Патриша Симпсън
Завещанието (21)

Глава 20

Изпаднал в депресия, Коул седеше до Джована. Пациентката му спеше, а той гледаше огъня замислено. Знаеше, че тя ще се поправи сега. Все още не бе проговорила, нито бе отваряла очи, но след две седмици постоянни грижи лицето й започна да си възвръща прасковения цвят, който той помнеше.

Знаеше, че наближава краят на неговите задължения, че прекараните с нея дни са броени и това изпълни сърцето му с мъка. Не искаше да я напуска. Но накрая разбра, че се налага. Джована бе омъжена жена. Той принадлежеше на един манастир на много мили оттук, далеч от погледа на човешките същества, които биха се отвратили от ужасното му лице.

Само Джована не се погнуси от раните му. Чудеше се как се осмеляваше да целува неговото обезобразено лице и как му каза, че го обича. Тя, която бе толкова красива.

Опря буза на дланта си и се загледа в пламъците, спомни си гръцкия огън, болката, дните и нощите, прекарани в кулата на Джована. Толкова много я обичаше. Продължаваше да я обича. Но знаеше, че ще отнесе любовта си в гроба и никога няма да узнае сладостта да живее с Джована.

— Господарю мой!

Гласът й все още звучеше в мислите му така, сякаш я бе чул едва вчера. Толкова много години — повече от десет — изминаха оттогава, а никой не бе го наричал „господарю мой“.

— Господарю мой, бароне!

Гласът звучеше така истински. Коул повдигна глава, а пръстите му се плъзнаха леко по бузата, като хвърли поглед към леглото. За момент не повярва на очите си. После се изправи.

— Джована!

Тя бе будна. Гледаше го. Усмихваше се.

Коул се втурна към нея.

— Джована!

— Това си ти — тя се усмихна леко. — О, това си ти.

— Ти се завърна! — Коул я взе в прегръдките си и притисна към себе си. — Благодаря на Бога! — Обзет от радост, опря глава върху гърдите й, галейки гарвановочерните й коси с голямата си ръка. — О, Господи, Джована!

Тя повдигна ръце към него. При допира с нея той изпадна в луда радост, забравяйки, че лицето й бе притиснато в грубия вълнен плат на качулката и расото.

— Господарю мой! — прошепна тя.

Коул се наклони, зарови лице в нея, докосвайки с бузата си нейната. Затвори очи от щастие.

— Помислих, че чувам гласа ти насън.

— Да — той целуна бузата и брадата й. — Бях тук. Чаках те да се събудиш, Джована.

— Толкова дълго съм спала, господарю мой, толкова дълго!

Устните му намериха нейните и той ги целуна страстно, като полагаше огромни усилия да не я притисне силно, за да не й причини болка. Жадуваше да я повали върху възглавниците, да покрие тялото й със своето, да се люби с нея.

Тя докосна лицето му.

— Как ме откри?

Коул се дръпна назад.

— Извикаха ме да ти помогна. Сега съм целител.

— И монах ли?

— Послушник.

— А какво стана с ръцете ти?

— Отдадох ги на църквата. Трябваше да се оттегля от обществото. Заради моето… заради лицето ми.

— Лицето ли? — Джована прокара изящните си пръсти по белезите и се загледа в него. Любовта превърна цвета на очите й от топаз в разтопено злато.

Коул я наблюдаваше, бореше се с желанието да я целуне отново.

— За мен то е прекрасно, красиви мой бароне.

— Ти бълнуваш, господарке моя! — той я поведе обратно към леглото. — Отдъхни сега. Болна си.

Изтощена, легна отново, но все още усмихната. Сърцето на Коул се разтуптя.

— Би ли искала нещо, Джована?

— Само тебе, господарю мой.

— Ще трябва да почакаме.

Тя кимна и въздъхна.

— Сменихме си ролите, нали?

— Да-а. Прищявка на съдбата.

— Кажи ми — тя сложи ръка върху неговата. — Съпругът ми тук ли е?

— Не, заминал е на юг и не го очакват за няколко седмици.

— Добре — тя затвори очи и пое въздух.

Коул я наблюдаваше. Бе се грижил за Джована, къпал, преглеждал всеки сантиметър от тялото й. Не бе забравил нито белезите от раната, нито завяхващите синини от телесно наказание, доста различни от тези при падане от кон.

— Кажи ми, Джована — започна той, — от какво са тези белези по гърба ти.

Очите й се отвориха широко.

— Той ми ги остави.

— Твоят съпруг ли?

— Да.

Коул почувства прилив на гняв.

— Защо?

— Защото бях непокорна.

— С камшик ли те би?

Тя затвори очи:

— Да.

Коул мълчеше и мислеше за страданията и униженията, които е търпяла през всичките тези години.

Да споделяш леглото на стария граф навярно е било достатъчно наказание за една млада жена, а физическото насилие бе извън всякакви норми на поведение.

— Никога не му се подчиних, господарю мой. Нито веднъж, откакто бях дадена на него. Притежаваше ме само насила.

— Джована…

— Знам, че имам съпружески задължения, но много ми е трудно да ги изпълнявам.

Коул видя как сълзи потекоха от очите й. Стисна ръката й.

— Това, което винаги единствено съм искала, си ти, бароне мой. Само ти.

— Защо се омъжи за него? — гласът на Коул секна.

— Бях сгодена с него на десет години. Баща ми не пожела да наруши споразумението, въпреки че го умолявах и плаках. Каза, че ще привикна с ухажванията на Бриндизи. Но аз никога не свикнах. Той е порочна свиня.

Коул почувства, че нещо се преобръща у него. Не искаше да слуша повече. Но Джована продължи.

— Исках да умра. Исках да се отърва от нещастието да съм негова жена. Когато ме удари последния път, нямах желание да живея повече. Но тогава чух гласа ти. Нещо отвътре отговори на твоя повик. Ти ми върна живота, господарю мой.

— Толкова съм щастлив, че отново си добре — Коул вдигна ръката й към устните си и целуна пръстите й.

— Но този път съпругът ти няма вина. Казват, че си паднала от коня.

— Не съм паднала — тя дръпна ръката си. — Мъжът ми ме преби до смърт. Тук, в тази стая. Не съм падала от кон.

— Значи съм слушал само лъжи — промърмори той. — Но защо Бриндизи те е пребил в дома на един непознат? Толкова ли бе сигурен, че никой няма да чуе виковете ти?

— Бе много гневен, за да помисли за последствията — Джована закри очи с ръце.

— Защо, Джована?

— Защото дадох сина си на църквата.

— Защо ще се гневи на това?

— Защото синът ми е единственият му наследник — тя пое въздух и въздъхна тежко. — Не искам моят Николо да израсне и да получи възпитанието си на мъж от звяр като Бриндизи. Затова го дадох на църквата. И моят уважаван съпруг никога няма да го открие, дори да стигне в търсенето си до стените на ада.

 

 

Джесика се събуди на следващата сутрин, горяща от нетърпение да каже на Коул причината за неговите припадъци, да му вдъхне надежда. Закуси набързо и се облече. Когато дръпна драпираната завеса в кабинета, забеляза малка купчина хартия до пишещата машина. Вдигна от любопитство първата страница на началната сцена от пиеса. Прехвърли десетина листа, после ги остави и повдигна вежди. Баща й наистина бе започнал да пише.

С приповдигнат дух тя забърза към входната врата и точно в този момент се звънна. Отвори вратата и се изненада, като видя Грег на верандата със саксия млечка.

— Сезонни поздравления! — весело изрече той, като й подаде храстчето.

— Но защо, Грег, благодаря ти — тя погледна към яркочервените листа и след това отново към него. — Ранно пиле си тази утрин.

— Ранно пиле рано пее! — той потропваше с крака и подухваше в ръцете си, на които бе надянал ръкавици, сякаш искаше да й подскаже, че не желае да стои повече вън на студа.

Джесика разбра намека и с неохота го покани.

— Чаша кафе, Грег?

— С удоволствие — той погледна часовника си. — Трябва да намина до Каванети към девет часа.

— Така ли?

— Работа.

Сваляйки ръкавиците, той я последва в кухнята. Тя му наля голяма чаша кафе, а за себе си по-малка до половината. После се облегна на масата.

Грег разкопча палтото си, но не го свали, защото разполагаше само с пет минути.

— Каква работа имаш да вършиш с фамилията Каванети? — запита тя, опитвайки се да запази спокоен тон.

— Е, може да завъртя някоя далавера и да стана партньор на Изабела.

— Партньори във винарната ли? — тя отпи от кафето, като го разучаваше внимателно.

— Не е точно така. Мос Клиф не е място за изба, Джесика. Тази земя е далеч по-ценна.

— Чувала съм милион пъти Майкъл Каванети да казва, че тук микроклиматът е отличен за лозя.

— Може да е така, Джесика, но не достатъчно отличен, за да си струва декари необработена земя да бъдат оставени като живописен пейзаж.

Джесика повъртя чашата между дланите си.

— Значи казваш, че ти и Изабела имате планове да купите лозята и да ги разработите?

— Не като такива — Грег изпи кафето на един дъх. — Но имам намерение да я убедя.

— Не бива много да й оставяш! — думите на Джесика звучаха остро и саркастично.

— И аз мисля така. Какъв коледен подарък би било! Следващата година мога да стана собственик на Мос Клиф. Какво вълнение! — той сияеше, а Джесика се усмихна унесено.

— Кажи, Джесика! — Грег постави чашата си на масата. — Само ми дай шанс за тази земя. И кой знае. Може и ти да имаш облага.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще запазиш земята и парите в семейството си.

— Имаш предвид твоето семейство, нали.

— Но семействата, Джесика, могат да се слеят в едно — той скръсти ръце на гърди и наклони глава в очакване на реакцията й, след като отзвучаха и последните му думи.

Джесика го наблюдаваше безмълвна. Нима й предлагаше брак?

— Хей! — Грег направи крачка напред. — Хванах ли те! — прегърна я през раменете. — Само да видиш лицето си?

— Не съм сигурна, че разбирам всичко, което казваш, Грег.

— Правя ти предложение, Джесика. Можеше и по-лошо да я свършим — ти и аз, — вместо да се обединим след толкова много години.

Предлагаше й брак по безчувствен, финансово мотивиран начин, типичен за него. Джесика се загледа в мустаците му, надявайки се, че няма да я целуне. Тя се отдръпна.

— Доста неочаквано е, Грег.

— Знам, знам — вдигна той ръце, сякаш съзнаваше, че я притиска. — Само го обмисли. Можем да го подготвим хубаво и бавно. Няма нужда да пришпорваме нещата.

— Грег, наистина не искам да…

— Може би не сега, но можем да си определим среща, да се виждаме по-често. Кой знае?

— Връщам се обратно в Калифорния след няколко дни.

— Така ли?

— Да.

— Е, това усложнява нещата. Можем да се виждаме в края на седмицата.

— Грег…

Той погледна часовника си.

— По дяволите. Девет часът стана. Трябва да тръгвам, Джесика. Но обещай ми, че ще си помислиш.

Докосна с ръка бузата й и бързайки, напусна къщата. Джесика стоеше зашеметена на прага на вратата. С края на окото си долови някакво размърдване навън. Навярно Коул е стоял някъде наблизо и когато видя Грег, се обърна и препусна надолу към лозята. Джесика го наблюдаваше как се отдалечава. Какво видя той? По-важното е какво си мисли, че е видял. По дяволите тоя проклет Грег Кеслър. Най-лошото, което можеше да се случи в този момент и да развали отношенията й с Коул точно сега, бе той да види Грег да излиза от къщата й рано сутрин. Стисна якето си и се втурна след Коул.

Единствената причина, която я накара да го догони, бе задържането му от някакъв полицай на моста, който го бе опасал с жълти пластмасови ленти.

Запъхтяна, тя спря и чу, че Коул протестира, задето му забраняват да влезе в парка.

— На никого не разрешават да ходи в парка, господине — отвърна полицаят. — Един от нашите хора е нападнат рано тази сутрин — той разучаваше лицето на Коул. — Не сте ли го направили вие, Коул Никълз, а?

Коул тъкмо се канеше да отговори, когато някакъв мъж в тренчкот тежко се изкачи на моста, като се провираше под жълтите маркировъчни ленти. Джесика се намръщи, защото разпозна подпухналото лице на детектив Търнър.

— Добро утро, госпожице Уорд.

— Добро утро, как сте, детективе?

— Уморен. На крак съм от ранни зори — той огледа високата фигура на Коул. — Вие сигурно сте Коул Никълз.

Коул отвърна на студения поглед също така ледено.

— Да — протегна ръка. — А вие трябва да сте…

— Детектив Търнър — здрависа се той, пъхна лявата ръка в джоба на палтото и извади бележника си. Отвори го. — Имате ли нещо против да ми кажете, къде бяхте снощи, господин Никълз?

— Защо? — Коул скръсти ръце в знак на негодувание. Джесика пристъпи към него.

— Къде бяхте снощи между два и четири часа на разсъмване.

— Спях.

— Свидетели имате ли?

— Как мога да знам? Спях — Коул погледна яростно към моста, а после детектива. — Ако имате други въпроси, можете да разговаряте с адвоката ми.

— Господин Никълз, не правя намеци…

— По дяволите вие всички, детективе. Не ми харесва тая работа!

По-младият полицай погледна настрана, сякаш се чувстваше неудобно, че някой си позволява да разговаря по този начин с детектив Търнър. После забеляза как лицето му се удължи от тревога.

— Ето го! — полицаят посочи към парка. — Ето го там.

Детектив Търнър се завъртя с изненадваща бързина за човек на неговата възраст и масивна фигура.

Джесика присви очи и проследи погледа на полицая. Съзря проблясък от облекло в светли тонове. Някакъв човек препусна през мочурището зад реката и изчезна зад кучешкия дрян.

Джесика едва сега обърна внимание на Коул. Тялото му бе напрегнато, приличаше на голяма котка, току-що мярнала своята плячка. Никога не бе го виждала на игрището. Никога не бе го виждала в действие. И когато направи скок над преградата, изненадана се отдръпна, наблюдавайки го как прелита над моста. Само с два разкрача премина разстоянието.

— Спри! — детектив Търнър изрева.

— Коул! — задъхано произнесе Джесика.

— Никълз, върни се! — Търнър се заклати към края на моста и отново извика високо, но Коул продължаваше да тича, вземайки разстоянието с грация, без усилия, като истински надарен атлет.

— Мама му стара! — детектив Търнър хвърли бележника си на земята. Младият полицай го вдигна и отърси от него полепналите мокри листа.

— Не се тревожете, детективе. Това е Коул Никълз!

— Е, какво от това?

— Ами — полицаят се запъна, — Коул Никълз е най-бързият защитник в страната. По-бърз от Рандол Кънингам. Никой не може да го надбяга. — С възхищение и широко усмихнат, той наблюдаваше спринта на Коул. — Боже, само го погледнете!

Джесика наблюдаваше как тича. Плашеше се и в същото време бе очарована.

— Роджърс би могъл да е въоръжен — каза детектив Търнър. — Никълз е полудял.

— Но ако Роджърс имаше оръжие, защо не е застрелвал жертвите си?

— И въпреки това може да бъде опасен.

— Както и Коул Никълз. Не искам да съм човекът, с когото той се е заел.

Детектив Търнър сложи бележника си в джоба и махна на офицера.

— Хайде. По-добре да върнем този проклет идиот — после се обърна към Джесика. — Вие няма да мърдате оттук, госпожице Уорд.

Джесика кимна и притисна ръце към гърдите си. Надяваше се, че Коул ще настигне убиеца, но в същото време се тревожеше, че може би бързаше към съдбовния си край.

 

 

Останалата част от сутринта бе калейдоскоп от недоразумения. Веднага щом Коул излезе на пътеката за бягане подир приведената пред него фигура, Джесика се затича през моста, без да обръща внимание на заповедта на детектив Търнър да стои на мястото си. Коул не само че пробяга тресавището и хвана осъдения, но го и убеди да си признае убийствата пред въртяща се камера. Един репортер, надявайки се на изключителен репортаж от скандала около Мос Клиф — или убийствата, а по-скоро нещастието, сполетяло Коул Никълз — обикаляше района с камерата си и извади късмет. Беше точно на мястото, когато Коул измъкваше престъпника. Снимаше всичко — нападението, кратката схватка, леките психологически игри, които Коул приложи на Роджърс, като му обеща новинарски репортажи из цялата страна, залагайки на деформираното разбиране на осъдения за гордост от неговите подвизи.

Детектив Търнър се пръскаше от злоба, че Коул се намеси, но повече от всеки бе нетърпелив да чуе признанията на Роджърс. Джесика изпитваше благоговение пред хладното, бързо мислене на Коул и познаването на човешката природа. Представи си как Козимо убеждава осъдения, подбуждайки желанието му за изява с аргумента, че един признат защитник от футболен отбор е по-известен, от който и да е убиец. Роджърс протестираше, казвайки, че ще влезе в историята като един от най-отвратителните масови убийци, след като бъдат открити всичките му жертви. Похвали се и за убийство, извършено преди години, още преди влизането в затвора, първата поредица от убийства, които никога не бяха разгадани, и стигна дотам да подметне, че едно от телата се намирало в това голямо тресавище.

Сега Роджърс стоеше задържан от детектив Търнър, усмихваше се мрачно и хвърляше изпод вежди погледи на Джесика. Тя отмести очи и мерна нещо блестящо върху тънката снежна покривка. Джесика пристъпи и вдигна обувка, черна обувка с катарама от едната страна.

— Какво е това? — запита детектив Търнър.

— Обувка — Джесика изведнъж си спомни, че бе я виждала преди. Спомни си и къде. Шон носеше точно такава обувка в деня, когато отидоха на пазар.

— Странно! — детектив Търнър взе обувката и я повъртя в ръцете си, оглеждайки я отвсякъде.

Джесика потръпна. Видът на захвърлена обувка винаги я караше да се чувства неудобно, като че ли собственикът й бе захвърлен някъде.

— Прилича ми на… — Коул секна на средата на думите си.

— На какво, Никълз?

Джесика видя как очите на Коул потъмняват и стават безизразни.

— Прилича ми на обувката на Шон Каванети.

— Жената на вашия брат ли?

— Да.

— Но какво ще прави обувката на Шон тук? — каза Джесика.

Детектив Търнър сви рамене.

— Ще проверя, след като отведа затворника в града — после сграбчи осъдения за ръка. — Тръгвай, Роджърс.

Повлече човека към колата, която ги чакаше, но преди да направи крачка, погледна отново към Коул.

— Благодаря за помощта, Никълз.

Коул му кимна и се обърна да си ходи.

Журналистът последва Коул, умоляваше го за интервю. Коул отговори отрицателно и пое по пътеката, но Джесика го хвана за ръката, защото знаеше, че това бе интервю, което можеше да въздейства в положителна насока на неговата кариера, и бе решила да не пропуска момента.

— Коул би се радвал да ви даде интервю — каза тя, като се усмихна насила. — Защо не дойдете горе в къщата. Ще ви направя кафе, а?

— Ще кажа, че е страхотно — лицето на журналиста засия. — А вие, господин Коул, какво мислите?

Коул погледна гневно Джесика, а после и репортера.

— Господин Коул, с интервю или без, вие ще направите новините интересни — подметна той.

Джесика стисна ръката на Коул.

— Коул, това би било добре за…

— Откога журналистите са на моя страна? — отговори грубо той. — Не, благодаря. Каквото и да кажа, вие, момчета, го изопачавате в нещо противно.

Репортерът заподскача след него, препъвайки се с камерата си.

— Почакайте, господин Никълз. Обещавам ви, че ще имате последната дума върху всичко, което напиша.

— Разбира се, докато стигне до редактора ви.

— Коул — Джесика застана пред него. — Това е най-добрият начин да докажеш, че повече няма да получаваш припадъци, че си готов да започнеш да играеш в срещите.

— О, така ли? Откога мога да имам тази гаранция?

— От днес. Ще ти кажа за това по-късно. Но повярвай ми, всичко е свършено. Освен това си и герой.

— Вие наистина сте герой, господин Никълз! Като се разпространи тази история, ще получите отвсякъде награди.

Коул избухна.

— Не желая награди. Просто искам, по дяволите, да ме оставите сам.

— Коул, моля те…

Той си тръгна. Джесика се отпусна. Недоверието на Коул към журналистите го правеше сляп за изгодите, които можеше да извлече с това интервю. Репортерът пусна калъфа на камерата на земята и въздъхна тежко.

— Много лошо — измърмори той. — Той е голяма фигура. С лице и тяло като неговото би могъл да отиде в Холивуд, след като престане да играе.

Джесика погледна журналиста и изправи рамене.

— Много лесно се предавате, господине. Хайде, елате. Ще го накарам да промени решението си.