.

— Обзалагам се, че си точно тоя тип хора, които обичат да се събличат само в пълен мрак — той се изправи. — Бас държа, че си от ония, чиито пижами покриват и пръстите на краката.

— Жриците не носят пижами.

— О, така ли? — засмя се Коул. — Тогава какво носят?

— Никога не ще узнаеш, докато не бъдеш посветен — тя леко се понесе към вратата, като се държеше по-самоуверено, отколкото всъщност се чувстваше. Целият този разговор за събличане и обличане я изнервяше.

Коул вървеше бавно след нея.

— А как мога да бъда посветен, майко игуменке?

Тя каза:

— Трябва да дадеш обет, както всички останали — отвори вратата благодарна, че излиза от стаята му.

Коул караше, без да проговори, докато не стигнаха до върха на Мос Клиф.

— Ето тук видях монаха — каза Джесика и посочи табелката на винарската изба „Св. Бенедикт“. — Излезе на пътя точно пред мене.

— В тъмното ли?

— Да.

— Странно.

Те преминаха покрай подредените в идеално прави редици лозови насаждения, отглеждани на върха на отвесния склон главно с показна цел, за да могат туристите да добият представа за лозята, преди да пристигнат във винарската изба. Лунната светлина се отразяваше в езерото край източния край на къщата на Каванети и рисуваше сребърна бразда по покрива.

— Красиво е — промърмори Джесика. — Независимо колко пъти минавам оттук, винаги е красиво.

— Дяволски красиво.

Коул бе изкопал голяма част с изкуственото езеро със собствените си ръце и бе засадил много от лозите по склона. Пръстите му здраво стискаха кормилото. Лицето му бе напрегнато — ноздрите му потръпваха от възбуда, която Джесика не можа да си обясни. Може би от любов или омраза? Или горчиво-сладка смесица от двете.

— Защо се отказа, Коул? — попита тя тихо.

— Тогава го мразех.

— А сега?

— Има ли значение? — той навлезе в алеята за коли, която водеше към вилата. — Чу какво каза Франк.

Джесика отвори сама вратата на колата, когато ягуарът спря пред къщата. Тъкмо се канеше да излезе, но гласът на Коул я спря.

— Джес…

Тя го погледна през рамо. Коул прокара ръка през късо подстриганата лъскава коса. За първи път, откакто се завърна, изглеждаше притеснен:

— Да?

— Какво ще кажеш да се разходим?

— Сега ли?

— Да? Много ли си уморена?

Джесика отдавна не се бе чувствала толкова бодра. Сякаш увеселителното влакче, с което тя лудо препускаше цялата вечер, бе възпламенило нещо у нея.

— Страшно съм навит — продължи той. — А и нощта е толкова ясна. Можем да се разходим до реката. Какво ще кажеш?

— Ами добре. Но нека първо да си сменя обувките.

— Чудесно.

Коул изгаси светлините на колата и излезе. Последва Джесика до къщата. Тя се надяваше и се молеше баща й да спи в гостната, където го бе оставила.

— Искаш ли да ме изчакаш в гостната? — попита Джесика, като посочи с ръка надясно.

— Какво? Няма да те гледам, като се преобличаш, така ли? Не е честно.

— Не съм свикнала със съблекалните, господин Никълз — тя свали сакото и го окачи в шкафа. — Връщам се след минута.

Свали тесните си копринени панталони, обу джинси, чорапи и обувки за тенис. След това смени блузата в нефритовозелено с широк вълнен пуловер с избелялата емблема на Вашингтонския университет. През цялото време, докато се обличаше, мислеше за чудото, което ставаше с нея. Николо Каванети я очакваше и те щяха да се разходят заедно.

В детските години играеха заедно, гонеха се през лозята, останали без дъх. А в топлите летни следобеди се бутаха във водата на Семиш Слау — криволичещата река в подножието на хълма. Сега мисълта за предстоящата разходка с него през лозята, окъпани в лунна светлина, й се струваше особено екзотична, дори романтична. Джесика окачи блузата и се укори, че мислите отново отплаваха някъде в света на фантазията. Коул просто се нуждаеше от приятел тази вечер. Бе разтревожен. А и не му се налагаше да я забавлява. Просто тя беше най-удобният човек за момента.

Излязоха от къщата и тръгнаха между вилата за гости и гаража, надолу по пътеката, водеща към лозята. Пред погледа на Джесика, окъпана в лунна светлина, се разкриваше цялата околност надолу по склона до блатото. Зимата бе сложила своя отпечатък и върху лозите, всички листа бяха опадали. Лозите бяха подредени по двойки, привързани с канап към телени мрежи.

Не можеха да вървят редом, затова Джесика следваше Коул по петите. Не разговаряха, докато не стигнаха до подножието на хълма, на повече от миля от къщата. Там долу под лозята блестеше сребърната лента на Семиш Слау. Вървяха по калната пътечка покрай брега, прекрачваха напоителните тръби, за чието монтиране Коул помага на баща си преди много години. Накъдето и да погледнеше, Джесика виждане доказателства за усилията и труда на Коул, вложени в тази земя. Неговата пот и кръв, почти толкова, колкото и тези на баща му, създадоха лозята и винарската изба.

Най-после стигнаха до дървен мост, който свързваше имението на Каванети със земята от другата страна на блатото. Коул спря на моста и се надвеси над дървения парапет. Разклати най-горната греда.

— На това ще му дойдат добре няколко пирона — установи той. — Взела е да се разхлабва.

— Гледай да не паднеш — предупреди Джесика. — Тук водата е дълбока. Няма да мога да спася.

Коул се облегна с две ръце на парапета и я погледна.

— Мисля, че можеш да ме спасиш, майко игуменке.

Известно време я наблюдаваше настойчиво, а тя не можа да избегне погледа му. Той изглеждаше толкова спокоен, така уверен. Защо бе изтъкана от нерви? Мушна ръце в джобовете на якето си и се приближи до него.

— Аз съм плувкиня, а ти си едър мъж.

Стори й се, че в думите й звучи съвсем друг смисъл.

— Ти си плувкиня, добре.

Тя го погледна крадешком. Думите му бяха загадъчни, а веселите пламъчета, проблясващи в очите му, я караха да чувства, че той отново си играеше с нея. Джесика се стегна.

— Ако паднеш, трябва да ти хвърля ореола си на жрица и да те измъкна.

Сарказмът в гласа й изобщо не го смути. Той се засмя.

— Ако умра, ще можеш да ми прочетеш някоя тайнствена молитва и да ме съживиш отново.

Той взе камъче и го хвърли във водата.

— Обзалагам се, че можеш да възкресиш човек, госпожице Джесика Уорд. Да го върнеш направо от смъртта.

Коул наблюдаваше малките кръгове, предизвикани от хвърленото камъче. Гласът му постепенно заглъхна, както бавно затихваха вълничките. Джесика разучаваше лицето му и се чудеше какво има предвид. Усмихнатият, бликащ от енергия Коул Никълз стана меланхоличен и мрачен. Искаше й се да го докосне, да постави ръце на раменете му, да положи глава на гърба му, да се притисне към него и да му прошепне, че ще направи всичко за него на този свят. Вместо това стоеше като истукана, безмълвна и неподвижна. Страхуваше се да помръдне.

Коул хвърли още едно камъче.

— Този мост винаги е бил символ за мене — промълви той след малко.

— Как така?

Погледът му се плъзна първо към лозята, а след това отвъд реката, където криволичеща пътека лъкатушеше през блатото и парка, който се спускаше към солените води на Пюджит Саунд.

— Всеки ден, когато работех за баща ми на лозята, имах възможност да наблюдавам какво става през моста. Виждах хората в парка с кошниците за пикник и кучетата си, семейства — майка, баща и разглезените им деца; хора с хубави дрехи и скъпи коли.

Той хвърли нов камък.

— Майка ми никога нямаше време да ме извежда — продължи той. — Толкова бе болна, че дори не ми четеше. Аз пък никога нямах свободен следобед, освен в неделя, но тогава пък не ме пускаха да ходя никъде. Страхуваха се, че някой би могъл да набие италианското дете в парка — той се усмихна горчиво. — Затова пък в училище ме пердашеха. Така и не разбрах какво е по-различно да те бият в парка или в училище.

— И ти никога ли не се осмели да прекосиш моста?

Той кимна с глава.

— Не. Докато не се научих да играя футбол. За мене футболът бе като билет, с който можех да избягам от робството. Чрез футбола си спечелих правото да бъда приеман. Мога да ходя, в който парк поискам, да се кача в най-луксозната кола, която намеря. Знаеш ли какво?

— Какво?

Коул се изправи и изтри ръце в панталоните.

— Открих, че всъщност разхождането из парковете не е бог знае какво.

— Може би, защото забравяш да си вземеш кошница за пикник и куче — тя повдигна вежди.

Той я погледна. Меланхолията му стопи зад усмивка.

— Ти си смахната — изхили се той. — Хайде да се връщаме.

Джесика вървеше по пътеката и през по-голямата част от пътя нагоре по хълма усещаше очите му върху себе си. Когато почти стигнаха върха му, тя дишаше тежко и учестено. Коул не бе уморен. Той се разсмя, грабна я през краката, метна я през рамо и закрачи покрай вилата за гости. Тя риташе, гърчеше се и го молеше да я свали на земята.

— Слабачка — засмя се Коул, като я пусна на верандата.

— Грубиян.

Тя се изплъзна от хватката му. Но въпреки всичко не можа да сдържи усмивката си, оправяйки косата си. Сложи ключа във вратата. Коул стоеше до нея. Боеше се да го покани на кафе или горещ шоколад. Баща й вероятно лежеше на пода в кухнята или се мотаеше полугол в банята. Въпреки че нямаше желание вечерта да свърши, не можеше да си позволи Коул да види баща й пиян. Коул се облегна на касата на вратата.

— Трябва да се прибирам вече.

Той наблюдаваше лицето й. Сякаш обмисляше дали да й каже още нещо.

— Е, тогава лека нощ, Коул.

Джесика му подаде ръка.

— Благодаря, че ме изпрати.

— Няма защо.

Той се усмихна и пое ръката й, все едно че се забавлява с официалното й сбогуване.

— Джесика…

Тя задържа ръката си в неговата.

— Да?

— Искам само да ти кажа, радвам се, че си тук. Не знаех… — гласът му секна и той отмести поглед. — Не знаех колко много означава всичко това за мене. Отново да видя тези места, къщата, баща ми, тебе…

Вълна от топли чувства се разля по тялото й. Усмихна му се, когато погледите им се срещнаха.

— Също се радвам, че те виждам — каза тя меко. Жадуваше да го целуне и почувства, че ако събере сили да го стори, можеше отново да го дари с щастие.

— Лека нощ, Николо.

— Лека нощ.

Той внезапно се обърна и забърза към колата. Джесика затвори вратата и се облегна на нея. Щастие и копнеж разтърсиха тялото й.

 

 

Франк, препъвайки се, влезе в спалнята и видя Шон пред гардероба, все още облечена с костюма, който носеше на вечеринката. Сграбчи възглавница от леглото. Шон го наблюдаваше с дясната ръка на хълбока. Краката й, обути в черни чорапогащи, на високи токчета, изглеждаха дълги и сексапилни. Искаше да хване в шепите си добре оформените й прасци и да ги стиска, докато тя започне да стене от удоволствие. Имаше нещо в роклята й, което я правеше апетитна, без да бъде евтина. Това бе необичайно за поведението на Шон. Тя си бе просто една уличница, която му сви номер, използвайки бременността като причина за брака. Той изпълни дълга си към нея, както би постъпил всеки мъж, носещ името Каванети, макар че за Франк Шон не бе нищо друго, освен едно разнообразие след всичките колежанки, с които имаше връзки. Но Шон загуби бебето. И сега дойде време да се отърве от нея. Въпреки това в тази рокля…

— Къде отиваш, Франк? — въпросът й увисна във въздуха като предизвикателство.

Франк се изправи с възглавница под мишница.

— Ще спя долу в хола.

— Защо?

Шон смукна дълбоко от цигарето и известно време задържа дима в устата.

— Защото така искам.

— Наистина ли искаш така? — попита тя, като започна да се разхожда бавно и изпусна дима от устата си. Начинът, по който сви устни, замая главата на Франк. — Да не би да се страхуваш да се чукаш в къщата на майка си? Страх те е, че ще чуе шума ли?

— Не се дръж идиотски.

Тя изрита обувките си и се приближи към него. Смукна още веднъж от цигарето си. Устните й бяха само на сантиметри от неговите. Франк изви глава, но не се отдръпна. През цялата вечер роклята, която носеше, го подлудяваше от страст и ревност. Гърдите й изглеждаха бели и съблазнителни. Единството, което искаше, бе да зарови лице в тях и да ги целува. Улови се, че откликва на близостта на плътта й — точно това бе нейната цел. Той стисна челюст, отвратен от себе си.

Знаеше, че току-що тя приключи една авантюра. Дори не се опита да я прикрие. По-лошото бе, че има връзка с негов приятел, с който играеха заедно тенис. Не можа да прояви благоприличие и да се държи настрани от приятелите му. Майка му се оказа права. Шон не бе типът жени, които биха спомогнали за кариерата му. Но затова пък го възбуждаше. Нямаше две мнения по въпроса.

— Харесваш ли роклята ми? — попита тя и плъзна ръка надолу по вратовръзката му.

Франк въздъхна, като се опита с последни сили да се овладее.

— Не ми каза как изглеждам в тази рокля.

— Да, роклята ми харесва.

— Искаш ли да видиш какво нося отдолу.

Преди Франк да успее да отговори, Шон повдигна роклята си и разкри стройните си бели бедра, покрити плътно от фините й чорапи, закрепени с черни дантелени жартиери. Не носеше друго бельо.

Франк изстена. Стисна по-здраво възглавницата и усети, че моментално се втвърди. Затвори очи и въздъхна: „Господи, помогни ми, повече няма да се разправям с тази уличница. Помогни ми за последен път, Господи.“

Тя го стисна между краката. Той стоеше със затворени очи и за него нямаше вече връщане назад.

— Проклета да си, Шон.

Франк хвърли възглавницата на пода, сграбчи я, повлече я към леглото, хапейки гърдите й. Това бе за последен път. Наистина за последен път. Разкъса роклята й. Започна да смуче белите й като слонова кост гърди. В това време се опитваше да се оправи с ципа си. Тя се гърчеше под него, докарвайки го до полуда. Той се мъчеше да се измъкне от дрехите си. Ръцете му трепереха. Господи, само ако майка му узнаеше какво безволево копеле е. Щеше да полудее.

Франк се надигна, задъхваше се от страст, плъзгайки ръце нагоре и надолу по бедрата на Шон и под жартиерите. Само като си помислеше за тялото на Шон под себе си. Това му бе достатъчно, за да стигне до оргазъм. Тя зае позиция, в която не се бяха любили от месеци.

Шон обви ръце около него.

— Каза ли на майка си новината? — рече тя.

— Какво? — попита Франк с пресипнал глас. Ерекцията изчезна мигновено.

— Новината, сладурче — тя прокара лакирания си нокът по гърдите му.

Франк знаеше, че всичко е безсмислено. Шон го стори. Съвсем преднамерено го бе възбудила, за да може после да го унищожи.

— Какъв е проблемът, сладурче? — Шон сви устни и погледна надолу към корема му. — Да не би Малкият Поки да се превърна в малкия Гъмби^[1]?

— Кучка — Франк се отдръпна от нея и стана. — Ах ти, кучко, такава?

Навлече панталоните си. Лицето му пламтеше. Шон се подпря на лакти, без да си затваря краката. Хилеше се насреща му. Искаше му се да я удари. Боже господи, как искаше да я удари.

— Какво има, сладурче? — гласът й преливаше от сладникава невинност. — Аз ли казах нещо?

— Искам да се махнеш оттук! — Франк сграбчи възглавницата, която преди малко хвърли на земята. — Още утре!

— Но…

— Утре! — и той затръшна вратата след себе си.

 

 

След като Коул си отиде, Джесика се облегна на вратата и започна да си припомня думите му. Спомни си как танцува с нея, как я повдигна и пренесе до дома й. Не бе на себе си. Сякаш бе на седмото небе. Едва ли ще успее да заспи.

Нощта бе ясна и светла. Красива нощ, отлична за наблюдение на звездите. Джесика отиде в спалнята си. Взе кутията с телескопа, изтика го през коридора, после го примъкна по стълбата до тавана и накрая го изнесе на тясното балконче на покрива.

Там започна да сглобява сложния уред — действия, които й бяха така познати, че можеше да ги извърши със затворени очи. През цялото време, докато затягаше винтовете и регулираше триножника, си мислеше за Коул. Нито един мъж в живота й не бе успял да накара сърцето й да бие така лудо, както тази вечер. Нито един мъж досега не породи у нея онова блажено чувство на щастие, което надхвърляше обикновената радост.

Връзките й с мъжете бяха толкова неинтересни и незадоволителни, че през последните няколко години тя се отказа съвсем от тях. Джесика трудно се добираше до мъжете, които я интересуваха, а като успееше, те губеха своята привлекателност след няколко месеца. След известно време започна да се обвинява, че е неспособна да изпита щастие от връзката си с мъж.

Нито един от тях не събуди у нея чувствата, които предизвикваше Коул. Чудеше се дали реакцията й към него не бе просто увлечение, останало у нея от момичешките й години, подхранвано от фантазиите, които тя сама си създаде във времето.

Джесика свали капака на обектива. Коул бе последната й надежда, що се отнася до мъжете. Ако я разочароваше, дори и мечтите й да не се сбъднеха, тогава единственото, което й оставаше, бяха фантазиите. Сведе лице към окуляра. Може би трябваше да стои настрана от Коул. Вероятно фантазиите бяха по-безопасно място от истинския живот и можеше да кара достатъчно добре и сама.

Около половин час Джесика се успокояваше, като изучаваше небето. Можеше така лесно да се потопи в него. След известно време реши да премести телескопа си, за да има по-добър изглед към западната част на небето. Едно дърво пречеше и затова трябваше да се премести до парапета на балкона. Джесика внимателно повдигна тежкия телескоп и запристъпя заднишком, без да сваля поглед от досадната ела. Мислеше си, че й остават още само няколко стъпки, за да получи желания ясен образ. Продължи да върви назад. После постави триножника на земята, опирайки се на парапета, за да погледне отвъд дървото.

Парапетът, изгнил от слънцето и дъжда, не издържа на тежестта и поддаде. Джесика изпищя и размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие, като се олюля на един крак. Намираше се на височина етаж и половина от земята, а под нея се простираше стръмен склон, покрит с гъсти къпинови храсти.

Почувства, че полита от покрива. Точно в този момент две ръце се протегнаха от сенките и я сграбчиха.