Патриша Симпсън
Завещанието (20)

Глава 19

— Господарке моя!

Джесика пребледня. Отметна назад глава и се засмя, като се отърси с облекчение. Над нея изненадан се бе надвесил Козимо. Протегна ръка, за да й помогне да стане.

— Ох, Козимо! — Възкликна тя, зарадвана от топлината на ръката му. — Благодаря на Господа, че това си ти.

— А ти кой помисли, че е?

— Осъденият… Роджърс! — изтърси дъното на джинсите си.

— Убиецът ли?

— Да.

— Защо си помисли, че съм убиец?

Джесика набързо обясни какво видя при пристигането си пред вилата и причините да го проследи.

— Мисля, че в известно отношение полицията започва да подозира Коул — добави тя.

— Николо ли? Не е възможно.

— И аз така казвам, но явно те са намерили очилата в мочурището — тя изчисти мръсотията от дланите си. — Страх ме е, Козимо. Понякога полицията и печатът могат да разпънат и невинен човек само за да угодят на обществеността, само за да докажат, че си вършат работата. Коул е основната им цел сега.

— Много лошо — произнесе замислено Козимо. — Много лошо за „Св. Бенедикт“.

— Много лошо за Коул, за Бога! Забрави винарната, Козимо!

— Не мога — обърна се към нея. Гласът му бе твърд, макар и нежен. — Помни, аз съм пазителят.

— Но какво общо има Коул с всичко това? Какво искаше да каже баща му оная вечер, когато сочеше Коул и каза „крак“.

— Ти си говорила с Майкъл Каванети?

— За малко. Много е разстроен от нещо. Но не може да говори добре. Каза също нещо и за тебе. След това нещо за Франк, дето не е бил избран. Какво значи всичко това?

— Това той на теб ли каза?

— На Коул и на мене — тя се опита да проникне под качулката, проклинайки сенките, които криеха лицето му. — Ако ти си пазителят, Козимо, то би трябвало нещо да знаеш. Трябва да знаеш какво става.

Той се обърна сякаш да избегне въпросите, но Джесика се изпречи на пътя му.

— Козимо!

— Остави това на мене, Джесика!

— Какво имаш предвид? Какво можеш да сториш?

— Мога да направя много.

— Какво? Да направиш магия на детектив Търнър? — тя скръсти ръце. — Мисля си за твоята внезапна поява тук след толкова голямо отсъствие, за пристигането на Коул, за съвпадението на датите. Не знам по какъв начин, но ти си свързан с Коул, нали? Не си бил тук, откакто Коул напусна тези места преди тринадесет години, нали?

Козимо мълчеше. Мълчеше тежко. Джесика усети страх, но не отстъпи. Бе твърдо решена да научи истината.

— Няма да разреша да жертваш Коул — заяви тя. — Той не трябва да бъде жертван, Козимо!

— Няма да бъде! Задължително е да остане в „Св. Бенедикт“. Защо мислиш, че настоях да разкриеш любовта си към него? Така той ще остане в „Св. Бенедикт“, ще се ожени за тебе и ще продължи традицията.

Джесика стисна устни изумена.

— Аз съм пазителят, Джесика. Пазителят. Това задължение трябва да поставя над всичко друго. Дори над моето собствено желание.

— Какво желание?

— Сърцето ми е желание — отвърна той. След това повтори фразата високо, тя стигна до тавана на пещерата и се разнесе като вопъл, изпълнен с потребност и желание. — Моето сърце е желание!

Желание, желание, желание.

Джесика, препъвайки се, отстъпи назад, изпитваше боязън от болката, която раздираше душата й. Видя как той бавно навежда глава и как после раменете му се отпускат.

— Козимо… — започна тя, като искаше да го докосне, но се страхуваше, че може да я отблъсне.

— Знаеш ли как страдам, господарке? — промълви той. — Когато говориш за любовта си към Николо, когато те съветвам в сърдечните ти работи? Съзнаваш ли, че имам сърце толкова истинско, както и твоето.

— Истинско като моето ли? — опита се да противоречи тя. — Как може? Ти си…

— Да! Какво съм аз, Джесика? — той се завъртя, за да види лицето й. — Какво съм? Не съм дух. Аз не съм дух! — той пресегна и преди тя да успее да се дръпне, сграбчи ръката й. — Духовете не могат да докосват, духовете не са направени от плът като мене. — Той вдигна ръка и я приближи към тъмното пространство под качулката. Джесика гледаше уплашена и очарована. Боеше се от онова, което се криеше под сянката. — Духовете не могат да целуват ръцете на красивите жени.

Джесика почувства допира от топли и нежни устни върху ръката си. Усети зъбите му и влажния горещ дъх, когато прошепна едно име над кожата й. Джесика преглътна. Не се отдръпна, узнавайки силата на страданието на Козимо.

— Аз съм човек, Джесика. Човек, който е обичал само една жена в целия си живот. Но тази жена никога не е била негова. И сега той знае, че тя никога няма да бъде негова. В голямата река на времето тя никога няма да бъде негова.

— Козимо, за какво говориш.

— Говоря за тебе, господарке моя — той пусна ръката й. — За тебе. Ти, която не можеш да си спомниш своя барон с осакатената лява ръка.

Барон. Барон. Барон.

Думата сякаш се разнесе като ехо из пещерата. Джесика се огледа, като че ли можеше да види как думата се носи из въздуха. Странно чувство насади това у нея. Наистина помнеше един барон, допира на устните на Козимо и звука на гласа му. Смътни образи изпълниха мислите й.

— Надявах се, че ще си спомниш за мене или поне ще си припомниш гласа ми. Но, уви, сбъркал съм. Нищо не е останало у теб. Може би съм надценил силата на женската любов към мене.

— Извинявай, Козимо.

Той сви рамене.

— Бих искала… Сигурна съм, че която и да е била тази жена, тя те е обичала.

— Тази жена бе ти, Джесика.

— Но аз съм тук, сега, в двадесети век. А тя е била в дванадесети.

— Тя е някъде вътре у тебе — в паметта ти, в усещанията ти. Ти просто не си спомняш.

— Ако можех, щях да го направя, Козимо. Моля те, повярвай ми. Мисля, че си чудесен човек. Научи ме на толкова много неща. Но сърцето ми принадлежи на Коул. Винаги е принадлежало на Коул. Сигурно знаеш това.

Той отново сви рамене и въздъхна.

— Ела — протегна й ръка. — Ще те отведа навън.

Тръгнаха обратно по каменните стъпала и вървяха един след друг по пътеката към лозята. Козимо водеше, Джесика го следваше. Бе вперила поглед в гърба му, тревожеше се за него, преживяваше, сърцето й се свиваше и се чудеше каква ли бе връзката между него и Коул. В някакъв смисъл тя бе важна. Знаеше, че трябва да открие общото между двамата мъже.

Пристъпяха тежко и бавно нагоре по хълма към къщата за гости поради стръмния наклон. Обувките на Джесика бяха прогизнали, косата й залепнала от мокрия сняг, ръцете й вкочанясали. Почувства се нещастна не само заради Коул, но и заради Козимо. Трябваше да му каже, че си спомня нещичко от миналото, но се боеше да му признае, страхуваше се да не я хипнотизира отново.

Като приближиха къщата, някакво движение привлече погледа на Джесика. Видя, че вратата на малката веранда на спалнята е отворена и някой се измъква от къщата — фигура с малка шапка върху тъмните коси. Изумена, Джесика се вторачи в Шон. Младата жена закопча палтото си и забърза по пътеката, като заобиколи входа на къщата. Шон не забеляза нейното присъствие.

Джесика усети една ръка върху рамото си и подскочи.

— Извинявай, господарке — каза Козимо меко. — Не исках да те стресна.

Джесика не можеше да проговори. Толкова силно се изненада, като видя Шон да се изнизва от спалнята на Коул.

— Джесика, не е онова, което ти се струва — започна Козимо.

— Не е онова, което ми се струва ли? — обърна се тя към него. — Защо изведнъж започна да защитаваш Коул. Заради винарната ли?

— Не е това.

— Шон може да има деца. Защо не я оставиш тя и Коул да продължат великата традиция.

Козимо я хвана за раменете здраво, докато тя се бореше да се изтръгне, покрусена от болката, причинена й от предателството.

— Джесика, изслушай ме! — заповяда той. — Не се съмнявай в Николо!

— Да, но току-що видях снаха му да се измъква от неговата спалня. Не намираш ли това за малко странно?

— Нищо не се е случило помежду им. Повярвай ми.

— Откъде знаеш? През стените ли можеш да виждаш също? — тя се дръпна. Искаше да избяга. Искаше да се строполи върху леглото и да се наплаче. Как можа Коул да приеме Шон, а не нея. Опита се да се освободи от ръката му. — Остави ме да си вървя, Козимо. Остави ме.

Ръцете му я стискаха още по-силно, докато тя престана да се бори и го погледна разтревожена. Нямаше намерение да я пуска. Големите му ръце бяха силни и нямаше начин да се изкопчи от него.

— Джесика, ти принадлежиш на „Св. Бенедикт“ — не Шон. Нито пък Изабела.

— Козимо?

— Трябва да ми се довериш, Джесика!

— Да ти се доверя ли? Никому не вярвам! Най-малко на тебе с твоите тайни, с твоето скрито лице. Ако искаш да ти повярвам, Козимо, ако искаш да ти помогна да спасим „Св. Бенедикт“, ще трябва да ми отговориш на някои въпроси.

Той я погледна съсредоточено.

— Козимо, желая някои отговори.

— Да — той разхлаби ръцете си. — Наистина имаш право. Ела и ще ти покажа нещо — той свали ръцете си от раменете й. Тръгна към къщата за гости, премина през верандата и отвори вратата. Джесика вървеше подире му, чудейки се какво би направил Коул, когато монахът се появи в стаята му. Щеше ли Козимо да му изнася морална лекция за липсата на принципи, задето е пуснал Шон в леглото си? Отметна мократа коса от челото си, когато Козимо отвори вратата.

В къщата бе топло и Джесика потри ръце, като огледа неоправеното легло, където Коул лежеше проснат с лице към завивката, облечен в тъмносин хавлиен халат. В ръката стискаше плик. В стаята бяха разхвърляни амбалажни чанти от покупки. На нощното шкафче до телефона имаше чаша с вино. Коул или бе много пиян, или спеше дълбоко, защото не чу затварянето на вратата.

Козимо пристъпи към Коул.

— Събуди го.

Джесика го стрелна с въпросителен поглед. Козимо не каза нищо повече, а само сложи ръце в ръкавите на расото. Джесика се приближи към леглото, наведе се и разтърси рамото на Коул.

— Коул! — извика тя нежно. Той не помръдна. — Коул.

Гласът й стана по-силен. Но той не се раздвижи и този път. Тя го раздруса по-силно. Лежеше като мъртъв върху леглото. Джесика се изправи.

— Не мога да го събудя.

— И Шон също не успя.

— Откъде си толкова сигурен.

— Защото Коул ще спи, докато аз реша да се събуди.

— Хипнотизирал ли си го? — Джесика сложи ръка върху рамото на Коул, сякаш искаше да го защити.

— Не — Козимо хихикна. — Той освободи мене.

— Какво означава „освободи мене“?

— Винаги, когато заспи, защитните му сили намаляват. Тогава именно аз съм свободен.

— Свободен? — повтори въпросително Джесика. — Не разбирам.

— Всичко това е част от официалното завещание, господарке моя. Завещанието на Каванети, за което Майкъл се е опитвал да ти каже.

— Какво гласи завещанието?

— Част от него е памет, колективна памет на всички свещеници от рода Каванети, живели и умрели във вековете. Коул носи тази памет.

— Какво искаш да кажеш с „колективна“?

— Искам да кажа, че ако Коул реши да си спомня, би могъл да си спомни всички нас с ярки подробности.

— Значи ти също носиш тази памет?

— Не. Аз съм най-първият, Джесика. Аз съм бащата на родословното дърво на Каванети.

Гласът му бе нисък, мощен, категоричен. Джесика почувства студени тръпки по гърба.

— Обикновено моят дух се установява у Коул като част от неговата памет, като част от традицията на винарната. Но както знаеш, Коул скъса с традицията. А духът му е толкова силен, че успя да заличи паметта вътре у себе си.

Като осъзна онова, което й говореше Козимо, Джесика отново почувства ледени тръпки.

— И така… значи губенето на разсъдък…

— Припадъците са резултат на вътрешна борба. Не може да продължава да отрича своя произход, Джесика. Аз също съм силен. И докато той възприеме своя дълг, ще бъда принуден да продължа като пазител, а той ще има още много припадъци.

— А ти… ти как се появяваш?

— Изявявам този мой образ. Аз съм това, което може да бъде наречено „преживяване извън тялото“.

Джесика втренчи поглед в него.

— Но това не изглежда така. Ти ме докосна. Ти си топъл, точно както и истинските хора. Ти нямаш „преживяване извън тялото“, както съм чувала да говорят за това.

Козимо сви рамене.

— Не съм си поставил ограничения. Може би затова.

Джесика отдели поглед от забулената в наметало фигура и сведе очи към Коул.

— И значи искаш да кажеш, че всеки път, когато Коул припада, се появяваш ти.

— Точно така.

— А когато ти се появяваш, Коул не може да говори или да се движи, не може да се събуди.

— Точно така. Но помни, че много малко хора ме виждат. Ако Луси или Шон дойдат в този момент, най-вероятно е да видят само тебе.

— И защо така?

— Защо ли? — Козимо отиде до вратата. Погледна през стъклото падащия сняг. — Стигнах до извода, че не ти си тази, която ме вижда, а дамата, която спи вътре у тебе.

— Значи аз също нося колективна памет, така ли?

— Всички ние я носим. Но тя е просто по-силна обикновено у мъжете от фамилията Каванети.

Джесика погали черната коса на Коул.

— Какво трябва да направи Коул, за да избегне тези припадъци?

— Трябва да се върне във винарната. Трябва да приеме ролята си на собственик и винопроизводител.

— Тогава ти ще бъдеш удовлетворен?

— А, господарке на нощта — той я погледна бързо през рамо и бавно се обърна с лице към нея. — Ще ми бъде изключително трудно да бъда доволен, и то сега, когато знам коя си.

 

 

Франк се залепи до стената на параклиса, когато Шон мина покрай него, кожените й ботуши залепваха в мократа пътека. Бе се загърнала с палтото си и го придържаше с две ръце, като се пазеше от ледения вятър, който навяваше срещу нея мокри снежинки. Франк я следеше как хлътна в параклиса и изчака, докато тя запали лампите. После направи гримаса, излезе от алеята с храсти и тръгна след нея.

Затръшна вратата след себе си. Тя вдигна уплашено поглед с вдигната запалка към цигарата, която увисна на устните й, когато той се приближи към нея. След като я изненада, сега се наслаждаваше на смутения й вид.

— Цигара, а? — й подметна той с насмешка. — Нима Ник не позволява да се пуши в леглото.

Тя не обърна внимание на думите му, щракна запалката и насочи пламъка към цигарата. Когато пусна запалката в джоба на палтото си, вече бе овладяла изненадата си и очите й излъчваха само обикновения метален блясък. Все още й личеше, че е заета с други мисли, и ръката затрепери, като дръпна втори път от цигарата. Е, добре. Може би разбираше, че е прекрачила границите веднъж и завинаги.

— Нищо не знаеш, мама му стара, Франк — подхвърли тя и пусна струйка дим през стиснати устни.

Франк наблюдаваше движенията й, леко притеснен от розовото връхче на езика й.

— Знам къде си била, Шон. Затова не се опитвай да лъжеш.

— Значи си ме проследил? — стрелна го злобно тя. — Копеле!

— Ахъ, проследих те. Исках да видя колко ниско ще паднеш.

— Просто търсех компания.

— Компания ли, задника ми! Отишла си, за да скочиш в леглото на брат ми. На моя брат! Боже господи, Шон, нямаш ли никакъв срам?

— Брат ти е голяма риба, Франк. Истински мъж. Човек, който може да ми даде онова, от което се нуждая. Когато не получавам от тебе това, от което имам нужда, отивам там, където ще го намеря.

— Мръсница!

— Наричай ме, както си искаш, Франк. Пет пари не давам. Писна ми от тъничкото ти пискливо гласче и малкия ти…

— Млъкни! — изрева той и я хвана грубо за ръката. — Само млъкни!

Тя се опита да се изтръгне от хватката му, но той я държеше здраво. Този път нямаше да си отиде и да не му обърне внимание.

— Стой настрана от Ник! Ясно ли е!

Тя изкриви устните си.

Разярен, Франк се разсърди:

— Разбра ли, Шон?

Тя го погледна злобно, без никакъв страх.

— Трябваше да го видиш — подметна тя. — Огромен е. Просто…

— Мълчи! По дяволите! — нещо се пречупи вътре у Франк. Не можеше дори да види лицето на Шон. Вместо него — едно червено петно. Не чуваше гласа й. Бучеше в ушите му и този шум отнасяше подигравките й. Обезумял и отвратен, той се отдръпна от нея. Бученето се превърна в метален трясък.

Франк премигна. Шон бе паднала върху олтара и съборила два сребърни свещника на пода, свличайки върху себе си бродирана покривка. Изправи се на крака и хвърли цигарата.

— Копеле! — пронизително изпищя тя.

Завъртя се да тръгне, но Франк я удари и хвана за косата. Дръпна назад врата й, докато тя не направи гримаса от болка. Задържа я така. Сега можеше да каже, че се е уплашила, а нейният страх го съвзе напълно. Наведе се над ухото й.

— Не допускай никога да те хвана с друг мъж, Шон. Нали разбра?

Тя не отвърна и тогава той дръпна злобно косата й. Шон изскимтя.

— Нали разбра, Шон?

— Разбрах, да — процеди тя през зъби. — Ти си копеле.

Блъсна я отново, завъртя я, като се надяваше, че ще се просне на земята. Тогава той ще падне върху нея и ще я обладае на пода в параклиса. Щеше да й даде урок по разбиране.

Но когато Шон изгуби равновесие, ръцете й не успяха да я предпазят да не падне, токът на ботуша й се закачи между две плочи на настилката, кракът й се заклещи, политайки назад. Франк чу ужасен тъп удар, когато главата й се удари върху една пейка и тя се свлече сред купчина от кожи и дантели.

— Мръсница — изръмжа Франк. — Тъй й се пада. — Може би утре, като се събуди с цепеща болка в главата, ще си помисли два пъти, преди да го измами отново. Вероятно не трябваше да бъде толкова груб, но този път поне й взе страха.

Приближи се до нея, но тя не го погледна. Надяваше се, че ще я остави сама, за да избяга при Ник и да се жалва от грубостта на съпруга си. Е, той пък щеше да я чака, докато стане.

— Хайде, Шон — каза той кратко.

Тя лежеше на пода, без да мръдне.

Франк я побутна по задните части с върха на обувката си. Тя не отвори очи.

— Шон, хайде. Ставай, малка мръснице.

Когато тя не се вдигна, отчаяно въздъхна и се понаведе, протягайки ръка да я хване. Тя бе безжизнена, в безсъзнание.

Ядът му бе заместен от вледеняващ ужас. Франк извади ръката си от нейната и се изправи, загледан в тялото й. Какво направи? Взря се в шията й. Видя, че вената пулсира. Е, поне не я бе убил.

— Хайде, Шон, събуди се! — думите му прозвучаха като стенание и той си спомни как Шон го обвини, че хленчи. Почеса се по тила и се огледа безпомощно. Да повика ли лекар? Втурна се към вратата. Майка му без съмнение знае какво трябва да се прави. Тя ще го отърве.

 

 

Изабела забърза към параклиса, докато Франк изтича да донесе одеяло за Шон. Нямаше дори време да метне палто върху раменете си. Смотолевените думи на Франк я разтревожиха и тя държеше сама да определи степента на нараняване на снаха си. Отвори вратата на параклиса и влезе бързо.

Шон лежеше на пода неподвижна. Изабела я извика, но не последва никакъв отговор. Като се приближи, видя червената бучка на слепоочието на Шон, където се бе ударила о скамейката. За момент Изабела застана над нея, почти изпитвайки страхопочитание от непознатата гледка на една тиха, безпомощна Шон. Беше почти неприлично да се върне момичето към съзнание.

Като дойде на себе си от замайването, Изабела грабна една възглавничка за молещите се и коленичи, възнамерявайки да сложи възглавницата под главата на Шон.

— Копеле… — измърмори Шон неразбрано.

Изабела се намръщи. И изведнъж разбра, че има начин да накара Шон да остане завинаги тиха и безпомощна. Проста работа. А сега бе отличната възможност. Изабела притисна възглавницата върху лицето на Шон, задържа я здраво върху носа и устата. Шон се бори малко време, вдигайки ръцете си в слаб опит за защита, но след няколко секунди се отпусна.

Изабела вдигна възглавницата от лицето й точно когато вратата се отвори и влезе Франк.

— Ето одеялото — извика той, влачейки се по пода.

Изабела стана.

— Много е късно, Франк — сви възглавницата към корема си и разглеждаше Шон, за да провери дали има признаци на живот у нея с надеждата, че няма да открие никакви.

— Какво искаш да кажеш?

— Взех възглавницата, за да я сложа под главата й, но когато се наведох, разбрах, че не диша.

— Какво? — Франк изгуби цвета на лицето си. Коленичи до Шон.

— Мъртва е, Франк. Падането навярно я е погубило.

— Но тя дишаше, когато я оставих.

— Вероятно е имала мозъчен кръвоизлив или нещо подобно.

Франк хвана глава с ръце и се опря на коляното си.

— О, Господи!

— Франк, това е било нещастен случай — Изабела го докосна по рамото. — Не можехме да помогнем.

— Блъснах я, майко. Не исках да я нараня. Тя просто ме докара до лудост.

— Ти си я блъснал? — Изабела махна ръка от рамото му.

Франк кимна.

— Аз я убих, майко. Не виждаш ли?

Изабела стоеше изправена.

— Доколкото разбирам, е било нещастен случай. Ти никога няма да удариш никого нарочно, Франк — тя сложи ръка върху главата му. — Знам, сигурно се чувстваш ужасно, но тя си го е изпросила. Момичета като нея често свършват ужасно. А може би и не е толкова зле, че е мъртва.

Франк не откъсваше поглед от майка си.

— Как можа да изречеш това?

— Тя създаваше само неприятности. Спеше с всеки. Ти самият го каза. И ме изнудваше, Франк. Твърдеше, че има писмо, с което щяла да докаже, че съм била в брачни отношения, когато се ожених за баща ти. И за двама ни е по-добре, че умря.

— Но…

— Трябва да направиш нещо с тялото й, Франк. Аз ще се заема с вещите й. Можем да кажем на всички, че се е ядосала и си е тръгнала. Естествено Мария няма да разпитва дали на Шон й е омръзнало и си е тръгнала.

— Но…

— Докато се погрижиш за нея, ще оправя бъркотията тук.

Изабела премести възглавницата на мястото и се наведе да вдигне свещника. Погледна бегло сина си. Не бе променил клекналото положение.

— Франк, наистина ела на себе си. Стегни се.