Патриша Симпсън
Завещанието (23)

Глава 22

„Не е ли малко късно за посещения?“ — Изабела Каванети връхлетя в гостната, облечена бе в пеньоар от пурпурночервено кадифе с рюш около врата. Детектив Търнър се изправи, когато тя влезе. Джесика остана седнала. Коул се поотмести от камината и я наблюдаваше хладно.

— Ти! — извика тя, като видя Коул. — Мисля, че ти казах…

— Моля ви, госпожо Каванети. Аз го повиках да дойде — прекъсна я детектив Търнър. — Току-що ме информираха, че тук е станало още едно убийство.

— Още едно убийство ли? — пръстите на Изабела се впиха в плата около гърлото.

— Госпожица Уорд твърди, че вашият син Франк е убил съпругата си Шон Каванети.

Изабела гледаше Джесика, уплашена до смърт.

— Не е възможно!

— Той призна, че я е убил, Изабела — Джесика се наклони напред, продължавайки да седи на стола.

— Не, не. Това е невъзможно. Шон замина снощи. Те се скараха, имаше голям скандал, но…

— Замина ли? — вметна детектив Търнър. — Или Франк я уби и отнесе тялото й в блатото с надеждата, че убийството ще бъде приписано на масовия убиец? Намерихме тази обувка в тресавището днес следобед, знаете ли?

— Както вече ви казах днес следобед, тази обувка може да принадлежи на всеки. Много хора носят обувки като тази.

— Може би ако поговорим със сина ви, госпожо, той би ни изяснил нещата.

— Франк не е у дома, господин Търнър.

— Знаете ли къде е?

— Боя се, че не — Изабела скръсти ръце и им хвърли високомерен поглед. — А сега бихте ли ме извинили, детектив Търнър, вече е късно, а бе тежък ден.

Коул се облегна на камината и наблюдаваше Изабела без съчувствие. Извади от джоба на джинсите си един плик.

— Преди да си тръгнеш, Изабела — каза той, като го отвори — може би ще хвърлиш някаква светлина върху ей това.

Изабела хвърли бърз поглед към хартията в ръцете му, после вдигна очи към Коул. Очите й не мигнаха. Изразът им бе жесток. Джесика изпита дълбоко състрадание към Коул. Тази безсърдечна жена би трябвало да му бъде майка, а тя в действителност бе причината за всичките му беди.

— И какво е то? — запита тя с леден тон.

— Нещо, което Шон ми даде на съхранение. Беше я страх, че ще й го отнемете.

— Ник, изморена съм. Прекарах деня край баща ти. Трябваше да го успокоявам. Нямам настроение за шеги.

Коул пристъпи напред. В ръката си държеше лист хартия, който извади от плика.

— Чела ли си това писмо, Изабела!

Преди да успее да отговори, вратата се отвори и Мария влезе разстроена. Джесика скочи. В стаята, препъвайки се, се показа Франк, все още облечен в черните одежди на Каванети, с разрошена коса и поглед на луд, оглеждаше обезумяло всички. Имаше вид на човек, който не разпознава никого от близките си в стаята.

— Франк! — каза Изабела, ужасена от появата му.

— Помогни ми! — задъхваше се той.

Изтича към майка си и падна на колене пред нея. Обви с ръце коленете й.

— Мамо, помогни ми!

— Франк! — извика Изабела уплашена. — Стегни се!

— Мамо, не му давай да ме вземе.

— На кого?

— Козимо Каванети!

Изабела се обърна към Джесика и после към детектив Търнър.

— За какво говориш, Франк? — тя се опита да го откъсне от себе си, но той се вкопчи още по-здраво.

— Той ще ме убие! Каза, че ще ме убие!

— Франк, говориш глупости!

— Не! Той е навън! Той… той… знае за Шон! Каза, че ще ме убие, ако не призная! Каза ми, че ще се пека в ада.

— Франк! — Изабела го хвана за раменете. — Франк, ти си полудял — тя вдигна очи към детектива. — Заминаването на Шон наистина го е разстроило, детективе.

— Така изглежда — проточи думите Търнър.

— Той е отвратителен, противен, мамо! Само трябваше да го видиш! Прилича на чудовище! Седем фута е висок! Сигурен съм, че ще ме убие!

— О, Франк! — тя го погали по гърба. — Пил си, нали? — тя се усмихна на детектива.

— Не съм, мамо. Заклевам се! — той зарови лицето си в краката й. — Кажи им, мамо, че бе нещастен случай. Не исках да убивам Шон. Кажи им, че бе само един нещастен случай. О, Господи, кажи им, че никога не съм имал намерение да й причинявам нищо лошо!

Изабела с мъка се изтръгна от вкопчилите се в нея ръце и политайки, тръгна. Остави Франк свит на пода.

— Франк, овладей се!

— Кажи им, мамо.

— Не знам за какво говориш.

— Знаеш. Наистина знаеш. Ти бе там. Ти каза, че е хубаво, че е умряла. Кажи им.

Очите на Изабела се разшириха. Не можеше да повярва. Направи няколко крачки назад, разтърсвайки глава в напразни опити да отрече.

— Кажете ни, госпожо Каванети — каза детектив Търнър. — Бяхте ли там?

Джесика видя как Изабела пребледня.

— Тя те изнудваше, мамо! А мене мамеше! — Франк вдигна поглед към обвиняващите го лица. — Тя бе уличница. Направи ме за смях.

— Франк, замълчи!

Детектив Търнър каза високо:

— Предлагам да се облечете, госпожо Каванети. Франк, вие също.

Изабела се обърна към него:

— За какво?

— Идвате с нас в участъка за разпит.

— През нощта ли? Трябва да сте си изгубили ума.

Детектив Търнър само се усмихна, сякаш искаше да й намекне, че не неговото здравословно състояние стоеше под въпрос. Изабела го гледаше неподвижно няколко секунди, после се завъртя на токовете си и излетя като стрела от стаята.

Детективът се отнесе към поведението им с пълно безразличие, после подаде ръка на Джесика.

— Благодаря за оказаната помощ, госпожице Уорд. Надявам се, че можем да разчитаме на вас утре, за да ни покажете къде е погребано тялото.

Тя кимна утвърдително. Търнър хвърли поглед и към Коул.

— Извинете ме за подозренията, господин Никълз. Нещо се заплете тази сутрин с вас.

— Благодаря.

— Видяхте ли се във вечерните новини?

Коул поклати отрицателно глава.

— Сега сте герой на цяла Америка. Повярвайте ми!

Коул се усмихна леко и погледна към Мария, която се запъти към него с протегнати пухкави ръце.

— О, Николо! — тя го прегърна през кръста, а Коул се наведе към нея. — Благодаря ти, Господи! Благодаря ти, Господи!

— Всичко ще се оправи, Мария. Само почакай. Ще видиш.

— Знам, че от моя страна е ужасно да казвам това, Ник, но се надявам да не видим повече никога тази госпожа Каванети.

— Може би ще ни провърви, cara mia — Коул я потупа нежно по гърба. — Ще я обвинят в съучастничество в убийство. Ако не я обвинят, очаква я друго обвинение — вече веднъж е била „госпожа“ и като такава се е омъжила за тате. Очаква я обвинение в двуженство.

Мария поклати глава и се издърпа от него. Сложи ръце на лицето си и се вгледа в него с поглед, изпълнен с обожание.

— Толкова съм щастлива, че се завърна у дома, Николо! Сега всичко ще бъде, както едно време.

— Надявам се. — Коул се обърна към Джесика и очите им се срещнаха над побелялата коса на Мария.

Коул почувства необичайно успокоение, като наблюдаваше потеглянето на полицейската кола, която отведе Изабела и Франк към участъка в града. Молеше се да не вижда повече злобната Изабела или поне не в дома на Каванети. След като я нямаше, може би и баща му ще има шанс да се възстанови. Коул въздъхна. Поне в една посока се подреждаше животът му.

Но един поглед към Джесика пропъди спокойствието. Тя стоеше до входната врата, изглеждаше по-изтощена от всеки друг път. Хубавата й кожа бе лишена от цвят, имаше кръгове под очите. Устните й бяха посинели. Страстно желаеше да я вземе в обятията си и с целувка да прогони тревогата от погледа й. След избухването му онзи ден не можеше да я вини, че се държи на разстояние.

— Джес — осмели се той, — изглеждаш отмаляла. Нека те заведа у дома.

— Добре — гласът й бе вял.

Коул взе палтата и те тръгнаха надолу по пътеката към бунгалото. Тя не продума нито дума. Просто крачеше към къщата с ръце в джобовете. Веднъж се спъна и Коул протегна ръка да я предпази да не падне. Използва случая като извинение, за да я прегърне през раменете. Тя се притисна към него.

Джесика не се възпротиви вероятно защото бе уморена да се възпротивява. Коул се усмихна накриво при тази мисъл и отвори вратата на бунгалото. Луси бе още там и ги посрещна на прага. Коул й разказа развитието на последните събития. Затвори вратата на стаята, докато Джесика сваляше палтото си, хвърляйки го с нехарактерно за нея поклащане върху стола.

— Седни, ще ти сваля обувките — каза Коул, изненадан от това, че тя веднага се отпусна на леглото.

— Благодаря ти, Коул — измърмори тя.

Развърза връзките и свали обувките.

— Ако легнеш, ще ти сваля и джинсите, Джес.

Предложението му бе невинно и бе прието така, обаче в момента, в който Джесика се отпусна, Коул почувства прилив на силно желание. Едва се овладя.

За щастие Джесика сложи ръка на очите си и не видя неговото изчервяване.

— Не знам от какво съм толкова уморена — прошепна тя.

— Травмата изтощава — отвърна той.

Коул се учудваше как успява да запази самообладание при допира с нея. Желаеше само да се люби с нея. Изпита това желание още когато танцува с нея при винарната на открито. То не го напускаше оттогава. А въздържанието го правеше още по-силно. Продължаваше да я гледа, опитваше се да реши какво трябва да направи, когато се размърда.

— Коул — извика тя, сякаш се питаше защо се бави.

Разкопча джинсите. Тя не помръдваше. Видя пъпа й и се възбуди силно. Трябваше да остави Луси да заведе Джесика в леглото и да я съблече. Бе луд, за да прави това.

С усилие дръпна джинсите надолу, опитвайки се да не обръща внимание на бедрата й, които се открояваха върху леглото. Зае се да сгъва джинсите в необичайно вързопче и ги остави на стола с палтото й. После се обърна с надеждата, че тя вече е под завивките.

Джесика се бе обърнала на една страна със свити колене. Бедрата й бяха дълги и слаби, млечнобели, колената и глезените — изящни и тънки като на танцьорка. Извивката на дантелите на бикините й причини силен прилив на кръв в слабините на Коул. Откъсна поглед от нея и се прокле за глупостта си. С ругатня издърпа кувертюрата на леглото изпод нея и нежно зави слабото й тяло. Тя се сгуши под тежките завивки и въздъхна.

— Лека нощ, Джесика — пожела той със стиснати зъби.

— Лека нощ, Коул. Благодаря.

— Няма нищо — той тръгна към вратата.

— Коул, а…?

— Да?

— Баща ти… — гласът й бе отпаднал и звучеше неясно. — Сега вече ще бъде в добри ръце.

— Само да не е много късно — отвърна той. — Довиждане, Джес.

 

 

Коул се измъкна от леглото при шума на далечни стъпки и слабо дрънчене на метал. Не бе надявал бойни доспехи през изминалите десет години, но сетивата му бяха изострени до крайност и можеше да различи, че някой се изкачваше по каменните стълби със запасана сабя.

Коул се пъхна в расото си, докато Джована сънливо се размърда в леглото, все още топло от любенето им. Прекарването на последните няколко нощи в обятията й беше божествено, прекрасно, достатъчно да го удовлетвори, дори ако трябваше да бъде прокуден в бъдещето в някакъв ад без нея.

Но Коул не разполагаше с време да размишлява върху бъдещето, защото вратата на кулата се затръшна и набит, нисък, як мъж нахълта в стаята с извадена сабя. Рондолфо ди Бриндизи се завърна в замъка без известие и в отвратително настроение.

— Джована! — излая графът.

Джована се изправи разтревожена, голите й гърди блестяха на фона на тъмната кожена завивка.

— Курва! — изкрещя Бриндизи.

Лявата ръка на Коул плачеше за сабя. Не чувстваше срам, че бе в леглото на Джована. Бриндизи не можеше да има никакви претенции към жена си от деня, в който я преби до смърт и остави да умре. Коул й върна живота. Сега тя бе негова. И бе предопределена от съдбата. И не искаше нищо, освен да убие този нерез, който бе пребил до смърт неговата Джована в истинския смисъл на думата.

— Как се осмелявате! — извика Джована, разпръсквайки коси в знак на пренебрежение. Очевидно и тя не се срамуваше от направеното.

— Покрий се, гнусна курво! — той й подхвърли стара дреха. — Оставям те само за месец и какво е първото нещо, което виждам. Прибираш в леглото един свещеник! Курва! — Вдигна ръка с надяната ръкавица, за да я удари.

— Спри! — изрева Коул.

— Ти! — Рондолфо се обърна към него. — Ти, монахо, ще умреш! Никой не се е подигравал с мене. Никой не е направил глупак от мене. Дори и божи човек.

Той се хвърли към Коул със сабята, хваната с две ръце. Коул отскочи настрани. Хвърли един стол пред Рондолфо, но Рондолфо го ритна. Очите му почервеняха от злоба. Жълтите, неравни зъби се оголиха.

— Умри заради твоя грях, ти отвратително копеле! — Рондолфо замахна отново, почти задявайки расото на Коул с върха на острието.

Коул се огледа за оръжие. Но нищо в стаята не можеше да бъде отговор на смъртоносното предимство, което имаше сабята. Грабна единствения предмет под ръка — капюшона. И го хвърли върху главата на Рондолфо. Преди да отметне дрехата от себе си, графът за момент се олюля. Това даде възможност на Коул да стовари вкопчените си е юмрук ръце върху ръката, държаща сабята, които нанесоха удар, чупещ кости. Рондолфо изви от болка и изпусна оръжието, което издрънча на каменния под.

— За Джована! — изрева Коул, налагайки с юмруци и тъпчейки лицето и корема на Рондолфо, докато той падна безчувствен, без сили да отговори на безмерната ярост на Коул.

— Козимо? — изпищя Джована. — Той има нож.

При извикването на това име Коул отклони вниманието си за секунда, погледна настрани. Достатъчно време, за да замахне Рондолфо с острието. Козимо изхриптя от болката, причинена от забиването на камата в рамото му, но не се предаде. Вместо това баронът нададе боен вик и с невероятна сила ритна Рондолфо и го запрати в ъгъла на стаята.

Израз на силна изненада се появи на лицето на Рондолфо. Той полетя във въздуха, удари се в стената и падна, прободен от собствения си нож. Застина, очите му се разшириха в ужас, като осъзна, че сам бе причина за собствената си смърт. После се отпусна на прегънатата си ръка и остана неподвижен.

Преди Козимо да се съвземе, Коул чу стъпки по стълбата към кулата. Братята по оръжие на Рондолфо напълниха помещението. Следваше ги старата жена; уплашени от лечителната сила на Коул.

— Ето го! Убиец! — пищеше тя. — Магьосник!

Коул я гледаше втренчено, без да обръща внимание на кървящото рамо, а отвратителното му белязано лице бе открито за всички.

— Граф Рондолфо е мъртъв! — извика един сержант, като извади сабята си от ножницата. — Хванете свещеника!

Останалите сграбчиха Коул за ръцете и го избутаха към вратата на помещението, докато Джована ставаше и повлече със себе си завивките.

— Козимо! — започна да пищи тя.

Той се бореше с тях, докато те го влачеха покрай нея. Напрегна се, за да я погледне през рамото си.

— Козимо! — нейните топазеножълти очи горяха от гняв.

— Ще се върна, Джована! — извика той. — Джована! Ще се върна да те взема.

 

 

Коул се събуди. Сърцето му биеше лудо. Лицето му бе плувнало в пот. Предпазливо пипна рамото си. Болеше го от положението, което бе заел в стола до леглото на баща си. Завъртя ръка напред и назад, за да прогони изтръпването. В мислите му се завъртяха сънищата. Бе сънувал Козимо Каванети. В съня си той бе Козимо Каванети. И даде обещание на една жена, която го обича, обещание, което се съмняваше, че Козимо на дванадесети век би могъл да спази.

Въпреки че в стаята бе топло, Коул потрепери. Може би нещата, които Джесика се опитваше да му каже, бяха верни. Може би Козимо наистина съществуваше някъде в ума му. Може би това, което той възприемаше като сънища, бяха истински събития, които се възпроизвеждаха в паметта му. Коул се намръщи и се размърда в стола. Мисълта, че бе вероятно да е наполовина монах от дванадесети век, дяволски го разстрои.

Погледна баща си, който спеше спокойно без всякакви транквиланти или приспивателни хапчета. А дали баща му също сънуваше Козимо Каванети? Дали това се опитваше да му обясни от толкова години, а тогава той мислеше единствено за футбол. Баща му се опитваше да говори за завещанието на Каванети вечерта, когато бе вечеринката по повод завършването на училище, опитваше се да насочи сина си към някакъв странен ритуал, но Коул се изсмя на такава глупост от старата родина. А сега, когато започваше да осъзнава корените на своя италиански произход, Коул откри, че завещанието не е нито забавно, нито глупаво.

Той се наведе над баща си и сложи ръка върху китката му.

— Тате, готов съм да те изслушам — заяви той внимателно. — Готов съм, когато ти пожелаеш.