Патриша Симпсън
Завещанието (18)

Глава 17

Джесика с труд се вдигна на крака, бършейки сълзите от бузите си.

— Какво правиш тук? — запита тя.

— Чух те да плачеш — Козимо се изправи.

Тя направи стъпка назад.

— Стой настрана от мене.

— Обещах да не те докосвам — той разпери ръце, за да я увери, че няма намерение да я пипа. — Извинявай, ако съм те уплашил снощи. Не исках.

Тя го гледаше със замъглен, трескав поглед, изпълнена с желание да му повярва. Той бавно отпусна ръце.

— Как влезе тук? — попита, свеждайки глава.

— През вратата. Така силно хлипаше, че не ме чу.

Джесика хвърли поглед към вратата и се учуди дали някой би могъл да влезе в стаята, без тя да забележи.

Козимо направи крачка към нея.

— Кажи сега, дама на моите нощи, какво те кара да ридаеш?

Джесика заби очи в пода и не се решаваше да каже нещо повече тази вечер. Колкото и малко да каза на Коул, то превърна тяхното почерпване преди сън във фиаско. И в същото време изпитваше голяма нужда да излее мъката си пред някого, и най-вече пред Козимо. Въздъхна тежко и повдигна глава.

— Козимо, никога няма да мога да разтворя душата си пред хората. Дори сега, когато искам да я разкрия, не мога.

— Защо?

— Сигурно защото не желая хората да знаят какво мисля.

— Но защо така?

— Когато бях малка, станеше ли дума за баща ми, трябваше да премислям всяко нещо по два пъти. Никога не можех да бъда естествена и открита, пазех се на всяка стъпка и обмислях всичко, каквото предприемах. — Джесика опря пръстена с турмалин до гърлото си. — Уроците, които получих в детството си, ми станаха навик и сега не мога да направя нищичко спонтанно.

— Виждам — Козимо сключи ръце.

— Винаги съм мислила, че е глупаво и опасно да разкриваш сърцето си пред хората.

— А защо трябва да е така?

— Е, представи си, че се възползват от чувствата ти или решат, че си глупак или пък досаден.

— Винаги съществува такава опасност. Но светът би бил странен, Джесика, ако никой не знаеше къде се намира другият човек. Ако никой не разкриваше душата си, всички ние щяхме да живеем в мрак и страх.

Джесика кимна и погледна настрани, опитвайки с мъка устните й да не затреперят и сълзи да не рукнат от очите й отново.

— Страхуваш се да не те вземат за глупачка, нали? — попита кротко Козимо.

Джесика отново кимна с глава.

— Тогава ще живееш в страх до края на дните си, Джесика.

— Знам — тя прокара ръка през косите си и ги отметна назад. — Но толкова ми е трудно, Козимо.

— Ти се изненада от сладостта на виното — отвърна той. — Така също можеш да се изненадаш от сладостта на откровеността.

— Но какво ще стане, ако Коул се окаже не това, което искам да бъде? Какво ще стане, ако не ме желае така силно, както аз — него. Как някога изобщо ще науча какво в действителност изпитва той към мене?

— Няма да узнаеш никога, Джесика — усмихна се Козимо. — Не можеш да узнаеш тези неща, ако страдаш, откъсната от света.

— Мисля, че си прав.

— Прекалено много изискваш от себе си. — Козимо мушна ръце в ръкавите на расото. — „Амаре ет сапере викс део конседитур.“

— Какво означава това?

— Да обичаш и да бъдеш мъдър в същото време рядко е възможно, дори и за Бог.

Джесика почувства по интонацията му, че се усмихва, и тези думи приповдигнаха слабо духа й. Тя наведе глава към монаха.

— Добре речено, господине.

— За нещастие не мога да си припиша думите. Те принадлежат на друг. Но чувството е и мое.

Протегна ръка към нея. Джесика вдигна ръка, за да хване неговата, без да се бои сега от това, което би могъл да стори. Ръката му бе топла и силна, загоряла и мазолеста. Той стисна нежно пръстите й.

— Отвори сърцето си за Николо — настоя той. — Кое е най-лошото, което може да ти стори?

— Да се присмее.

— Само от присмеха ли се страхуваш наистина, Джесика, или от още нещо друго?

— Не мога да те разбера.

Той погледна ръката й и леко погали опаката й страна с палеца си.

— Не се ли боиш, че ще те изостави?

Джесика замръзна. Впери поглед в тъмното пространство под капюшона.

— Дълбоко в себе си, дама на моята нощ, не се ли боиш, че Николо ще те напусне отново?

Истината я срази. Майка й я напусна. Във всичко, което означаваше нещо за нея, баща й я остави сама. Коул я бе изоставил. Боже мой, та тя бе самотна, след като Коул напусна Мос Клиф. И въпреки това никога не си позволи да признае своята зависимост от него. Продължи напред — все едно че нищо не я бе засегнало, преследваше кариерата си с непреклонна упоритост, породена от необходимостта да пренебрегне дълбоката емоционална празнина в живота й. Нищо чудно, че никога не я запълни с други мъже. Остави сърцето си в Мос Клиф преди тринадесет години. Джесика се дръпна назад, но Козимо не я пусна.

— Страхуваш се, нали, че ако Николо не те обича, ще си отиде и ти отново ще бъдеш самотна.

— Да — въздъхна тя.

— А ти не можеш да понасяш повече самотата.

— Да…

— Но не можеш да се решиш да рискуваш и да откриеш дали ще получиш любов, или ще живееш в самота.

Тя поклати наведената си глава, объркана от факта, че едва сега осъзнава страха си да не би Коул да я напусне.

— Джесика, кажи му какво чувстваш.

— Не мога. И не би било редно във всеки случай. Той си има Луси.

— Сигурна ли си?

— Не, но това е нещо, за което не можеш да питаш.

— Значи няма да се бориш за сърцето на Николо?

Джесика повдигна глава.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако го обичаш, ще се бориш за него. И за себе си също. Обзалагам се, че през целия си живот не си се борила за нищо. Е, за баща си, разбира се, и за някои други хора, но не и за Джесика Уорд.

Джесика го погледна безмълвна. Той бе прав. Бе се научила да не очаква никога нищо от живота. И тъй като не очакваше нищо, тя никога не искаше нищо.

— Време е да поискаш и ти нещо от живота, Джесика. Да поискаш нещо за себе си, за да настъпи промяна.

Тя наведе глава и мълчеше, прекалено съкрушена, за да отвърне.

Козимо въздъхна и хвана с двете си ръце нейната. За момент погали кожата й, изправен до нея като мрачна кула. Тя бе благодарна, че той бе тук, че я посъветва. Досега нямаше на кого да се опре, да повери мислите си, да намери покой. Неговото докосване й вдъхна надежда и сила.

Джесика вдигна поглед към него.

— Козимо, откъде ме познаваш толкова добре?

— О — той потупа ръката й и я освободи. — Мисля, че сме стари приятели, Джесика, ти и аз.

— Как така?

— Възможно е да има предопределеност съществата да кръстосват пътищата си по не един повод. А нашите пътища са се кръстосвали и преди.

— Това ли искаше да ми подскажеш миналата нощ?

— Да. Но ти изглежда, че не си спомняш другата пътека. Е, аз няма да те карам отново да си припомняш.

Джесика скръсти ръце. Не желаеше дори за миг да допусне, че е познавала Козимо.

— Трябва да вървя. — Козимо наведе глава. — Лека нощ, Джесика.

— Лека нощ. И благодаря, Козимо. След като разговарях с тебе, аз… аз се чувствам много по-добре.

— Радвам се.

— Ще те видя ли утре?

Той спря до вратата.

— Ако желаеш.

— Козимо?

— Да?

— Как успяваш да си толкова мъдър?

Той се усмихна леко.

— Имах много време за размисъл, господарке.

 

 

Следващата сутрин Джесика прекара в чистене на къщата и печене на бисквити. Гледаше ръцете да са заети, за да не се въртят мислите й около Коул. Стараеше се да мисли за доклада, за това как ще докаже, като използва рисунките и фреските, които изучаваше, и знанията си за небесните тела, че една комета ще премине покрай земята след тринадесет години. Шест дни бяха изминали, откакто тръгна за Калифорния, а бе написала по-малко от пет страници.

Извади последната тава със сладки от фурната и я изгаси. Хрупкавите кафяви бисквити бяха по рецепта на Каванети, които, тя знаеше това — Коул харесваше особено много. Прехвърли топлите бисквити от тавата и я остави в умивалника. След като разтреби кухнята, занесе една чиния бисквити в къщата за гости, като се надяваше да има възможност да обясни поведението си предишната вечер.

Вилата бе обградена от коли и репортери под балдахин от чадъри. Джесика се промъкна между тълпата и локвите, чудейки се какво става. Нима Коул е действал неразумно? Проточи врат, за да погледне през рамото на един мъж с видеокамера. На верандата бяха Коул и един посивял мъж с червендалесто лице. Лицето на Коул бе каменна маска, но Джесика забеляза издайническата решимост, която прикриваше искрите в очите му, когато бе разстроен. Луси стоеше редом с него, с тревожен израз на откритото й лице.

— Какво става? — Джесика попита човека с камерата.

Той едва се обърна, за да види кой му задава въпроса.

— Току-що казаха на Коул Никълз, че няма да участва в преиграванията на мачовете.

— Какво? — ахна Джесика. От футбол разбираше дотолкова, че да й бъде ясно какво означаваше за Коул да не бъде включен в преиграванията. Това щеше да го унищожи. Свали чинията с бисквити.

— Кой е онзи мъж с побелялата коса?

— Това е Том Макнарън, треньорът на „Биковете“.

Джесика наблюдаваше как треньорът отклонява други въпроси и слезе от верандата. Репортерите го наобиколиха като ято, но той поклати глава, нахлупи шапката и започна да си пробива път към колата. Джесика се опита да се добере до верандата, но репортерите, които се втурнаха в обратна посока, я изтласкаха назад. Безпомощна, гледаше как Коул изчезна вътре в къщата.

Вратата се затръшна и репортерите започнаха да се разотиват на групи от двора. Джесика ядосано ги погледна, отивайки към портала.

— Луси! — извика тя. — Аз съм, Джесика.

След малко вратата се открехна.

— О, Джесика — Луси я отвори по-широко. — Мислех си, че някой от онези мерзавци идва да безпокои Коул.

Джесика се вмъкна в къщата. Луси затвори бързо след нея.

— Един репортер ми каза, че Коул няма да участва в преиграванията. Истина ли е?

Луси кимна утвърдително.

— Изобщо няма да играе.

— Коул как прие новината?

— О, както винаги. Побесня — тя погледна през рамото й, после се обърна отново към Джесика и сниши глас. — Поне този път нямаше припадък. Това щеше да убие всички шансове завинаги. Треньорът мисли, че е много стар и трябва да се оттегли.

— Да се оттегли ли? Та той е здрав като бик.

— Кажи го на треньора Макнарън. Защо не му го кажеш? — Луси тръгна бавно към кушетката. Взе гири и пешкир и го метна през рамо. — Не виждам защо не даде още една възможност на Коул. Вероятно това ще бъде последната година, в която Коул ще играе и после ще стане резерва. Какво приключване на кариерата, а?

— Къде е той сега?

— Отиде в стаята си да се преоблече. Каза, че иска да потича.

— Мислиш ли, че ще се разсърди, ако отида при него?

— Сигурна съм, че няма да го раздразниш.

Джесика прекоси малкия хол и почука на вратата на спалнята.

— Коул! — извика тя тихо.

Никой не отговори. Вратата бе леко притворена. Бутна я и влезе. Беше тъмно, леглото — неоправено. Джесика заобиколи купчината спортни обувки и фланелки. Видя Коул отпуснат в един стол, хванал глава с ръцете си. Той не я погледна, когато повтори името му.

Поколеба се, несигурна дали да седне, или да го остави сам. По-лесно бе да излезе, защото не знаеше какво да каже, за да облекчи болката му. След като нещата се обърнаха в нейна полза обаче, как би могла да търси спокойствие в този момент. Още носеше сладките. Бавно се приближи към него, спря и застана, загледана в отпуснатите му рамене.

— Коул, съжалявам.

Той вдигна поглед. Ръцете му бяха заровени в косата, между пръстите му стърчаха лъскави кичури.

Джесика се почувства безпомощна. Какво още да му каже? Може би трябваше да не идва. Сигурно му бе омръзнало до смърт от хора, които го безпокояха, и искаше да бъде сам.

Не можеше да подбере думи, за да изрази съчувствието си. Затова сложи ръка върху рамото му, с което искаше да покаже подкрепата си и да го успокои. Усети, че дишането му замря. Бавно прокара ръката си към врата му и повдигна палец, за да докосне и погали бузата му.

— Те са глупаци, Коул — промълви тя. — Просто не разбират.

Най-сетне Коул извади ръце от косата си и я погледна.

— Свършено е с кариерата ми, Джес.

— Не е възможно.

— Ще бъде чудо, ако някой убеди треньора да ме върне — той въздъхна. — Не вярвам в чудеса.

— Аз пък вярвам — отвърна тя. — Или поне се уча да вярвам. Ти също трябва.

— Защо да трябва?

— Защото като изгубиш веднъж вярата, губиш и надеждата.

— Днес пееш друга песен, за разлика от снощи — опита се той да се усмихне вяло.

— Напоследък много мисля — тя изтегли ръката си и му подаде бисквитите. — Предложение за мир.

Той погледна към чинията и повдигна вежди:

— А, меласови бисквити.

— Същите.

— Шегуваш ли се! — той отгърна чинията, докато Джесика сядаше на леглото зад гърба му, щастлива да види, че настроението се оправя.

Той й предложи бисквита, а след това напъха една в устата си.

— Благодаря, Джес — изрече с пълна уста. — Тези ми харесват.

— Знам, аз също помня — тя отхапа от бисквитата в ръката си.

Коул седна отново в стола и я разучаваше, докато тя си вземаше още една от чинията в скута й.

— Знаеш ли откога не съм ял домашни бисквити, Джес? Сигурно има десет години.

Той сложи чинията на нощното шкафче.

— Тези са страхотни. Точно както си ги спомням от онова време.

Джесика се изправи.

— Коул, съжалявам за снощи. Аз…

— О, забрави…

— Не, чуй ме — тя протегна ръка. — Вземам думите си обратно. Бях зла. Искам да сме приятели. Винаги съм искала да бъда твой приятел, Коул — спомни си съвета на Козимо да бъде искрена. Пое дълбоко въздух и продължи смело. — От малка си мисля, че си най-силният, най-красивият, най-милият човек, когото познавам.

Той престана да дъвче и я погледна замислено.

— Още когато бях в гимназията, си мислех, че си много повече от момчетата, с които се срещах — тя хвана ръцете си една в друга. — Желаех тогава да ме погледнеш, Коул. Поне веднъж — гласът й постепенно премина в шепот, когато Коул се изправи в пълен ръст.

— По дяволите — гласът му бе дрезгав от вълнение. — Никога не си го показвала.

— Никога не си ме поглеждал.

— Как можех да го сторя? — той стисна челюст, сякаш задържаше пряко сили собственото си раздразнение. — Кой бях аз? Бедният Николо Каванети. Как можех да си позволя да погледна богатата госпожица Джесика Уорд?

— Какво… какво искаш да кажеш?

— Аз бях нищо, само един полски работник, Джесика. Виждах как живееше ти. Знаех как живеем ние. Никога не съм имал свястна прическа или дрехи. Мама му стара, та аз дори не умеех да говоря, както ти говореше.

— Но това не ме интересуваше!

— Само че мене ме интересуваше! — той се дръпна от нея и вдигна поглед към тавана.

Тя съзерцаваше широкия му гръб. За първи път неговата гордост, а не презрение към нея, му пречеше да пристъпи към нея.

— Значи тогава ти си ме забелязал — промърмори тя.

Коул кимна.

— Имах навика да хвърлям поглед към организаторките на овациите по време на мачовете. Избирах си някоя, която ми напомняше тебе — високомерна, екзотична, студена. Изливах пред нея чувствата си, за да й направя впечатление и да превърна студенината във възхищение.

— Успяваше ли?

— Понякога. Но после откривах, че студенината не бе онова, което ми се струваше, нито и организаторката.

— Коул, аз… — Джесика спря, поразена от неговите признания. Никога и в най-безумните си мечти не бе смятала, че резултатите от искреността ще хвърлят толкова светлина върху нещата.

— А сега съм отхвърлен, бивш футболист, Джес. Не това, което би нарекла луд успех.

— Коул — тя уви ръце около него, прегръщайки широките му рамене и притискайки бузата си о гърба му, така както бе мечтала да стори това, откакто той се завърна в Мос Клиф. Прокара пръстите си по мускулите на гърдите му, примижвайки от удоволствието, което й достави допирът до него. — О, Коул!

Тя почувства, че той е скован, и стисна ръце по-силно около тялото му.

— Ти си мой приятел, независимо от всичко това. Ти си моят най-добър приятел и винаги ще бъдеш.

— Недей, Джес! — той разтвори ръцете й и се освободи. Направи крачка настрани. — Не желая проклетото ти съжаление!

Тя отпусна ръце, почервеняла от срам. Направи грешка. Изля чувствата си, а той я отблъсна. Съветът на Козимо изобщо не помогна.

— Мислиш, че ти казвам това от състрадание, така ли?

— А как иначе?

— Може би, защото се тревожа за тебе.

Той се обърна бавно и застана с лице към нея.

— Слушай, Джес. Знам, че имаш добри намерения. Искаш да кажеш нещо, което ще ме накара да се чувствам добре. Но не ми пробутвай тия номера с приятелството. Ти снощи отхвърли приятелството ми. А сега защо това? Нищо не се е променило от тогава, освен че животът ми се руши бавно.

— Коул!

— Не съм случай за милосърдие. По дяволите, мама му стара. Мислиш си, че бисквитките и милите думи ще върнат здравето на баща ми ли? — Той се завъртя. — Защо, за Бога, просто не ме оставиш сам?

— Добре, ще те оставя… егоистичен идиот!

Тя се отправи бавно към вратата и я дръпна. После му хвърли гневен поглед през рамо.

— Ти си мислиш, че само ти имаш проблеми, нали? Слез на земята, Николо.

 

 

Коул направи гримаса, когато вратата се затръшна след нея. На земята? Действителността? Какво знаеше Джесика Уорд за действителността на земята? Тя нямаше представа какво означаваше за един спортист да се изправи пред горчивия край на кариерата си, останал резерва за целия сезон и опозорен във вестниците за нещо, което никога не е извършил. Действителността на земята. Изсумтя от отвращение. Какво знаеше за живота, когато всичко, което бе виждала, бе само малкото късче, погледнато през телескопа по време на спокойната й кариера в университета? Как би се почувствала, ако трябваше да се оттегли на тридесет и пет годишна възраст, никога да не познае отново треската от победата, никога да не чуе неговите почитатели да крещят името му?

Коул грабна халата от облегалката на стола и се отправи към банята. Опитваше се да се бори с изпаданията в несвяст, но те зачестиха и ставаше по-зле. Неговият треньор правеше само онова, което бе полезно за отбора. Да. Коул се спускаше стремглаво по нанадолнището, неговата гордост също заедно с кариерата. И той ще бъде прокълнат, ако вземе Джесика Уорд със себе си. Знаеше, че не биваше да й крещи така, но прегръдката й съкруши чувството му за гордост. Той почти се поддаде на думите й, почти повярва, че тя го желае. А защо никой да не пожелае стария обикновен Николо Каванети?

Не той не искаше нейната милост. Искаше любовта й, уважението й. А никой не обича победените.