Патриша Симпсън
Завещанието (13)

Глава 12

Чарлз Франк се чувстваше ужасно. Наплиска се с вода в мъжката тоалетна и това облекчи леко болките в главата и гаденето. Не бе сигурен дали страда от снощния махмурлук, или причината бе, че трябва да се срещне с майка си. Като дете повръщаше много и сега, когато бе вече възрастен, тази особеност остана. Винаги когато бе нервен, особено преди тенис състезанията, повръщаше. Франк се намръщи. Стомахът му пареше. Страхуваше се да няма язва. Но защо пък трябва да има язва? Едва на двадесет и пет години е.

Поне Шон не усложни положението, настоявайки да отиде с тях на ресторант. Сутрин не закусваше. Изработи си навик да си поспива до късно. А това бе превъзходно за Франк. Колкото по-малко виждаше тая кучка, толкова по-добре. В този момент той предпочиташе все пак да е с Шон, а не с майка си.

Ето я, седнала в стола с висока облегалка, като глътнала бастун, тя отпиваше от чая, зяпаше през прозореца и го очакваше. Франк я доведе в този ресторант, защото знаеше, че е любимият й, обзаведен с изящни мебели в стил кралица Ана. Тапицерията бе на цветя, килимите — в мръсно розово.

Франк ненавиждаше това място. Сковаваше го и се плашеше, да не би да събори или разлее нещо. Майка му вдигна поглед към него. Не продума дума. Не е нужно да го прави. Има си начин, по който го поглежда, със стиснати устни, кара го да се чувства като на седем години, сякаш току-що е намокрил леглото.

Затова се нави да доведе жена си у дома за Коледа. Шон служеше за буфер. Бе сигурен, че майка му ще излива по-голямата част от гнева си върху нея, а него ще остави на спокойствие.

Знаеше, че Изабела му желае само доброто. Искаше той да постигне блестяща кариера, успех в живота. Понякога обаче си задаваше въпроса дали той самият желае всичко това толкова много, колкото тя. Разбираше, че трябва да се бори за нещата, за които майка му бе воювала, но някак си не оправда очакванията. Никога не порасна достатъчно висок, не бе достатъчно елегантен или конкурентоспособен по мнението й. Е, тя никога не го казваше, но затова пък той виждаше израза на досада в очите й.

С кого го сравняваше? Стомахът на Франк отново усети парещата болка. С Коул. Дълбоко в сърцето си бе уверен, че го сравняваха с Коул. Ако не майка му, той сам се сравняваше с него и останалите — също. Франк подръпна възела на вратовръзката си към гърлото. Живееше в сянката на брат си прекалено дълго. Понякога му се струваше, че се дави в нея.

— Ето те и теб — Изабела се обърна към него. — Рекох си, че си се заблудил.

— Не. — Франк се отпусна на стола и го придърпа напред. — Трябваше да позвъня. — Посегна към листа с менюто и бързо промени темата на разговор. — Поръча ли вече, майко?

— Да. За тебе — омлет по флорентински с плодова салата. Звучи апетитно, нали?

Франк би предпочел яйца „Бенедикт“, но реши да не прави въпрос от това. Бе доволен, че не попита на кого е телефонирал. Не го биваше да я лъже. Отпи глътка кафе. Не трябваше да яде нищо при тези парещи болки в стомаха. Посегна към сметаната.

На два пъти по време на тази късна закуска, или може би вече обяд, Франк се опита да поеме разговор, който обърна червата му, но и двата пъти преглътна думите. Майка му изглеждаше щастлива и много въодушевена. Нямаше желание да разваля нещата. Когато привършваха яденето, Изабела се наклони над чантичката си и извади малък подарък. Подаде го през масата.

— За мене ли е? — попита Франк.

— Да — тя изчака да го отвори. — Нещо, което трябва да имаш в адвокатската си фирма.

Ръката на Франк застина във въздуха.

— Адвокатска кантора ли?

— Да — майка му се усмихна нетърпеливо. — Хайде, отвори го.

— Мамо, искам да ти кажа…

— По-късно, сега виж какво съм ти купила.

Франк въздъхна и издърпа опаковката. По размера на кутията можеше да познае какво има вътре — часовник, писалка или пък комплект моливи. Отвори калъфа. Бинго! Отгатна! Писалка и комплект моливи.

— Те са двадесет и четири карата — подчерта Изабела. — Не ги ли намираш много елегантни.

— Да, много са изискани, майко. Благодаря.

Изтече една неудобна пауза, докато смачка хартията и панделката и ги сложи настрани. Как да й каже новината? Как би могъл да й каже? Но повече не можеше да отлага. Пое дълбоко въздух.

— Майко, трябва да поговорим за нещо — започна той решително, но когато срещна настойчивия й поглед, запелтечи, борейки се с думите. Смелостта го напусна, но вече знаеше, че не може да спре.

— За какво, Франк?

— Майко… мисля си…

— За какво?

— За винарната. За моята кариера.

— Всичко се подрежда чудесно, не мислиш ли така? След като се разведеш с Шон, всичко ще потръгне от само себе си, Франк. Ще можеш да се ожениш за Кимбърли Блейк и ще тръгнеш по пътя към върховете.

— Върховете ли? — гласът му изтъня. Ненавиждаше се, когато гласът му мутираше, все едно че бе някое пубертетче. — Майко, напоследък много мисля. Не смятам, че съм роден за адвокат. За тенис ме бива.

— Франк, не ставай идиот!

— Винаги съм мечтал да построя тенис клуб. Ще го построя на територията на имението с моята част от наследството. Мога да имам значителен дял от една допълнителна гаранция, за да кандидатствам за заем. Ще го оправя. Ще бъде отлично — надяваше се да открие поне малко ентусиазъм, изразен на лицето й, но вместо това — само шок и порицание.

— Франк, за какво говориш? Никога преди не си споменавал за строеж на тенис клуб.

— Говорил съм, мамо. Винаги говоря за това.

Тя стисна устни. Франк видя изражението й. Сви се в костюма си.

— Глупости, Франк. Току-що завърши Харвард с диплома за адвокат. Никой, който е с ума си, няма да обърне гръб на това и да се захване със строеж… на… тенис клуб. Какво става с тебе?

— Нищо, просто мисля, че…

— Келнер! — Изабела даде знак с ръка.

До масата приближи млад строен мъж.

— Донесете сметката, ако обичате — каза тя.

Келнерът кимна и тръгна. Франк, вперил поглед в майка си, не помръдваше. Тя дори не му позволи да довърши изречението.

— Майко…

— Достатъчно, Франк! Точно сега не желая да разговарям за това. Ти… ти… не си ти самият. Сигурно Шон ти е втълпила това в главата.

— О, по дяволите, майко.

Изабела стана, когато келнерът донесе сметката на табла. Вместо да го изчака да плати, тя взе чантата и забърза към касата близо до вратата.

 

 

Мръщейки се, Франк взе писалката и комплекта от моливи. Дори не пожела да го изслуша. И никога не е искала. В крайна сметка откри, че е много по-лесно да се подчинява на желанията й, отколкото да се бори с нея. Въздъхна и тръгна към вратата. Спря за момент, после пусна подаръка си в джоба.

Отвори й вратата на колата. Тя не го погледна нито веднъж. Лицето й бе строго и безизразно. Скръсти ръце в скута, докато той закопчаваше предпазния колан.

— Франк — вдигна тя брадичка. — Не си създавай сам неприятности.

— Само си мислех, че мога да използвам наследството си за нещо, което желая…

— Няма никакво наследство, Франк.

Главата му се извъртя на секундата.

— Какво?

— Трябваше да бъркам често в касата през тези години. Харвард е скъп университет. Ти знаеш. Много скъп.

— Никакви пари ли не са останали?

— Никакви, за които да се говори. Сметнах това за капиталовложение за твоето бъдеще.

— Бъдещето ми? — Франк сграбчи кормилото. Кокалчетата на пръстите му побеляха. Разчиташе на тези пари. Тези пари щяха да бъдат неговото бъдеще. Сега се оказва, че няма нищо.

— Франк! — Изабела докосна ръката му. — Как си мислиш, че си позволих да ти купя тази хубава кола, дрехите ти, откъде са джобните пари?

— Знаех, че сме богати — той завъртя ключа и запали двигателя. Премигна. Започна да му се повдига. — Никога не съм предполагал, че харчиш парите от моето наследство.

— Франк, трябваше да го направя. Нали ме разбираш? — тя отдръпна ръката си. — Но всичко ще се оправи. Всичко. Не сме чак толкова закъсали. Излиза разрешителното за собствеността върху лозето, а може да поискаме разплащане, като използваме възнаграждението, което ще ти плащат Блейкови, когато започнеш да работиш в адвокатската кантора.

— Възнаграждение ли? — Франк се вля в движението. Светът около него се рушеше. — Никакво възнаграждение няма да вземам.

— Но ти каза…

— Няма да постъпя в „Блейк, Дейвънпорт и Ашър“.

— Франк, бъди разумен.

— Не мога да постъпя във фирмата, майко — пред очите на Франк изплува образът на Шон, която му се подиграваше. Той гледаше напред и очакваше следващия въпрос.

— Защо не можеш?

— Защото ме скъсаха на изпита. Не получих право да практикувам като адвокат.

Сега, когато най-после изплю камъчето, той стана по-смел.

— Така е, майко. Не изкарах изпита.

Лицето й побеля под дебелия пласт руж.

— Значи няма да има никакво възнаграждение. Няма да имаме пари, майко.

 

 

Тази сутрин Джесика посети Мария, за да я разпита за Майкъл Каванети и откри прекрасната възможност, която се появи за Коул, да проникне в къщата на семейството. Докато работниците облепяха с тапети гостната и слагаха ваната на долния етаж, Изабела и Франк отидоха в града на обяд и дадоха инструкции на Мария и медицинската сестра да не допускат Коул близо до къщата. Медицинската сестра бдеше да хване известния футболен защитник, за да свърши поставената й задача, но Мария имаше друга идея.

Тя пусна Коул и Джесика през страничния вход. Той носеше одеждите на монах, които взе от параклиса. Идеята бе на Джесика. Расото не само преобрази Коул, но оправда и причината за посещение. Всички знаеха, че Майкъл Каванети е предан католик и затова бе много естествено да го посети свещеник. Монаси рядко се срещаха в този район, но дежурната сестра не намери за странно, че един брат в расо пристига да се моли за възстановяването на Майкъл Каванети.

Коул имитираше приказно поведението и жестовете на монасите. Джесика едва се сдържаше да бъде сериозна.

— Господ да те благослови, сестро — каза той, като кимна тържествено на сестрата, когато тя се надигна от стола.

— Добро утро, отче — промърмори тя свенливо, поправяйки гънките на престилката си.

— Как е Майкъл тази сутрин?

— Подобрява се — отвърна тя, като погледна към възрастния човек в леглото. — Цяла нощ е спал.

— Дойдох да му почета от светото писание. Може би Божието слово ще стигне до Майкъл и ще повдигне духа му.

— Добра идея — отдалечи се сестрата от леглото. — Ще седнете ли?

— Благодаря ти, сестро… — той спря, за да чуе името й.

— Керъл. Керъл Бенкс.

— Благодаря ти, Керъл — той направи знак с ръка към Джесика. — Може би госпожица Уорд също би поискала стол.

— О, да, разбира се — забърза се тя към вратата. — Ще видя дали Мария може да намери стол за вас. Връщам се веднага.

Щом като напусна стаята, Коул се надвеси над леглото.

— Тате? Тате, аз съм Николо.

Старият човек се размърда. Клепачите затрепераха. Джесика се вгледа отблизо.

— Тате, не ме пускат да те видя. Затова се вмъкнах предрешен.

— Николо, ти ли си? — Майкъл дишаше тежко. Отвори очи и премигна.

— Да, аз съм Николо.

Майкъл зажумя и се взря в лицето над него.

— Никакви хапчета — изломоти той. Клепачите пак затрепераха.

— Какво каза? — попита Коул, като се обърна към Джесика. — Схвана ли какво казва?

— Никакви хапчета — повтори Джесика.

Майкъл кимна едва и се усмихна.

— Те го упойват! — възкликна Коул.

— Може би просто му дават нещо, за да може да спи.

— Боже господи, ами ако го упойват…

— Ш-шът, Коул — Джесика стисна ръката му. — Сестрата идва.

Коул веднага се изправи.

— А, сестра Керъл, ето че дойдохте — взе стола. — Благодаря!

— Няма нищо, отче — отиде зад гърба му и приседна. Джесика също се настани. Коул отвори библията, която носеше със себе си, и избра един пасаж. Започна да чете.

— Извинявайте, мислите ли, че ще имам достатъчно време да пийна чашка кафе? — попита болногледачката. — Имате ли нещо против?

— Съвсем не — отговори кротко Коул. — Майкъл ще бъде в сигурни ръце.

— Благодаря ви, ще мога да използвам почивката, отче. В тази стая съм прикована от часове. Нали ме разбирате. Наистина много ви благодаря.

— Не се тревожете, сестро. Няма защо да се притеснявате.

Той наклони глава към болногледачката. Това напомни на Джесика как брат Козимо се наведе над нея.

Когато жената излезе, Коул хвана ръката на баща си и се опита да го накара да говори. Джесика пазеше. Видя как Майкъл се бори да намери думите. Може би причината бе ударът, но може би му действаха някакъв вид опиати. Трудно съставяше свързано изречение.

— Миналия път спомена един монах — Джесика се доближи до него. — За брат Козимо ли говореше?

Майкъл присви очи към нея.

— Пазителят ли? — допълни тя.

Стори й се, че сянка пробягва през тъмните очи на Майкъл.

— Да не би брат Козимо да ти е сторил нещо лошо?

Майкъл поклати отрицателно глава. Дясната му ръка затрепери. С огромни усилия се напрегна да говори.

— Помощ!

Коул сграбчи ръката на баща си.

— Тате, наркотици ли ти дава Изабела?

Майкъл отново потъна в забрава, затвори очи от изтощение.

— Мама му стара! — изруга Коул и скочи. — Ето го, отново се унася в сън.

— Той е болен, Коул. Възрастен човек е.

В този момент вратата се отвори внезапно и Керъл Бенкс влезе с кафето си.

— Свършихте ли, отче? — попита тя и сложи чашата си на нощното шкафче.

— Да, уморява се.

Медицинската сестра погледна часовника си.

— Време е за таблетката. По-добре да му дадем лекарството, преди да се унесе напълно.

Извади от джоба на престилката си едно шишенце и от него взе две сини таблетки.

— За какво са? — попита Джесика.

— О, успокояват го — отвърна Керъл, като повдигна глава. — Парализата наистина го изнервя. Нали разбирате. Госпожа Каванети ми каза, че бил много деен човек. Изглежда, не може да се примири, че сега е инвалид. Мисля, че от време на време изпада в силна възбуда. Затова го успокояваме с тях.

Ужасно потискащо чувство обзе Джесика. Да, те упойваха Майкъл. Вероятно живееше на диета от транквиланти.

— Ето, господин Каванети. Сега отворете уста.

— Изглежда достатъчно релаксиран — намеси се Коул. — Защо трябва сега да му давате хапчета?

— О, схемата е много стриктна, отче, и я спазваме. Не би било добре да прекъснем това лечение.

Тя сипа вода в гърлото на Майкъл, което го принуди да преглътне хапчетата.

— Добро момче, добро момче сте, господин Каванети.

Джесика стоеше и кипеше от гняв. Майкъл Каванети не бе дете, за да го глезят, или куче, за да го поощряват. Трябваше да направят нещо, за да го спасят, преди да е загубил достойнството и разсъдъка си едновременно. Размени тревожен поглед с Коул. Очевидно бе, че и той мисли същото.

Чу острия писклив глас на Изабела, долитащ от долния етаж. Другите Каванети се завърнаха. Коул кимна на Керъл.

— Ще се върна утре пак може би — каза той. — Довиждане, сестра Керъл.

— Довиждане, отче. Благодаря ви, че дойдохте. Знам, въпреки че не личи, но господин Каванети е благодарен за посещението ви.

— Вярвам, че е доволен.

Той затъкна ръце в ръкавите на расото и излезе след Джесика от стаята. Слязоха по черната стълба за прислугата, която водеше към кухнята. Мария ги посрещна.

— Побързайте! — ги прикани тя. — Госпожа Каванети дойде.

— Чухме я — Коул тръгна към страничния вход.

— Мария! — Джесика я повика, преди да излезе от къщата. — Опитай се да вземеш от празните шишенца с таблетки, които ползват. Може би ще прегледаш боклука.

— Защо, bambina?

— Трябва да знам какво дават на господин Каванети и колко.

— Разбира се, ще се опитам.

— Позвъни на Джес, ако можем да дойдем и утре. Нали, Мария?

— О, разбира се, Николо!

Той я прегърна и излезе бързешком от къщата. Джесика подтичваше да го догони.

— Ще го отвлека — промърмори Коул. — Кълна се, че ще го отвлека.

Коул се вмъкна в параклиса, докато Джесика продължи към вилата. Гледаше я как крачи. Тя му помогна, както я бе помолил, но не изглеждаше да се интересува вече от компанията му. Грешката бе негова, укори се той. Не можа да сдържи нервите си тези дни особено когато бяха заедно. Няма нищо чудно, че тя охладня към него.

Пристъпи към олтара. Може би, когато всичко приключи, ще се опита да възпламени отново старата дружба с Джесика. Развърза конопения колан от слабите си бедра. А, по дяволите. Много му се искаше да бъдат нещо повече от приятели, ако трябваше да бъде честен.

Коул махна качулката и свали тежкото вълнено расо през главата си. Студеният въздух подейства приятно на голите му ръце.

— Продължавай, защо не — проточено каза един глас.

Коул подскочи. Мислеше, че параклисът бе пуст, но в дъното седеше Шон Каванети с крака, вдигнати върху пейката пред нея. Тя запали цигара.

— Хайде, жребецо — тя пусна крака и се изправи. — Нека видя твоите прелести.

Коул разтърси расото.

— Какво търсиш тук?

— Пуша цигара. Госпожа К. не иска да пуша в къщата.

Тя тръгна между редовете. Токчетата й чаткаха по каменния под. Коул сгъна расото, без да я поглежда.

— Само като гледам здравото ти тяло — Шон смукна дълбоко от цигарата, — човек не би повярвал, че с Франк сте братя.

— Полубратя — поправи я Коул, като върна внимателно расото под стъкления похлупак.

— Да — изсмя се тя. — Полубратя. Бих казала, че си взел по-голямата половина.

Устните на Коул се изкривиха в усмивка. Погледна я. Бе дребна жена, която се опитваше да бъде по-груба и възрастна, отколкото бе в действителност. Можеше да бъде и хубава, ако не бяха просташкият й грим и вулгарните маниери, които погубваха естествената й красота.

Тя прие усмивката му като покана и се доближи до него.

— Бас държа, че мъж като тебе има нужда от доста упражнения — погали ръката му и прокара длан по бицепсите му. — Какво правиш, за да постигнеш това, брат Коул?

— Много неща — остана безразличен към докосването й.

— Аз също правя много упражнения — продължи тя. — Ще се изненадаш колко съм атлетична. И изобретателна.

— Звучиш като завършена дама — той взе ризата си и надяна един ръкав. — Франк сигурно е щастлив мъж.

Шон го наблюдаваше.

— Ти също можеш да се ощастливиш, Коул. Искам да кажа, че мога да правя с тебе такива работи, които…

— Звучи изкусително, Шон, но нали знаеш какво казват…

Веждите й се събраха от смущение.

— Какво?

— Никакви жени преди мача.

— Ама ти не играеш футбол. Чух, че си ранен и седиш резерва.

— Така е — той закопча ризата си, — но няма да е задълго. И мога да застраша бъдещето си, като се мотая с жена, все едно колко е съблазнителна. — Коул й намигна.

Тя присви очи, като се опита да прецени дали я пързаляше, или й говореше истината. Ник се надяваше, че не нарани чувствата й. С времето научи, че жените лесно се обиждат, особено когато се предлагат. По ирония на съдбата нахаканите като Шон бяха под обвивката си крехки и лесно уязвими, докато пък спокойните, самоконтролиращи се жени като Джесика имаха дебела слонска кожа.

Коул напъха ризата в панталоните.

— Кажи, Шон, защо не дойдеш да бягаме заедно?

— Да бягаме ли?

— Разбира се. Каза, че си спортистка. Покрай плажната ивица има чудесна пътека.

— Ама аз нямах…

— Ще те накарам да се чувстваш нов човек.

— Хубаво…

— Ще се срещнем утре при стария тенис корт след закуска — кажи да?

— Окей — сви тя ръце. — Окей. Сигурно ще бъде забавно.

 

 

Изабела провери дали Мария е заета в кухнята и се качи в стаята на Шон. Вмъкна се в спалнята, сигурна, че никой няма да я безпокои. Всички бяха излезли, с изключение на болногледачката Бенкс. Тя щеше да напусне стаята на Майкъл само в спешен случай.

Изабела отиде към прозореца и внимателно надникна през пердетата. От другата страна на параклиса видя Франк да връща сервисите от машината на тенис корта. Спря поглед за момент на слабоватата фигура на сина си, прегърбен в момента, защото изчакваше топката да литне към него и после да замахне мощно. Никога не бе го виждала да играе тенис. Може би наистина бе добър. Но все пак не тенисът го накара да се откаже от адвокатската практика.

Видя Шон и Коул да тичат надолу по хълма към Самиш Слау. Колко много желаеше Шон да успее да примами Коул вместо Франк да се оженят. Франк бе прекалено чувствителен, изтъкан от нерви, за да може да общува с жена като Шон. Тя можеше да върти Франк на пръста си, да го кара да върши всичко. От друга страна, Коул, изглежда, бе оплодил доста жени.

Презрителният поглед на Изабела се спря върху тъмната коса и широките рамене на заварения си син. В този момент устните й се отпуснаха. Като гледаше Коул, си припомняше Майкъл или поне това, което Майкъл навярно е бил като юноша. Гадаеше, че съпругът й вероятно е изглеждал така като млад. Майкъл караше петдесетте, когато се срещнаха. Бе доста мил човек, много богат, но косата му посивяваше, а красивата му фигура се съсухряше.

Очите на Изабела се присвиха. Тя бе ограбена, лишена от неговата мъжественост и сила. В действителност по-голямата част от живота й бе ограбена. Години след като се роди Франк и тя най-после се ожени за Майкъл, разбра защо Майкъл толкова се интересуваше от нея. Не я обичаше. Просто искаше още един син. Той бе просто още един противен мъж, пълен с италианска грубост, който искаше син като доказателство, че все още е мъж в леглото и може да направи бебе.

Последните двадесет години от живота си прекара вързана около един старец. Живя като монахиня. Мечтаеше за деня, когато ще може да погребе старото копеле и да се освободи най-после. Като гледаше Коул, все пак се запита какъв ли би бил животът й, ако бе срещнала Майкъл Каванети като млад.

Изабела изсумтя презрително на своите мечти по никое време и се залови със задачата си. Извади чекмеджето от гардероба и се зарови в бельото на Шон — разнообразие от червеникави гащички и разни камизолки на леопардови шарки. Изкриви устни от погнуса. Изабела бе уверена, че Шон е втълпила тази идея на Франк в главата да открият тенис клуб. Откъде ще му дойде тази налудничава идея.

Вдигна чифт бикини без дъно и ги погледна ужасена. После затръшна чекмеджето и изтегли друго.

Един път да се отърве от Шон. Тогава ще почне да увещава Франк да се яви отново на изпит за адвокатска практика. Ще му наеме учители, ще го изпрати на тихо място, далеч от този безсмислен живот, където може да се съсредоточи. Той ще изкара изпита и ще получи право на практика. Тогава всичко ще се върне в нормалния коловоз. Липсата на възнаграждение бе пречка, но и така тя ще се пребори с разочарованието. Има хора, към които би могла да се обърне за помощ, и начини да вземе заем за лозята, за които спомена Франк. Всичко бе уредила вече. Оставаше само да отстрани Шон и евтините й номера да ги изнудва.

Къде беше писмото?