Патриша Симпсън
Завещанието (2)

Глава 1

Сиатъл, Вашингтон

декември 1991

Джесика Уорд се взираше в гъстата мъгла, като се опитваше да открие отклонението за Мос Клиф^[1] Роуд. Пътят трудно можеше да се види, тъй като никога не е бил добре маркиран, а още повече че тя не бе посещавала местността от пет години. Измина половин миля от антикварния магазин и огромното мадронено^[2] дърво. Последният ориентир трябваше да бъдат колоните, които отбелязваха входа на Мос Клиф, обширен участък на частни имения, собственост на много богати и много стари фамилии от Сиатъл, но в гъстата мъгла лесно можеха да се пропуснат сивите каменни колони.

След като измина стотина фута, Джесика съзря колоните близнаци, забулени от мъглата. Премина между тях и продължи да шофира по криволичещия път между надвиснали кедри и гъсти рододендрони. Джесика караше внимателно, пълзейки по виещия се път. Тук-там се отклоняваха тесни пътеки, водейки до усамотените имения с прекрасен изглед към Пюджит Саунд^[3]. Но сред мрака и мъглата тя не можеше да зърне и следа от цивилизация, нито дори някаква светлинка.

Почти стигна върха на скалата, когато предните фарове на колата осветиха внушителен надпис в златна рамка Винарска изба „Свети Бенедикт“ изписан с огромни натруфени букви върху образа на монах с качулка. Една стрелка показваше разклонението на пътя. „Това е нещо ново“, промърмори Джесика. Зави наляво и отново хвърли око към надписа.

Когато погледна повторно пътя пред себе си, видя фигура на пътеката, заслепена от фаровете. „Божичко!“ — извика тя и удари спирачки. Гумите на взетата под наем кола изсвистяха по мокрия асфалт и забуксуваха в плитката канавка.

Джесика се изплаши, че може да е убила някого. Фаровете осветиха тъмна сянка встрани от пътя. Човекът поне бе все още на крака. Не го удари, но едва избягнатото произшествие я разтърси здравата. Джесика изпълзя от седана^[4].

— Добре ли сте? — извика тя с разтреперан глас.

Фигурата се обърна към нея. Тя загърна палтото около себе си, докато странно усещане полази по гърба й. Що за чудновати одежди носеше този човек? В мрака приличаха на парка^[5] с вдигната качулка, но дрехата беше дълга до земята. Или може би не виждаше добре поради сенките от храстите на пътя.

— Добре ли сте? — повтори тя и пристъпи напред, за да види по-добре.

Все още нямаше желание да се лиши от сигурността на колата. Ставаха доста инциденти, в които бяха замесени самотни жени, и това я караше да бъде предпазлива с непознати. Точно днес следобед на летището прочете във вестника за жена, убита недалеч от винарската изба. Първият заподозрян по делото бе осъден убиец, избягал от принудителния труд и все още не заловен. Ами ако странният пешеходец се окаже предрешеният затворник?

Фигурата не отговори, но закрачи бързо, като пресече пред фаровете. Джесика гледаше изумена. Можеха ли очите й да я мамят? Би се заклела, че човекът бе облечен като монах, точно като онзи от табелата на винарницата. Нима убиец би се облякъл като монах?

— Почакай! — извика тя. — Съжалявам! Не ви видях! — тя изтича след човека, но той не й обърна внимание и изчезна в мрака.

— Съжалявам… — заглъхна гласът й. Не виждаше нищо зад туфите папрат. За миг спря пред колата, ослушвайки се да чуе стъпките на отдалечаващата се фигура, но дърветата и пътят онемяха под тихия покров на мъглата.

Смутена, Джесика тръсна назад черните къдрици, паднали над челото й. Какво трябва да направи? Да изчака ли, за да види дали той ще се върне? Ами ако бе затворникът. Човекът, изглежда, не беше ранен. Вероятно бе много отпаднал.

Джесика усети, че още трепери. По-добре да продължи към бунгалото и да изпие чаша чай, за да успокои нервите си. Върна се при колата. Пясъкът хрущеше под черните й кожени обувки и тя се строполи върху шофьорското място. Сложи колана с треперещи ръце и изкара колата пак на пътя.

След няколко минути направи последния завой и стигна върха на скалата. На най-високата точка мъглата се разреди и луната проникваше през нея. Джесика зърна светлинка в далечината и се поуспокои. Включи на четвърта скорост и препусна към целта на пътуването, която бе само на няколко минути път.

Светлините идваха от къщата на Каванети. Джесика различи дългата линия на покрива и издатините на капандурите му. Точно отзад бе лятната къща на Уордови, бунгало, проектирано с цялата елегантност на двадесетте години на века, но доста невзрачно в сравнение със съседната постройка в италиански стил.

Семейство Каванети притежаваше и стопанисваше винарската изба „Св. Бенедикт“. Съседстваха от много години, но разликата в къщите не бе в тяхна полза през цялото време. Майкъл Каванети беше купил рушащия се чифлик почти без пари и живя в гниещата черупка, докато намери достатъчно пари и време да започне ремонта. Джесика помнеше как роднините на баща й гледаха рушенето на къщата на Каванети през прозорците на бунгалото, правейки ехидни коментари по адрес на италианските съседи, като използваха изрази, които никой не би обяснил на малко петгодишно момиче.

Джесика винаги е харесвала чифлика, дори и когато бе неремонтиран, заради неговия блясък, потъмнял от солените ветрове и непрекъснатите зимни дъждове. Необикновената архитектура бе грабнала фантазията й. С високите прозорци, с изваяните декоративни орнаменти, изисканите корнизи приличаше повече на сложно украсена торта, отколкото на къща. Като дете си бе измислила най-различни истории за чифлика и милионера, построил къщата за италианската си съпруга. Баща й подхранваше нейното въображение с измислени разкази за екзотичната история на чифлика. Но това бе преди много години, когато Робърт Уорд бе жизнен, здрав, весел мъж, радващ се на успех в Бродуей и щастие в семейството си. Оттогава животът беше се променил коренно.

Джесика протегна ръката си в ръкавица и намали отоплението. До този момент не бе усетила неприятното затопляне от повишаването на адреналина й. Шофирайки, чу говорителя, който приключваше четенето на новините по радиото с името на станцията и времето.

— Седем и тридесет, петък, тринадесети.

Петък, тринадесето число. Това обясняваше всичко. Денят не мина добре. Летището бе в мъгла. Попадна в пиков час и замалко да премаже някакъв човек. При първата неприятност трябваше да се върне обратно. Сега щеше да не отстъпва и ще откаже да помогне на баща си. А защо не му се обади, за да му каже: „Съжалявам, татко. Този път — не! Омръзна ми да те спасявам. Омръзна ми да те спасявам от беди. Изморих се и ми писна, тате.“ Но никога не можеше да се реши да произнесе такива думи пред баща си. Не знаеше защо все още му помага. Любов ли бе, дълг или вина? Вина не можеше да каже. Обичаше баща си, но се възмущаваше от него почти толкова и това я караше да се чувства виновна и егоистка, защото имаше нужда от свой личен живот. Повече от всичко искаше да има спокоен живот, път, предварително планиран, на който може да разчита. Животът на баща й бе всичко друго, но не и спокоен.

По радиото Пери Комо пееше „Няма друго място в света, както домът за…“. Джесика затананика полугласно.

У дома. Мрачната усмивка на Джесика стана още по-горчива. Никога не искаше да се прибира у дома през ваканцията. Никога не го свърза с текста на коледните поздравителни картички, в които семействата са събрани край пращящия огън и приказно украсената коледна елха. С изключение на няколко години от ранното й детство нейният дом никога не е бил нещо подобно. А нечий дом бил ли е? Не. Но дълбоко у себе си копнееше тази картина да бъде истинска и се вкопчи в надеждата, че някъде някое семейство би било цяло и съвършено, дори само за една нощ през годината.

Във всеки случай вече не знаеше къде е домът й. Жилищният блок в Стенфорд, Калифорния, със сигурност не беше дом. Хранеше се и спеше в облепен скромно с тапети апартамент, но повечето от времето си прекарваше в университета, където бе доцент в катедрата по астрономия. Баща й продаде семейната къща в Сиатъл преди пет години, когато не можеше да си позволи да живее повече там. Разбира се, истинската причина за продажбата на имението им не стана никога достояние на хората. Джесика се подсигури. Разгласи, че Робърт Уорд е решил да се настани по-близо до работата си в Нюйоркските театри и възнамерява да живее в Кънектикът в модерен чифлик, както другите преуспяващи драматурзи.

Историята с чифлика бе чиста измислица, въпреки че в останалата част за Кънектикът имаше доста истина. Джесика успя да настани баща си в модерен център за лечение на алкохолици и наркомани в Ню Хевън. За няколко месеца Робърт престана да пие, но скоро се върна към старите си навици, удавяйки в пиене дните и нощите, докато машината му тънеше в прах. Сега живееше в старата лятна къща в Мос Клиф, единствената собственост, останала от някога заможното семейство Уорд.

Нещата се променят, хората се променят. Само това Джесика знаеше твърде добре. Мина край замъка и намали по алеята към бунгалото. В къщата беше тъмно. Дори входната лампа не беше запалена за нейното идване. За миг почувства разочарование, но бързо потисна чувството. Надживяла бе отдавна такива детски надежди. Без да е необходимо, натисна спирачките рязко.

Първото нещо, което усети, когато отвори вратата на бунгалото, бе застоялата миризма на уиски и цигари. Направи гримаса и заопипва за ключа на лампата. Предната стая беше мебелирана в стила на шестдесетте години, когато животът на Робърт Уорд бе емоционално опустошен. Стаята бе спретната и чиста, но изглеждаше необитаема. Странно металическо прещракване идваше от дъното на хола. Джесика се затича натам.

Сред слабата светлина на спалнята видя източника на шума: кинопрожекционен апарат, който отпращаше блуждаещия си лъч през мъглата от цигарения дим. Ролката се въртеше непрекъснато и краят на филмовата лента пляскаше по машината: плянк, плянк, плянк. Кой знае от колко време се удряше по метала така? Баща й лежеше заспал на канапето до прожекционния апарат и не усети нейното присъствие.

Джесика се наведе и изключи прожекционния апарат. Махна ролката и я постави в желязната кутия с надпис „Адът е за живите“ — заглавието на филма, с който баща й спечели награда. Той го гледаше често, надявайки се, че ще получи вдъхновение. Но вдъхновение намираше единствено в уискито и содата.

Тя сложи на пода кутията и се приближи до него. Протегнатата му ръка едва държеше празна чаша. Джесика я издърпа и се загледа в пепелявото му лице. Не бе се бръснал дни наред, нито пък бе сменял дрехите си, което личеше от измачканите панталони и риза. Някога красивото му лице бе изпито и набръчкано, някога гъстата и кестенява коса сега бе пепелявосива и висеше на кичури по черепа му. Чорапите му имаха дупки, а един голям пръст надничаше като око, което наблюдава непознатата, влязла в къщата.

Той трябваше да си легне, но тя не бе достатъчно силна да го пренесе. Можеше само да го завие, за да не се простуди. Джесика отиде в стаята и взе одеяло от леглото. След това се върна, наметна го върху измършавялото тяло и го подгъна под краката и петите му. Забеляза, че бе изгорено на много места от цигари.

Остави баща си, прекоси хола и отиде в кухнята. Сложи чантата върху перваза и се озадачи от безпорядъка. Стаята бе бъркотия от мръсни чаши, пепелници и стари опаковки от храна. Куп вестници, висок три фута, се опираше до препълненото кошче за отпадъци. Джесика сложи ръка на устата си. Пълното безредие я ядоса. Причини й почти психическа болка. Излезе от кухнята, за да свали багажа от колата.

Внесе продуктите, купени от града, домъкна куфарите си до спалнята и остави тежкия телескоп в хола. Провери дали е заключила колата и залости здраво след себе си предната врата. След това се зае с кухнята.

Хладилникът бе празен, както и предполагаше. Самотна бутилка кетчуп стоеше на стража на горната полица, пазейки няколко съмнителни остатъци от храна. Джесика отвори фризера. Имаше пакет с грах, покрит с дебел слой лед. Отвратително. Трябва да го размрази сутринта.

Джесика тъкмо планира настъпление срещу боклука, когато звънецът на входната врата иззвъня. Застина тревожно. Кой ли звънеше по това време на нощта? И как можеше да прикрие миризмата на алкохол и тютюн? Трескаво посегна да отвори вратичката на шкафа, търсейки да открие освежител за въздух. Намери нещо до килерчето и започна да пръска, отивайки към вратата, а после пъхна спрея в празната ваза на масата.

Звънецът отново иззвъня. Джесика приглади косата си и погледна през шпионката. Видя изкривения образ на дребна тантуреста жена, сгушена в черно палто с кожена яка. Свали веригата и открехна вратата.

— Мария! — извика тя, сияеща от радост при вида на старата жена.

Мария протегна ръце.

— Джесика! Mia bambina!^[6] — Набитите ръце на жената обгърнаха Джесика в гореща прегръдка.

Джесика притисна в прегръдките си жената, затвори очи и пое дълбоко дъх с облекчение. Все пак не всичко се бе променило. Мария ди Барбиери още миришеше на чесън, брашно и мая. Джесика обичаше този аромат. Това бе ухание от нейното детство, миризмата на Мариината кухня, мястото, където Джесика бе изпитала щастие.

Мария се дръпна назад.

— Я виж — извика тя. — Ти си толкова красива, толкова пораснала.

Джесика се усмихна.

— Пораснала съм, Мария. На тридесет години съм.

— На тридесет. — Тя потупа с пълните си ръце лицето й. — Не!

— Да.

— И толкова висока!

— Отдавна съм толкова висока, Мария.

Мария поклати глава недоверчиво.

— Влизай, Мария, влизай.

— Само за минутка. — Тя влезе, накуцвайки, в хола, като се спря, за да свали шала, завързан около главата й. Косата й беше напълно побеляла, в снежнобял контраст с матовия й тен. На светлината Джесика забеляза загрижения израз в очите на Мария.

— Какво се е случило, Мария?

— Ах! — махна с ръка тя. — Да не повярваш каква неприятност имам. Видях те, като мина с колата, и веднага дойдох.

— Защо? Какво има?

— Не си идвала тук години наред, bambina. Не знаеш какво е в голямата къща. Не знаеш какво става.

— Разказвай! Ела и сядай.

Мария помириса и се огледа, а на Джесика й домъчня, че й замириса на нещо друго, а не на лавандулов освежител. Мария обаче я последва спокойно към стаята, където седна на края на един стол и отказа да си свали палтото.

— Нямам много време — обясни тя. — Всеки миг госпожа Каванети ще се върне у дома.

Джесика кимна, като си спомни как дълго време смяташе, че Мария е госпожа Каванети. Всеки ден виждаше Мария да отива до пощенската кутия на Каванети, а след това да се връща в къщата. Тя и баща й никога не говореха със семейство Каванети. Каванети говореха само на италиански и не общуваха с никого. Лелята на Джесика, Една, й беше забранила да има каквото и да е с това семейство, като казваше, че те носели гибел за съседите, че късали главите на пилетата и пускали козите да пасат тревата на поляната пред тях. На моравите пред тяхната къща. Недопустимо!

Когато един ден Джесика видя момчето на Каванети да пренася дървен материал, изрази гласно учудване и запита как се казва и на колко години е то според леля Една. Леля й дръпна пердето. Смъмри я да престане да шпионира съседите. Тя не се интересувала чие момче е, нито пък Джесика трябвало да се интересува.

Едва след заминаването на майка си Джесика узна, че Мария е икономка и готвачка в дома на Каванети. Леля Една ги посещаваше рядко, след като майката на Джесика ги напусна, а Робърт бе прекалено объркан, за да обръща внимание на шестгодишната си дъщеря. И така един ден Джесика, гладна и самотна, се шляеше край пощенската кутия на Каванети точно когато Мария се спусна по пътеката, за да вземе пощата. Джесика се втренчи, любопитствайки що за личност е тази, която къса главите на пилетата.

Мария я погледна също, но нейните очи бяха изпълнени с нежност и насмешка. Тя запита Джесика как вървят нещата. Достатъчно ли я храни баща й? Изглеждала малко измършавяла. Понякога татковците са много заети за обяд. Джесика кимна с глава. Червата й куркаха. Баща й дори не бе станал от леглото. А вкъщи имаше съвсем малко храна. Когато Мария я запита дали обича бисквити, тя кимна нетърпеливо. В този момент би харесала и печена ряпа.

Това бе първото й посещение в кухнята на Мария, блестяща бяла стая, изпълнена с хубави миризми и смях, пълна с домашно приготвена храна. Джесика излапа лакомо огромна порция равиоли и грозде и завърши обеда с шепа топли овесени курабийки. После изля мъките си пред Мария: колко й липсва майка й, как не знае какво да прави. Мария я прегърна с набрашнените си ръце и я утеши с ласкави италиански думи, които Джесика разбираше със сърцето си.

— А, тази госпожа Каванети. Ще се разяри. Никога не бих се намесила. — Оплакванията на Мария върнаха Джесика в спомените й. Capperi!

— Как си се намесила?

— Аз извиках Николо. Обадих се по телефона и казах: „Ник, трябва да дойдеш. Не знам какво ти е казал баща ти, но ела. Той лежи болен в болницата. Време е да се върнеш“.

— В болницата ли е господин Каванети?

Мария кимна.

— Удар. Още един.

— И друг удар ли е имал?

Мария завъртя очи.

— Ах, Джесика. Господин Каванети е много болен! Много. От пет години не говори. Само лежи. Не може да движи левия си крак и ръка.

— Не знаех!

— Кой знае. Тази госпожа Каванети просто го крие в спалнята му. Като че ли не съществува! Когато отново постъпи в болницата, си казах: „Това е, Мария ди Барбиери! Трябва да извикаш Ник“. Ник е добро момче. Винаги е бил добро момче. Не ме интересува какво говори за него госпожа Каванети. Знам, че Николо ще помогне на баща си, ако знае как тази госпожа Каванети се отнася с него.

— Значи ти го извика?

— Да. И веднага пристигна. Ах, колко е красив, Джесика. Никога дори не съм и сънувала.

— И той е тук? — Сърцето на Джесика затупа болезнено.

— Не, сега не. Отиде в болницата, но остави багажа вкъщи. Казах на Николо: „Ник, не оставяй нещата си!“, но той отвърна, че може да се справи с мащехата си. Страхувам се обаче, че тя ще побеснее. Ще се вбеси също, че го извиках. Не мога повече да понасям гнева й, Джесика. Лошо е за сърцето ми, знаеш.

— Защо не донесеш куфарите му тук, Мария? Ако Изабела позволи да остане у тях, той може да дойде и да вземе багажа си.

— Надявах се, че ще помогнеш, Джесика. — Мария стана. — Толкова си добра. И все още не си омъжена? Дай да погледна ръката ти.

Джесика протегна лявата ръка.

— Не си измисляй, Мария.

— Добро момиче като тебе трябва да се омъжи! — Тя размаха ръце, като закуцука към вратата.

— Да вземем ли колата? — Джесика взе ключовете от масата.

— Да, ще ни бъде необходима. Този Николо! Шест големи куфара. — Тя завърза шала под закръглената си брадичка. — Би трябвало аз да имам толкова дрехи.