Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Спомен, печал и трън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stone of Farewell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2014)
Разпознаване и корекция
Mummu (2015)

Издание:

Тад Уилямс. Камъкът на раздялата

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Компютърна обработка ИК „Бард“ ООД Линче Шопова

ISBN: 954-585-536-3

 

Tad Williams

© 1990 by Tad Williams

© Георги Бенев, превод, 2004

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2004

 

Формат 60/90/16. Печатни коли 45

История

  1. — Добавяне

3. Клетвопрестъпник

По-късно през деня, след срещата с Пастира и Ловджийката, когато слънцето вече бе високо в небето, Саймън се почувства достатъчно силен, за да излезе и да поседне на скалистата площадка пред пещерата. Уви единия ъгъл на одеялото около раменете си, а останалата част на тежката вълна набута под себе си като възглавница върху студената скала. Освен кралското ложе в Ийканук като че ли нямаше нищо, което дори да наподобява стол.

Пастирите отдавна вече бяха извели овцете от закътаните долини, където зимуваха, и ги бяха повели надолу по планината в търсене на паша. Джирики му беше казал, че пролетните стръкове, с които животните обикновено се хранят, били почти унищожени от продължаващата зима. Саймън гледаше едно от стадата на една поляна много под него — овцете бяха малки като мравки. Дори и толкова отдалеч, той чуваше едва доловим звук от удари — овните се биеха с рога, за да установят лидерство над стадото.

Жените, с увитите във фино обработени кожи чернокоси бебета на гръб, бяха взели тънките си копия и бяха отишли на лов. Гонеха лалугери и други животинчета, чието месо да допълни менюто от овнешко. Бинабик често му бе казвал, че овцете са истинското богатство на народа на кануките и че те ядат само тези, които не стават за нищо друго — старите и безплодните.

Лалугерите, зайците и другият дребен дивеч не бяха единствената причина жените да носят копия. Една от кожите, увити показно около Нънууика, бе на снежен леопард — острите като бръснач нокти все още блещукаха. Като си припомняше страховитите очи на Ловджийката, Саймън не се съмняваше, че тя сама си е осигурила този трофей.

Не само жените живееха в опасност — работата на пастирите бе също толкова рискована, понеже имаше много големи хищници, от които трябваше да пазят ценните овце. Веднъж Бинабик му бе казал, че макар и да са заплаха, вълците и леопардите не могат да се сравняват с огромните снежни мечки — те тежали колкото две дузини тролове. И бе добавил, че много канукски пастири намират смъртта си в ноктите и зъбите на белите мечки.

При тази мисъл Саймън неволно потрепери. Но пък нима самият той не се бе изправил срещу дракона Игджарджук, много по-голям и по-опасен от всяко обикновено животно?

Докато късната утрин преминаваше в следобед, Саймън наблюдаваше как животът на Минтахок се разпростира пред него, едновременно трескаво оживен и подреден като кошер. По-старите, чиито години на ловуване и грижи за овцете вече бяха отминали, клюкарстваха по площадките или се припичаха на слънце, дълбаеха по камъни или рога или пък режеха и шиеха обработени кожи. Децата, които бяха твърде големи, за да ги носят майките им на лов, си играеха по склоновете под наблюдението на старците, лазеха по тънките стълби или се люлееха и препъваха по клатещите се мостове, без да ги е грижа за фаталните дълбини, които се простираха под тях. На Саймън не му беше леко да наблюдава тези опасни забавления, но през целия дълъг следобед нито едно тролче не изпадна в беда. Въпреки че детайлите му бяха чужди и непознати, той все пак можеше да усети реда, който цареше тук. Ритъмът на живота изглеждаше силен и непоклатим като самата планина.

 

Тази нощ Саймън още веднъж сънува голямото колело.

Този път, като в груба пародия на мъченията на Усирис, Сина Божи, Саймън бе привързан към колелото, по един крайник във всяка четвърт на широкия пръстен. Колелото не само го обръщаше надолу с главата, както Усирис бе страдал върху Дървото, а и го въртеше под черното небе на някаква неземна празнота. Слабите сияния на звездите се размазваха пред очите му като опашки на комети. Нещо тъмно и студено, чийто смях наподобяваше бръмчене на мухи, танцуваше точно отвъд полезрението му и му се присмиваше.

Саймън извика, както и много други пъти в ужасните си сънища, но не се чу никакъв звук. Бореше се, но крайниците му бяха безсилни. Къде беше Бог, за когото свещениците казваха, че вижда всичко? Защо го бе оставил в прегръдките на тази ужасяваща тъмнина?

Като че ли нещо се формираше бавно от бледите, размити звезди. Сърцето му се изпълни с напрегнато очакване. Но това, което се появи от въртящата се празнота, не беше очакваният червеноок ужас, а малко тържествено личице: малкото тъмнокосо момиче, което бе виждал и в други сънища.

Момичето отвори уста. Препускащото небе като че ли позабави въртенето си.

Момичето изговори името му.

То достигна до него като че ли през някакъв дълъг коридор и той осъзна, че е виждал някъде това момиче. Лицето му беше познато… откога… откъде?…

— Саймън — каза тя отново, този път малко по-ясно. Обаче нещо друго също привличаше вниманието му, нещо много по-близко. Нещо съвсем близо…

Той се събуди.

 

Някой го търсеше. Саймън седна задъхан на сламеника и се ослуша. Но пещерата беше тиха, ако се изключеха безкрайните въздишки на планинските ветрове и тихото хъркане на Хейстън, който спеше близо до тлеещия огън, увит в дебелото си наметало.

Джирики го нямаше. Можеше ли ситът да го е повикал отвън? Или го беше събудил някакъв звук от съня? Саймън потрепери. Дъхът му беше като неясен облак на светлината на въглените. Дали да не си легне пак?

Не, някой го чакаше навън. Саймън не знаеше как го е разбрал, но беше сигурен: беше напрегнат като струна на арфа, чак трептеше. Нощта също сякаш трептеше.

А ако го чакаше враг? Някой, или нещо, от което би било по-добре да се скрие?

Тези мисли нямаха значение. Трябваше да излезе.

„И без това брадичката ме боли ужасно — каза си Саймън. — Няма да мога да заспя“.

Той измъкна панталоните си от спалния чувал, където стояха топли през суровите нощи в Ийканук, пребори се с тях колкото се можеше по-тихо, след което обу ботушите на студените си крака. Замисли се за миг дали да не облече и ризницата, но се отказа, повече заради мисълта за студените й брънки, а не защото се чувстваше сигурен в безопасността си. Уви се с наметалото и мина сковано покрай спящия Хейстън.

Звездите над Минтахок бяха безмилостно ясни. Саймън удивен почувства колко са далеч, усети невъобразимите мащаби на нощното небе. Почти пълната луна висеше ниско над далечните върхове. Снегът по височините блещукаше, окъпан в свенливата й светлина, но всичко останало бе потънало в сянка.

При първите няколко крачки надясно го спря ниско ръмжене. Някакъв странен силует стоеше на пътеката пред него, черен, посребрен от луната по ръба. Дълбокото ръмжене се чу пак. Две очи проблеснаха в зелено, когато уловиха лъч светлина.

Дъхът на Саймън замръзна в гърлото му.

— Куантака?

Ръмженето премина в тих любопитен вой. Вълчицата го побутна с глава.

— Куантака? Ти ли си? Ранена ли си? — Саймън се опитваше да се сети за нещо от тролските думи на Бинабик, предназначени за вълчицата, но нищо не му дойде наум. Прокле се. Не беше помислил за нея нито веднъж, откакто го бяха донесли от Планината на дракона, въпреки че тя също му бе спътница, а и приятел, посвоему.

Упрекна се.

Сега, когато Бинабик беше затворен, какво правеше Куантака? Нейният приятел и господар й бе отнет, точно както доктор Моргенес бе отнет на Саймън. Нощта изведнъж стана по-студена и празна, изпълнена с незаинтересованата жестокост на света.

— Куантака? Гладна ли си? — Саймън пристъпи към нея, а тя се сви назад. После изръмжа отново, но като че ли от възбуда, а не от гняв. Направи още няколко подскачащи стъпки — проблясъците по сивия й кожух почти не се забелязваха, — след което изръмжа отново и тръгна напред. Саймън я последва.

Изведнъж, както стъпваше внимателно по мокрите камъни, му хрумна, че прави голяма глупост. Криволичещите пътеки на Минтахок не бяха място за среднощни разходки, особено без фенер. Дори и родените тук тролове го знаеха — входовете на пещерите бяха тихи и тъмни, пътеките — пусти. Всичко беше така, сякаш се бе събудил от един сън, за да се окаже в друг — дълго сенчесто пътешествие под далечната неприветлива луна.

Изглежда обаче Куантака знаеше къде отива. Когато Саймън изоставаше, тя се връщаше и спираше малко пред него, горещият й дъх замъгляваше въздуха. Щом той се приближеше на една ръка разстояние, тя тръгваше отново. Така, като дух от отвъдния свят, вълчицата го водеше все по-далеч от огньовете.

Чак след като заобиколиха доста голяма част от върха, Куантака се приближи съвсем до Саймън и макар и само да го побутна, той не можа да се задържи и падна по задник. Тя остана за малко над него, муцуната й беше заровена във врата му, студеният й нос като че ли търсеше нещо до ухото му. Саймън вдигна ръка да я почеше зад ушите и дори и през дебелата козина усети как тя потрепери. След малко, все едно нуждата й за ласки бе задоволена, тя отново отскочи назад и заскимтя тихичко, докато той не стана.

 

Изглежда, че Куантака го бе превела до другата страна на Минтахок. Сега бе спряла на няколко крачки пред него и скимтеше от въодушевление. Саймън тръгна напред внимателно, като опипваше каменната стена с дясната си ръка. Куантака нетърпеливо пристъпваше на място.

Вълчицата стоеше на ръба на огромна дупка до пътеката. Луната, плуваща ниско в небето като претоварен кораб, посребряваше ръба на дупката. Куантака отново изскимтя с едва сдържан ентусиазъм.

За изненада на Саймън ехото донесе отдолу един слаб глас:

— Разкарай се, вълк такъв! Дори и съня ми отнемат, Ейдон да ги порази!

Саймън се хвърли върху студения камък, запълзя напред и надвеси глава над празното пространство.

— Слудиг, ти ли си?

Думите му отекнаха, все едно че викаше в дълбок кладенец. Отговорът долетя чак след няколко секунди:

— Саймън? Ти ли викаш?

— Да! Аз съм! Куантака ме доведе! Бинабик с теб ли е? Бинабик! Аз съм, Саймън!

Отмина момент на тишина, след което Слудиг отново се обади. Саймън вече можеше да усети напрежението в гласа на римърсгардеца.

— Тролът няма да ти отговори. Тук е, но не иска да говори нито с мен, нито с Джирики, когато той дойде, нито с никого.

— Да не е болен? Бинабик! Аз съм, Саймън! Защо не ми отговаряш?

— Мисля, че таи някаква болка в сърцето си. Изглежда точно както е изглеждал винаги, малко поотслабнал може би, но и аз съм окльощавял, обаче се държи като някой, който вече е мъртъв. — Отдолу се чу стържещ звук, може би Слудиг или някой друг се премести. Гласът на римърсгардеца бе изпълнен с примирение, когато проговори отново. — Джирики каза, че ще ни убият. Ситът говори в наша полза… Не много разгорещено, доколкото можах да разбера, но все пак се изказа в наша полза. После каза, че народът на троловете не се съгласил с аргументите му и всички били твърдо решени да въздадат справедливост. И това ми било справедливост — да убият човек, който никога не им е сторил нищо лошо, а да убият и един от своите, след като и двамата са изстрадали толкова за добруването на всички народи — дори и на троловете. Айнскалдир беше прав. Освен този онемял дребосък до мен всички те са дяволски изчадия.

Саймън не знаеше какво да каже. Вятърът все така незаинтересовано духаше над височините. Безпомощността обземаше младежа все повече. Той се наведе отново над дупката и извика:

— Бинабик! Куантака те чака! Слудиг страда до теб! Никой не може да ти помогне, ако сам не си помогнеш! Защо не ми отговаряш?!

Отново отговори Слудиг:

— Не става, Саймън, казвам ти. Очите му са затворени. Не те чува и изобщо няма да ти отговори.

Саймън удари с ръка по скалата и изруга. Усети в очите му да напират сълзи.

— Ще ви помогна, Слудиг. Още не знам как, но ще ви помогна. — Той се надигна. Куантака го помириса и заскимтя. — Да ти донеса ли нещо? Храна? Вода?

Слудиг се изсмя глухо.

— Не. Хранят ни, макар и не до пръсване. Бих помолил за вино, но не знам кога ще дойдат да ме вземат. Няма да си отида от този свят с глава, замъглена от пиене. Просто се моли за мен. А също и за трола.

— Ще направя нещо повече от това, Слудиг, кълна се.

— Ти беше много смел горе в планината, Саймън. Радвам се, че те познавах.

Звездите потрепваха студено над дупката. Саймън си тръгна. Бореше се да не падне и да не заплаче.

 

Повървя малко под луната, загубен във вихъра на разсеяните си мисли, преди да осъзнае, че отново следва Куантака. Вълчицата, която се бе разхождала неспокойно край ръба на дупката, докато Саймън разговаряше със Слудиг, сега целенасочено го водеше по пътеката. Не му позволи обаче да се доближи до нея, както по време на първия преход, и той едва поддържаше темпото й.

Луната беше точно толкова ярка, че да позволи на Саймън да вижда къде стъпва, пътеката — точно толкова широка, че да му позволи да се изправи след някое случайно препъване. И все пак той определено се чувстваше слаб. Зачуди се дали не може просто да седне и да седи до сутринта, когато някой все щеше да го намери и да го заведе обратно до пещерата в пълна безопасност, но Куантака продължаваше напред, изпълнена с вълча непоколебимост. Понеже чувстваше, че й дължи нещо като вярност, той се стараеше да я следва.

Скоро с тревога забеляза, че се катерят някъде над основната пътека, нагоре по склона на Минтахок по някаква стръмна пътечка. Вълчицата го водеше все по-нагоре и въздухът като че ли стана поразреден. Саймън знаеше, че не се е изкачил чак толкова и че усещането се дължи по-скоро на собствения му отслабващ дъх, но въпреки това се чувстваше така, като че ли преминава от границите на безопасността в големите височини. Звездите изглеждаха съвсем близо.

За момент се зачуди дали студените звезди не са безвъздушните върхове на други, невъобразимо далечни планини, някакви огромни тела, загубени в мрака, чиито покрити със сняг върхове блещукат с отразена лунна светлина. Но не, това беше глупост. Къде биха могли да се издигат, че да не се виждат на дневна светлина, под яркото слънце?

Въздухът наистина можеше и да не е по-рядък, но студът определено се засилваше, безспорен и натрапчив въпреки дебелото му наметало. Саймън трепереше. Реши, че трябва да се обърне и да намери пътя надолу до главната пътека, независимо какво под лунната светлина бе толкова примамливо за Куантака. Малко по-късно се изненада, че е последвал вълчицата, когато тя пое по един тесен ръб.

Стигнаха до площадка, покрита на места с бледо просветващ сняг, от която почваше голям черен процеп. Куантака притича напред, спря, подуши, после се обърна да погледне Саймън. Рунтавата й глава беше наклонена на една страна. Вълчицата изскимтя въпросително и се гмурна в тъмнината. Саймън реши, че някъде напред трябва да има пещера. Зачуди се дали трябва да последва Куантака — да позволи на един вълк да го води на глупава екскурзия по планината бе едно, а да го последва в непрогледна пещера посред нощ бе съвсем различно — и изведнъж от тъмнината на склона се появиха три малки тъмни фигурки и той се стресна толкова, че за малко да падне от площадката, докато отстъпваше.

„Копачи!“ — помисли си той панически, докато опипваше голата земя поне за някой камък. Едната от фигурките се приближи към него и вдигна тънко копие, сякаш за да го предупреди. Беше трол, разбира се — те бяха доста по-големи от подземните букен, когато ги разглеждаш спокойно — но все пак Саймън се уплаши. Кануките бяха малки, но добре въоръжени, а той беше чужденец, който се разхожда през нощта, вероятно навлязъл в някое свещено място.

Най-близкият трол смъкна качулката си. Бледата лунна светлина освети лицето на млада жена. Саймън видя бялото на очите й. Беше сигурен, че изражението й е свирепо и опасно. Двамата й спътници се приближиха до нея; мърмореха ядосано. Той направи крачка назад.

— Извинявайте. Тъкмо си тръгвах — каза Саймън и още докато говореше, осъзна, че те не могат да го разберат. Прокле се, че не бе помолил Бинабик и Джирики да го научат поне на няколко думи от тролския език. Винаги съжаляваше, винаги твърде късно! Завинаги ли щеше да остане такъв идиот? Тази роля му бе омръзнала вече. Нека някой друг я поеме отсега нататък.

— Тъкмо си тръгвах. Просто вървях след вълчицата. Просто… вървях след… вълчицата. — Говореше бавно, като се мъчеше да направи гласа си възможно най-приятелски въпреки пресъхналото си гърло. Едно неразбирателство и можеше да му се наложи да изтръгва някое от тези неприятно изглеждащи копия от тялото си.

Жената го наблюдаваше. После каза нещо на единия от спътниците си. Този, към когото се обърна, направи няколко крачки към тъмния вход на пещерата. Куантака изръмжа заплашително някъде отвътре и тролът бързо се дръпна.

Саймън направи още една крачка назад по пътеката. Троловете го наблюдаваха мълчаливо. Малките им тъмни тела изглеждаха напрегнати, но те не направиха никакво движение, за да го спрат. Той бавно им обърна гръб и тръгна надолу между посребрените скали. След малко трите трола, Куантака и тайнствената пещера изчезнаха зад него.

На половината път надолу по склона му се наложи да поседне и да си почине. Знаеше, че умората и дори страхът все някога ще си отидат, но не можеше дори да си представи лекарство срещу самотата.

 

— Наистина съжалявам, Сеоман, обаче нищо не може да се направи. Снощи Ренику — звездата, която ние наричаме Лятната лампа — се появи на небосклона след залез-слънце. Задържах се твърде дълго. Не мога да остана повече.

Джирики седеше с кръстосани крака на една скала пред пещерата и гледаше надолу към покритата с мъгли долина. За разлика от Саймън и Хейстън, той не носеше дебели дрехи. Вятърът плющеше в ръкавите на богато извезаната му риза.

— Но какво ще правим с Бинабик и Слудиг? Ще ги убият, ако не направиш нещо! — Саймън хвърли един камък в бездната: отчасти се надяваше, че ще удари някой трол долу.

— Така или иначе, нищо не бих могъл да направя. Кануките имат право да ги съдят по своя си начин. Не мога да се намеся с чест.

— Чест? Остави честта! Та Бинабик не иска дори да говори! Как би могъл да се защити?

— А може би не може да се защити. Вероятно знае, че е съгрешил спрямо народа си. — Ситът въздъхна, но ястребовото му лице остана непроменено.

— Даже не знаем провинението на дребосъка — изсумтя Хейстън отвратено.

— Казват, че бил нарушил клетвата си — любезно отвърна Джирики. После отново се обърна към Саймън. — Трябва да тръгвам, Сеоман. Новината, че ловецът на Кралицата на норните е нападнал Зида’я, предизвика голямо безпокойство сред народа ми. Искат да се прибера. Има много неща, които трябва да обсъдим. Освен това, когато моят роднина Ан’най умря и бе погребан на Урмшайм, върху мен падна друга отговорност. Сега, на тържествена церемония, името му трябва да бъде вписано в Книгата на Годишния танц. Аз съм последният от целия ми народ, който може да избегне тази отговорност. В края на краищата аз, Джирики и-Са’онсерей, го заведох до лобното му място, а и освен това причината да отиде там беше тясно свързана с мен и желанията ми. Не разбираш ли? Не мога просто да обърна гръб на саможертвата на Ан’най.

Гласът на сита постепенно бе станал по-твърд и той бе стиснал кафявите си пръсти в юмрук. Саймън отчаяно възкликна:

— Не знам нищо за твоята Книга на танците, обаче ти каза, че ще ни позволят да се изкажем в полза на Бинабик! Че те са ти казали така!

— Да. Пастира и Ловджийката се съгласиха на това.

— Но как ще можем да го направим, ако си отидеш? Ние не говорим тролския език, а те не разбират нашия.

За миг по непроницаемото лице на сита като че ли пробяга сянка на объркване, но тя отмина толкова бързо, че Саймън нямаше как да е сигурен. Жълтеникавите очи на Джирики уловиха погледа му. Взираха се един в друг доста време, после Джирики бавно промълви:

— Ти си прав, Сеоман. Честта и наследствеността са ме притискали и преди, но никога чак толкова здраво. — Той отпусна глава и се вгледа в ръцете си, после бавно вдигна очи към сивото небе. — Ан’най и моето семейство ще трябва да ми простят. Дж’асу пра-перойхин! Книгата на Годишния танц ще трябва да отбележи моя позор. Ще остана, докато Бинабик от Ийканук не бъде съден.

Саймън може би трябваше да възкликне от радост, но вместо това изпита само празнота. Дори и за един смъртен нещастието на принца на ситите беше очевидно — Джирики правеше някаква ужасна жертва, която Саймън не можеше да разбере. Но какво друго можеше да се направи? Всички бяха хванати на тази висока скала отвъд познатия свят, всички бяха затворници — ако не на друго, то на обстоятелствата. Бяха невежи герои, приятели на клетвопрестъпници…

Студена тръпка премина по гръбнака му.

— Джирики! — извика той и размаха ръце, обзет от внезапно вдъхновение.

Щеше ли да стане? А дори и да станеше, щеше ли да е от полза? И вече по-тихо той продължи:

— Джирики! Май измислих нещо, което ще ти позволи да направиш това, което трябва, а също и ще помогне на Бинабик и Слудиг.

Щом чу напрегнатия глас на Саймън, Хейстън остави на земята пръчката, която дялкаше, и се наведе напред. Джирики вдигна едната си вежда в очакване.

— Трябва да направиш само едно нещо. Трябва да дойдеш с мен при краля и кралицата — Пастира и Ловджийката.

 

След като поговориха с Нънууика и Уамманак и издействаха неохотното им одобрение за предложението си, Саймън и Джирики тръгнаха в планинския здрач от Къщата на предшественика към пещерата си. Ситът се усмихваше.

— Ти продължаваш да ме изненадваш, млади Сеоман. Това е смел ход. Не знам дали ще помогне на приятеля ти, но все пак е начало.

— Те никога нямаше да се съгласят, ако не ги беше помолил ти, Джирики. Благодаря ти.

Ситът направи някакво сложно движение с дългите си пръсти и каза:

— Все още съществува крехко уважение между Зида’я и някои от Децата на залеза — особено хернистирците и кануките. Пет века самота не могат толкова лесно да изтрият хилядолетия на благосклонност. Но все пак нещата са се променили. Вие, смъртните — децата на Лингит, както казват троловете — сте във възход. Това вече не е светът на моя народ. — Джирики докосна рамото на Саймън. — А освен това има връзка и между мен и теб, Сеоман. Не съм го забравил.

Саймън, който се препъваше до безсмъртния, не можа да измисли отговор.

— Искам само да разбереш едно: родът ми и аз сме на изчезване. Дължа ти живота си — дори два пъти, за мой най-голям ужас — но задълженията към народа ми с много превъзхождат дори и стойността на продължението на живота ми. Има някои неща, от които не можеш да се откажеш, младежо. Надявам се, че Бинабик и Слудиг ще оживеят, разбира се… но аз съм от Зида’я. Трябва да отнеса разказа за това, което се случи на Драконовата планина — предателството на слугите на Утук’ку и смъртта на Ан’най.

Той изведнъж спря, обърна се и погледна Саймън. Във вечерните сенки, поръбени с виолетово, с развяната си коса, приличаше на дух от дивите планини. За момент Саймън видя огромната възраст на Джирики в очите му и почувства, че почти може да улови това велико неуловимо нещо — необхватното съществуване на расата на принца, годините на историята й, безбройни като песъчинки на плажа.

— Нещата не свършват толкова лесно, Сеоман, дори и с моето заминаване. Една съвсем немагическа мъдрост ми подсказва, че ще се срещнем пак. Дълбините на Зида’я са тъмни и бездънни. Те носят със себе си материала на митовете. Точно такъв е моят дълг към теб.

Джирики отново изви пръстите си в някакъв странен знак, след това бръкна под тънката си риза и измъкна нещо плоско и кръгло.

— Виждал си вече това, Сеоман. Това е моето огледало — люспа от Великия червей, както твърди легендата.

Саймън го взе от протегнатата ръка на сита и се зачуди на изненадващо малката му тежест. Резбованата рамка бе хладна на допир. Веднъж това огледало му бе показало образ на Мириамел; друг път Джирики бе изкарал от дълбините му горския град Енки-е-Шао’сейе. Сега от него го наблюдаваше само собственото му навъсено отражение, размито от мрака.

— Давам ти го. Било е талисман на семейството ми, откакто Дженджияна от Славеите се е грижела за ароматните градини под сянката на Сени Анзи’ин. Щом вече не е при мен, то няма да е нищо повече от обикновено огледало. Не, това всъщност не е съвсем вярно. Ако трябва да говориш с мен или имаш нужда от мен — но истинска нужда, — кажи на огледалото. Аз ще чуя и ще разбера. — Джирики строго размаха пръст срещу безмълвния Саймън. — Но не си и помисляй, че ще се появя пред теб на секундата, излязъл от облак дим, както в някоя от вашите приказки за духове. Нямам такива магически способности. Не мога дори да ти обещая, че ще дойда. Обаче когато чуя, че се нуждаеш от мен, ще направя всичко по силите си, за да ти помогна. Зида’я не са съвсем без приятели дори и в този смел нов свят на смъртни.

Гърлото на Саймън се стегна, но най-после той успя да промълви:

— Благодаря. — Малкото сиво огледалце като че ли изведнъж натежа в ръцете му. — Благодаря ти.

Джирики се усмихна и се видяха белите му зъби. Отново заприлича на това, което бе сред собствения си народ — младеж. Посочи другата ръка на Саймън и тънкото златно колелце с рибата.

— А освен това имаш и своя пръстен. Какво си говорим за приказки за духове! Бялата стрела, черният меч, златният пръстен и огледало на ситите — така си се отрупал с плячка, че дрънчиш, докато ходиш! — Принцът се засмя: вибриращ звук, подобен на свистяща музика.

Саймън погледна пръстена, спасен за него от руините на кабинета на доктора и изпратен на Бинабик — едно от последните действия на Моргенес. Блестящото злато неподобаващо се мъдреше на черния му от мръсотия пръст.

— Все още не знам какво значи написаното на него — каза той, измъкна го от пръста си и го подаде на сита. — Бинабик също не можа да го прочете, освен нещо за дракони и смърт. Да не би да помага на онзи, който го носи, да съсича дракони? — Хрумна му изведнъж. Това бе странно потискаща идея, особено след като не мислеше, че наистина е успял да съсече ледения червей. Нима в края на краищата всичко бе само магия? Докато възстановяваше силите си, установи, че се чувства все по-горд от смелостта си пред лицето на отвратителния Игджарджук.

— Каквото се случи на Урмшайм си беше само между теб и древното дете на Хидохебхи, Сеоман. Нямаше никаква магия. — Усмивката на Джирики си бе отишла. Той бавно поклати глава и му върна пръстена. — Не мога да ти кажа нищо повече за пръстена. След като мъдрецът Моргенес не се е погрижил да узнаеш нещо, когато ти го е изпратил, аз също няма да ти кажа. И без това вероятно вече съм те претоварил за краткото ни познанство. Дори и най-смелите смъртни се поболяват от твърде много истина.

— Разбираш ли какво пише?

— Да. Написано е на един от езиците на Зида’я, въпреки че, което е интересно за дрънкулка на смъртни, той е един от по-неизвестните. Обаче ще ти кажа следното. Ако съм разбрал правилно значението му, в момента не те засяга по никакъв начин директно и дори и да знаеше какво гласи, това не би ти помогнало по никакъв осезаем начин.

— И това е всичко, което ще ми кажеш?

— Засега, да. Може би, ако се срещнем отново, ще съм научил нещо ново за причината, поради която ти е бил даден. Късмет, Сеоман. Ти си странно момче… дори и за смъртен…

Лицето на сита изглеждаше разтревожено. В този момент чуха вика на Хейстън и видяха еркинландецът да се приближава към тях по пътеката — размахваше нещо. Беше уловил снежен заек. Огънят, щастливо им съобщи той, вече бил готов да го опекат.

 

Въпреки че стомахът му приятно тежеше, пълен с печено месо и билки, Саймън пак заспа трудно. Докато лежеше на сламеника и наблюдаваше подскачащите червени сенки по тавана, умът му се занимаваше с онова, което му се бе случило, с подлудяващата история, в която беше попаднал.

„Аз съм в нещо като приказка, точно както каза Джирики. Приказка от онези, които разказваше Шем — или може би история, както ме учеше доктор Моргенес? Обаче никой така и не ми каза колко е ужасно да си на средата на някоя приказка и да не знаеш края…“

Най-после се унесе, но след известно време внезапно се събуди. Хейстън, както винаги, хъркаше и въздишаше в брадата си, дълбоко заспал. От Джирики нямаше и следа. По някакъв начин странната празнина на пещерата подсказа на Саймън, че ситът си е тръгнал наистина, че е потеглил надолу по планината, за да се върне вкъщи.

Обзе го чувство на самота, въпреки че Хейстън хъркаше до него, и се разплака. Плачеше тихо, засрамен от тази проява на малодушие, но не можеше да спре сълзите си — беше все едно да вдигне на гръб целия Минтахок.

 

Саймън и Хейстън отидоха до Чидсик уб Лингит по времето, по което Джирики бе казал — един час след съмване. Студът се бе усилил. Стълбовете и мостовете от каиши се полюляваха от студения вятър, неизползвани от никого. Каменните пътеки на Минтахок бяха станали дори още по-опасни от обикновено и на много места бяха покрити с тънък лед.

Двамата тръгнаха през тълпата разговарящи тролове. Саймън се подпираше на покритата с кожа ръка на Хейстън. Не бе спал добре, след като ситът си бе отишъл; сънищата му бяха прорязвани от сенки на мечове и неустоимото, но необяснимо присъствие на малкото тъмнооко момиче.

Троловете бяха издокарани като за празник. Мнозина носеха блестящи огърлици от резбовани бивни или камъни. Черните женски коси бяха вдигнати високо с гребени, направени от черепите на птици или риби. И мъжете, и жените си подаваха мехове с някакъв алкохол, смееха се и ръкомахаха. Хейстън мрачно ги наблюдаваше.

— Убедих един да ми даде глътка от т’ва. Има вкус на конска пикня, така да се каже. Какво ли не бих дал за капка червено пердруинско!

В средата на пещерата, малко зад рова незапалена мазнина, Саймън и Хейстън видяха четири грижливо изработени костени столчета със седалки от опъната кожа, които гледаха право към празния подиум. Тъй като троловете се бяха разположили удобно навсякъде наоколо, но бяха оставили столчетата празни, двамата пришълци се сетиха, че поне две от столчетата са за тях. Едва се бяха настанили, когато всички жители на Ийканук около тях се изправиха. Надигна се странен шум, който отекваше от стените на пещерата — плътна, бучаща мелодия. Неразбираеми канукски думи, като паднали мачти, плаващи по бурно море, изплуваха на повърхността и отново потъваха под наплива на постоянното бучене. Бе някакъв много странен и изнервящ звук.

В първия момент Саймън си помисли, че пеенето има нещо общо с влизането им, но тъмните очи на троловете бяха съсредоточени върху една врата в дъното на пещерата.

Оттам се появиха не господарите на Ийканук, както очакваше Саймън, а една фигура, още по-странна от всички, които ги заобикаляха. Новодошлият беше трол, или поне с размера на трол. Малкото му мускулесто тяло бе намазано с нещо и блестеше на светлината. Носеше направена от кожа пола на ресни, а лицето му беше скрито зад маска от череп на овен, гравирана и издълбана, докато костта се бе превърнала почти във филигран — бяла кошница около черните дупки за очите. Два грамадни извити рога, изтънени почти до прозрачност, бяха овесени на раменете му. Наметка от бели и жълти пера и огърлица от извити черни нокти се полюшваха под костената маска.

Саймън не можеше да разбере дали този трол е жрец, танцьор или просто предвестник на кралската двойка. Когато новодошлият удари крак в пода, тълпата зашумя щастливо. А когато докосна върховете на рогата си и после вдигна ръце към небето, троловете ахнаха и бързо подновиха пеенето си. Мъжът дълго подскача по издигнатия подиум, толкова съсредоточен в работата си, колкото и всеки сериозен занаятчия. Най-после спря и като че ли се заслуша. Шумът на тълпата замря. Още четири фигури се появиха на вратата — три с размер на тролове и един, който се извисяваше над останалите.

Извеждаха Бинабик и Слудиг. Острите копия на пазачите бяха опрени в гърбовете на затворниците. Саймън понечи да стане и да се развика, но широката ръка на Хейстън падна на рамото му и го задържа на столчето.

— Спокойно, момче! Те идват насам. Чакай да дойдат. Няма да правим представление за тая сган, я!

И тролът, и брадясалият римърсгардец бяха значително по-слаби от последния път, когато Саймън ги бе виждал. Лицето на Слудиг, обрасло като храст, беше розово и се белеше, все едно изгоряло от слънцето. Бинабик изглеждаше съвсем блед — някога кафявата му кожа бе изсветляла до цвета на овесени ядки. Очите му бяха хлътнали, заобиколени от сенки.

Двамата вървяха бавно: Бинабик с наведена глава, а Слудиг се оглеждаше дръзко до момента, в който не забеляза Саймън и Хейстън — усмихна им се тъжно. Докато прекрачваха рова, за да влязат във вътрешния кръг, римърсгардецът се пресегна и потупа Саймън по рамото, но веднага изохка от болка, защото единият пазач мушна ръката му с върха на копието си.

— Ех, да имах меч — измърмори Слудиг, докато внимателно се настаняваше на една от табуретките. Бинабик седна от другата страна. Все още не бе повдигнал очи, за да погледне приятелите си.

— Трябва нещо повече от мечове, приятелю — прошепна Хейстън. — Те са дребни, но жилави, а и погледни колко са много, Усирис да ги прокълне!

Саймън се наведе пред Слудиг и каза настойчиво:

— Бинабик! Хей, Бинабик! Дошли сме да ви защитим!

Тролът повдигна глава. За момент изглеждаше, че ще каже нещо, но очите му продължиха да гледат невиждащо. Поклати глава възможно най-леко и отново се втренчи в пода. Саймън се ядоса. Бинабик трябваше да се бори за живота си! А седеше унило като стария впрегатен кон Рим и само очакваше убийствения удар.

Нарастващата глъчка от възбудени гласове изведнъж стихна. Още една група тролове се появи на вратата и бавно се придвижи напред — Нънууика Ловджийката и Уамманак Пастира в пълно церемониално облекло от кожа, кост и изгладени камъни.

Зад тях още един трол пристъпваше безшумно с меките си ботуши — млада жена, чиито очи не изразяваха никакви чувства, а устата й беше стисната в тънка линия. Погледът й бързо се плъзна по насядалите на столчетата и се отклони. Тролът с овнешките рога танцува пред тримата, докато не стигнаха стъпалата на подиума и не се изкачиха до кушетката си от кожи. Непознатата жена седна точно пред кралската двойка, едно стъпало по-ниско. Подскачащият вестител — или каквото там беше, Саймън така и не можа да реши — запали свещичка в една от стенните лампи, после я допря до кръга мазнина, който пое огъня с ослепително изпухтяване. Пламъците се разпростряха по кръга, като изпускаха черен дим. Малко по-късно пушекът се разнесе нагоре към тъмните простори под пещерния таван.

Пастира се наведе напред, вдигна кривото си копие и го размаха към Бинабик и Слудиг. Когато проговори, тълпата отново изпя няколко думи, но бързо се смълча; Уамманак продължи да говори без прекъсване. Съпругата му и младата жена наблюдаваха внимателно. Очите на Ловджийката, според Саймън, изглеждаха пронизителни и безжалостни. Отношението на другата беше по-трудно за определяне.

Речта продължи доста дълго. Саймън тъкмо започваше да се чуди дали господарите на Ийканук не са решили да престъпят обещанието си към Джирики, когато Пастира спря да говори, размаха копието си към Бинабик, след което ядно посочи спътниците му. Саймън погледна Хейстън, който повдигна вежда, все едно искаше да каже: почакай и ще видим.

— Това е много странно, Саймън.

Бинабик беше проговорил, но очите му все още се взираха в пода пред него. За Саймън гласът му прозвуча толкова хубаво, като че ли беше песен на птица или шумът на дъжд по покрива. Саймън знаеше, че се е ухилил като идиот, но не му пукаше.

Бинабик продължи, гласът му беше дрезгав след дългото мълчание:

— Изглежда, вие с Хейстън сте гости на господарите ми и аз съм този, който трябва да превежда всичко казано на език, който можете да разберете, понеже никой друг не говори и двата езика.

— Не можем да говорим в твоя полза, ако никой не разбира — тихо се намеси Хейстън.

— Това, както вече отбелязах, е странно. Обвинен съм в безчестие и все пак в името на честта трябва да превеждам провиненията си за външни хора, тъй като те са почетни гости. — Някакъв намек за мрачна усмивка се появи в крайчеца на устните му. — Високоуважаем гост, убиец на дракони, човек, който все се меси в чужди работи… някак подушвам твоя пръст в това, Саймън.

Бинабик примижа за момент, после протегна късия си дебел пръст към лицето на Саймън.

— Имаш белег на голяма смелост, приятелю.

— Какво си направил, Бинабик? Или какво си мислят те, че си направил?

Усмивката на дребосъка се изпари.

— Наруших клетвата си.

Нънууика се намеси остро. Бинабик погледна нагоре и кимна.

— Ловджийката каза, че съм имал достатъчно време да ви обясня. Сега престъпленията ми трябва да бъдат измъкнати на дневна светлина и разгледани.

 

Бинабик превеждаше. Понякога изглеждаше, че превежда всичко казано дума по дума, друг път дълги изказвания бяха предавани само с няколко кратки изречения. Въпреки че Бинабик, изглежда, бе възстановил част от присъщата си енергия, докато превеждаше, опасността на ситуацията не можеше да се сбърка с нищо.

— Бинабик, помощник на Пеещия човек, великия Укикук, обвинен си в нарушаване на своята клетва. Признаваш ли се за виновен? — Уамманак Пастира се наведе напред и подръпна рядката си брада раздразнено, като че ли смяташе процедурата за смущаваща.

След като Бинабик свърши да превежда, настъпи дълга тишина. След малко Бинабик извърна лице от приятелите си, обърна се към господарите на Ийканук и каза:

— Не мога да го отрека. Обаче бих могъл да предложа цялата истина, ако сте съгласни да я чуете, о, ти, Най-остър поглед, и ти, Най-добрият от водачите.

Нънууика се облегна на възглавниците си.

— Ще има достатъчно време за това. — После се обърна към съпруга си. — Той не го отрича.

Уамманак каза сериозно:

— И така, Бинабик е обвинен. Ти, крохок, си обвинен, че си от разбойническа раса, преследвала и избивала нашия народ по-дълго от най-далечните ни спомени. Това, че си римърсгардец, никой не може да го отрече, така че обвинението ти остава.

Когато думите на Пастира бяха преведени, Слудиг започна да отговаря ядно, но Бинабик вдигна ръка, за да го спре. Изненадващо, но Слудиг се подчини.

— Изглежда, не може да има истинско правораздаване между стари врагове — промърмори севернякът на Саймън. Заплашителният му поглед премина в нещастна прозявка. — И все пак някои тролове, попаднали сред моя народ, не са имали дори и този шанс, който ми се дава сега.

— Нека тези, които имат причина да обвиняват, го направят сега — обади се Уамманак.

Някаква очаквателна тишина изпълни пещерата. Вестителят пристъпи напред, огърлиците му подрънкваха и подскачаха. От очите на овнешкия череп той наблюдаваше Бинабик с нескрито презрение, после вдигна глава и заговори с дебел остър глас:

— Канголик, Викащия духове, казва, че Пеещия човек Укикук не се появи при Снежната къща на последния ден от зимата, както е обичаят на нашия народ още от времето, когато Седа ни е дала тези планини — преведе Бинабик. Собственият му глас бе възприел малко от неприятния тон на неговия обвинител. — Канголик казва, че и Бинабик, чиракът на Пеещия човек, също не дойде при Снежната къща.

Саймън почти можеше да усети омразата, която се носеше между приятеля му и маскирания трол. Нямаше съмнение, че между тях има някакво старо съперничество или спор.

Викащия духове продължи:

— Понеже чиракът на Укикук не дойде, за да изпълни задължението си, а именно да изпее Обреда на съживяването, Снежната къща още не се е разтопила. Тъй като Снежната къща все още е неразтопена, зимата не си тръгва от Ийканук. Чрез това си предателство Бинабик обрече своя народ на тежко време. Лятото няма да дойде и мнозина ще умрат. Канголик го нарича клетвопрестъпник.

В пещерата се надигна вълна от ядосани гласове. Викащия духове вече беше приклекнал отново, още преди Бинабик да е свършил с превода на думите му на Западния език.

Нънууика се огледа с ритуална преднамереност.

— Някой друг от присъстващите ще обвини ли Бинбиникегабеник?

Непознатата млада жена, която Саймън почти бе забравил в суматохата, причинена от думите на Канголик, бавно се изправи на мястото си на най-горното стъпало. Очите й бяха скромно наведени, а гласът й беше тих. Тя говори само няколко кратки мига.

Бинабик не обясни веднага думите й, въпреки че те предизвикаха голям шум и много подсвирквания сред насъбраните тролове. На лицето му имаше изражение, каквото Саймън никога не бе виждал у приятеля си — пълно и безнадеждно нещастие. Бинабик се взираше в младата жена със сурова съсредоточеност, като че ли наблюдаваше някакво ужасяващо събитие, което въпреки всичко трябваше да запомни и по-късно да преразкаже в детайли.

И точно когато Саймън си помисли, че Бинабик е замълчал, този път вероятно завинаги, тролът проговори — спокойно, все едно само известяваше за получаването на стара и вече незначителна рана.

— Сискинанамук, най-младата дъщеря на Нънууика Ловджийката и Уамманак Пастира, също обвинява Бинабик от Минтахок. Въпреки че той постави копието си пред вратата й, когато девет пъти по девет дни преминаха и уречената дата на сватбата настъпи, него го нямаше. Нито изпрати някакво обяснение. Когато се завърна в нашите планини, не дойде в дома на народа си, а пътува с крохокък и утку към избягвания връх Йиджарджук. Той посрами Къщата на предшественика и бившата си годеница. Сискинанамук го нарича клетвопрестъпник.

Саймън се загледа в потиснатото лице на Бинабик като ударен от гръм. Женитба! През цялото време, докато Саймън и дребният човечец си бяха пробивали с бой път към Наглимунд и после през Бялата пустош, народът на Бинабик бе очаквал той да се върне и да изпълни клетвата си за брак. А и беше сгоден за дете на Пастира и Ловджийката! Никога не бе направил и най-малкия намек за това!

Саймън се вгледа по-внимателно в обвинителката на Бинабик. Сискинанамук, въпреки че в очите на Саймън изглеждаше толкова ниска, колкото и целият й народ, като че ли беше малко по-висока от Бинабик. Лъскавата й черна коса беше сплетена от двете страни на лицето, като плитките се съединяваха под брадичката й в една, дебела, преплетена с небесносиня панделка. Имаше малко бижута, особено в сравнение с величествената си майка, Ловджийката. Само един тъмносин скъпоценен камък блестеше на челото й, прихванат с тънък черен ремък.

Кафявите й бузи бяха потъмнели още повече. Въпреки че погледът й бе замъглен, може би от яд, а може би от страх, Саймън си помисли, че в наклона на брадичката й се усеща волева и предизвикателна натура, както и острота на окото — не острият като бръснач поглед на майка й Нънууика, а изгледът на някой, който вече е взел решение. За миг си помисли, че може да я види така, както я виждат хората от собствения й свят — не нежна, податлива красавица, а миловидно и умно момиче, чието възхищение не може да се спечели лесно.

Внезапно осъзна, че тя е била онази, която стоеше пред пещерата на Куантака снощи — онази, която го бе заплашила с копие! Нещо неопределимо в чертите й му го подсказа и той разбра, че в края на краищата тя е ловджийка, също като майка си.

Горкият Бинабик! Възхищението й можеше и да не се печели лесно, но приятелят на Саймън я бе спечелил за себе си, или поне така изглеждаше. Обаче умът и решителността, на които Бинабик сигурно се беше възхищавал много, сега бяха обърнати срещу него. Най-после Бинабик отговори:

— Напълно съм съгласен със Сискинанамук, дъщеря на рода на Луната. Това, че тя въобще прие копието на човек, толкова недостоен като чирака на Пеещия човек, за мен е удивително.

Сискинанамук сбърчи устни при това изказване, но Саймън помисли, че презрението й не изглежда убедително. Бинабик продължи:

— Срамът ми е огромен. Наистина, девет пъти по девет дни копието ми стоя пред вратата й. Аз не дойдох да се оженим, когато тези нощи преминаха. Няма думи, които бих могъл да изрека, та да заличат раната или да намалят вината ми. Трябваше да бъде направен избор, както се случва, когато бъде извървяна Пътеката на съзряването. Бях в чужда земя и господарят ми бе мъртъв. Направих своя избор; и със съжаление искам да кажа, че ако трябваше да избирам отново, бих направил същия избор.

Когато Бинабик свърши да превежда на спътниците си, тълпата все още бучеше смаяно и възмутено. Щом млъкна, той отново се обърна към младата жена и й каза нещо тихо и бързо, като я нарече Сиски вместо с пълното й име. Тя бързо извърна лице, като че ли не можеше да понесе да го гледа повече. Той не преведе последното си изказване, а вместо това отново се обърна тъжно към родителите й.

Нънууика попита надменно:

— И какво е трябвало да избираш? Каква възможност би могла да те превърне в клетвопрестъпник — теб, който вече се бе изкачил много над снеговете, на които си свикнал, чието годежно копие е било прието от момиче много над теб?

— Господарят ми Укикук бе обещал нещо на доктор Моргенес от Хейхолт, много мъдър човек от Еркинланд. Когато господарят ми умря, аз се почувствах задължен да изпълня обещанието му.

Уамманак се наведе напред, брадата му се поклащаше от изненада и гняв.

— Сметнал си обещанието към един човек от равнините за по-важно, отколкото женитбата с дете от Къщата на предшественика… или довеждането на лятото? Наистина, Бинабик, онези, които казваха, че си се научил само на лудости под надзора на дебелия Укикук, са били прави! Обърнал си гръб на собствения си народ за… за утку?

— Беше нещо повече от това, о, Уамманак, Пастирю на кануките. Господарят ми се страхуваше, че сериозна опасност грози не само Ийканук, но и целия свят под планините. Укикук се страхуваше, че идва зима, много по-лоша от всяка друга, която сме прекарвали, такава, която да остави Снежната къща твърдо заледена за хиляда черни години. А той предвиди нещо повече от неприятно време. Моргенес, старецът от Еркинланд, споделяше страховете му. Точно поради тези опасности обещанието изглеждаше по-важно. Точно по тази причина, понеже вярвам, че тревогите на господаря ми са оправдани, отново бих нарушил клетвата си, ако нямам друг избор.

Сискинанамук гледаше Бинабик. Саймън се надяваше да види някакво смекчаване на чертите й, но устата й все още бе стисната и представляваше само твърда тънка линия. Майка й, Нънууика, удари с длан по копието си и възкликна:

— Това не е никакъв довод! Ни най-малко. Нима ако се страхувам от падащ сняг в по-високите проходи, това означава, че трябва да не напускам пещерата си и да оставя децата си да гладуват? Това е все едно да кажеш, че народът ти и планината, която те е изхранила, не означават нищо за теб. Ти си по-лош от пияницата, който поне казва: „Не трябва да пия“, но отново се пропива от слабост. Ти стоиш пред нас, смел като крадец от седлата на други, и ни казваш: „Ще го направя пак. Клетвата ми не значи нищо за мен“. — Тя размаха яростно копието си. Събраните тролове зашепнаха одобрително. — Ти трябва да бъдеш убит незабавно. Ако лудостта ти зарази и други, вятърът ще отеква в празните ни пещери преди да е изминало и едно поколение.

Още преди Бинабик да довърши превода на последните думи на Ловджийката, Саймън вече се бе изправил. Трепереше от яд. Лицето го болеше там, където беше прогорен белегът през брадичката му, и всяко изтуптяване довеждаше спомена за това как Бинабик се хвърля на гърба на снежния червей и как крещи на Саймън да бяга, да се спасява, докато той продължава да се бори сам.

— Не! — изрева яростно Саймън. — Не! — Главата му се въртеше. Бинабик дежурно се обърна към господарите и годеницата си и започна да им обяснява думите на червенокосия човек от низините. Саймън продължи:

— Вие не разбирате какво става, нито какво е направил Бинабик. Тук, в тези планини, светът изглежда много далеч, но има опасности, които могат да ви достигнат. В замъка, в който живеех някога, и на мен ми изглеждаше, че злото е само нещо, за което говорят свещениците, и че дори и те не го вярват напълно. Сега вече знам повече. Има опасности навсякъде около нас и те стават все по-силни с всеки ден! Не разбирате ли? Бинабик и аз бяхме преследвани, преследвани от това зло през цялата огромна гора и през снега под тези планини. То ни последва чак до Драконовата планина!

Саймън млъкна замаян за момент, дишаше бързо. Чувстваше се така, сякаш държи нещо извиващо се, което се изплъзва от хватката му.

„Какво бих могъл да кажа? Сигурно говоря като луд. Ето, Бинабик им превежда това, което казвам, и всички те ме гледат, като че ли лая като куче! Със сигурност само ще ги накарам да го убият по-бързо!“

Саймън изпъшка тихичко и започна отначало; мъчеше се да подреди почти неуправляемите си мисли:

— Всички ние сме в опасност. Ужасна сила на север… искам да кажа — не, ние в момента сме на север… — Отпусна глава и се опита да се съсредоточи. — На север, но също така и на запад оттук. Там се намира една огромна планина от лед. Кралят на бурите живее там… само че не е жив. Нарича се Инелуки. Чували ли сте за него? За Инелуки? Той е ужасен!

Наведе се напред и се взря в разтревожените лица на Пастира, Ловджийката и дъщеря им Сискинанамук.

— Той е ужасен… — започна отново, втренчен право в тъмните очи на девойката.

„Бинабик я нарече Сиски — помисли си без никаква връзка. — Сигурно я е обичал…“

Като че ли нещо хвана мисълта му и я затръска, както куче тръска плъх. Внезапно той пропадна в някаква дълга, въртяща се шахта. Тъмните очи на Сискинанамук станаха по-дълбоки и големи, а после се промениха. След миг вече я нямаше и родителите й, приятелите на Саймън и всичко в Чидсик уб Лингит изчезна с нея. Но очите останаха, вече с друг сериозен поглед, който бавно го изпълваше целия. Тези кафяви очи принадлежаха на някой от неговия вид — на детето, което го бе преследвало в сънищата му… детето, което най-после той разпозна.

„Лелет. Малкото момиче, което оставихме в къщата насред гората, понеже раните й бяха тежки. Момичето, което оставихме при…“

„Саймън — каза тя, а гласът й странно кънтеше в главата му, — това е последната ми възможност. Къщата ми скоро ще падне, а аз ще избягам в гората, но има нещо, което трябва да ти кажа“.

Саймън никога не беше чувал малката Лелет да говори. Тъничкият й гласец бе подходящ за момиче на нейната възраст, но нещо не беше наред с него — беше твърде тържествен, твърде ясен и твърде много изпълнен с познания. Ритъмът и подборът на думите бяха като на възрастна жена, като…

„Гелое?“ — попита той. Въпреки че не бе отворил уста, чу гласа си да отеква в някакво празно пространство.

„Да. Нямам никакво време. Не бих могла да те достигна, но детето, Лелет, има възможности… тя е като леща, през която мога да съсредоточа волята си. Тя е странно дете, Саймън…“

И наистина, почти безизразното лице на детето, което изговаряше думите, изглеждаше някак различно от това на другите смъртни деца. Имаше нещо в очите й, което виждаше през него, отвъд него, като че ли самият той беше нематериален, като мъгла.

„Къде си?“

„В къщата си, но не за дълго. Оградите ми бяха повалени и езерото ми е пълно с тъмни неща. Силите пред вратата ми са твърде могъщи. Вместо да се изправям срещу такива вихрени ветрове, предпочитам да избягам и да се бия друг път.

Това, което трябва да ти кажа, е следното: Наглимунд падна. Елиас спечели тази битка, но истинският победител е Онзи, за когото и двамата знаем — тъмният човек от севера. Все пак Джосуа е жив“.

Саймън усети студен бодеж в стомаха си.

„А Мириамел?“

„Онази, която беше Мария, а също и Малахиас? Знам само, че е заминала от Наглимунд. Повече от това приятелските очи и уши не могат да ми кажат. Сега трябва да ти кажа и нещо друго: ти трябва да го помниш и да си мислиш за него, понеже Бинабик от Ийканук се затвори за мен. Трябва да отидеш при Камъка на раздялата. Това е единственото място, което дава сигурност от приближаващата буря — безопасно е поне за малко, във всеки случай. Отиди при Камъка на раздялата“.

„Какво? Къде е този камък? Къде е камъкът, Гелое?“ — Наглимунд е паднал? Саймън усети как отчаянието се настанява в сърцето му. Значи всичко наистина бе загубено.

Без предупреждение черна вълна премина през него, внезапна като удар от някаква гигантска ръка. Лицето на малкото момиче изчезна, остана само сива празнота. Последните думи на Гелое изплуваха в главата му:

„Единственото място, което е безопасно… Бягай!… Бурята идва…“

Сивото се отдръпна, като вълни, които се оттичат по плажа.

Разбра, че гледа в трептящата прозрачно жълта светлина на рова, пълен с горяща мазнина. Беше на колене в пещерата Чидсик уб Лингит. Изплашеното лице на Хейстън беше приведено до неговото.

— Какво те мъчи, момче? — попита пазачът, докато му помагаше да седне. Саймън се чувстваше, като че ли цялото му тяло беше съставено от парцали и зелени клонки.

— Гелое каза… каза, че буря… и Камъка на раздялата. Трябва да отидем при Камъка на раз… Но какво прави Бинабик? — попита той, когато забеляза, че приятелят му е коленичил пред подиума.

— Чака си присъдата — отвърна Хейстън. — Когато ти припадна, той каза, че няма да се бори повече. Говори на краля и кралицата известно време и сега чака.

— Но това не е правилно! — Саймън се опита да стане, но краката му се подгънаха под тежестта му. Главата му бучеше като железен тиган, ударен с чук. — Не е… правилно.

— Това е волята божия — измърмори Хейстън.

Уамманак каза нещо шепнешком на жена си и погледна коленичилия Бинабик. После каза нещо на гърления език на кануките и събралите се се развикаха. Пастира вдигна ръце към лицето си и бавно покри очите си. Ловджийката тържествено повтори жеста. Саймън усети, че се свива от студ, по-сив и по-безрадостен дори от зимния. Знаеше без никакво съмнение, че приятелят му е осъден на смърт.