Патриша Симпсън
Завещанието (10)

Глава 9

Някой изблъска Джесика на сигурно място. Издърпа я назад силно, тя политна и падна, избутвайки спасителя си в сянката, хвърляна от стряхата. Изправи се бързо и се завъртя, разтреперана от мисълта, че на покрива има още някой, а тя дори не е разбрала за неговото присъствие.

Взря се в мрака. Дишаше тежко. Беше изплашена. Ударите на сърцето й отекваха силно в ушите. Мислеше, че ще оглушее.

— Кой е там? — извика тя.

Сенките се раздвижиха.

— Кой е? — извика тя отново, но гласът й трепереше.

Монахът пристъпи напред. Сърцето й замря.

— Кой сте вие? — прошепна тя дрезгаво.

— Аз съм брат Козимо — чу отговора, когато монахът застана на лунната светлина. Бе висок мъж, широкоплещест колкото Коул. Ръстът му бе подчертан от заострената качулка, която хвърляше сянка върху лицето и скриваше чертите му. Той мушна ръцете си в широките ръкави на черната свещеническа одежда и застана мълчалив пред нея.

Джесика се почувства малко по-сигурна. Нужни бяха няколко секунди, за да извади ръцете си, ако решеше да й стори нещо лошо. И все пак току-що я предпази от падане. Не би спасил живота й само за да я нарани по-късно.

— Какво искате? — запита тя.

— Значи наистина ме виждате.

Каква странна забележка! Разбира се, че го вижда.

— Да, виждам ви. За какъв се мислите, за невидим ли?

Той не отвърна на сарказма й. Джесика внезапно почувства силно желание да потисне гневния си изблик.

— Вижте, благодаря ви, че ме спасихте, брат Козимо. Благодарна съм ви, но ме изплашихте.

— Съжалявам. Надявах се, че няма да ме видите.

— Е, но ви виждам — отвърна тя неубедително.

— И ме видяхте също така и онази нощ до табелката, нали?

— Да. Застанахте точно срещу мен. Изплашихте ме до смърт.

— Изплашихте ме! — засмя се той. Неговият дълбок, приятен смях успокои донякъде страховете й. Не й приличаше на отмъстителния луд, за който го помисли. Постави ръце на телескопа. Краката й още трепереха.

— Какво правите тук? — запита тя. — Да не сте монахът на търговските представители?

— Търговските представители ли? — попита той. Начинът, по който произнесе думите, показваше, че значението им му е напълно непознато.

— Става дума за търговския представител на „Свети Бенедикт“ и за мънкащия монах.

— Аз не мънкам.

— О! — Джесика присви очи. — Тогава кой сте?

— Аз съм пазителят.

— На какво?

— На винарската изба. — Той пристъпи напред. — А вие сте Джесика Уорд.

— Откъде знаете? — Ръцете й стиснаха телескопа по-здраво.

— Виждал съм ви в лозето и в дома на Каванети. Последният път, когато ви видях, беше на приема на Николо.

— Виждали сте ме?

— Да, но очевидно вие не сте ме видели.

— Това беше преди тринадесет години!

— Така ли? Времето е загадъчно нали, госпожице Уорд?

— Нима се въртите около „Св. Бенедикт“ в продължение на тринадесет години?

Той се приближи.

— О, много по-отдавна. От 1938 година.

— От 1938 година ли?

Джесика наклони глава. Опитваше се да зърне лицето му, но не успя да види нищо в тъмнината.

— Защо не съм ви виждала преди?

Монахът сви рамене.

— Не знам. Може би не е дошло времето да ме видите. Знаете ли, рядко някой ме вижда. А аз не разговарям с никого от много години.

— Защо стояхте пред прозореца ми онази нощ?

— Що се отнася до това — качулката на монаха се наклони, когато той погледна надолу в земята, а след това към нея, — трябва да призная, че ви шпионирах.

— Защо?

— Когато ви видях за първи път, не знаех коя сте. Оттогава започнах да мисля и стигнах до заключението, че вие сте Джесика Уорд, детето, отгледано да бъде жена. Но тогава до табелката не знаех това. А вие приличате… — той млъкна.

Джесика се наведе:

— Да?

— Няма значение, госпожице Уорд. Не точно сега. — Монахът въздъхна, големите му рамене се повдигнаха, после се върнаха в нормалното си положение. — Няма значение.

Джесика се взря в монаха, вече не се страхуваше, че ще й стори зло. Мушна премръзналите си ръце в джобовете.

— Има легенди за избата „Свети Бенедикт“ как монаси пазят тайната на вината, но винаги съм мислила, че това е преувеличено.

— Преувеличено?

— Просто нещо, с което да привлекат вниманието на хората.

— А, разбирам. — Монахът отново поклати глава. — Наистина разпалва въображението, нали?

— Но вярно ли е?

— Да.

Джесика го погледна с любопитство. Легендата бе истина. Един монах наистина често посещава избата „Свети Бенедикт“. А този е тук от 1938 година. Трябва да бе на годините на Майкъл Каванети, когато е започнал да работи като пазител. Ако е бил млад — двадесетгодишен монах, сега да е на седемдесет и две години. Джесика огледа широките рамене и изправената фигура на монаха пред нея. Възможно ли бе да е около седемдесетте? Някак си не й се вярваше.

— Бихте ли ми казали, госпожице Уорд, какво правите тук горе?

— Гледам звездите. Всъщност търся комети, но луната е прекалено ярка.

— А какъв е този апарат?

Той посочи телескопа. Джесика погледна ръката му. Кожата не бе набръчкана и покрита с петна — не, това не бе ръка на седемдесетгодишен мъж.

— Телескоп.

— Уред за наблюдаване на звездите ли?

— Да. Никога ли не сте виждали телескоп?

— Не. — Брат Козимо се приближи до нея. — Бихте ли ми показали как работи?

На Джесика не й се вярваше, че той никога не бе виждал телескоп, но си замълча и му показа как да гледа през окуляра. Насочи телескопа към Марс, който приличаше на голям червен фар на хоризонта. Брат Козимо бе очарован от телескопа и изяви почти детски ентусиазъм. Неусетно за себе си Джесика му показа Луната, Юпитер и неговите спътници и безброй съзвездия. Той познаваше много от звездите, което й направи силно впечатление и я подтикна да го запознае с още много други. Преди да осъзнае колко много време мина, над източната част на планината Каскейд се зазори.

Джесика погледна часовника си. Очите я боляха и се затваряха от умора.

— Господи — възкликна тя, — седем часът е.

— Така ли? — Брат Козимо се изправи. — Трябва да вървя.

Джесика разтри очи.

— Нямах представа, че е толкова късно. — Тя се засмя: — Искам да кажа, толкова рано!

Брат Козимо скръсти ръце и наведе глава към нея:

— Благодаря ви, че ми показахте телескопа си. Удивителен инструмент!

— Е, можете да гледате с него винаги, когато пожелаете.

— Само че бъдете внимателна, когато сте навън, госпожице Уорд — я предупреди той. — Всички сгради на „Мос Клиф“ са стари. Трябва да бъдете изключително предпазлива.

— Обещавам ви, че ще внимавам. И много ви благодаря, брат Козимо, че спасихте живота ми снощи.

Още веднъж той наклони глава.

— Може би скоро отново ще се срещнем и разговаряме.

Джесика кимна и се зае да опакова нещата си. Когато привърши и стана, за да върви, не видя и следа от брат Козимо. Дори не бе чула отдалечаващите се стъпки. Сви рамене и слезе във вилата. Строполи се в леглото и заспа дълбоко, без да се страхува вече от монаха.

 

 

В хотела Коул лежеше буден в леглото си с ръце, сключени под главата, и поглед, забит в тавана. Какво се е случило в тази гостоприемна къща? Откъде се появиха образите на воюващите рицари? Не знаеше нищо за кръстоносните походи, но въпреки това със сигурност можеше да твърди, че във виденията си бе рицар от кръстоносен поход.

С длани притисна тила на главата си, сякаш да изстиска някакъв смисъл от мислите си. Не бе ли загубата на съзнание първият признак на шизофрения? Един от приятелите му го дразнеше, доказвайки, че се превръща в шизофреник. Коул ни най-малко не смяташе това за смешно. А че има видения, когато губи съзнание, изобщо не го забавляваше.

За първи път през живота си позна истинския страх, не страха от нападателя във футболна фланелка, устремил се към него, решен на всяка цена да победи. Това бе нещо реално и той свикна да го очаква. Или ще се отмести от пътя му, или ще бъде съборен на земята. С това можеше да се справи. Но тези припадъци бяха нещо съвсем различно. Нямаше представа какво ще се случи или кога ще получи нов пристъп.

Затвори очи и за да се разсее, започна да мисли за Джесика Уорд. Великолепна жена, много по-красива, отколкото очакваше. Бе такова слабичко хлапе, с дълги крайници и непохватни движения. И все пак някои хора, както вината, само печелят от годините, като подобряват цвета и вкуса си. Уморена усмивка се появи в ъгълчетата на устните му. Джесика Уорд, с гарвановочерните коси, бе станала толкова сладка и прекрасна, колкото отлежало „Шардоне“. Той бе готов да се обзаложи, че е приятна колкото него, а може би и повече.

Клепачите му се притвориха при спомена за нея — начина, по който отмяташе назад косата си и се усмихваше. Помнеше тази усмивка още от миналото — ъгълчетата на устата й се отпускаха, вместо да се повдигнат, сякаш никога не си позволяваше да се засмее истински. Спомни си, че трябваше да надникне в очите й, за да види истинската й усмивка. Джесика Уорд винаги бе сдържана и невъзмутима.

Зачуди се как ли би изглеждала, ако се отпусне. Може би не бе в природата й да излезе от студената си сдържаност.

Коул заспа и потъна в странния си сън.

 

 

Нощта бе прохладна и тиха, но спокойната атмосфера не можеше да заблуди Коул. Очакваше всеки момент да бъде атакуван от сарацините, разположили лагера си отвъд реката. Крачеше по закрития проход, свързващ двата бряга на реката. Стъпките му отекваха глухо в тъмнината. През деня християнската войска се справи доста добре с бента долу, при защитните талпи. Но сега, на разсъмване, строителният участък бе спокоен. Твърде спокоен, което не бе по вкуса му.

При отдалечената кула се обърна и закрачи обратно. Дванадесет от рицарите му стояха на стража в кулата близо до войската. Някои от тях играеха със зарове на светлината, хвърляна от една капеща факла, но повечето се взираха тревожно към другата страна на реката. Чакаха и наблюдаваха.

Плъзнаха слухове, че сарацините могат да използват срещу тях смъртоносния гръцки огън^[1]. Коул сви устни. Всички знаеха, че гръцкият огън може да превърне човека в пепел и няма друго спасение от него, освен бързи крака и бърз жребец. Честта най-вероятно ще изпрати него и хората му на сигурна смърт.

Денят бе непоносимо горещ, но сега пустинният вятър донесе прохлада и благоухания през реката. Коул пое дълбоко въздух и сложи дясната си ръка върху дръжката на меча. При това движение потрепери. Рамото му все още беше възпалено от раната, получена преди два дни.

Замисли се за дома си в полите на Алпите, където нощите бяха прохладни, а водата — благоуханна. Мислеше за своя замък, издигнат над селото, за полята и лозята, които се простираха до планината. Винаги се любуваше на гледката към лозята, когато се изкачваше по стръмните и скалисти склонове, сякаш се опитваше да предизвика природата.

Когато прие християнството, то му се стори много благородна идея, макар че след месеците, прекарани в Божи гроб, започна да се чувства изтощен от песъчинките, полепнали по езика му, и от кръвта по ръцете. Почиташе Бог и съзнаваше колко е важно да се възвърне Йерусалим от арабите, така че християнските поклонници да могат да пътуват дотам необезпокоявани. Въпреки че никога не бе одобрявал убийствата и масовите кланета, за негово най-голямо огорчение бързо стана известен с проявената си храброст в сраженията. А сега трябва да защитава с живота си — тази ивица от вода и пясък, и този безпорядък от подпорни греди — едно идиотско усилие, ако човек се замислеше. Усмихна се мрачно.

— Господи, те подготвят машините си!

Коул се обърна в посоката, която показваше рицарят му. Нямаше грешка, сарацините се тълпяха около осем каменомети, разположени на брега на реката.

— В смъртна опасност сме! — извика един сержант. — Ако хвърлят срещу нас гръцки огън, ще ни изгорят живи. Бягайте!

— Стойте! — прогърмя гласът на Коул.

— Но, господарю, какво ще правим?

— Ще се молим. — Коул впери поглед в каменометите, чиито очертания едва се различаваха в мрака. — Всеки път, когато хвърлят огън срещу нас, ще коленичим и ще се молим на Бога да запази живота ни. — След това отново се обърна към войниците. — Междувременно заредете тези арбалети със стрели и да видим колко неверници можем да изпратим на Аллах.

Арбалетите бяха безполезни срещу сарацините. Стрелците на кулата бяха прекалено далеч, за да поразят противниковата линия.

Точно преди полунощ сарацините изстреляха първия залп гръцки огън. Коул никога не беше виждал подобно нещо и за момент забрави собствения си съвет да лежи долу. Огънят прогърмя срещу него — огнено кълбо, голямо колкото буре и с опашка, дълга колкото копие. Приличаше на летящ към него дракон, който осветяваше небето толкова ярко, сякаш бе пладне.

С гръцкия огън долетяха също така камъни и къси копия, които правеха придвижването невъзможно. Коул извика стрелците с лъкове и след половин час двадесет бойци бързаха към кулата. Пресрещна ги. Част от моста зад него бе обхванат от пламъци. Рицарите се бореха с наметалата си и ведра с вода да потушат огъня. Войници тичаха по брега, за да избягнат попаденията на противника, опитвайки се да загасят пламъците в основата на кулите. Ако бъдат изстреляни още десетина залпа, всичко щеше да бъде унищожено и загубено.

Коул и стрелците с лъкове се снишиха и се промъкнаха през моста. Арбалетите не бяха ефективни. Твърде много време отнемаше, за да бъдат пуснати тежките стрели и след това да бъдат заредени с нови. Но английските лъкове с големина на човешки ръст бяха нещо съвсем различно. Добрият стрелец можеше, веднага след като пусне едната стрела, да сложи друга. А резултатът бе непрекъснат дъжд от стрели, който действаше ужасяващо и дезорганизиращо, и можеше да накара сарацините да изоставят машините си.

Коул каза на стрелците какво има предвид и те заеха позиции в най-близката до сарацините кула. Бяха изключително точни и със смели сърца. Не се бояха от прелитащите край тях камъни и огън. Когато един стрелец падна, жертва на камък, ударил го по шлема, Коул взе неговия лък и застана на мястото му. Самият той беше доста добър.

Броят на залповете намаляваше, тъй като сарацинските войници се катереха, опитвайки се да избягнат стрелите. Планът му даде резултат. С удвоени сили Коул извади стрела от кочана, преметнат през рамото, когато чу приближаващ се гръм и с крайчеца на окото си видя избухването на светлина. Но не склони глава. Бе решен да води близък бой.

Гръцкият огън го удари по шлема и силата на снаряда го хвърли напречно на моста. Изгаряща болка разкъсваше главата му и се разнесе по раменете, толкова силна, че спря дъха и вика му. Той се заклатушка срещу перилата, като се опитваше да свали шлема. Болката го подлудяваше. След това се потопи във водата. Мислеше си, че умира.

 

 

Телефонът иззвъня и събуди Джесика около единадесет часа на обяд. Пипнешком затърси слушалката. Беше Мария — разстроена, произнесе дълга тирада за Изабела. Би ли могла Джесика да дойде веднага? Госпожа Каванети желае да разговаря с нея спешно.

Джесика се съгласи и скочи от леглото. Взе набързо душ, облече се и тръгна към къщата на Каванети, като се чудеше какво би могло да я разстрои толкова. Мария й отвори страничната врата и я заведе горе, в покоите на Изабела, където тя седеше на канапето близо до камината.

— Джесика! — Изабела стана и отметна вълненото одеяло на квадрати, преметнато пред краката й. — Видя ли вестника?

— Кой вестник? — запита Джесика.

— „Пост Диспеч“. — Тя взе част от вестника и го размята пред Джесика. — Погледни това.

Джесика се приближи бързо и взе вестника. Изабела се стовари на канапето и покри очи с ръцете си.

— Мария, донеси ми хапчетата. Ще получа нов пристъп на мигрена, а днес просто не мога да си позволя да прекарам деня в леглото.

Мария се засуети в банята й, а Джесика започна бегло да преглежда вестника.

— Кажи ми какво виждаш — просъска Изабела.

— „Японски научни работници започват курс по голф в Самиш Вали“?

— Не, не! Не това!

Джесика погледна надолу.

— О…

Дъхът й замря, когато очите й се спряха на заглавието „Коул Никълз се разделя с миналото“. Докато четеше бегло статията, стомахът й се сви. Журналистите бяха изкарали на бял свят факти от живота на Коул. Неприятната случка, сполетяла го на игрището, и сегашните му проблеми с жената във Филаделфия. Цялата тази информация бяха вмъкнали във връзка с публичния му скандал с Франк пред винарната „Фолз“. Разказаното създаваше впечатление, че Коул е сърдитият блуден син със склонност към насилие, човек с ненаситно его и дълбоко вкоренена омраза към природения си брат.

Джесика вдигна поглед от статията, поразена от изкривената от журналиста истина.

Изабела стисна устни.

— Точно така — грубо и отсечено каза тя, когато се появи Мария с чаша вода и флакон с хапчета.

Ръката на Изабела трепереше, докато с мъка отвори капачето и изсипа три таблетки на дланта си. След това ги хвърли в устата и ги глътна с вода.

— По-лошо от това не може да бъде. Казах ти, че Николо е боклук. Сега той въвлече моя Франк в публичен скандал. Публичен скандал! — Тя притвори очи. — Тръпки ме побиват, като си помисля какво ще кажат хората, когато прочетат написаното!

Джесика бе потресена! Изабела не намираше нищо недобросъвестно в статията! Тя посочи вестника.

— Но Франк…

— Репутацията на Франк ще бъде съсипана от този негов полубрат! Тази… тази… тази измет! — Изабела масажираше слепоочията си. — Ако семейство Блейк научат за връзката на Ник с нашето семейство, те ще бъдат шокирани, огорчени!

— Кои са Блейк?

— Не знаеш кои са Блейк? — Изабела погледна Джесика презрително. — Не си чувала за Блейк, Дейвънпорт и Ашър?

Изабела въздъхна пред невежеството, изписано върху лицето на Джесика.

— Тед Блейк има най-престижната юридическа фирма на северозапад. След Коледа Франк трябва да постъпи на работа при тях. Използвах всички възможни начини, за да му осигуря място там.

— Те не знаят ли, че Коул е брат на Франк?

— Не. И не смятам да научат. Не съм се трудила цял живот да подготвя място на Франк в обществото само за да може Ник да го съсипе.

Джесика погледна към Мария, която седеше на крайчеца на канапето и чупеше ръце. В тъмните й очи се четеше дълбока тревога.

— Госпожо Каванети, Коул нямаше…

— Ти си била там миналата нощ — прекъсна я Изабела. — Какво се случи? Така ли беше, както пише във вестника? Колко души ги видяха да се бият?

— Не знам. Май нямаше други, освен журналистите. Но, госпожо Каванети, мога да ви уверя, че случилото се пред винарната едва ли може да се нарече публичен скандал!

— Тогава как ще обясниш тази снимка?

Джесика хвърли поглед на вестника, който все още държеше в ръка. На снимката се виждаше Коул, проснат на земята, а Франк надвесен над него.

Изабела седна и намести стройните си крака.

— Поне Франк е победил и му е показал на какво е способен.

Джесика поклати глава и остави вестника върху стъклената масичка до фотьойла. Изабела предпочиташе да не слуша аргументи или пък истината и вероятно нямаше да приеме и дума в защита на Коул. Искаше да вярва, че Франк не е виновен и че Коул е източникът на всички злини, точно както правеше години наред.

— А знаеш ли какво още се случи? Чу ли какво стана в склада миналата нощ?

— Не. Какво се случи?

— Някой влязъл в склада и унищожил целия ни инвентар.

Джесика пребледня.

Изабела пое въздух.

— Да. Целият инвентар. За щастие всичко сме застраховали, всичко. В противен случай сега щяхме да бъдем разорени. Все още не съм сигурна как ще изпълним поръчките си.

— Кой би направил подобно нещо?

— И ти питаш? Смятам, че е Ник. И повече няма да стоя със скръстени ръце и да позволя на този футболист да унищожи всичко.

Наблегна на думата футболист, сякаш че с нея описваше най-унизителната професия на света.

— Ник е тук заради баща си. Но измислих как да го накарам да си иде.

— И как ще стане това? — запита Джесика, като се опита да прикрие загрижеността в гласа си.

— Изписват Майкъл от болницата. Аз ще се грижа за него. Ще го доведа обратно тук, където Ник не може да го види.

— Няма да разрешиш на Коул да види баща си?

Джесика отново погледна към Мария. Възрастната жена поклащаше глава и гледаше в пода.

— Присъствието на Ник няма да се отрази добре на Майкъл. Точно обратното. Веднага след като Ник открие, че няма достъп до баща си, ще си иде. И ще се отърва от него.

Изабела стана.

— Мария, приготви ми зеления вълнен костюм. Отивам в болницата.

Мария кимна и забързано излезе от стаята.

— О, Джесика — добави Изабела, — благодаря ти, че излезе по магазините с Шон вчера. Франк ми каза, че тя всъщност изглеждала доста прилично.

— Изглеждаше чудесно. Би трябвало да я видите, госпожо Каванети.

— Ах, наистина оценявам усилията ти. А сега, моля те, извини ме. Трябва да се облека.

Джесика си тръгна. Бавно слезе по стъпалата и закрачи покрай малкия параклис, построен от Майкъл Каванети години преди тя да се роди. Погледна към сградата и реши да влезе. Беше разтревожена от решението на Изабела да премести съпруга си в къщата само за да попречи на Коул. Имаше нужда да помисли, а параклисът бе най-доброто място за размисъл.

Отвори тежката дървена врата и пристъпи в малкия, измазан с гипс, параклис. В дъното, над олтара, върху прозореца имаше изображение на Свети Бенедикт, пишещ в книга. Винаги й харесваше кроткото изображение на лицето на светеца, а като малка смяташе, че това е Исус, докато Мария не й обясни кой е. Тогава добрата жена хлъцна учудена от липсата на религиозно образование и направи всичко възможно, за да попълни празнините.

Майкъл Каванети беше построил параклиса в памет на брат си, който бил свещеник в Италия и загинал във Втората световна война. Джесика погледна към стъклената кутия, в която се съхраняваха свещеническите одежди и капюшонът, както и конопеният пояс и молитвената броеница на брата на Майкъл — символ на разбити мечти и сърцераздирателна трагедия. Стъклената мощехранителница означаваше много повече за Джесика от всички останали лични предмети в параклиса.

Тръгна по пътеката между редовете и седна на една пейка вляво. Затвори очи и се отпусна изцяло. Как бе възможно Изабела да е толкова жестока към Коул? Може ли да направи нещо, за да му помогне? Трябва ли да се забърква в историите на семейство Каванети?

Странно чувство я завладя силно и неочаквано, сякаш й казваше, че постъпва правилно, като иска да помогне. Заля я вълна на спокойствие и справедливост. Никога преди не беше й се случвало да получи пряк отговор на въпрос по този начин.

Учудена, Джесика отвори очи и видя, че слънчевата светлина бе проникнала през жълто оцветената част на прозореца и я обливаше с мека топлина. Ето откъде идваше нейният отговор — от слънцето, а не от някакъв друг висш източник. Ето го нейното чудо. Усмихна се на собствената си глупост.

Тъкмо стана, за да си върви, когато вратата на параклиса се отвори. Като накуцваше, Мария се отправи към нея и коленичи пред олтара.

— Ето те и теб, bambina! Стори ми се, че те видях да влизаш тук.

— Тръгна ли госпожа Каванети?

— Да. Уф, тази жена!

— Трябва да направим нещо, за да помогнем на Коул.

Мария поклати глава:

— Да, но какво?

— Не знам. Но тя греши по отношение на Коул. Тази статия във вестника е просто дезинформация. А тя прие всичко така сериозно.

— Иска да вярва, че Николо е лош. Иска да вярва точно това!

Джесика обви с ръка раменете на Мария:

— Мария, ако се сетиш за някакъв начин, по който мога да помогна, обади ми се. Но трябва да внимаваме, за да не ядосаме госпожа Каванети.

— О, Джесика, сърцето ме боли — Мария постави ръце на бузите си и поклати глава. — Горкият господин Каванети.

— Ще измислим нещо. Не се тревожи. — Тя поведе Мария от параклиса към двора.

— И между другото, Мария, има един монах.

— Има монах ли?

— Да. Спомняш ли си, когато те попитах дали си видяла някакъв монах да се навърта около винарната? Всъщност миналата нощ разговарях с него.

— Така ли?

— Да. Името му е Козимо. Брат Козимо.

— Какво? — Мария постави ръка на гърдите си, а веждите й се свъсиха.

— Козимо — Джесика вдигна ципа на якето си догоре.

— Много странно, Джесика! — Мария сграбчи лакътя й с двете си ръце. — И казваш, че си говорила с него?

— Да. — Джесика се загледа в ръцете на Мария, учудена от силата й. — Изглеждаше много приятен. Показах му телескопа. Каза, че е пазител.

— Capperi!

— Всъщност той спаси живота ми. Полетях от балкона надолу, когато ме хвана и дръпна назад.

— Той те е докоснал? — гласът на Мария беше изпълнен с ужас.

— Да. Какво толкова лошо има в това? — каза тя, като наклони глава. — Какво не е наред, Мария? Какво криеш от мен?

Погледът на Мария се отмести встрани, ослуша се и сложи пълните си ръце върху гърдите.

— Мария, какво знаеш за монаха?

— Знам само за един монах с такова име, Джесика. Чувала съм господин Каванети да говори за него.

— И какво е разказвал за него? Кой е брат Козимо?

— Не мога да повярвам, че си говорила с него, че те е докосвал — Мария потърка ръцете си. — Ох, Джесика, кожата ми настръхва!

— Защо?

— Защото монахът, за когото говориш, е Козимо Каванети. Бил е магьосник, еретик, човек, който е възкресил мъртва жена.

— Какво? — възкликна Джесика. Не можеше да повярва, че Мария разказва такива абсурдни неща. Но Мария бе сериозна, а очите й бяха пълни с тревога.

— Не е възможно да си говорила с него — продължи Мария. — Не е възможно.

— Защо?

— Козимо Каванети е бил убит. Бил е зазидан жив от братята на манастира.

— Може би все пак е успял да избяга.

Мария се засмя истерично:

— Bambina, не би могъл да избяга. Но дори и да беше успял, не би могъл да прескочи времето.

— Какво искаш да кажеш?

— Козимо Каванети е умрял отдавна, Джесика. Много отдавна.

— Кога точно, Мария?

— Не съм сигурна. Но ми се струва, че веднъж господин Каванети спомена, че Козимо Каванети е умрял през дванадесети век.