Патриша Симпсън
Завещанието (22)

Глава 21

Коул се съгласи да даде интервю, но не бе удовлетворен. След като репортерът напусна къщата, застана под душа и остави Джесика в компанията на Луси.

— Какво му става? — попита Луси, кимвайки в посока на спалнята.

— Мисля, че ми е сърдит — отвърна Джесика и взе якето си. — Аз му натрапих онзи журналист.

— О, Коул понякога е такова магаре! Изглежда, този репортер е най-големият му поклонник. Как може да му отказва?

— Коул не се доверява на журналистите — Джесика тръгна към вратата. — Не мога да кажа, че го виня за това.

Остатъкът от деня Джесика прекара в града. Избра коледна елха и се опитваше да измисли как да убеди Коул, че бе права за интервюто. Върна се обратно в бунгалото с колата рано вечерта. Валеше по-силно сняг. Навярно все пак Коледата ще бъде бяла, необичайно събитие за този район.

Подпря елхата до една колона на верандата и влезе вътре. От кабинета долитаха гласове. Тръгна към хола, чудейки се кой ги бе навестил. Баща й седеше зад бюрото с голяма чаша шотландско уиски в ръка. Луси стоеше в средата на стаята и четеше редове от новата му пиеса. Джесика се оттегли, без да я видят, леко разочарована, че баща й — макар и очевидно трезвен — продължаваше да попийва.

Реши да внесе коледното дърво, но като се наведе да го вдигне, погледът й премина от поляната към къщата за гости. Никакви лампи не светеха, а колата на Коул я нямаше. Сърцето й се сви. Къде бе той. Искаше й се да поговори с него, да заглади недоразуменията, но той бе толкова луда глава и сигурно щеше да шофира през нощта прекалено бързо по хлъзгавите пътища.

Повече от всичко Джесика искаше да изясни отношенията с него. Желаеше да му каже, че го обича, без да обръща внимание на избухливия му характер, на неприятностите в кариерата или годините, в които отсъстваше. Но как можеше да зачекне темата, след като й се сърдеше.

Джесика се загледа в белия бор, който бе купила. Защо й трябваше да се занимава с това дърво? Кой го е еня? Нямаше усещането, че ще посреща Коледа, а и баща й нямаше да разграничи Коледа, от който и да е друг ден, докато продължаваше с алкохола.

Въздъхна и пъхна ръце в джобовете на палтото си. Изпита нужда да разговаря с някого, но Коул не бе у дома, а това означаваше, че Козимо също няма да бъде на нейно разположение. Джесика реши да отиде в параклиса. Може би няколко минути размисъл ще успокоят нервите й.

Тихо се вмъкна в малката сграда. Не бе католичка и не спазваше ритуалите, които Мария извършваше, преди да влезе в светилището, и все пак параклисът й даваше чувството на душевен мир, от който се нуждаеше.

Джесика седна на първия ред и вдигна поглед към мръсното стъкло на прозореца. Приличаше на черен правоъгълник. После очите й тръгнаха бавно по образа на страдащия Христос на кръста. Съзерцаваше красивата дървена статуя, докато мислите й се отнесоха далеч от проблемите. Накрая нейният поглед се спря върху мощехранителницата, където расото и молитвената броеница на Николо Каванети бяха съхранявани в ковчеже. Джесика подскочи разтревожена. Расото бе изчезнало.

Кой го е взел? Коул ли? Защо ще трябва сега да се дегизира? Нима отново ще се опита да измъкне баща си от къщата? Толкова бе разстроен, че би могъл да свърши някоя глупост. Тя знаеше, че трябва да го възпре.

Джесика изтича към вратата и излезе на пътеката. Видя следи в снега, които провалиха теорията за похищението. Следите не водеха към къщата на Каванети, а надолу към къщата за гости и оттам към лозята. Джесика проследи утъпкания сняг, обзета от любопитство, и не се замисляше за своята безопасност. В крайна сметка убиецът бе заловен и вече нямаше от какво да се страхува.

Докато се спускаше надолу по хълма към лозята, видя една забулена фигура да пресича моста над Семиш Слау. Защо Коул ще ходи в тресавището? Джесика ускори крачки, газеше в тънкия мокър сняг, пръскаше се, но не изпускаше от опитното си око фигурата пред себе си.

Излезе от главната пътека за тичане и тръгна по една по-малко използвана, която я потопи в мрака на блатото. Баща й никога не разрешаваше да играе в мочурището, когато бе дете, заради ямите и плаващите пясъци. Поне луната бе изгряла и тя виждаше къде стъпва. Джесика внимателно подбираше пътя си през дъбрава от крехки елши и къпинови храсти. Клонки се закачаха по якето й, а над главата й се стичаха струйки вода. Въздухът бе тежък и застоял от миризмата на гниещи листа и влажна земя.

Фигурата бе само на няколко ярда от нея. Джесика наблюдаваше как зави към езерото вляво. Въпреки че бе почти сигурна, че това е Коул, реши да остане незабелязана и да не издава никакъв звук, да остави тази любопитна драма да се развие сама. Безшумно и бавно се прислони до огромна върба и наблюдаваше.

— О, господи! — чу го да ругае.

След това започна да крачи нагоре-надолу покрай брега на езерото, да ругае и въздиша, леко възбуден. Страхът стисна гърлото й. Джесика установи, че не бе гласът на Коул. А ако не бе Коул, кого следеше тя?

Изведнъж фигурата престана да крачи. Дали я видя? Джесика замръзна на мястото си, като не се осмеляваше да помръдне или диша. После мъжът бръкна в един храст и извади един изкривен върбов клон. Занесе го до водата и започна да бърка с него и да се опитва да захване нещо.

Джесика се въртеше около дънера и се опитваше да намери по-добра гледна точка. Без да иска, стъпи в една дупка в основата на дънера. Кракът й потъна в гнилия корен. Силно пропукване отекна и разкъса нощната тишина.

Загърнатата в мантия фигура се завъртя и продължи да държи клона. За секунда се изправиха лице в лице. После Джесика издърпа крака си и тръгна, олюлявайки се по хлъзгавата криволичеща пътека. Чу някой да тича. Ускори бягането, страхът й даде сила. Но не достатъчно. Преди да стигне до реката, някой я препъна и повали на земята.

Джесика се бореше неистово, за да се отскубне от ръцете, здраво стиснали китките й, и от коленете, забодени в бедрата й. Тя се извиваше и гърчеше, но мъжът я притисна още по-силно. Дишаше тежко и я гледаше втренчено, все едно че решаваше какво да направи с нея. Не можеше да види лицето, засенчено от качулката, но разпозна одеколона, който се разнасяше около нея, подсилен от гонитбата и тежката вълнена одежда, която носеше.

— Франк! — ахна тя.

— Трябваше да ме проследиш, а? — изръмжа той. — Винаги си пъхаш носа в работите на Каванети!

Още по-силно изви китките й. Джесика потръпна от болка.

— Мислех, че ти…

— Не съм имал намерение да я убивам, но кой ще повярва? Трябва да направя нещо!

Джесика го наблюдаваше вцепенена. Нима Франк бе убил някого? Не можеше да повярва. После си спомни обувката, която намери в блатото. Обувката на Шон. Дали Франк наистина бе убил Шон и бе завлякъл тялото й в блатото? Ако това е така, какво ли ще й направи сега на нея, се питаше Джесика.

— Франк, не видях…

— Затвори си устата. Остави ме да помисля.

Той скочи и я дръпна да стане, като държеше дясната й ръка извита зад гърба й. Всяко неочаквано движение й причиняваше болка в рамото и лакътя.

— Боли ме, Франк — дишаше тежко.

Той я блъсна.

Тя не можеше да повярва, че наистина ще й стори нещо лошо. Но хватката му не се отпускаше, изглеждаше обезумял. Бе изгубил контрол над себе си.

Насила я поведе по моста и нагоре по пътеката към скалите, като я ругаеше, когато тя се подхлъзваше и опитваше да го вразуми. Когато стигнаха горите горе на Мос Клиф, бе истински уплашена. Франк имаше определени планове спрямо нея. Дали ще я хвърли от скалата? Започна да се тегли.

— Хайде, Джесика, стига номера! — изръмжа той, като я дръпна за ръката.

Тя потисна нов пристъп на болка и се опита да обмисли план за бягство. Някак си трябва да се избави от Франк, защото няма кой да й помогне в това пусто място. Джесика се опита да не заплаче. Плачът нямаше да помогне. Трябваше да запази разума и самообладанието си.

Франк я влачеше към натрупаните обли камъни, които бележеха входа, който водеше надолу към пещерата. Вървеше първи, дърпаше я, а тя се съпротивяваше.

— Ще те хвърля долу в тази дупка, Джесика, ако направиш същото още веднъж. — Той сграбчи ръката й и тя се изненада от силата, която се криеше в тези слаби пръсти.

— Франк, пусни ме. Не съм заплаха за тебе.

— Разбира се, ти си само великденско зайче.

Нервният му смях отекна надолу по коридора на пещерата и се върна обратно. Наподобяваше налудничаво кикотене, което накара Джесика да настръхне.

Когато стигнаха до дъното, Франк се препъна в тъмното. Джесика падна, като се опря на ръце и колене в мокър пясък. Франк я ритна в стомаха, а после заби коляно в гърба й, за да й попречи да се движи. Джесика го погледна, бузата й бе заровена в зърнестия студен пясък.

— Не ме измъчвай, Франк. Това няма да ти помогне.

— Не знам какво да правя с тебе — отвърна грубо той. — Но знам какво би трябвало да направя. Трябва да изравня резултата.

— Какъв резултат?

— Ник преспа с жена ми. Аз пък — с тебе.

Джесика замръзна. И в най-обърканите си мечти никога не бе помислила, че Франк ще я изнасили.

— Коул не е спал с Шон.

— Не, спал е — още по-силно я удари в гърба. — Хванах я, когато се измъкваше снощи от стаята на Коул.

— Аз също я видях. Но Коул спеше през цялото време. Не можа да се събуди.

— И ти очакваш ли, че ще ти повярвам? Какво си мислиш, че съм малоумен ли?

Неочаквано натискът на коляното му отслабна. Чу, че рови из дрехите си, след това чу прещракването на катарамата на колана. Тя се стегна, готова да се изтъркаля от него при първа възможност. Той трябваше да свали наметалото, да разкопчае панталоните, докато вършеше това, можеше да намери начин да избяга. Той изви ръцете на Джесика и ги върза с кожения колан.

— Франк… — гласът й затрепери.

— Не се тревожи — накара я да седне и да се облегне на една скала. — Никога не си била по мой вкус, Джесика.

Джесика въздъхна с облекчение. Може би просто ще я остави в пещерата и ще избяга, за да се спаси, може би ще отиде в Канада, за да изчезне от хорските очи. Това бе по-правдоподобно, отколкото да изнасили или убие някого хладнокръвно.

Пристъпи и уви въжения колан от расото на монаха около тялото й, после го завърза за скалата.

— Успех, Джесика — каза Франк, разхождайки се пред нея.

На Джесика й прилоша, като се сети, че при прилив входът на брега на пещерата оставаше под водата. Пясъкът, върху който седеше, бе мокър, а облите камъни зад нея бяха покрити с остри гроздове миди и ракообразни животни, създания, които, за да живеят, се нуждаеха от вода. Тя бе привързана към скалата и под нивото на прилива. А приливът наближаваше.

— Франк, не прави това! Не ме оставяй тук, Франк. Моля те, Франк.

— Нямам избор — той крачеше покрай проснатите й крака. — Ти знаеш какво съм извършил. Видя къде отивах.

— Няма да кажа. Честна дума, Франк.

Няколко пръста вода напълниха ботушите й. Джесика сви колене нагоре. Приливът се надигаше бързо.

— Ако не беше толкова високомерна, нямаше сега да си тук. Помисли си за това.

Джесика преглътна. Чудеше се колко време е нужно, за да я залее водата. Преди да се удави, сигурно ще страда от хипотермия. Водата бе леденостудена. Дръпна въжето, като се мъчеше да го скъса. Но то бе здраво.

— Франк, ще ти дам собствеността. Ще се подпиша в твоя полза… само ме развържи.

— Всичко отпада вече, Джесика. Няма значение. Не разбираш ли? Дори да притежавам лозята, вече нищо няма да ми помогне.

Водата нахлу около скалата, започна да мокри дъното на панталоните й. Тя потръпна. Носът й бе замръзнал. Чу Франк, че си отива, като я оставя да умре в тази забравена от Бога пещера.

— Козимо! — прошепна тя уплашено като молитва! — Козимо! Помогни ми!

Помогни ми! Помогни ми! Помогни ми!

Гласът й отекна в мрака. Водата се плискаше в краката й. Джесика се опита още веднъж да се освободи от въжето, но само издраска ръцете си в изпъкналите части на ракообразните.

Изведнъж мъждукаща светлина привлече вниманието й. Джесика се размърда и надигна да погледне към входа. Смътно блещукане освети коридора. Напрегна се, за да види. Дърпаше въжето, докато я заболяха мускулите. Франк стоеше прикован между стълбите и облия камък, на който бе подпряна. Качулката му падна.

Светлината стана по-ярка. Екотът от приближаващи се стъпки ставаше по-висок. Франк залитна назад. Знаеше, че пътят му за бягство бе блокиран от този, който слизаше по стълбите. След това при отвора на пещерата се материализира едно очертание, висока фигура в черно расо. Козимо!

Джесика извика от радост, като го видя.

Той пристъпи с горящ факел в ръка. При всяка направена крачка от Козимо, Франк отстъпваше назад, докато накрая застана до ръба на водата редом с Джесика.

— Кой сте вие? — запелтечи той от страх.

— Аз съм пазителят.

Мощният глас на Козимо прокънтя в пещерата, това придаде на внушителната му, висока, широкоплещеста фигура още повече сила. Факелът хвърляше светлина тук-там по черното му расо. На Джесика й се стори, че вижда блясъка на око навътре под сянката на качулката.

— А ти, който оскверняваш това свещено наметало, ще гориш в ада.

— Ти ли си, Ник? — устните на Франк се разтеглиха в страшна гримаса. — Хайде. Стига с твоите игрички.

— Не съм Николо. И това не е игра — Козимо се приближи. — Аз съм Козимо Каванети.

— К-К-Козимо Каванети ли? — Франк се обърна към входа на пещерата, сякаш искаше да прецени шансовете да се хвърли към брега. Приливът почти закри отвора. Гледаше обезумял монаха пред себе си.

Джесика се извиваше завързана.

— Той уби Шон. Тялото й е в тресавището.

— Нямах намерение. Не исках — умоляваше Франк с протегнати ръце. Дланите му се тресяха. — Бе нещастен случай. Не исках.

— Възнамеряваше да убиеш и Джесика, нали?

— Да. Не. Искам да кажа. Трябваше да…

— Мълчи!

Франк се сви пред гърмящата заповед.

— Развържи я!

— Разбира се. Веднага — Франк се забърза със завързаното на възел въже, после свали и колана. Джесика изпълзя, изправи се и се отърси от водата, изтича на сухото парче земя до Козимо.

— Слушай, Ник. Нямах намерение да я оставя…

— Млъкни! — Козимо направи стъпка надолу по склона. — Ти страхливецо, долен човечец. Заслужаваш да умреш от смъртта, която бе определил за Джесика.

— Не, моля… недейте…

— Уморен съм от убийства. Убийствата не доставят удоволствие, нали, Франк?

— Хайде, Ник. Захвърли тази игра на монах. Аз се предавам. Просто се откажи.

— Мислиш, че съм Николо ли? Уверявам те, че не съм — той сложи ръка върху качулката си. — Виждаш ли?

Козимо дръпна назад вълнените гънки. Джесика, застанала зад него, видя само буйна черна коса. Но Франк видя в пълен анфас лицето на Козимо Каванети.

— Господи! — Франк се задушаваше. Джесика видя как лицето му стана безцветно, преди да се свлече на земята. Козимо отново намести качулката и погледна Франк, който лежеше на земята с обувки във водата.

— Безгръбначен мръсник! — измърмори той. После се обърна към Джесика, като поставяше факлата върху камъка, към който бе привързана. — Добре ли си, Джесика?

— О, Козимо? — Джесика излезе от унеса и се хвърли в обятията му. Прегърна го бурно, зарови лице в диплите на качулката. Почувства го здрав и топъл, бастион на сигурността. Ръцете му я обхванаха в здрава прегръдка. Едната ръка потъна в косата й и започна да опипва черепа й, за да се увери, че няма рани. Тя се долепи до него с ръце около тялото му, дланите й върху раменете му. Усещаше дълбокото му дишане.

— Джесика! — ръката му се плъзна надолу по врата й. Топлината обля цялото й тяло. Това могъщо и нежно същество току-що я спаси, отговори на отчаяната й молитва, а сега я притиска в прегръдките си с жаждата и желанието на смъртен. Джесика искаше да го целуне. Искаше да се надигне, да хване лицето му и да го целува. Но този вътрешен подтик я смути. Изпитва същото желание към Коул. Как бе възможно да изпитва едно и също към двама мъже? Отдръпна се, като плъзна ръце по тялото му.

— Мокра си — започна Козимо. Гласът му бе хрипкав от вълнение. — Трябва да се върнем.

— Да.

— Вземи факела. Ще вървя след тебе с Франко.

— Какво ще направиш с него? — попита тя. Опита се да пропъди мислите и чувствата, които изпита, докато бе в обятията му.

— Не се тревожи за Франко. Ще се погрижа за него. Трябва да повикаш представител на властта.

Козимо завърза краката на Франк с колана, а ръцете — с въжето. После го преметна през рамото си, като че ли не бе по-тежък от чувал с брашно.

— Джесика, побързай. Мокра си. А е студено.

 

 

Козимо остави Джесика на верандата на бунгалото. Ръцете й трепереха толкова силно, че едва уцели с ключа вратата, а челюстта я болеше, защото се опитваше да не трака със зъби. Промъкна се през коридора, като с мъка пристъпваше със замръзналите си стъпала.

Луси я видя и нададе слаб вик.

— Джесика! Какво се е случило!

— Повикай полицията, Луси! Попитай за детектив Търнър. Кажи му веднага да дойде тук — толкова й бе студено, че думите й се размазваха.

Луси я хвана за ръка.

— Премръзнала си! Къде беше?

— На Мос Клиф с Франк. Той се е побъркал, Луси.

— Нарани ли те?

— Не, само извикай полицията.

— Първо трябва да съблечеш тези мокри дрехи.

Луси я повлече към банята. Джесика припадна върху тоалетната чиния от изтощение.

— Мога сама да се оправя — запротестира слабо тя. — Само позвъни.

— Добре, добре. Но не е лошо да вземеш гореща вана. Веднага. Още сега.

Луси завъртя кранчето и пусна водата да пълни ваната, в това време отиде в кухнята за телефона.

Известно време Джесика гледаше водата, без да откъсва поглед, и си спомни как морето нахлуваше в пещерата. Отново я побиха тръпки. Свали обувката си, без да я развързва. Остави я да падне с трясък. През това време започна да сваля и другата. После вкочанясалите й ръце се заеха с прогизналите чорапи.

Луси почука на вратата на банята.

— Джесика! Говорих с детектив Търнър. Идва веднага.

— Добре. Благодаря.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не. Ще се оправя, Луси. Благодаря.

— Отивам да повикам Коул. Той ще иска да чуе какво се е случило. Ще се върна веднага.

Джесика я остави да върви, въпреки че бе напълно сигурна, че където и да бе Коул, Луси няма да успее да го събуди. Свали и последните дрехи и стъпи във ваната.

Най-напред горещата вода попари пръстите на краката й, но постепенно болката й поутихна и тя седна, протягайки крака. Пое дълбоко въздух и се облегна на ваната, наслаждавайки се на благословената топлина. Затвори очи.

Няколко минути по-късно чу входната врата да се затръшва; гласа на Коул, който искаше да разбере къде е тя. Джесика се изправи. Бе изненадана, че той дойде в къщата.

— Коул! — опитваше се да го спре Луси пред вратата. — Не можеш да влезеш. Тя е във ваната.

Джесика хвана един пешкир от закачалката, в случай че Коул се озовеше вътре. Но изглежда, че Луси го спря.

— Добре ли си, Джес? — попита Коул.

— Много по-добре. Оправям се.

— Добре, ще приготвя нещо горещо за пиене.

Джесика свърши набързо с банята, изсуши се и взе хавлията си от закачалката на вратата. Завърза косата си небрежно на кок. Погледна се в огледалото и се усмихна на бледото отражение. Случката с Франк я бе изсмукала. И в същото време разбираше, че по чудо е жива. Закачи пешкира и излезе.

Коул чу, че вратата на банята се отваря, и застана в коридора. Тя се появи.

— Джес — възкликна той. — Какво се е случило?

— Франк е убил Шон — отговори тя, поемайки чашата с кафе от ръцете му. — Превъртял е, Коул. Минал е всички граници. Искаше да убие и мене.

— Какво?

— Но Козимо ме спаси — тя отпи от кафето.

Веждите на Коул се събраха при тези нейни думи и започна да изучава внимателно лицето й.

— Козимо те е спасил?

— Да — тя го гледаше упорито. — Коул, трябва да разкажа за връзката, която съществува между тебе и Козимо.

— Почакай, Джесика — той я хвана за ръката. — Сигурна ли си? Добре ли си? Падна ли? Главата ли си удари?

— Казвам ти, че Козимо бе там. Бе толкова истински, от плът и кръв, както и ти, и аз, Коул. Той спаси живота ми — тя направи крачка назад. — Ако искаш, не приемай истината. Няма нужда да вярваш.

— Само че точно…

— Забрави за това! — тя се отдръпна от него и едва не разля кафето. Побягна надолу по стълбите. Бе ядосана на Коул, задето не й вярва. Ако не можеше да приеме съществуването на Козимо, никога няма да се освободи от помраченията на съзнанието си.

Коул я последва в нейната стая. Затвори вратата и се обърна с гръб, докато тя се обличаше.

— Джес, съжалявам, че много не ти вярвам за привидението на монаха.

— Той не е привидение. Той е част от твоето наследство, Коул. Той е бащата, дал живот на родословието на Каванети. И сега е тук, защото не може да остави традицията да умре.

Тя облече спортна фланела и чифт дебели чорапи.

— Коул, ти ще продължиш да губиш съзнание, ако не приемеш определената ти роля. Твоята роля е да бъдеш Каванети.

— Защо?

— Защото лозята се нуждаят от пазител. И ако ти не си тук да изпълняваш това задължение, тогава Козимо ще поеме този дълг. Той излиза от твоята памет. Коул, той се изявява, когато ти спиш или си в безсъзнание.

— Излиза от паметта ми, когато спя ли? — Коул започна нервно да се разхожда покрай нея. — Какви са тези глупости?

Джесика, във фланелка и по чорапи, без да забелязва, че не е обула джинсите си, го гледаше свирепо. Неговият упорит отказ да повярва я вбеси.

— Ако е плод само на моето въображение, защо не се събуди снощи, когато влязох в стаята ги?

— Влизала си в стаята ми?

— Да, ти спеше. Не можах изобщо да те събудя. Разтърсих те, виках името ти. Ти бе в пълна забрава, въобще не ме чу.

Тя обу джинсите, доволна, че поне го накара да повярва.

— Козимо и аз стояхме край леглото ти и разговаряхме, но ти спеше и нищо не те разтревожи.

Коул прокара пръсти през косата си. Погледна я объркан.

— Козимо твърди, че вие — фамилията Каванети — имате колективна памет, че можете да си спомняте всеки свой праотец в най-живи и ярки подробности. Не си ли спомняш нещо за миналото, Коул?

— Нищо — сви той рамене. — Просто когато изпадам в безсъзнание, имам налудничави сънища.

— Какви сънища?

— О, някакви сънища, в които аз съм някакъв рицар. Кръстоносец. Че съм някакъв… — той спря да говори и погледна странния израз в потъмнелите очи на Джесика.

— Какво, Коул?

Той отново прокара пръсти през косата.

— Някакъв монах.

— Това е Козимо. Значи все пак го помниш.

— Никога не съм бил наричан Козимо в сънищата си.

— Как изглежда този твой монах?

— Ами, едър. Прилича на мене. Така мисля. Има нещо не както трябва на лицето му. Ужасни белези от изгаряне.

— Да! — извика Джесика развълнувана.

— И нещо става, има някаква връзка с една графиня… красива чернокоса жена, която… — Коул пак престана да говори. Загледа се в Джесика. — По дяволите, Джесика. Графинята — чак сега разбирам — Джована прилича на тебе.

— Джована ли? Името й Джована ли е?

— Да. Казва се Джована ди Монталчино — Коул се отпусна на леглото. Хвана с ръце главата си. — Какво става, Джесика? Какво става с нас? Защо във всичко фигурираш и ти?

Джесика изпита непреодолимо желание да сложи ръка на рамото му, но не желаеше да получи още един отказ.

— Всичко е свързано с реката на времето, Коул, пътеките на живота, които се пресичат не един път.

— Какво по дяволите трябва да означава това.

В този момент на входната врата се позвъни.

— Вероятно е полицията — каза Джесика. — Хайде, Коул. Ще си поговорим по-късно.

— Обещаваш, нали? Искам да знам всичко, което този Козимо ти е казал.

Преди да успее да отговори, някой започна да тропа на вратата на стаята.

— Хей, вие там, двамата — извика Луси. — Детектив Търнър пристигна.