Патриша Симпсън
Завещанието (8)

Глава 7

Коул се завъртя на пета и без да продума, излезе от салона. Грег го наблюдаваше с увиснала от изненада челюст. Луси извика след него. Очевидно знаеше, че по-добре е да го придружи, вместо да задава въпроси. Джесика последва примера й.

— Какво му става? — попита Майлз. Все още държеше в ръка бутилка с йоханесбургски ризлинг. — Защо се ядоса така?

Грег изпи на един дъх останалото „Шенан Блан“ в чашата си.

— Не знаете ли? Коул Никълз е роднина на собствениците на „Св. Бенедикт“.

— Така ли? Не знаех.

— Син е на Майкъл Каванети.

— Но името му…

— Сменил го е.

Майлз Дейвидсън се спря и се замисли. Погледът му се зарея в посоката, в която изчезна Коул. Стомахът на Джесика се сви. Много й се искаше Грег да не бе щедър и доброволно да дава информация. Коул навярно искаше да запази скрита истинската си самоличност от пресата. Опасенията й се удвоиха, когато чу, че Майлз моли госпожа Нелсън да ползва телефона. За какво друго, ако не заради Коул, Майлз изведнъж реши да говори по телефона.

— Извинете ме — каза Луси. — Ще се опитам да открия Коул и да го успокоя.

Джесика долови движение отвън. Видя през прозореца Коул да отива към паркинга и оттам по пътя към домакинските пристройки на Нелсънови. Крачеше бързо в сумрака, с ръце в джобовете. Вратовръзката му се вееше и удряше в рамото. Джесика се изненада, че след толкова много години би могъл така силно да се разстрои, защото винарната не произвежда вино, което заслужава награда. После си припомни, че в действителност не познава добре Коул. Може би в него имаше нещо повече от добрия външен вид, сила и голяма популярност. Може би притежаваше и друга скрита страна, рядко демонстрирана пред хората. Джесика почувства как у нея се надига съчувствие. Бе чувала, че хората крият тъмната страна от характера си. Но само бе чувала.

След излизането на Коул тя изгуби настроение за танци. Заедно с Грег се смесиха с гостите, разговарящи тихичко на групи из цялата къща. Луси не успя да намери Коул, а Джесика пък не й каза накъде тръгна. Джесика бе наясно, че Коул е доста разгневен и по-добре е да остане сам надалече от хората. Тя се присъедини към компанията на Майлз Дейвидсън, за да дегустира други вина. Майлз бе безкрайно възхитен да й бъде учител в това начинание.

Към единадесет часа Грег бе на косъм от абсолютното напиване, а виното го направи любвеобилен. Ръката му непрекъснато шареше по гърба на Джесика надолу към задните й части. Тя го отблъскваше непрекъснато и му даваше ясно да разбере, че не оценява неговите опипвания. По-късно той се наведе още по-близо и й направи предложение. Намекна да я заведе в жилището си в центъра на Сиатъл и да проверят до каква степен са се променили — външно и вътрешно.

Джесика отхвърли предложението с благодарности и напусна гостната. Отиде в кухнята да потърси чаша вода и да се спаси от ухажванията на Грег. Пристъпи леко през прага на кухнята и се изненада, като видя Коул подпрян на стената да пие кафе. Бе разхлабил вратовръзката, косата му бе в безпорядък от вятъра навън. Изглеждаше уморен и „пачите крака“ около очите му се подчертаваха от флуоресцентното осветление в кухнята.

Джесика спря по средата на стаята.

— Извинявай. Не исках да досаждам.

— Просто пия кафе.

— Имаш вид на човек, който не желае компания.

— Твоята компания не се брои — той отпи от кафето, хвърли й преценяващ поглед над ръба на чашата. Никога досега не бе я оглеждал така. Със сигурност поне когато бе на деветнадесет и умираше за подобен поглед. Червенина заля бузите й, докато се опитваше да извади чаша от шкафа.

— Предполагам, че трябва да го приема като комплимент — каза тя, като отвъртя кранчето на чешмата и си наля вода.

— Каквото имам наум, това казвам. Не се чувствам задължен да те забавлявам. Отегчавам се от забавления — той въздъхна. — Винаги да играеш на сцената. Понякога ми се иска да им кажа на всички да вървят на майната си.

— Много си търпелив. Повече, отколкото предполагах.

— Благодаря — той се усмихна. — Искаш ли чаша кафе? Това е „Старбъкс Крисмас Бленд“.

— Не. Благодаря, няма да мога да заспя, ако пия кафе по това време.

— Ти си като една малка жрица, нали?

— Какво искаш да кажеш? — Джесика вдигна чаша към устните си.

— Облеклото ти, никакъв алкохол, никакво кафе след седем, лягане в… колко… — той погледна часовника си — в девет. А? Допускам, че си станала въздържателка.

— На погрешен път си, господин Никълз — тя скръсти ръце. Между двата дълги бели пръста и палеца държеше високата чаша. — Понякога будувам цяла нощ.

— Ама наистина ли? — очите му отново заиграха подигравателно. Безизразното изражение изчезна. — Правиш ли така понякога?

— Е, хайде, господин Никълз. Една девойка трябва да има своите тайни.

— Девойка ли? Както виждам, Джесика, не си вече девойка.

Думите му я накараха да пламне. Огън обля лицето и гърдите й. Бузите й поруменяха, като се опитваше да се въздържи. Този мъж я отблъсна преди години. Няма намерение отново да се унижава пред него.

— По какво съдиш на какво приличам? — тя отпи от водата. — Не можеш да видиш чак толкова много под одеждите на жрица.

— Имам живо въображение — той остави чашата с кафето. — И мога да разгадавам по някоя мистерия от време на време.

— За каква мистерия говориш?

— За онова, което е под коприната — той се изправи и втренченият му поглед запълзя по тялото й. — Защо се чувстваш задължена да го криеш.

— Нищо не крия. Просто не обичам да ми е студено.

Той се изсмя подигравателно:

— Спомням си, че веднъж облече рокля, от която можеше да си докараш пневмония.

— Дрехи като онази е за юноши с гореща кръв и повече хормони, отколкото мозък в главата.

— Значи вече контролираш тези хормони, а?

— Надявам се, че да.

Начинът, по който отреагира, все пак я издаде, че лъже. От разговора с Коул я обливаха горещи и студени вълни, сърцето й биеше, щеше да се пръсне и изскочи от гърдите й. Молеше се да не открие физическия израз на реакцията й към него.

— О, недосегаемата Джесика Уорд. Същата стара Джесика. Бас държа, че ще се ожениш за ортодонтист и ще имаш две деца и котка.

— Не уцели съвсем.

— Е, тогава — куче.

— Много си далеч от истината, господин Никълз. — Сложи чашата си на масата. — Какво ще кажеш да се върнем при твоите запалянковци и да ми докажеш, че можеш да танцуваш. — „Откъде намери сили?“, се учуди тя на себе си.

— Аз мога да танцувам.

— Докажи го.

Той присви очи и се усмихна.

— Добре. Хайде — хвана я за лакът и я повлече навън от кухнята. В ъглите на устата му играеше усмивчица. Джесика крадешком го погледна. Бе развеселен. Накара го да се разсмее истински, от сърце и това й достави удоволствие.

Веднага щом отидоха на дансинга, оркестърът започна да свири бавна любовна мелодия. Джесика се поколеба. Но Коул само се усмихна, защото знаеше, че тя не очакваше да танцуват близо един до друг. Пое ръката й в лявата си и я придърпа близо до себе си с дясната.

Джесика впери очи в шията му, опитвайки да се овладее, тъй като тялото й се развълнува от докосването. Но това не помогна много, защото се хвана, че наблюдаваше как се движи адамовата ябълка в гърлото му. Разглеждаше внимателно острите очертания на челюстта му, лицето му, което трепкаше при ухото и си представяше какво би изпитала, ако докосне тази мощна челюст. Внимателно намести удобно ръката си върху широкото му рамо, достатъчно бавно, за да не възприеме изражението й погрешно. После остави пръстите си да опират до косата му около яката. Желаеше да пипне гъстата лъскава коса. Винаги я помнеше такава. Не се усети, че докато Коул й говори, тя затвори очи.

— Харесва ли ти музиката?

Долови удоволствие в гласа му. Отвори очи.

— В действителност — да.

— Забеляза ли — нито веднъж не те настъпих.

— Забелязах. Имаш напредък.

— А ти си като дърво, Джесика — той стисна ръката й. — Танцуването може да бъде удоволствие, ако се отпуснеш.

— Отпусната съм.

— Не, не си. Просто се отпусни — той я притисна по-близо до себе си. — Веднъж една жена ме научи как да се наслаждавам на танцуването. Просто се отпусни. Допри се близо до мене, така можем да чувстваме телата си едно до друго, когато се движим.

Той я притегли още по-близко. Нейните гърди опряха в неговите. Бедрото й се търкаше в неговото.

— Представи си, че сме свързани, че сме едно цяло.

Джесика преглътна, като се стараеше да не си въобразява повече от онова, което думите му биха могли да означават. Опитваше се да не обръща внимание на чувствата, които тялото му, притиснато до гърдите й и бедрата, събуждаше у нея.

— Не се стягай! — засмя се Коул. — Нека те поема. Просто ми се довери, Джесика.

Разбираше ли какво й говори? Джесика се опитваше да се отпусне, но близостта на тялото му не й позволяваше да се съсредоточи.

— Слушай музиката, Джес. Просто се наслаждавай.

Той се завъртя. Остави се и му даде възможност да я върти. Опита се да се отпусне. Опита се да се наслади на музиката. Но усещаше само как топлите му ръце обхващат студените й пръсти, дългите му пръсти, които са обгърнали гърба й, бедрото му до нейното.

Джесика затвори очи. Искаше да се пребори с желанието, което изпитваше към него. Не желаеше да му позволи отново да я пренесе в детството и да изстрада още веднъж всички онези мечти и жадувания. Вече не бе седемнадесетгодишна девственица, а той не бе двадесет и една годишен колежанин. И двамата бяха различни хора сега.

Ръката на Коул се задвижи нагоре по гърба й и той се наведе над ухото й. Дъхът му върху бузата й я накара да потръпне.

— Прекрасно се отпускаш, красиво — промърмори той.

Пребори се с вътрешния подтик да се стегне.

— Добра ученичка съм. Бързо схващам — отвърна тя.

Обърна лице към неговото. Бузите им се докоснаха за миг. Джесика изпита такава силна страст, че се отдръпна бързо. За късмет мелодията свърши точно в този момент.

Коул продължаваше да държи ръката й и не я пускаше да си тръгне.

— Още един танц, Джесика — очите му блестяха. — За практика.

Оркестърът започна да свири отново. Друга балада. Тя пое дълбоко въздух и пристъпи към него. Не бе сигурна дали ще съумее да издържи на още една мелодия, прилепнала плътно до него.

— Точно колкото трябва си висока — направи забележка Коул, като я притегли към себе си. — Не си представях, че си толкова висока.

— Никога не сме били толкова близко, за да разбереш.

— Да, наистина не сме били. — Той стисна ръката й. Джесика се остави да я поведе по дансинга.

След като свърши танцът, тръгнаха заедно. Посрещнаха ги Франк и Шон. Франк бе прегърнал Шон през раменете, когато Коул се приближи към тях, сякаш искаше да предпази жена си от брат си или пък нея да държи настрана. Джесика не бе сигурна. Лицето на Шон светеше, когато Коул й протегна ръка за поздрав. Сините й очи заблестяха, обхванаха тялото на Коул. Когато му заговори, наклони глава и го гледаше лукаво. Изведнъж Джесика съжали, че помогна на Шон да изглежда така добре.

Външно Шон остана студена, но все пак Джесика забеляза две румени петна под воалетката, която се спускаше над лицето на младата жена. Може би Шон бе изненадана от топлотата и магнетизма на Коул. А може би просто атлетичната му фигура й направи силно впечатление, както и мургавият му италиански външен вид.

— Чудех се дали някога изобщо ще мога да се запозная с известния по-голям брат на Франк — обяви тя високо, като задържа ръката си в ръката на Коул по-дълго от нужното.

— Заварен брат — поправи Франк.

Шон не обърна внимание на коментара на Франк.

— Ваша запалена поклонничка съм — каза тя. — Винаги, когато имам възможност, гледам мачовете на „Булз“.

— О, благодаря ви, госпожо Каванети.

— Шон, ако обичате.

— Шон — кимна той с глава. — Значи сте запалянковец, харесва ви играта, така ли?

— Е, много не разбирам от играта. Но обожавам да гледам как мъже в опънати, блестящи панталони и мощни рамене се мотаят по игрището — тя изхихика и се приближи по-близо до него. — Не знам какво има в облеклото на футболните играчи, което ги прави да изглеждат такива буци. Не си ли съгласна, Джесика?

— Никога не съм се замисляла.

— Наистина ли. А това е най-хубавото от играта.

— Значи харесвате мъже в униформа, а? — попита Коул. — Можете да поговорите с Франк и да го склоните да постъпи в морската пехота.

— О, Господи! — Франк обърна очи нагоре.

— Аз не мога да накарам Франк на един танц, та… — Шон се нацупи.

— Франк, не танцуваш ли? — укори го Коул. — Влачиш тази красива жена на едно тъпо бабешко гости и не си танцувал нито веднъж още?

— Мразя да танцувам — изръмжа Франк, заврял лице в чашата с вино.

— Тогава ми разрешете, Шон — Коул й подаде ръка.

Тя го хвана и позволи на Коул да надникне в дълбокото й деколте. Джесика почна да ревнува. Нещо толкова силно и странно стана с нея, че изахка.

— Извинявай — каза Франк. — Настъпих ли те?

— Не — отговори задъхано Джесика и се изчерви, защото усети, че въздишката е чута. Седеше до Франк и наблюдаваше как Шон и Коул се носят по дансинга. Шон очевидно се забавляваше, докато Коул й бъбреше нещо. Ясно бе, че не се налага да й дава съвет да се отпусне или пък да я учи как да се наслаждава на музиката. Джесика се съмняваше, дали Коул въобще трябва да учи Шон на нещо.

— Не е ли светец моят брат? — забеляза Франк. Гласът му бе отровен, пълен със сарказъм. — Не ти ли се иска просто да повърнеш.

Джесика погледна Франк. Очите му бяха пълни със злоба, устните изкривени от презрение. Той отпи още веднъж от виното и премигна. Джесика бе свикнала с различните етапи от напиването. Долови леко замъгляване в очите му. Задръжките му изчезваха постепенно и скритите чувства към Коул излизаха наяве.

Никога няма да пие! Понякога се плашеше от скритите си чувства. По-скоро би умряла, отколкото някой да ги узнае. След като виното позволяваше и на възпитания, благ, изискан Франк да прави грешки, не можеше да си представи какво ще бъде с нея. Не, наистина никога няма да си позволи да дегустира добре балансираното „Шенан Блан“ или каквито и да са други подобни напитки.

 

 

Около полунощ вечеринката започна да оредява. Франк, Грег и Луси седяха утихнали. Франк мълчеше и размишляваше, наблюдавайки как Шон флиртува с Коул. Най-после Джесика каза открито на Грег, че няма да танцува с него, ако продължава да й сумти във врата. Луси просто седеше в стол до коледната елха и гледаше щастлива искрящите светлинки и украшенията. Дегустира различни вина и не изплю нито една глътка през цялата вечер.

Франк взе палтото на Джесика и шала на Шон. Като подаваше шала на жена си, почти изгуби равновесие.

— Хайде, тръгваме, Шон — шумно изрече той. — До смърт ми писна.

— Не можем ли да останем още малко? — направи тя гримаса с уста към него, а после се усмихна на Коул. — Ох, толкова много се забавлявам.

— Можем да отидем някъде другаде и да пийнем нещо свястно.

Коул помогна на Джесика да облече палтото си.

— Франк, изглежда, че ти стига за тази вечер.

— О, я се разкарай — отвърна грубо Франк. — Аз си знам възможностите. И ти ми омръзна. Хайде, Шон — той сграбчи ръката й.

— Чао, Коул — махна Шон с ръка. — Джесика, тръгваш ли?

Джесика тръгна след нея, но Коул я докосна с ръката.

— Нека те откарам аз, Джес — каза той. — Франк е пийнал. Не искам да пътуваш с него.

— Да, добре, ако Луси… не…

— Разбира се, всичко е наред. Не се тревожи за това.

Франк се обърна и злобно погледна Джесика.

— Не съм пиян. Напълно съм в състояние да шофирам. Брат ми има комплекс за герой. Там е цялата работа.

— О, Франк — Шон потупа бузата му и му се изсмя в лицето. — Ревнуваш ли? Много си готин.

Франк стрелна злобно Шон. Досадата му сега се обърна срещу нея вместо Джесика.

— Франк, отивай си — настоя Джесика. — И двамата имате нужда да останете насаме. Нямам желание да ви придружавам.

— Точно така — Франк сложи ръка върху врата на Шон.

— Ще се видим по-късно.

Грег вдигна тост в чест на тръгването им с чаша в ръка, докато Коул отиде да вземе Луси.

— Джесика, сигурна ли си, че не искаш аз да те откарам у дома? — Грег изви вежди.

— Благодаря ти, Грег. Може би друг път.

— Ще намина утре и ще се видим, разбрано, нали?

— Разбира се. Само първо позвъни по телефона.

— Радвам се, че се срещаме отново, Коул — ръкува се с Коул. — С вас също, Луси.

Луси му се усмихна сънливо, увиснала на ръката на Коул, сякаш той бе единственото нещо, което я държеше на крака.

— Лека нощ, Грег — въздъхна тя. — Нали бе чудесна вечер.

Коул се изсмя и я поведе към вратата. Джесика вървеше подире им, по-близо до Луси, за да й помага при слизането по стълбите. Като стигнаха до паркинга, изскочиха двама мъже.

— Можем ли да ви снимаме, господин Никълз? — попита единият.

Преди Коул да успее да отговори, блесна светкавица и ги заслепи.

— По дяволите! — изпсува Коул, като закри очите си.

— Господин Никълз, вярно ли е, че сте син на Майкъл Каванети, собственика на винарската изба „Св. Бенедикт“?

Коул повлече Луси покрай репортерите. Устата му бе свита в мрачна гримаса.

— Господин Никълз. Вярно ли е, че сте сменили името си, за да прикриете италианския си произход?

Джесика се огледа. Къде бе Майлз Дейвидсън? Искаше й се да го ритне. Сигурно той извика тези репортери и устрои засада, за да хванат Коул, когато излиза от вечеринката.

Още една светкавица освети лицата им.

— Господин Никълз, вярно ли е, че сте тук, за да поемете управлението на избата?

В този момент Франк, преплитайки крака, се приближи към тях.

— Не. Не за това е тук.

Той изтръгна микрофона от ръцете на репортера.

— Коул Никълз няма никакви права върху „Св. Бенедикт“. Няма законно основание да има претенции.

— Истина ли е, че Майкъл Каванети го е лишил от наследство преди тринадесет години?

— Да. Брат ми взе решение да напусне „Св. Бенедикт“ преди много време. И никой, а особено пък той — Франк посочи с пръст към Коул — няма право да си навира носа в семейните ни работи. Или пък да се занимава с жена ми.

Репортерът направи гримаса, когато Франк произнесе последните думи, и дръпна микрофона.

Франк се олюля към Коул.

— Мислиш си, че си толкова велик, че можеш да имаш всичко, което си пожелаеш, просто ей така, нали?

Коул гледаше втренчено природения си брат, но не отговори. Видеокамерата, прикрепена на рамото на репортера, бръмчеше. Всичко се документираше.

— Е, разбра ли, няма да вземеш „Св. Бенедикт“ — той заби пръст в гърдите на Коул. — Нали ме чуваш? Няма значение колко много пари имаш, няма значение колко много почитатели тичат подире ти. Няма да получиш „Св. Бенедикт“.

— Франк, замълчи!

— Върви по дяволите! — Франк замахна към Коул.

Репортерите отскочиха назад. Джесика подхвана Луси, която се олюля и полетя към нея.

Коул предотврати удара на Франк, но не отвърна. Франк се хвърли върху Коул. Коул го прихвана през тялото и го отлепи от земята. Силата му ядоса Франк още повече.

— Дявол да го вземе! — лицето му се изкриви от злоба. Приготви се за нов удар. В този момент Шон протегна ръка към него.

— Франк! — извика тя. — Хайде! Сладурче! Той не може да притежава винарната. Той си го знае.

— Да, ама му се иска да си мисли, че ще я наследи.

Остави Шон да оправи сакото му.

— Е, не те искаме тук. Да ти се не види макар. Футболен герой! Махай се! Не те искаме. Разбра ли?

Джесика погледна бързо Коул. Възхищаваше му се, че не отговори на удара, нанесен от по-малкия му брат. За него бе лесно да го направи. Особено когато думите на Франк бяха изпълнени с такава омраза и злоба. Много самоконтрол бе нужен, за да устои човек и да приеме тези обидни думи.

Но все пак усилията на Коул да си наложи самоконтрол оказаха своето. Изведнъж очите му заискряха странно. За ужас на Джесика краката му се огънаха. Без да пророни дума, тежко се строполи на земята.

— Коул! — изпищя Джесика.

Луси сложи ръце на уста и замря. Очите й се разшириха.

Джесика се свлече на колене до главата на Коул. Той бе в безсъзнание. Тя неистово го тупаше по бузата.

— Коул! — настояваше. — Събуди се! Добре ли си? Коул!