Патриша Симпсън
Завещанието (12)

Глава 11

Джесика все още бе ядосана, когато се зае с ръкописа на баща си, който лежеше на бюрото и кабинета. Непрекъснато мислеше за разговора е Коул. Цялото й тяло се тресеше от гняв. Нямаше право да има претенции към нея, а тя нямаше намерение да се подчинява на неговото его. През цялото време й се искаше да плаче и затова прелистваше сметки, подреждаше квитанции, насилваше се да работи. Какво й ставаше наистина?

Наближи време за вечеря. Видя баща си да минава покрай кабинета с прожекционен апарат. Настръхна.

— Къде отиваш? — попита Джесика, като отмести стола назад.

— Ще намина към вилата за гости. Коул е зает е делови разговори по телефона, а бедната Луси скучае. Реших да занеса и да й покажа филма по моята пиеса.

Джесика не можа да повярва, че баща й бе трезвен. Дори бе сресал косата си и сложил чиста риза. Тя стана.

— Тате, Луси може да не иска да гледа стари пиеси.

— Иска. Тя ме помоли да я занеса.

— Там ли беше цял следобед?

— Ами, не целия… помагах им да намерят някои работи, да ги подредят и да се очистят от разни вехтории. После Луси пожела да разгледа албумите с изрезки от вестниците. Пихме кафе. Абе, нали разбираш.

Джесика се поколеба. От години не бе виждала баща си така оживен. Бе щастлива, че излиза, та дори и до съседите. Надяваше се, че няма да отегчава Луси или пък да стане смешен.

— Добре, татко, ще се видим по-късно.

Той тръгна и тя чу външната врата да хлопва. Отпусна се отново на стола и се загледа в пустия коридор, потупвайки с върха на молива по бюрото.

Преди да подхване отново работата си, реши да стане и пусне щорите на къщата. Навън бе катранено черна нощ и никак не й се искаше да я наблюдават през осветените прозорци. Наля си чаша чай. Най-сетне бе готова да се залови с доклада.

Като прекосяваше коридора към кабинета обаче, тя се уплаши до смърт от монаха, изправен до бюрото. Обърна се. В ръката си държеше един от нейните справочници.

— Добър вечер, госпожице Уорд.

Как ли е влязъл в къщата? Да не би баща й да е пропуснал да заключи вратата? Джесика прогони изненадата и първоначалния си страх и влезе в кабинета.

— Добър вечер, братко Козимо.

— Книгата е изключително интересна. Действителни ли са снимките на повърхността на Марс?

— Да — тя се усмихна и постави чая на бюрото. — Направени са от неуправляем космически кораб, наречен „Галилей“. Той документира голяма част от нашата слънчева система.

— Интересуваш ли се от планети?

— Да, защо? Аз съм астроном, братко Козимо.

— Ти? — протегна глава напред. — Жена?

— Разбира се.

Брат Козимо остави настрана книгата и взе друга.

— Май имаш много книги за изкуство. Красиви книги, госпожице Уорд.

— Да, някои от тези томове са доста ценни.

Тя извади една книга с кожена подвързия за гръцко-римското изкуство.

— Събирала съм ги е години. Мисля, че ще ми помогнат да открия кометата, която търся.

— Asler kometes — така я наричат гърците — добави Козимо. — Космати звезди — така се превежда.

Джесика го погледна, изненадана от обширните му познания.

— А, да, така е.

Опита да улови някаква черта от лицето му, но не успя да различи нищо под сянката на качулката.

— Ти самият, брат Козимо, изглежда, знаеш малко астрономия.

— Едно време се интересувах от различните науки, госпожице Уорд. Но тогава науката бе в зародиш — затвори книгата и внимателно я сложи на бюрото. — По мое време хората не разглеждаха небето по начина, който ти сега изучаваш. Те се интересуваха от него, тъй като принадлежеше на ада. Мисля, че това е задушаваща и егоцентрична цел.

Джесика обгърна с ръце раменете си. Думите му звучаха почти еретично особено когато излизаха от устата на един монах. Кожата на ръцете й настръхна. Нима Мария в крайна сметка бе права? Възможно ли е тя да разговаря с магьосника Козимо Каванети? А ако бе така, що за създание се криеше под черната мантия? Призрак? Демон? Защо се появява единствено на нея и никому другиму?

— Наблюдавате ме, госпожице Уорд.

— Аз… аз… извинете ме. Не исках да ви засегна — тя направи крачка назад. — Просто се изненадах от вашите разсъждения. Мислех си, че свещениците се отдават на възвишени разсъждения по отношение на небето и ада.

— Но аз не съм свещеник.

— Не сте ли?

Той поклати глава отрицателно.

— Аз съм послушник. Приех това положение много по-късно в моя живот, когато бях принуден да се оттегля от обществото.

— Били сте принуден да напуснете обществото ли?

— Да, но това е минало, госпожице Уорд. А сега аз съм тук, за да говорим за бъдещето.

Той заобиколи бюрото.

— Имате намерение да продадете лозята, нали?

— Да, откъде знаете?

Той не обърна внимание на въпроса й.

— Трябва да ги продадете единствено на фамилията Каванети.

— Защо?

— Някои неща трябва да се изпълнят, госпожице Уорд. Фамилията Каванети трябва да владее земята или вие ще нарушите една традиция, надживяла вековете.

— А какво ще стане, ако Изабела Каванети не пожелае да купи собствеността?

— Трябва да я продадете само на истински Каванети. Това е. Разбирате, нали?

На вратата се звънна и той погледна през рамо.

— Някой идва. Трябва да ви оставя.

Козимо мина покрай нея и се отправи към вратата.

— Почакайте — тя изтича след него. — Вие Козимо Каванети ли сте? — тя спря на прага. — Вие ли сте монахът, който е бил погребан жив?

Той се обърна и започна да изучава лицето й.

— Повечето от нас отиват в гроба като вече умрели хора, госпожице Уорд. Не бива да намирате моето погребение за нещо толкова противно.

Тя се спря. Наистина той бе Козимо Каванети! Разговаряше с човек, умрял преди почти хиляда години. Джесика бе силно развълнувана.

— Но както пише Филип Масинджър^[1] — продължи монахът, — „Смъртта има хиляди врати, за да пусне живота да излезе навън“.

— Масинджър ли? — заекна Джесика. — Какво знаете за драматурзи от 17-и век?

— Баща ти има много томове, написани от различни драматурзи — Козимо наведе глава. — Прочел съм всички. Съвременното ми образование е малко разпокъсано, но все пак е задълбочено.

Тя бе така силно поразена, че се усмихна на мрачния му хумор.

— Звъни се, госпожице Уорд.

— Да, наистина — прошепна тя, погълната от мислите си.

Той се поклони, с леки стъпки прекоси коридора и се отправи към задния вход. В това време Джесика вървеше неуверено към вратата.

 

 

— Здравейте! — един човек с омачкано палто застана на вратата. — Казвам се Джон Макинтайър. Приятел съм на Коул Никълз.

Джесика погледна подозрително окъсания мъж. Не приличаше на футболен играч. Но вероятно познанствата на Коул не се ограничаваха само със спортисти.

— Чух, че Коул е отседнал тук.

— Е, не точно тук — Джесика сложи ръка на касата на вратата. — Настанил се е в къщата отсреща. — Тя посочи с глава вилата.

— Чудесно! — човекът вдигна ръка. — Благодаря.

Тя го наблюдаваше как се запъти към къщата за гости. Затвори след малко вратата и се питаше дали брат Козимо ще бъде в кабинета, когато се върне там. Но кабинетът беше пуст и мрачен. Внезапно изпита силно разочарование, ала бързо си напомни сама, че трябва все пак да поработи върху доклада.

Не изминаха и пет минути, откакто Джесика се наведе над книгите, и чу някой да крещи пронизително. Викът идваше откъм къщата. После се затръшна врата. Джесика скочи и се втурна към прозореца. Надникна през процепа между щорите и видя, че някой изтласква непознатия по алеята за коли.

Джесика забърза към вратата и я отвори в момента, когато Коул отваряше широко вратата на една кола и натика човека на шофьорското място. После хвърли нещо след него и блъсна вратата.

— И можете да кажете на приятелите си да ме оставят на мира, по дяволите! — извика Коул подире му.

Непознатият, който позвъни на вратата на Джесика, форсира двигателя и със свистене на гумите излетя по пътя. Луси и Робърт изтичаха надолу по алеята, а Коул обърна поглед към верандата на бунгалото, където, изненадана, Джесика стоеше и наблюдаваше.

— Коул! — извика Луси, спускайки се обратно към него.

— Всичко е наред. Отивай да си догледаш филма, Луси — отвърна той, отмятайки косата от очите си.

Робърт докосна ръката на Луси. Тя се дръпна да направи място на Коул, който крачеше към бунгалото. Джесика усети как стомахът й се свива. Кой бе този човек в действителност?

— Коул? — запита Джесика.

Той потропваше с крака на верандата.

— Влез вътре — бе отговорът му.

Тя безмълвно го последва в къщата. Влязоха във всекидневната. Там той се обърна гневно към нея.

— На никого няма да казваш къде съм.

— Разбира се. Но кой бе този човек?

— Журналист, гладен за сензации — лицето му гореше от раздразнение. — Никога не ме оставят на мира. Винаги се въртят наоколо и ме преследват. Това са кръвопийци, Джесика. Те са като жадни за кръв пиявици.

— Каза, че ти е приятел.

— Всичките измислят по нещо — той се обърна и застана с лице към прозореца. — Видя ли сутрешния вестник? Чете ли какви лъжи са писали за мене?

— Да — отвърна тя, вперила очи в раменете и гърба му. — Не мога да повярвам. Как само са изопачили фактите от случилото се.

— Могат да отпечатат, каквото им дойде, заради сензацията. Не ги е еня, че ще навредят на човек — той погледна към тавана. — Направи ми тази услуга. Не казвай на никого, че съм тук.

— Добре, Коул.

— Кажи им, че съм отседнал някъде в Сиатъл.

— Разбира се.

Той въздъхна и се обърна с лице към нея.

— Чу ли за историята във Филаделфия?

— Да. Изабела ми каза.

— О, чудесно! — той се изсмя горчиво. — Тя е прекрасен източник на информация.

— Но аз не вярвам, че ти можеш да сториш подобно нещо.

— О, ти не вярваш? — отново се изсмя той. Очите му святкаха обезумяло. — Е, ти ще си единствената в целите Съединени щати, която мисли така.

— Мария също не вярва.

— О, да, разбира се — Мария! — скръсти ръце той. — Тя си мисли, че съм светец.

— Защо пресилват нещата и изопачават истината? — попита тя.

— Не знам — въздъхна Коул. — Понякога си мисля, че пресата е изгубила способността да вярва, че хората са добри. Дебнат да открият само лошите страни на живота, слабостите и провалите на човешките създания, търсейки дефекти в характера и скрити подбуди. Не виждат никога нищо друго, затова и не четем нищо друго, освен помия и мръсотия. Не знам. — Стисна носа си под рамката на очилата. — Просто вече не знам, не разбирам нищо.

— Но да наблъскаш един журналист в колата му! Сигурна съм, това няма да помогне да отхвърлиш обвинението за нападение във Филаделфия.

— Мислиш ли, че не разбирам това? — той тръгна към вратата.

Джесика го наблюдаваше и сега повече се тревожеше за него, отколкото му се сърдеше.

— Коул, ходил ли си на лекар във връзка с припадъците си?

— Много пъти. Казват ми едно и също.

— Какво?

— Здрав като кон! — той се усмихна горчиво. — Нищо не мога да направя, освен да чакам какво ще се случи по-нататък. Дори не мога нощем да се наспя хубаво. Луси мисли, че съм преуморен.

— Може да е така. А сега и тревогите около баща ти.

— Само да можех да се вмъкна при него и да го видя. Тази кучка Изабела няма да ме пусне при него.

— Знам. Мисли си, че ще останеш, ако успееш да видиш баща си.

— От какво се страхува? Че след тринадесет години ще настъпи чудотворна промяна в сърцето му и той ще промени завещанието ли?

Джесика сви рамене.

— Не иска да разваляш плановете й за Франк. Изглежда особено загрижена да не навредиш на Франк и неговата разцъфтяваща кариера.

— Никога не бих искал да попреча на стария добър Франко — отвърна Коул саркастично. — Никога след всичко онова, което той и неговата майка направиха за мене.

Той отвори вратата.

— Мислиш ли, че можеш да извикаш Мария утре сутрин? Поне да разбера как е баща ми?

— Ще опитам.

— Благодаря ти — сложи ръце в джобовете. — Извинявай, че ти изкрещях днес следобед. Може би наистина съм преуморен.

— Не се притеснявай.

— Но все пак съм на мнение, че трябва да приемаш по-леко нещата с Грег.

— Ще го имам предвид.

— Просто не искам да се възползва от твоето състояние.

— Оценявам загрижеността ти.

Тя затвори вратата след него. Постоя малко и прокара пръсти през косите си. Този път устоя. Не си позволи да се поддаде на влечението си към Коул. Един път и тя да не се опита да пропъди тревогите му. Полагаха й се самопоздравления. Но Джесика нямаше настроение за празнуване. Нямаше желание дори и да се усмихне.

 

 

Коул се върна в къщата, изпълнен с тревожни мисли за Джесика и Грег. Не познаваше опита й с мъжете, но се съмняваше, че тя може да се справи с Грег. Този тип му бе ясен — напорист, агресивен, неуморим. Поклати глава. Искаше му се Джесика никога да не се целува с Грег по начина, по който го стори. Мъж като Грег не се нуждаеше от повече покани, за да реши, че може да има каквото поиска.

Коул се намръщи, взе спортните обувки и се запъти към леглото. Преди да направи две крачки, погледът му се замъгли, остра, раздираща болка прониза очите му. Падна на колене и изохка. След това се строполи на пода.

 

 

Коул се събуди и разбра, че нещо се е променило. Някак си след седмици студени компреси и силни лекарства той измами смъртта. Чувстваше се слаб и трескав. Размърда крака. Тялото му бе схванато и го болеше. Завъртя очи под клепачите и почувства парене в лявата вдлъбнатина. Може би вече се е оправил окончателно, за да свали превръзката. Жадуваше да види жената, която положи толкова грижи за него.

Вече бе влюбен в нея, без дори да я бе виждал, но познаваше гласа й — мек и топъл като бриз. С часове слушаше тихото й пеене, докато седеше надвесена над него. Сигурно си мислеше, че той спи. Но много пъти той просто лежеше, без да се движи, слушаше баладите й, нейните приспивни песни и мечтаеше за ангелското лице, което притежаваше този красив глас.

Познаваше също уханието й. Винаги този прекрасен аромат на роза, който се разнасяше около него и го обгръщаше като лек облак. Познаваше докосването на ръцете й, нежни като перо. Никога не му причини болка, когато се грижеше за него. Познаваше търпението й. Хранеше го, къпеше го, решеше косата му, подстригваше брадата му и никога, нито веднъж не се оплака или въздъхна от умора.

Коул протегна ръка към лицето си и страхливо докосна бинта, който покриваше очите. Напипа възела, който бе направила. Развърза го и свали превръзката с треперещи ръце от усилията.

Отначало очите го заболяха от светлината, по бузите му потекоха сълзи, които изгаряха раните. Присви очи и премигна, докато очите му свикнат с ярката утринна светлина. Огледа стаята. Лежеше в широко легло, покрито с тюл и брокат. Лека като пух завивка от хермелин бе прехвърлена през голото му тяло. Погледът на Коул се премести от леглото към каменните стени и тясното прозорче, което бе по-скоро процеп за стрели, отколкото за проветряване или изглед. Близо до прозореца имаше маса с шишенца и мангал. А до нея на един стол дълбоко спеше млада жена, подпряла глава на ръката си.

Коул се надигна, за да я види по-хубаво. Като направи това, размести малка камбанка, която лежеше до завивката. Камбанката падна на пода, иззвънтя и жената уплашена вдигна глава.

За момент погледите им се срещнаха. Коул почувства как пулсът му се ускорява. Тя бе прекрасна, макар и да не притежаваше приетата за онова време красота. Нямаше нито блед и изнурен вид, нито безцветни мигли и вежди или златиста коса. Нейната красота бе от друго царство. Косите й, черни като абанос, падаха на вълни и стигаха до кръста й. Очите й бяха с цвят на топаз, обрамчени с гарвановочерни ресници. Тъмните й вежди се издигаха към слепоочията и това й придаваше котешка миловидност. Кожата й бе снежнобяла, обагрена с прасковена руменина, която се подсили, като го видя.

Докато той я наблюдаваше, тя бавно се надигна. Розовата дреха плътно обвиваше гърдите и тънката й талия, а после се спускаше на пищни дипли до каменния под. Коул никога не бе виждал по-вълнуваща сцена. Младата жена вдигна ръка към гърлото си и широкият ръкав разкри изящни ръце.

— Господарю мой, ти се събуди! Ти се събуди! — усмивка пробяга по устните й, но Коул зърна сянката, която помрачи очите й. Той не забеляза начина, по който тя го наблюдаваше до момента, когато се усмихна, за да прикрие мислите си. Какво изразяваше лицето й? Загриженост? Или състрадание? Или пък той си въобразяваше нещо?

— Сигурно умираш от жажда? — бързо се наведе, за да вдигне камбанката, пъхна я в една торбичка, висяща от колана върху бедрата й. Посегна към един бокал на малка маса до леглото и го поднесе към него. — Пийни, господарю мой.

Милиони въпроси останаха без отговор, когато той се наведе жаден над чашата, която тя държеше. Пиеше на големи глътки от разреденото с вода вино.

— По-спокойно, господарю мой! — разнесе се нежният й смях. — Трябва да отпиваш по малко — тя се изправи, за да остави чашата.

Коул я хвана за лявата китка и се учуди на дребните й кости. Тя се отдръпна. Гледаше го с тревога. Очевидно проявата на неговата сила я изненада.

— Коя си ти?

Тя се отпусна.

— Аз съм Джована ди Монталчино.

— Монталчино ли? — повтори Коул и освободи китката й.

Легна отново върху възглавницата. Силата му се показа само за няколко минути. Ръцете му трепереха.

— Имате ли нещо общо с граф Монталчино?

— Той е мой баща.

Коул я изучаваше. Малко приличаше на този снажен мъж, когото срещна на бойното поле.

— Къде съм?

— В Йерусалим.

— Какво прави дъщерята на граф Монталчино в Йерусалим?

— Пилигрим съм, господарю мой — тя се усмихна и наклони глава.

Боже господи, тя бе толкова красива. Много по-красива, отколкото си представяше по гласа й.

— Мислех, че си ангел — измърмори той. — Мислех, че съм на небето.

Очите й заблестяха от удоволствие.

— Дълго време бяхте близо до небето, но никога там. Толкова се безпокояхме.

— Откога съм тук?

— Почти два месеца, господине. Един от твоите хора те видя как падаш в реката. Спаси те и те доведе при мене.

— Защо при тебе?

— Защото го помолих. Прекарвам времето си тук в грижа за ранените войници и се научих да лекувам рани. А като разбрах какво се е случило с тебе — великият барон, който се биеше с лявата ръка — бях сигурна, че трябва да се опитам да спася живота ти.

— И ти наистина спаси живота ми. Никога няма да мога да ти се отблагодаря, Джована. Никога.

Тя се изчерви, когато той така интимно я нарече на малкото име, но не го поправи.

— Това бе чест, господарю мой. Виждала съм те да участваш в турнирите. Чувала съм песните, които трубадурите пеят за твоето безстрашие в битки. Чувала съм дамите да говорят за тебе. За мене бе чест да се грижа за такъв покорител.

— Ти бе единствената, нали? Никой друг не полагаше грижи за мене, така ли е?

— Не. Не можех да те изоставя. Не можех да понеса мисълта… — гласът й секна и тя посегна към бокала — ето, пийни си още малко, господарю мой.

Той се подчини, а когато тя отдръпна празната чаша, покри ръцете й със своята и я погледна в лицето. Тя също му отвърна с поглед. Лицето й бе поруменяло.

— Достатъчно ли пийна, господарю мой?

— Не. — Коул протегна ръка и свали ефирния воал, който покриваше косата й. — Все още съм жаден, Джована.

— Все още ли? — прошепна тя.

— Да. — Тя докосна една къдрица от косата му.

Той я притегли към себе си. Тя се наведе все още с бокал в ръцете. Коул хвана лицето й между дланите си и го притегли към устните си, докосна нежната й плът. Устата му бе стисната и неподвижна. Но той забрави всичко, освен разтопяващото желание, което го изгаряше отвътре. Това бе чувство, което никога преди това не бе изпитвал. Обичаше тази жена. Господ да му помага, но той я обичаше. Притвори очи и потъна в сладостта, че е с нея.

Бе толкова нежна, толкова мила и изящна. Косата й се разпиля по гърдите му и тя се отпусна до него на леглото. Чу, че чашата дрънна на пода и усети как топлите й ръце почиват върху хладната кожа на гърдите му.

— Господарю мой! — промълви тя, прилепена до устните му. Ръцете й погалиха раменете му. Тя отвори уста и го целуна. Коул изви от удоволствие и вкуси соления й език със своя.

О, тя грешеше. Все пак в крайна сметка той бе на небето. Това бе небето, а тя бе ангел, изпратен да го плени. Отпусна се върху възглавниците.

Обхвана главата му с двете си ръце и помилва косата му. Покри лицето му с нежни, безумни целувки. Знаеше, че целува раните му. Той въздъхна от удоволствие и не вярваше, че устните й докосват челото му, клепачите му, бузата му и брадата, а после и устните му. Никоя жена досега не бе показвала такава смелост спрямо него. Той се възбуди.

— Джована — дишаше тежко той, като не можеше да повярва, че тя е до него.

Устните й бяха по-силен цяр от лекарствата, които му даваше. Чувствата му се отприщиха. Страхуваше се, че може да припадне. Тя продължи да го целува от ухото надолу към врата до рамото му и после гърдите му и ридаеше. А той не знаеше защо. Искаше да я попита, но не желаеше да прекъсне милувките й, затова мълчеше, хипнотизиран от тръпките, които заливаха на вълни тялото му.

Беше слаб, толкова слаб, че дори не можеше да я погали. Жадуваше да притисне силно слабата й фигура до себе си. Но страстта му трябваше да изчака, докато се възстанови.

Тя отхвърли завивката от хермелин и целуна гърдите му. На Коул не му стигаше въздух, дишаше учестено. Ръката й продължи надолу под завивката и следвайки мощните контури на гръдния му кош, се спусна по корема му. А после изцяло отметна завивката и покри цялото му тяло с целувки.

— Ах, Джована — гласът на Коул едва звучеше. Опита се да я спре, но протестът замря в гърлото му.

 

 

Коул потрепери и отвори очи. Бузата му бе притисната в килима на спалнята. Вдигна глава и опита да се подпре на лакът. Навярно се е изтърколил до леглото. Хубаво, че не удари главата си в ъгъла на нощното шкафче. Един път, по време на припадък, за малко да се убие.

Бавно се повлече на ръце и колене и се чудеше откъде е това странно чувство. Кожата му пареше. Стана и заплете крака към банята. Бе силно възбуден и му бе трудно да се движи. Намръщи се и свали джинсите си. Много често след сън се събуждаше с ерекция, но никога толкова силна.

Коул хвана ръчката на душа. Мощната струя вода го върна в действителността. Свали ризата и слиповете и застана под водата. Но когато прокара насапунисаните си ръце по брадата и надолу по гърдите си, той изживя безспорното чувство на dejavu^[2], което го уплаши.

Някой го бе докосвал. Бе уверен в това. Жена го бе докосвала и целувала. Коул попипа с върха на двата си пръста долната устна и затвори очи. Жена го целуна по време на съня му, а усещането бе толкова истинско и силно, че бе останало в паметта му и след пробуждането. Какво ставаше с него? Да не би да полудяваше, както смятаха всички? И защо тоя проклет душ не му действаше?