Патриша Симпсън
Завещанието (25)

Глава 24

Джесика стоеше права в кухнята на Каванети и обгърнала с пръсти димящата чаша с кафе, която Мария постави на масата до нея.

— Благодаря ти, Мария — каза тя. — Вън бе студено.

— Значи намери мястото? — Мария наля кафе за Коул и себе си.

Джесика кимна с глава. Сутринта бе потискаща. Зарадва се, че Коул настоя да я придружи до блатото, когато трябваше да посочи на полицията къде Франк хвърли тялото на Шон.

Коул бе редом с нея през цялото време, с ръка през раменете й. Държеше тя да си тръгне, когато започна разравянето. Бе благодарна, че й спести гледката при ваденето на трупа на Шон от блатото.

— Още разравят — допълни Коул. — Може би всеки момент ще открият нещо. Всичко, което можем да направим, е да чакаме.

— Нещастната Шон — Мария поклати глава, като отпиваше от кафето си. — Не заслужаваше да умре.

На вратата се звънна. Мария остави чашата и излезе от кухнята. Джесика я наблюдаваше изнемощяла. Събитията от изминалите няколко дни изстискаха последните й сили. А прекараните с Козимо ранни утринни часове не вдъхнаха енергия. Тя въздъхна и Коул погали косите й.

Без да говори, пусна ръка по врата й Джесика затвори очи и се остави той да я придърпа към гърдите си. Обичаше Коул, но гордостта бе пречка между двамата. Как жадуваше да произнесе думите, които ще съборят стената и тогава ще станат това, което Козимо и Джована бяха един за друг. Но нейната гордост и страх я караха да мълчи. Сърцето й се свиваше.

Оставаха четири дни само до завръщането в Калифорния, не много време, за да се изяснят отношенията й с Коул. Губеха ценно време в препирни и свади. Часовете се изнизваха между пръстите им.

Джесика въздъхна отново, защото знаеше, че е много късно. Може би ще се наложи да повтори преживяното от Козимо, като бъде принудена да чака векове, докато отново се кръстосат пътищата им с Николо Каванети. Склони глава към пуловера му, а ръцете му я взеха в прегръдка. Той наведе глава и тя почувства носа му в косите си.

— Коул — прошепна тя измъчена.

— Всичко ще се нареди, Джес — измърмори той, по всяка вероятност мислейки, че тя е разстроена заради Шон. — Скоро ще свърши всичко.

Той все още я държеше в обятията си, когато тя чу, че Мария се връща в кухнята, следвана от Луси. Джесика се отдели от Коул, взе чашата и я вдигна към устните си.

Луси връхлетя в стаята, държеше вестник и изразът на лицето й говореше, че нещо се бе случило.

— Коул, видя ли това? — попита тя.

— Не.

— Виж! — Луси пристъпи напред. Сгъна вестника, така че да се вижда репортажът от първата страница. — Прочети това.

Коул погледна Джесика с вдигнати вежди. После се зае със статията. Луси се усмихна широко и с нетърпение очакваше да свърши четенето.

— Какво ще кажеш, а? — възкликна Коул.

— Е? — попита Джесика, като се опитваше да надникне през рамото му.

— Онази жена във Филаделфия? — Луси посочи новината и снимката. — Излъгала е, че Коул я е нападнал. Изфабрикувала е сама историята, за да накара приятелят й да ревнува.

— Какво? — Джесика заекна от недоумение.

— Знаех си! — Мария ликуваше.

— Признала е, че лъже. Видяла е репортажа в новините по телевизията за залавянето на масовия убиец от Коул и решила да свали обвинението, за да изясни всичко около него.

Джесика протегна ръка към Коул.

— О, Коул, страхотно!

— Това плаче за празник. Трябва да го отбележим! — извика Мария. — Отивам да донеса шампанско.

 

 

Отпиха последната глътка шампанско, когато Грег Кеслър пристигна в дома на Каванети. Джесика се усмихна, когато подаваше палтото си на Мария. Не бе много радостна да го види, особено сега, когато бе опиянена от новината за Коул и шампанското. Освен това до нея бе Коул с ръка през кръста й и близостта от неговото тяло до нейното й доставяше удоволствие.

— На какво дължим тази чест? — попита Коул. Тонът му бе хладен.

— Чух, че има някакви неприятности — отвърна Грег. — Мога ли да помогна с нещо?

— С нищо. — Коул прегърна още по-здраво Джесика. — Овладяхме положението.

Грег погледна Коул, после премести очи върху Джесика, сякаш бе смутен от тяхната близост. Джесика му хвърли бърз поглед в отговор, доволна, че го е накарала да се чуди.

— Какво е това? Чувам, че Изабела била в затвора?

— Изглежда, че Изабела и Франк са сгазили лука — отговори простичко Коул.

— О, така ли? — облиза устни Грег. — Интересува ме разрешението за даване под наем на земята. Не трябваше ли да бъде подписано на Бъдни вечер?

— Да. Но не мисля, че Изабела ще има възможност да уреди нещата — усмихна се злорадо Коул. — Май не ти върви, Грег, а?

— Може би мога аз да подпиша вместо нея? — предложи той. — Практически ние вече сме партньори.

— Не става — Джесика поклати глава. — Трябва да се подпише някой Каванети.

— Добре, а какво ще кажете, ако занеса документите на Изабела. Ще се радвам, ако мога да помогна да улесня сделката.

— Сигурна съм, че ще го направиш, Грег. Но Изабела точно сега едва ли е най-добрият кандидат — Джесика реши, че е безсмислено да разпространява клюката. Обвинението в убийство бе достатъчно тежко бреме за едно семейство, без да са извършили проверка за легитимността на жената. — Освен това — допълни тя — вече съм намерила кой от фамилията Каванети има право да се подпише.

— Но, Джесика, мисля, че се споразумяхме — протестира Грег.

— Погрешно си разбрал, Грег.

Грег погледна с широко отворени очи Джесика, а после и Коул, очевидно нервиран, че нищо не може да се направи, за да спечели собствеността.

— А, Коул, ти какво ще кажеш? — попита Джесика, защото знаеше, че думите й ще жегнат Грег. — Би ли искал да подпишеш документите?

— Ще направя нещо повече. Ще подпиша чек също — притисна я още по-силно, докато Грег гледаше уплашен. — Винаги съм имал желание да съм собственик на лозя. И най-вече на лозята „Св. Бенедикт“.

 

 

Грег бързо излезе от дома на Каванети, а Джесика реши да отиде в бунгалото и да вземе разрешителното за Коул, за да го подпише. Луси я придружи.

— Какъв сняг! — възкликна Луси. — Колко е красиво!

Джесика кимна в съгласие. Цялата земя бе покрита със сняг и обляна в светлина. Приличаше на приказна страна от кристал.

— Харесва ми по тези места — продължи Луси. — Никога преди това не съм била в северозападната част. Прекарах толкова добре времето тук. Просто съм влюбена.

— Да, красиво е. Особено в Мос Клиф.

— Как може човек да напусне такова място?

— Не знам, Луси — Джесика гледаше пред себе си. В гърлото й заседна бучка. — Не знам.

Разбираше, че Луси иска да завърже разговор, но тя нямаше настроение. Гледката някак си не прикова вниманието й, а сърцето й се сви от мъка.

— Джесика, искам да те попитам… чудя се… — започна Луси. — Не че искам да бъда нахална или нещо от тоя род, но ще имаш ли нещо против да прекарам Бъдни вечер с тебе и Робърт?

Джесика я стрелна с поглед. Каква странна молба! Ами Коул?

— Какво ще стане, след като Коул си замине? Ще бъда съвсем сама. Мразя да посрещам Бъдни вечер сама. А ти?

Коул си тръгва? Джесика се изненада. Отвърна поглед от Луси. Не искаше тя да види жалкия й вид. Почувства ръката й върху своята.

— Джесика, не знаеше ли, че Коул заминава?

— Нищо не е споменавал.

— Просто тази сутрин му позвъниха. После нещата се развиха така трескаво — полицията, пък и всичко останало. Излита веднага следобед. Ще има голямо събрание по повод неговото място в отбора. Завършекът на историята във Филаделфия е изиграл своето.

— Значи отива в Сейнт Луиз?

Луси кимна.

— Неговите съотборници едва ли не са се разбунтували, когато разбрали, че е подменен. После — залавянето на оня убиец от Коул. Сигурно треньорът е премислил решението си. Как може да изкара в резерва един герой?

— Значи Коул може да бъде върнат обратно?

— Затова ще бъде онова събрание.

Джесика се опита да се развесели. Това би означавало, че светът за Коул отново е същият. А защо той самият не й каза? Защо не я извести, че заминава? Нищо ли не значеше за него? Препъна се по стълбите на верандата на бунгалото. Коул я напуска още веднъж. Футболът й го отне, точно както преди тринадесет години.

— Предполагам, че нямаш нищо против, дето украсих елхата — каза Луси, следвайки я вкъщи. — Баща ти помогна. Реши, че ще ти хареса изненадата.

— Той ли я украси?

— Да. Бе много приятно. От години не бях украсявала елха. Винаги съм била на път по Коледа.

— С Коул ли?

— Невинаги. Имам и други клиенти, освен него. Знаеш.

— Разбира се.

Луси скръсти ръце и се обърна към Джесика със свити устни.

— Не си помисли, нали, че аз… че аз и Коул… — тя посочи към себе си с пръст.

Джесика запримига, развълнува се и не можа да се справи с ципа на якето.

— Разбира се, че…

Луси пристъпи към нея.

— Джесика, чуй ме. Коул е луд по тебе. Не знаеш ли това?

Джесика почувства как ушите й почват да пламтят. Вдигна глава.

— Никога не ми е казвал.

— Ах, този човек!

Луси поклати глава и сложи ръце на кръста.

— Казвам ти, че понякога е истинско магаре.

— Но все пак ти откъде знаеш? Казвал ли ти е нещо?

— Не е нужно да ми казва. Боже господи! Не виждаш ли как те гледа?

— Не, аз…

— Джес, познавам Коул от много години. Имал е жени. Не си мисли, че не е имал. Но те бяха по-скоро част от представата за него, а не част от живота му. Разбираш какво искам да кажа, нали?

— Мисля, че разбирам.

Сърцето на Джесика започна да бие от вълнение.

— Пърхаха на ръката му като екзотични птици. Винаги е бил добър с тях, но не и близък. Не както сте вие двамата. Както се държи с тебе. Вие си подхождате. А как те гледа само. Господи, само ако някой мъж ме погледнеше така. Бих се разтопила.

— Просто сме стари приятели — заекна Джесика, поразена от разкритията на Луси.

— Приятели, глупости! На кого ги разправяш? — изсмя се Луси. — А сега вземи онези документи и се връщай веднага в къщата. Оставам да приготвя обяд на баща ти.

Джесика не помръдна.

— Добре.

— Хайде тръгвай.

* * *

Джесика отиде сама в къщата за гости и свари Коул в стаята да трупа дрехи в един куфар. Хвърли й поглед през рамо, като чу стъпките на прага. Бе свалил пуловера и облякъл трикотажна риза, която очертаваше добре развитите бицепси.

— Здрасти, Джес.

— Привет.

Дрехите му в куфара убиха настроението й. Но се насили и се усмихна.

Той пусна един пуловер върху купчината ризи.

— Знаеш ли какво? Не бива да сгъваш тези. Ще се намачкат всичките — му препоръча тя.

— Ще ги изгладя в хотела, майко хранителко — той й намигна. — Окей, нали?

Тя се опита да не обръща внимание на намигането. Важното бе, че заминава.

— Значи днес следобед заминаваш за Сейнт Луиз, така ли?

— Да, откъде разбра?

— Луси току-що ми каза.

Тя следеше движенията на дългите му пръсти, като сгъваше една копринена вратовръзка. Винаги си бе мислила, че ръцете му са едно от най-привлекателните неща у него.

— Надявам се, че не обърквам нечии планове.

— О, съвсем не.

Тя никога не е имала планове за Коледа. Обикновено прекарваше празниците сама, докато баща й през повечето време спеше. Все пак се надяваше, че тази година Коледа можеше да бъде по-различна. Луси щеше да бъде с тях. Харесваше Луси и бе благодарна за компанията. Но никой не можеше да замести Коул.

— Не ми каза, че заминаваш — осмели се тя. Опита се да запази равнодушие.

— О, тази сутрин всичко бе толкова напрегнато. Исках да ти кажа, когато останем насаме.

— Е, добре. Донесох документите. Ако искаш, ги подпиши, преди да тръгнеш.

— Разбира се. — Коул затвори куфара, свали го от леглото на пода и се приближи към нея.

Тя подаде плика, като внимаваше да не докосне с пръсти неговите. Коул погледна документите и ги сложи на нощното шкафче. Извади писалка от чекмеджето и се подписа в долния край на споразумението. Взе своето копие, после нави документите и ги подаде обратно на Джесика.

— Предполагам, че сега искаш чек — я подразни той.

— Веднага.

— Страхуваш се, че самолетът ще се разбие и няма да си получиш парите, а?

Усмихна се подигравателно и извади чековата книжка от чекмеджето. Попълни чек, откъсна го и го подаде на Джесика.

— Имаш ли някакви документи за самоличност? — повдигна тя вежди.

На устните му разцъфна усмивка. Очите му засвяткаха.

— Не, госпожо. Какъв документ за самоличност ще желаете.

— Например — шофьорска книжка. Или пък кредитна карта?

Коул извади шофьорската книжка и я подаде.

Тя разгледа снимката му и поклати глава.

— Ще ми трябват други документи, за да мога да проверя самоличността ви. Чекът е доста голям.

— А какво ще кажете за тази карта за самоличност? — той я сграбчи за раменете и устата му се впи в нейната. Джесика ахна от изненада и се дръпна, преди той да успее да я задържи.

— Недей! — блъсна го тя в гърдите. Чекът се смачка в ръката й.

— Защо?

— Играеш си с мене.

— Не, не е вярно.

— Отиваш си. Нека просто си кажем довиждане и се разделим.

— Джес, онова, което ти казах миналата нощ…

— Каза ми да те оставя сам. И точно това се опитвам да сторя — тя се откъсна от прегръдките му.

— Нека обясня…

— Не е нужно, Коул. Винаги, когато се опитвах да съм близо до тебе, ти ме отблъскваше.

— Но…

— Не мога повече да издържам. Никога не знам къде съм, когато съм с тебе.

— Е, тогава си добре дошла в клуба, Джесика! — отвърна той. — Аз самият също не знам къде съм.

Джесика избърса издайническата влага по бузите. Изведнъж образът на Козимо изплува пред нея със съвета да бъде мила, да поеме риска, да поиска нещо и за себе си. Това бе последната възможност Коул да разбере. Този път няма да го пусне да си тръгне. Поне трябва да му каже какво чувства. Няма да повтори грешката, направена от Джована.

— Не виждаш ли, Коул? През всичките тези години… — тя се напрегна да разкрие чувствата си. — През всичките тези години съм влюбена в тебе.

— Какво?

— Обичам те от момиче! Не те съжалявам! Не ме интересува изобщо докосваш ли топката, или не. Просто те обичам…

Ето. Най-сетне. Каза му го. Като си отиде, поне ще знае.

Но за нейна най-голяма трагедия тя избухна в сълзи. Бързо се обърна и се запъти към вратата.

— Джес! — Коул се втурна след нея. Сграбчи я, обърна я към себе си. — О, Джес!

Гласът му звучеше като милувка. Той докосна бузата й с нежен жест, който почти стопи решението.

Отпусна треперещи клепачи и се опита да не се разплаче.

— Коул, иди си. Никога не си ме желал.

— Никога не съм те желал ли? — Пръстите му се впиха в ръката. — По дяволите, де да бе така!

— Остави ме и…

Той запуши думите й с внезапна целувка. Сърцето й се качи в гърлото. Ръцете му бавно я обхванаха. Притисна слабата фигура към себе си, все едно че бе някакъв гигант с малко птиче, което бе плячка и с което ще се стрелне в небето.

— Коул… — Джесика се отпусна на врата му, когато той със силния си, горещ език отвори устните й. Почувства, че нещо вътре у нея се откъсва и й става леко. Нещо, което премахва всичките й страхове, гордостта, тази проклета стена между нея и Коул. С въздишка на радост впи устни в него с такава внезапна ярост и глад и зави като звяр. Ръцете й обвиха врата му, пуснаха се по лицето му и лъскавата коса.

Целувката бе нещо като ядрен взрив. Облак от гъба от топлина, който изпълни устата й и проникна някъде дълбоко вътре у нея. Изви се като лък. Притисна гърди към неговите, пръстите му галеха всяка нейна извивка, докато стигнаха до гърдите й и продължиха към малката й талия и надолу по стройните бедра. Той я владееше в ръцете си, сякаш бе глина, а той скулптор. Тя вдигна крак и го уви около твърдото му бедро. Коул си пое въздух и я притисна още по-здраво към слабините си.

— Джесика — дишаше тежко той. — Аз също те обичам. Боже! Наистина те обичам.

Тя отхвърли назад глава, докато Коул обсипваше с милувки шията й — бяла като слонова кост, и шепнеше името й, заровен в нея, сякаш искаше да я срази с топлината на гласа си. Затвори очи, когато Коул се наведе над нея и започна да покрива с целувки гърдите й.

Цял живот очакваше този момент. Да се отдаде на Коул, да чувства здравите му, силни ръце върху кожата си и да се слеят в едно. Никой мъж не бе я докосвал по този начин, никой не бе я карал да се чувства така напълно обладана, защото досега никой мъж не притежаваше сърцето й. Джесика се отпусна в ръцете му. Устата му се впи в материята, покриваща гърдите й.

Той я поведе към леглото и коленичи. Гърдите му се издуваха от желание.

— Трябваше ти да започнеш, майко игуменке. Аз съм ужасен, отчаян човек.

— Готов ли си да изпълниш твоя обет? — прошепна тя с усмивка. Затвори очи от удоволствието от целувките му по ухото.

— Дори ти предлагам да се качиш на самолета — той разкопча блузата й. Струваше й се, че гърдите й ще се пръснат от желание устните му да се докоснат до тях.

— О! — усмивката й стана по-широка със запалената в нея надежда.

— Помислих си, че може да искаш да прекараш Бъдни вечер в Сейнт Луиз с любимия си защитник от отбора.

— О, Коул! — тя уви ръце около врата му.

Да прекара Коледа с Коул. Това означаваше да се сбъдне една нейна мечта. Вече не я бе грижа дали ще завърши доклада, или ще прелети над половината страна. Тя ще бъде с Коул, на когото принадлежеше и винаги е принадлежала.

— О, Коул! Това би било чудесно!

— Весела Коледа, майко игуменке!