Тад Уилямс
Камъкът на раздялата (15)

11. Костите на земята

Често казваха, че от всички земи на Остен Ард най-дълбоките тайни са в Хернистир. Не че самата земя бе скрита, като митичните Планини на троловете, потънали зад ледената ограда на Бялата пустош, или обвития с предателски тресавища Вран. Тайните, които криеше Хернистир, бяха в сърцата на жителите му и под слънчевите му поляни, дълбоко в недрата на земята.

От всички смъртни хора, хернистирците някога най-добре бяха познавали и най-много бяха харесвали ситите. Бяха научили много от тях — въпреки че сега тези неща се споменаваха само в старите балади. Освен това бяха търгували със ситите, бяха донасяли в злачната си родина неща, каквито не можеха да наподобят дори най-добрите ковачи и занаятчии в империята Набан. Като отплата, хернистирците предлагаха на безсмъртните си съюзници плодовете на земята — тъмнозелен малахит, иленит и светъл опал, сапфир, киновар и меко лъскаво злато — изкопани с безкраен труд от хилядите тунели на планините Грианспог.

Ситите вече ги нямаше, бяха изчезнали, доколкото повечето хора знаеха или се интересуваха. Някои хернистирци обаче знаеха по-добре. Бяха минали векове, откакто Приказният народ бе избягал от Асу’а, напускайки последния от Деветте града, достъпен за смъртните. Повечето смъртни вече напълно бяха забравили ситите или пък ги виждаха само през изкривяващия воал на старите приказки. Но между хернистирците, открит, но все пак потаен народ, все още имаше неколцина, които се вглеждаха в тъмните дупки, пробождащи Грианспог, и си спомняха.

 

Еолаир не обичаше особено пещерите. Детството му бе минало в полята и ливадите на Западен Хернистир, при сливането на реките Инискрих и Куимне. Като граф на Над Мулах, той бе управлявал тази територия; по-късно, в служба на крал Лут-уб-Литин, бе пътувал до големите градове и дворове на Остен Ард, като носеше желанията на Хернистир под звездите на безброй лампи и небесата на всеки народ.

И така, въпреки че смелостта му не бе оспорвана от никого и въпреки че клетвата му към крал Лут означаваше, че ще последва дъщеря му Мейгуин и до огньовете на вечната смърт, ако потрябва, той не бе особено доволен да се окаже заедно с народа си дълбоко в недрата на могъщата Грианспог.

 

— Багба да ме ухапе! — изруга Еолаир. Капка горяща смола бе паднала на ръкава му и бе изгорила ръката му през тънкия плат, преди той да успее да я загаси. Факлата съскаше и нямаше да издържи още дълго. Той се замисли дали да не запали другата, но това щеше да означава, че е време да се връща, а още не искаше. Прецени за кратко рисковете да се окаже загубен без светлина в непознат тунел дълбоко под земята и отново изруга тихичко. Ако не беше бързал като идиот, можеше и да се сети да си вземе огнивото. Еолаир не обичаше да прави такива грешки. Твърде много такива грешки — и късметът ти все някога свършва.

Отново насочи вниманието си към разклонението на тунела, взираше се в пода с напразната надежда да види нещо, което да му помогне да реши в коя посока да тръгне. Не видя нищо, изсумтя ядосано и извика:

— Мейгуин! — Гласът му се претърколи в тъмнината и отекна в тунелите. — Милейди, къде си?

Ехото заглъхна. Еолаир стоеше с гаснещата факла в ръка и се чудеше какво да прави.

Болезнено явно бе, че Мейгуин намира пътя си в този подземен лабиринт много по-добре от него, така че вероятно загрижеността му бе излишна. Явно нямаше никакви опасни зверове толкова дълбоко под земята — иначе щяха да са се показали досега. Остатъците от жителите на Хернисадарк бяха прекарали вече две седмици в дълбините на планината — строяха нов дом за бездомен народ в костите на земята. Но освен зверовете имаше други неща, от които да се страхуват тук, и Еолаир не можеше да отхвърли опасността с лека ръка. Странни същества се разхождаха из планината и много хора бяха изчезвали дълго преди армията на Скали от Калдскрайк да дойде по заповед на крал Елиас, за да усмири бунтовните хернистирци.

Други, по-обикновени опасности също можеше да ги причакват: Мейгуин можеше да се подхлъзне и да си счупи крак или пък да падне в някое подземно езеро или река. Или можеше да надцени собственото си познание на тунелите и да се лута, изгубена и без светлина, докато не умре от глад.

Той не можеше да направи нищо, освен да продължи. Щеше да повърви още малко, а после да се върне, преди факлата му да е догоряла. А когато тъмнината го обгърнеше, щеше да вика, за да го чуят в пещерите, които в момента приютяваха по-голямата част от хернистирския народ в изгнание.

 

Еолаир запали втората факла от тлеещия остатък на първата и отбеляза с главнята стената при разклонението с руната на Над Мулах. После, след миг колебание, избра по-широкото разклонение и пое напред.

Този тунел, както и онзи, от който току-що бе излязъл, някога трябваше да е бил част от мините, прекосявали Грианспог. Беше изсечен дълбоко в твърдата скала и Еолаир се замисли за невъобразимата работа, хвърлена за построяването му. Подпорните греди бяха дебели като дънери! Еолаир не можеше да не се възхити на прецизната и героична работа на изчезналите строители — предшественици и на него, и на Мейгуин — прокопали пътища през самото сърце на света, за да извадят безброй скъпоценности на дневна светлина.

Древният тунел слизаше надолу. Подскачащата светлина на факлата осветяваше странни бледи знаци, издраскани върху стените. Тунелите отдавна бяха изоставени, но в тях все още се усещаше някакъв очаквателен дъх, все едно чакаха някакво завръщане. Стъпките на Еолаир по камъка отекваха силно като ударите на сърцето на някой бог, така че графът на Над Мулах не можеше да не си помисли за Куам Черния, господаря на земните недра. Богът на земята изглеждаше много истински и много жив тук, в тъмнината, която слънцето не бе докосвало от началото на Времето.

Еолаир спря, за да огледа по-внимателно изсечените в камъка знаци, и изведнъж осъзна, че много от фигурките, надраскани по стените, са груби рисунки на хрътки. Кимна, разбрал всичко. Старият Краобан веднъж му бе казал, че древните рудари наричали Куам Черния Земното куче и му оставяли пожертвования в тунелите, за да ги предпазва от срутвания и лош въздух. Тези рисунки бяха изображения на Куам, заобиколени от руните на имената на миньорите — знаци, които се молеха за благосклонността на бога. Други дарове молеха за помощта на слугите на Куам, дълбоко ровещите дуори, свръхестествени същества, които дарявали щастливите копачи с богати рудни жили.

Еолаир отново изписа инициалите си под една кръглоока хрътка със загасналата факла.

„Господарю Куам — помисли си той, — ако все още наглеждаш тези тунели, изведи Мейгуин и народа ни в безопасност. Вече губим и последната надежда“.

Мейгуин. Точно за нея се тревожеше. Нямаше ли Мейгуин чувство за отговорност? Баща й и брат й бяха мъртви. Инахуен, жената на стария крал, бе малко по-голяма от Мейгуин и много по-малко способна. Наследството на Лут бе в ръцете на принцесата — а какво правеше тя с него?

Еолаир не бе възразявал много срещу идеята да се преместят по-надълбоко в кухините: лятото не бе донесло отсрочка срещу студа или срещу армиите на Скали, а склоновете на планините Грианспог не бяха мястото, на което можеше да се издържи обсадата нито на студа, нито на Скали. Оцелелите от войната хернистирци бяха пръснати из най-далечните краища на дивите земи на Хернистир и Фростмарч, Ледената граница, но една голяма част бе с останките на кралското семейство. Това наистина бе мястото, където кралството щеше да издържи или да се провали: бе време да си направят по-постоянен и защитим дом.

Обаче онова, което наистина тревожеше Еолаир, бе, че Мейгуин бе погълната от дълбините на земята, от местенето дори още по-дълбоко в сърцето на планината. Дни наред след като преместването на лагерите бе свършило, Мейгуин изчезваше по някакви незнайни задачи. Обикаляше неизследвани пещери часове наред и се връщаше по времето за лягане мръсна и с поглед, толкова разсеян, че приличаше на луда. Старият Краобан и другите я молеха да не ходи, но Мейгуин само студено казваше, че нямали право да се съмняват в дъщерята на Лут. Ако била необходима, за да поведе народа в защита на новия им дом или за да се грижи за ранените, или да взима важни решения, щяла да е с тях. Останалото й време си било нейно собствено. Щяла да го използва както намерела за добре.

Загрижен за безопасността й, Еолаир също я бе попитал къде ходи и й бе предложил да не слиза в дълбините без него или някой друг придружител. Мейгуин равнодушно и безсмислено му отговори само за някаква „помощ от боговете“ и за „тунелите, които водят в дните на Мирния народ“ — само това, сякаш искаше да каже, че малоумни идиоти като графа на Над Мулах не трябва да се занимават с неща, които не разбират.

Еолаи си помисли, че тя полудява, и се уплаши и за нея, и за народа й… а и за себе си. Графът бе наблюдавал дългото й плъзгане. Смъртната рана на Лут и предателското убийство на брат й Гуитин бе наранило нещо в нея, но раната бе на място, до което Еолаир не можеше да достигне, и всичките му усилия като че ли само влошаваха нещата. Той не знаеше защо опитите му да й помогне в мъката й я наскърбяват, но разбираше, че дъщерята на краля се страхува от съжалението повече, отколкото от смъртта.

Неспособен да намали болката й, нито собствената си скръб при гледката на нейното страдание, той би могъл поне да я пази жива. Но как можеше да направи дори и това, когато кралската дъщеря не искаше да бъде спасена?

Днес бе най-лошото досега. Мейгуин бе станала преди първите проблясъци на зората и бе пропълзяла през цепнатината в тавана на пещерата. Бе взела факли, въжета и кой знае какво още и бе изчезнала в тунелите. Не се върна до края на следобеда. След вечеря Еолаир — самият той уморен от целодневното патрулиране в горите Сиркоил — бе тръгнал да я търси. Ако не я намереше скоро, щеше да се върне и да организира група за издирване.

 

Почти час Еолаир вървя по извиващите се тунели надолу, като отбелязваше пътя си по стените и наблюдаваше как факлата му се смалява. Бе преминал точката, до която можеше да се залъгва, че ще успее да измине целия път обратно със светлина. Не му се искаше да се откаже, но ако изчакаше още малко, щеше да има двама загубени в катакомбите, а каква печалба щеше да донесе това на когото и да било?

Най-после спря на място, където пътят се разширяваше в грубо изсечена стая, а черни входове на тунели водеха в още три посоки. Изруга, като осъзна, че е дошло време да спре да се заблуждава. Мейгуин можеше да е навсякъде; можеше дори да я е подминал. Щеше да се върне и да му се подиграват, че принцесата се е завърнала жива и здрава преди цял час. Еолаир се усмихна тъжно и пак върза черната си коса на опашка — бе се развързала. Шегите нямаше да са толкова лоши. По-добре да изстрада малко унижение, отколкото…

Тънък глас прошепна в каменната стая — следа от мелодия, бледа като стар спомен.

— … гласът му отекна през гори и през степи.

Там, където бяха звучали две сърца, сега бие само едно…

Сърцето на Еолаир затупка като лудо. Той отиде в центъра на стаята, вдигна ръце пред устата си и викна:

— Мейгуин! Къде си? Мейгуин!

Стените прогърмяха от ехото. Когато заглъхнаха, той се ослуша внимателно, но не чу отговор.

— Мейгуин, аз съм, Еолаир! — каза той високо. Отново изчака хорът от крещящи гласове да замлъкне. Този път тишината бе разчупена от още една слаба нишка на песента:

— Тъмните й очи в небето бяха впити,

и само искрящата и кръв му отговори…

главата и лежеше без постелка, косата й бе разчорлена…

Той завъртя глава и реши, че пеенето, изглежда, е най-силно от левия отвор. Надникна в него и ахна от изненада, когато почти се препъна в чернотата. Отблъсна се от стената, за да възстанови равновесието си, а после се наведе да вдигне факлата, която бе изпуснал, но още докато посягаше надолу, пламъкът изсъска и угасна. Ръката му напипа вода. Пред очите му танцуваше последното нещо, което бе видял — груб образ, нарисуван върху черно нищо. Той стоеше на върха на грубо стълбище, което се спускаше надолу по стръмен тунел — безброй стъпала, които като че ли водеха до центъра на земята.

Чернота. Хванат в пълна тъмнина. Еолаир почувства началото на спазъм от страх и го потисна. Беше чул гласа на Мейгуин, в това бе почти сигурен. Разбира се, че беше нейният глас! Кой друг би пял стари хернистирски песни в дълбините на съзиданието!

Тих, детски страх от нещо, което може да се крие в тъмното и да привиква жертвите си с познати гласове, се събуждаше в него. В името на стадото на Багба, що за мъж бе той?

Докосна стените от двете си страни. Бяха влажни. Стъпалото под него, когато коленичи, за да го изследва с пръсти, се оказа вдлъбнато в средата; водата се бе събрала там. На нормално разстояние под него имаше още едно стъпало. Изпробващият му крак намери още едно, на същото разстояние под второто.

— Мейгуин? — обади се той отново; но никой не пееше.

Като пристъпваше надолу внимателно и държеше ръцете си разперени, така че да може да се хване за стените, Еолаир заслиза по грубо издяланото стълбище. Последният проблясък на светлина и картината, която той бе нарисувал, вече бяха изчезнали от очите му. Той се вгледа, но можа да види само тъмнината. Шумът от капещата от стените вода бе единственият друг звук освен стъпките на тътрещите му се крака.

След множество внимателно преодолени стъпала и време, което можеше да бъде и часове, стълбището свърши. Колкото и да протягаше крака си напред, земята оставаше равна. Еолаир направи няколко внимателни крачки и пак се наруга, задето не си бе донесъл огнивото. Но кой би могъл да предположи, че краткото търсене на заблудената принцеса ще се превърне в битка за живот? И къде бе онзи, който бе пял, независимо дали бе Мейгуин, или някой по-малко приятелски настроен обитател на пещерите?

Тунелът изглеждаше равен. Еолаир вървеше бавно, като следваше завоите с една ръка, която местеше по стената, а другата бе вдигнал напред да проверява чернотата. След като измина неколкостотин крачки, тунелът отново зави. С огромна радост откри, че тук всъщност може да види нещо: бледо сияние в дъното на коридора на десетина крачки напред.

Когато зави пак, го обля силна светлина — извираше от един отвор в стената на тунела. Самият каменен коридор продължаваше напред и извиваше надясно и той не можеше да види нищо по-нататък, но и не го интересуваше какво има там — дупката в стената привличаше цялото му внимание. С опасения, които немалко ускоряваха тупкането на сърцето му, той коленичи да погледне през отвора, а после скочи от изненада толкова рязко, че удари главата си в камъка. Миг по-късно провря краката си през отвора, плъзна се в дупката и бавно се изправи.

Намираше се в широка кухина, чийто набразден таван, обсипан с висящи шипове от камък, като че ли се поклащаше на светлината на две примигващи маслени лампи. В дъното на кухината имаше огромна врата, два пъти по-висока от човешки ръст, направо в самата скала. Вратата се свързваше с каменния трегер толкова точно, като че ли бе израсла там; огромните й панти бяха закрепени направо в стената на пещерата. И там, облегната на вратата, седнала в цял куп въжета и разни други неща, седеше…

— Мейгуин! — изкрещя той и затича напред, като се препъваше по неравния под. Главата на принцесата бе отпусната неподвижно върху коленете й. — Мейгуин!

Тя вдигна глава и нещо в очите й го накара да спре.

— Принцесо…

— Спях. — Тя бавно разтърси глава и прокара пръсти през червеникавокафявата си коса. — Спях и сънувах… — Мейгуин спря и се вгледа в него. Лицето й бе почти черно от мръсотия; очите й блестяха тайнствено. — Кой… — започна тя, после отново поклати глава. — Еолаир! Сънувах най-странния сън… ти ме викаше…

Той пристъпи напред и седна до нея. Не изглеждаше да е ранена. Еолаир бързо прекара ръцете си през косата й да опипа главата й за цицини от падане.

— Какво правиш? — попита тя някак отнесено. — И какво правиш тук?

Той се отдръпна, така че да може да я погледна в очите.

— Трябва аз да ти задам този въпрос. Какво правиш тук? Народът ти се поболя от тревога, принцесо.

Тя се усмихна лениво.

— Знаех си, че ще го намеря. Знаех си.

— За какво говориш? — ядосано попита Еолаир. — Хайде, трябва да се връщаме. Благодаря на боговете, че имаш лампи, иначе щяхме да си останем в този капан завинаги!

— Да не искаш да кажеш, че не си донесъл факла? Глупавичкият ми Еолаир! Аз съм си взела много неща, тъй като пътят до горните пещери е много дълъг. — Тя посочи разхвърляния си багаж. — Имам и хляб. Гладен ли си?

Еолаир я изгледа объркано. Това ли ставаше, когато някой полудееше? Принцесата изглеждаше доста щастлива тук, в тази дупка дълбоко под земята. Какво й се бе случило?

— Пак ще те попитам — каза той толкова спокойно, колкото можа. — Какво правиш тук?

Мейгуин се изсмя:

— Изследвам. Поне отначало. Това е единствената ни надежда, нали разбираш. Да отиваме по-дълбоко, искам да кажа. Трябва постоянно да продължаваме да отиваме все по-надълбоко или враговете ще ни намерят.

Еолаир раздразнено пое дъх.

— Ние вече направихме това, което пожела, принцесо. Хората се пренесоха в пещерите, както им заповяда. Сега се чудят къде е отишла кралската дъщеря.

— Но освен това знаех, че ще намеря това — каза тя, все едно Еолаир не бе проговарял. Гласът й се снижи до шепот и тя се огледа, като че ли се страхуваше от подслушвачи. — Боговете не са ни изоставили, тъй като ми проговориха в сънищата. Не са ни изоставили. Не са ни изоставили и старите ни съюзници ситите, понеже точно това е, от което имаме нужда, нали, Еолаир? Съюзници! — Тя посочи огромната врата зад гърба им. Очите й бяха странно ярки. — Мислих за това, докато главата ми не почна да се цепи, и знам, че съм права! Хернистир има нужда от помощ в този ужасен час… а какви по-добри съюзници от ситите, които са се били рамо до рамо с нас и преди?! Всички мислят, че Мирният народ е изчезнал от земята. Но той не е! Сигурна съм, че просто е отишъл по-надълбоко.

— Това е повече, отколкото мога да понеса — каза Еолаир и хвана ръката й. — Това е лудост, Мейгуин, и сърцето ми се къса да те гледам такава. Хайде. Да се връщаме.

Мейгуин се отдръпна, очите й заблестяха от гняв.

— Ти си този, който говори лудости, графе! Да се връщаме?! Мъчих се повече часове, отколкото бих могла да преброя, докато прережа резето. Трябваше да поспя малко, когато свърших, но го срязах! Всичко е готово и аз ще мина през тази врата! Не ми говори за връщане!

Еолаир вдигна поглед и видя, че принцесата казва истината. Резето, дебело като мъжка китка, бе прерязано през средата. Чук и нащърбено длето лежаха наблизо.

— Каква е тази врата? — попита той със съмнение. — Част от старите мини, нали?

— Казах ти — студено отвърна тя. — Това е вратата към миналото… вратата, която води към Мирния народ. Към ситите. Погледна го и железният й поглед като че ли омекна и се разтопи. Още една емоция си проби път към повърхността и изкара объркване и желание на лицето й. Графът на Над Мулах изпита дълбок, безпомощен прилив на мъка. Тя продължи, вече умоляващо: — О, Еолаир, не виждаш ли? Може да сме на сигурно място! Ела, помогни ми! Моля те, Еолаир, знам, че мислиш, че съм глупачка, кон в женски образ, но нали обичаше баща ми! Моля те, помогни ми да отворим вратата!

Еолаир не можеше да срещне погледа й. Обърна се към огромната врата. В очите му напираха сълзи. Злочестото момиче! Какво можеше да я е измъчило толкова? Смъртта на баща й и на брат й? Загубата на кралството? Трагедии, наистина — но други, които бяха изстрадали същото, не изпадаха в такива достойни за съжаление състояния. Ситите някога със сигурност бяха съществували — истински като камъните и дъжда. Но пет дълги века бяха изминали, откакто дори и слухове за Добрия народ бяха стигали до Хернистир. А и идеята, че боговете водят Мейгуин до тези отдавна изчезнали сити… дори и Еолаир, с неговото уважение към неизвестното, можеше да види, че тук явно говори лудостта от загубите й.

Той забърса лицето си с ръкав. Каменната рамка на вратата бе покрита със странни, внимателно гравирани рисунки на лица и фигури, почти изтрити от капещата вода. Вярно бе, че изработката притежаваше фина изтънченост, на пръв поглед много по-добра от най-добрите произведения на хернистирските миньори. Какво можеше да е това място? Някакъв древен храм от най-ранните дни? Да не би тук да се бяха провеждали странни ритуали за Куам Черния, далеч от простичките олтари на другите богове, които бележеха лицето на земята отгоре?

Еолаир си пое дъх и се зачуди дали не взема глупаво решение.

— Не искам да слушам как все повече се злепоставяш неоснователно, принцесо, и не искам да те нося назад насила. Ако ти помогна да отвориш вратата — бавно каза той; не смееше да погледне болезнената надежда, изписана на лицето й, — ще се върнеш ли с мен след това?

— О, да, както кажеш! — Нетърпението й я правеше да прилича на дете. — Ще ти позволя ти да решиш, понеже знам, че когато видиш земята, в която все още живеят ситите, няма да искаш да бързаме да се връщаме в някаква си саждива пещера. Да!

— Добре тогава. Имам думата ти, Мейгуин. — Той се изправи, хвана дръжката на вратата и я дръпна рязко. Тя изобщо не помръдна.

— Еолаир — тихо се обади Мейгуин.

Той дръпна отново, по-силно, жилите на врата му се опънаха — но вратата не поддаде.

— Граф Еолаир — отново каза Мейгуин.

Той дръпна още веднъж — безполезно, после се обърна.

— Какво?

Тя посочи вратата с пръст, нокътят й беше счупен.

— Прерязах резето, но парчетата все още са там. Не трябва ли да ги махнем?

— Това няма никакво значение… — започна той, но после се вгледа по-отблизо. Едно парче от срязаното резе бе заклинило вратата и й пречеше да се отвори. Еолаир подсвирна, избута парчетата и те паднаха с дрънчене на влажния под.

Този път, когато дръпна, пантите изскърцаха протестиращо. Мейгуин стана и също хвана дръжката — ръцете й бяха до тези на графа. Пантите запротестираха по-силно. Докато дърпаше, Еолаир се вгледа в мускулите й. Мейгуин бе силна — всъщност никога не се бе държала като безпомощна девойка. Освен около него, когато често бе забелязвал как острият й език изведнъж се затъпява.

Еолаир си пое въздух и се напрегна, и не можа да не усети миризмата на Мейгуин. Потна и покрита с мръсотия, принцесата не миришеше като парфюмирана госпожица от двора на Набан — в нея имаше нещо сурово, топло и живо, което въобще не бе неприятно. Еолаир поклати глава при тези помисли и учетвори усилията си, загледан в решителното лице на Мейгуин. Скърцането се издигна до писък и вратата започна да се отваря със стържене — сантиметър, още няколко, после тридесетина, като протестираше шумно през цялото време. Когато се отвори цял лакът тъмнина, двамата спряха, за да си поемат дъх.

Мейгуин се наведе и вдигна едната лампа, после се вмъкна в отвора. Еолаир я гледаше с отворена уста.

— Принцесо! — извика той без дъх и след това се промъкна след нея. — Почакай! Въздухът може да е отровен! — Още докато говореше, осъзна, че въздухът си е наред, макар и малко застоял. — Чакай… — започна той, но млъкна, когато се оказа зад рамото на Мейгуин. Лампата й хвърляше светлина навсякъде.

— Казах ти! — Гласът й бе изпълнен със задоволство и благоговение. — Ето това е мястото, където живеят приятелите ни!

— Бриниох Небесни! — зашеметено ахна Еолаир.

Огромен град лежеше пред тях в дъното на широк каньон — те стояха на ръба. Безбройните сгради изглеждаха като изсечени направо от сърцето на планината, като че ли целият град бе един-единствен неописуем гигантски жив камък. Всеки прозорец и всяка врата бяха изрязани в твърдата скала, всяка кула бе древен камък, колоните се извисяваха към тавана на пещерата високо над главите им. Но освен размера си, градът изглеждаше и изненадващо близък, като че ли всъщност бе само миниатюра, направена да заблуди окото. От мястото, на което стояха — на горните стъпала на широко стълбище, което се извиваше надолу, изглеждаше, че могат просто да се протегнат и да докоснат куполите на покривите.

— Градът на Мирния народ… — щастливо каза Мейгуин.

Ако това бе град на ситите, помисли си Еолаир, безсмъртните му обитатели сигурно бяха решили, че ще е по-добре да прекарат годините на старостта си на слънчева светлина, понеже внимателно издяланият каменен град бе празен — или поне така изглеждаше. Потресен от откритието на такова тайнствено място, графът разбра, че се надява то наистина да е толкова напуснато, колкото изглежда.

 

Малката килия бе студена. Херцог Исгримнур изсумтя нещастно и потри ръце.

Майката Църква щеше да направи по-добре, ако вземеше някои от тези проклети пожертвования и ги използваше, за да затопли най-големия си дом, помисли си той. Гоблените и златните свещници бяха красиви, но как може човек да им се възхищава, когато замръзва до смърт?

Предната вечер бе останал дълго в общата стая — седеше тихичко пред огромното огнище и слушаше разказите на другите пътуващи монаси — повечето бяха дошли в Санселан Ейдонитис по някаква работа с лекторската институция. Когато го питаха приятелски за нещо, Исгримнур им отговаряше кратко и сухо: знаеше, че тук — сред други от същата професия, така да се каже — опасността да разкрият маскарада му е най-голяма.

Сега, докато седеше и слушаше камбаната на Клавес да бие за утринна молитва, изпита силното желание да отиде пак в общата стая. Рискът от разкриване бе голям, но как иначе би могъл да разбере новините, които търсеше тъй спешно?

„Ох, защо този проклет Стреаве не може да говори открито? Защо трябваше да ме прекарва през целия Ансис Пелипе, само за да ми каже, че Мириамел е в Санселан Ейдонитис? Откъде може да знае това? И защо му трябва да казва на мен — нали знаеше само, че търся двама монаси, един стар и един млад?“

Исгримнур се замисли над възможността Стреаве да е знаел кой е той или по-лошо, че графът го е изпратил нарочно по погрешна следа и че Мириамел всъщност изобщо не е близо до замъка на лектора. Но ако бе така, тогава защо трябваше господарят на Пердруин да говори с него лично? Седяха — графът и преоблеченият като монах Исгримнур — и пиеха вино в приемната на графа. Дали Стреаве знаеше кой е той? И какво можеше да спечели, като го изпрати в Санселан Ейдонитис?

От опитите да проумее играта на граф Стреаве го заболя глава. Какъв избор имаше той така или иначе, освен да вземе думата на графа за чиста монета? Беше в задънена улица, обикаляше най-големия град на Пердруин и търсеше принцесата и монаха Кадрах без никакъв успех. Така че ето го сега, един просещ монах, който се възползва от милосърдието на Майката Църква и се надява да разбере дали Стреаве е бил прав.

Потропа с крака. Подметките на ботушите му се бяха изтъркали и студът на усойния каменен под се промъкваше право в стъпалата му. Беше глупаво да се крие в тази килия — това нямаше да му помогне в търсенето. Трябваше да излезе и да се смеси с тълпите в Санселан. Освен това, когато останеше сам твърде дълго, лицата на Гутрун и децата му се появяваха пред очите му и го изпълваха с отчаяние и безпомощен гняв. Той си спомни радостта, когато Изорн се бе завърнал от плен, издуващата го гордост, веселието от победата над страха. Щеше ли да доживее още едно такова събиране с тях? Дано Бог му дадеше тази възможност. Това бе най-съкровената му мечта, но толкова крехка, че, подобно на паяжина, ненужното й безпокоене можеше да я съсипе.

Във всеки случай само надеждата не бе подходяща диета за един рицар — дори и стар като херцога, чиито най-добри дни бяха отминали. Пък имаше и задължения. Сега, когато Наглимунд бе паднал и народът на Исгримнур бе разпръснат един Бог знае къде, единственото задължение, което му оставаше, бе към Мириамел и към принц Джосуа, който го бе пратил да я намери. Да, той наистина беше благодарен, че му е останало нещо, което да прави.

 

Исгримнур излезе в коридора и потърка брадичката си. Слава на Усирис, наболата му брада не бе твърде видима. Не бе успял да се насили да се обръсне тази сутрин. Купата с вода бе почти замръзнала, а дори и след няколко седмици пътуване като монах, той все още не се бе примирил с прекарването на остър бръснач по лицето си всеки ден. Бе носил брада още от първата си година като мъж. Сега тъгуваше по нея по същия начин, както би тъгувал по липсваща ръка или крак.

Докато се чудеше накъде да тръгне, за да стигне в общата стая — и нейния пламтящ огън, — една ръка легна върху рамото му. Стреснат, херцогът се обърна и видя трима свещеници. Онзи, който го бе докоснал — старец със заешка устна, — се усмихна и попита:

— Не те ли видях в стаята снощи, братко? — Говореше Западния език внимателно, със силен набански акцент. — Току-що си дошъл от север, нали? Ела и се присъедини към нас за сутрешното ястие. Гладен ли си?

Исгримнур сви рамене и кимна. Старецът го потупа по ръката.

— Добре. Аз съм брат Септис. Това са Ровалис и Нейлин, още двама от моя орден. — Той посочи двамата по-млади монаси. — Ще се присъединиш към нас, нали?

— Благодаря. — Исгримнур се усмихна несигурно, като се чудеше дали няма някакъв монашески етикет, който е известен само на посветените. После добави. — Бог да те благослови.

— И теб — отвърна Септис, хвана голямата ръка на Исгримнур с тънките си пръсти и го поведе по коридора. Другите двама монаси изостанаха малко, като си говореха тихо.

— Видя ли вече Параклиса на Елисия? — попита старецът.

Исгримнур поклати глава.

— Пристигнах късно снощи.

— Красив е. Красив. Нашето абатство е до езерото Мирме, на изток, но аз гледам да идвам тук веднъж годишно. Винаги довеждам по някой от младите с мен, за да им покажа великолепието, което Бог е построил за нас тук.

Исгримнур набожно сведе глава. Продължиха да вървят в мълчание още малко, с все повече други монаси и свещеници, които се събираха от страничните коридори в главния и се смесваха в едно като пасажи сиви риби, дърпани от речното течение, към столовата.

Пред широките врати на залата масовата миграция се забави. Когато Исгримнур и спътниците му се присъединиха към бутащата се тълпа, Септис го попита нещо. Исгримнур не можа да го чуе в глъчката, така че старецът се изправи на пръсти и проговори в ухото му — всъщност почти извика:

— Казах, как са нещата на север? Чухме ужасни разкази. Глад, вълци, смъртоносни виелици.

Исгримнур кимна и се намръщи.

— Нещата са много зле. — Докато говореше, ги избутаха през вратата като запушалка от гърлото на бутилка и се оказаха в столовата. Шумът от разговорите изглеждаше достатъчно силен, за да разтресе гредите по тавана.

— Мислех си, че е нормално да се яде в тишина! — извика Исгримнур. Младите последователи на Септис, също като херцога, зяпаха с широко отворени очи десетките маси, които се простираха от единния до другия край на широката зала. Имаше над десет редици и всяка маса във всяка редица бе запълнена с приведените гърбове на хора в раса; бръснатите им глави бяха като безброй розови петна, като ноктите на някое сторъко страшилище. Всеки като че ли говореше на висок глас със съседите си, а някои размахваха лъжиците си, за да привлекат внимание. Шумът бе огромен като океана, който заобикаляше Набан.

Септис се засмя — смехът бе погълнат от гълчавата — и отново се изправи на пръсти.

— Тихо е у дома, в нашето абатство, и в много други… както без съмнение е и във вашите римърсгардски манастири, нали? Но тук, в Санселан Ейдонитис, са тези, които вършат Божията работа: те трябва да говорят и да слушат, също като търговци.

— Пазарят се за цената на душите? — горчиво подметна Исгримнур, но старецът не го чу.

— Ако предпочиташ тишината — извика Септис, — трябва да отидеш долу в архивите. Свещениците там са мълчаливи като в гробница и всеки шепот прозвучава като гръм. Ела! Ще си вземем хляб и супа ето оттам, при онази врата, а после ще ми разкажеш повече за онова, което става на север, нали?

 

Исгримнур се опитваше да не зяпа как яде старецът, но му бе трудно. Поради заешката си устна Септис непрекъснато се покапваше със супа и съвсем скоро по предницата на расото му течеше цяло поточе.

— Съжалявам — най-после каза старецът, докато предъвкваше един залък хляб; изглежда, нямаше и много зъби. — Не те попитах за името ти. Как ти казват?

— Избеорн — отвърна херцогът. Това бе бащиното му име и бе доста разпространено.

— А, Избеорн. Е, аз съм Септис… но това вече ти го казах, нали? Разкажи ни повече какво става на север. Това е другата причина да идвам в Набан — за новини, които не получаваме в езерните земи.

Исгримнур му разказа нещо от онова, което се бе случило на север от Ледената граница, за убийствените бури и за лошите времена. Като потисна горчивината си, разказа и за узурпацията на Елвритшала от Скали от Калдскрайк и за разрушенията и убийствата, които бяха последвали.

— Ние чухме, че херцог Исгримнур е предал Върховния крал — каза Септис, докато обираше последните капки супа от купата си със залък хляб. — Пътници ни казаха, че Елиас е разбрал, че херцогът се е сдружил с брат му Джосуа, за да превземат трона.

— Това е лъжа! — ядно каза Исгримнур и удари с ръката си по масата така, че купата на младия Нейлин почти се преобърна. Всички се обърнаха към тях.

Септис повдигна вежди.

— Прости ни, тъй като ние само разказваме слуховете, които сме дочули. Може би сме докоснали болезнена тема. Исгримнур да не е бил покровител на ордена ви?

— Херцог Исгримнур е честен човек — отвърна херцогът, като се проклинаше, че е позволил на нрава си да се прояви. — Не обичам да чувам как го хулят.

— Разбира се. — Септис говореше успокоително и достатъчно високо, за да се чува над врявата. — Но ние сме чували и други разкази за Севера, някои от тях много стряскащи, нали? Ровалис, разкажи му какво ти каза онзи пътешественик.

Младият Ровалис понечи да заговори, но избухна в кашлица, защото се задави с някаква трошичка. Нейлин, другият дякон, го тупа по гърба, докато не си пое отново дъх, а после продължи да го тупа, вероятно малко превъзбуден от това, че е за пръв път в Набан.

— Един човек, когото срещнахме при идването си тук — почна Ровалис, когато Нейлин спря, — той е някъде от Еркинланд… — Младият монах не говореше Западния език толкова добре, колкото Септис, и му се налагаше да спира и да мисли, преди да подбере думите си. — Та той каза, че след като Елиас не могъл да превземе замъка на Джосуа с обсада, повикал бели демони от земята и с магия те избили всички в крепостта. Закле се, че е така, че сам го бил видял.

Септис, който попиваше предницата на расото си, докато Ровалис говореше, се наведе напред.

— Също като мен, Избеорн, и ти знаеш колко изпълнени със суеверия могат да са хората, нали? Ако само този човек бе разказал историята, щях да го нарека луд и да свърша с това. Но мнозина говорят тихичко за това тук, в Санселан, много са хората, които казват, че Елиас е имал вземане-даване с демони и зли духове. — Той докосна ръката на Исгримнур с кривите си пръсти и херцогът едва успя да се пребори с желанието да се отдръпне. — Трябва да си чул за обсадата, въпреки че казваш, че си напуснал Севера, преди тя да свърши. Каква е истината зад тези разкази?

Исгримнур се вгледа в стария монах. Чудеше се дали във въпроса му има нещо повече, отколкото личи на пръв поглед. Най-после въздъхна. Това бе просто един мил старец със заешка устна, нищо повече. Бяха плашещи времена — защо Септис да не се опита да се сдобие с малко информация от някой, който е дошъл от развъдника на слуховете? Така че най-после той отвърна:

— Чул съм не много повече от вас, но мога да ви кажа, че предстоят лоши неща… неща, за които божите хора не биха искали да знаят, но прокълнат да съм, ако това ги кара да изчезнат. — Веждите на Септис се повдигнаха отново заради езика на Исгримнур, но той не го прекъсна. Исгримнур, увлечен от темата, продължи: — Оформят се страни, може да се каже, и тези, които изглеждат по-хубави, всъщност са по-лоши. Не мога да кажа нищо повече от това. Не вярвайте на всичко, което чуете, но недейте и да бързате да викате: „Суеверие“… — Той спря, осъзнал, че навлиза в опасна територия. Не можеше да каже много повече, без да привлече вниманието като източник на слуховете, които без съмнение прелитаха през Санселан Ейдонитис. Не можеше да си позволи да бъде обект на внимание, докато не научеше дали принцеса Мириамел наистина е тук.

Обаче късчетата, които вече бе изплюл, като че ли задоволяваха Септис. Старецът се облегна назад — все още драскаше разсеяно по изсъхващото петно от супа на гърдите си.

— Ех — въздъхна той. Гласът му се понесе над разговорите по масата. — Уви, вече чухме достатъчно страховити разкази, за да приемем онова, което казваш, сериозно, нали? Много сериозно. — Той махна на по-близкия дякон да му помогне да стане. — Благодаря ти, че сподели яденето ни, Избеорн. Бог да те пази. Надявам се, че ще можем да поговорим още в общата стая довечера. Колко дълго ще останеш?

— Още не знам. Благодаря и на теб.

Старецът и двамата му спътници изчезнаха в тълпата и оставиха Исгримнур да подрежда мислите си. Миг по-късно херцогът се отказа от това и стана от масата.

„Не мога дори мислите си да чуя тук“. Той поклати глава и тръгна към вратата през навалицата. Якото му телосложение спомогна за скоростния му напредък и той бързо стигна главния коридор. „Вече излях душата си, но не съм ни крачка по-близо до намирането на горката Мириамел — горчиво си помисли той. — И как бих могъл да разбера местонахождението й, така или иначе? Просто да попитам някого дали дъщерята на Елиас не е някъде наоколо? А, и освен това да кажа, че е предрешена като момче. Това е дори още по-лошо… Може би просто да поразпитам и да разбера дали някакви млади монаси не са се мяркали в Санселан Ейдонитис напоследък“.

Изсумтя горчиво, докато наблюдаваше реката привикнали към порядките в замъка фигури да тече покрай него.

„Елисия, Божия майко, иска ми се Еолаир да бе с мен. Този проклет хернистирец обича такива идиотщини. С безупречните си маниери би я издирил достатъчно бързо. Какво правя аз тук?“

Херцогът на Елвритшала потърка с пръсти неестествено гладката си брадичка. После, като изненада и самия себе си, започна да се смее на собствената си безнадеждна глупост.

Минаващите свещеници заобикаляха нервно монаха с голямото шкембе, който явно бе изпаднал в някакъв религиозен пристъп. Исгримнур крещя и се смя гръмогласно, докато по червените му бузи не потекоха сълзи.

 

Буреносно време се стелеше над блатото като одеяло, влажно и задушаващо горещо. Тиамак направо усещаше копнеещия глад на бурята: от бодливия й дъх направо настръхваше. Би дал всичко бурята да се разрази и да падне малко хладен дъжд! Мисълта за дъждовни капки, които се разплискват по лицето му и плющят по листата на мангровите дървета, приличаше на сън за най-добрата магия.

Тиамак въздъхна, измъкна пръта от водата и го постави напречно на малката си лодка. Протегна се, като безуспешно се опитваше да отпусне мускулите на гърба си. Пътуваше вече три дни и бе изстрадал две почти безсънни нощи, изпълнени с тревога за това, което трябва да направи. Ако отидеше в Кванитупул и останеше там, щеше ли да е предал съплеменниците си? Можеха ли въобще да разберат дълга му към сухоземците… или поне към няколко сухоземци?

Разбира се, че нямаше да разберат. Тиамак се намръщи и посегна към меха с вода. Разбълбука една глътка в устата си, преди да я преглътне. Винаги го бяха мислили за странен. Ако не отидеше в Набан, за да защитава каузата на народа си пред херцог Бенигарис, просто щеше да се превърне в предател. Това щеше да е краят на всичко — поне според старейшините на Селска горичка.

Той свали кърпата от главата си и я натопи във водата, после отново си я върза. Благословено хладна вода покапа по лицето и врата му. Ярките дългоопашати птици, които бяха накацали по клоните над главата му, спряха да писукат за миг, защото над блатото се разнесе глух тътен. Сърцето на Тиамак подскочи.

„О, Ти, който винаги стъпваш на пясък, нека бурята да дойде скоро!“

Носът на лодката бе започнал да се извива към средата на течението. Той погледна брега — или по-скоро това, което щеше да е брегът, ако това бе сухоземска река. Тук, във Вран, това бе просто плетеница от скупчени мангрови дървета, чиито корени задържаха точно толкова пясък, колкото дървесната колония да расте и процъфтява. Тиамак изпръхтя отчаяно и потопи пръта във водата, за да изправи лодката и да я прекара през дебел слой лилии, които се хващаха за преминаващия корпус като пръстите на давещи се плувци. Оставаха още няколко дни до Кванитупул, и при това само ако бурята, за която се молеше, не доведеше силни ветрове по пътя му, ветрове, които можеха да изкореняват дървета и да направят от тази част на Вран непроходима плетеница от корени, стволове и счупени клони.

„О, Ти, който винаги стъпваш на пясък — допълни молитвата си той, — нека разхлаждащата буря дойде скоро, но да е лека!“

На сърцето му бе неизразимо тежко. Как би могъл да избере между две толкова ужасни възможности? Можеше да отиде чак до Кванитупул, преди да реши дали да остане там, за да изпълни желанието на Моргенес, или да продължи към Набан, както бяха наредили Могахиб и останалите. Опита се да се успокои с тази мисъл, но се зачуди дали такъв начин на мислене не означава просто да позволи на раната да загнои, когато вместо това трябва просто да стисне зъби и да я почисти, за да може лечението да започне?

Помисли за майка си, която бе прекарала по-голямата част от живота си на колене, като се грижеше за огъня, стриваше зърно с хромела, работеше всеки ден от тъмнината преди зазоряване до вечерта, когато наставаше време да пропълзи в хамака си. Той не уважаваше много селските старейшини, но сега изведнъж се уплаши, че духът на майка му може да го наблюдава. Тя никога не би могла да разбере защо синът й обръща гръб на народа си заради чужденци. Тя щеше да иска той да отиде в Набан. Служи първо на народа си, а след това се грижи за собствената си чест, точно това щеше да каже майка му.

Мисълта за нея изведнъж изясни нещата. На първо място той бе жител на Вран: нищо не можеше да промени този факт. Трябваше да отиде в Набан. Моргенес, този любезен старец, щеше да разбере причините му. След това, след като изпълнеше задълженията си към собствения си народ, щеше да се върне в Кванитупул, както бяха пожелали сухоземните му приятели.

Решението свали част от товара от плещите на Тиамак. Той реши, че може и да спре скоро и да хване нещо за обедното си ястие. Посегна покрай борда и провери въдицата си. Беше лека и когато я извади, забеляза с отвращение, че стръвта отново е изядена. Каквото и да бе похапнало за негова сметка, не бе почакало, за да изрази благодарността си. Поне кукичката все още си беше на мястото. Металните кукички бяха ужасно скъпи — за тази бе платил с цял ден работа като преводач на пазара в Кванитупул. Следващия месец на пазара бе открил пергамента с името на Нисес и за него също бе платил с целодневната си надница. Две скъпи покупки, но пък кукичката бе много по-малка от онези, които той издялкваше от кости и които обикновено се чупеха при първия улов. Пергаментът на Нисес — той потупа покровителствено чантата от омазнена кожа, която лежеше в краката му, — ако беше прав за произхода му, бе безценно съкровище. Нелоша работа за два дни труд на пазара.

Прибра влакното, като го нави внимателно, а след това приближи лодката до брега от мангрови дървета. Греба бавно, докато мангровите корени се смениха за кратко с влажна почва, отрупана с развяващи се тръстики. Като докара лодката толкова близо до края на водата, колкото можа, той извади ножа от колана си и изрови от мократа пръст няколко личинки от плюмух. Уви ги в кърпата си, като си остави само една, за да я закачи на кукичката. После пусна кордата във водата, за да се влачи зад лодката. Докато отново гребеше към средата на течението, в далечината се разнесе гръм. Изглеждаше по-далеч от предишния път. Той тъжно поклати глава. Бурята не бързаше.

 

В късния следобед излезе изпод надвисналия гъсталак на мангровите дървета на слънчева светлина. Тук бе доста по-дълбоко. Цяло море тръстики се простираше към хоризонта, почти неподвижни в тягостната жега, пресечени от блестящите следи на други ръкави. Небето бе посивяло от заплашителни облаци, но слънцето зад тях грееше ярко. Един ибис се издигна, белите му крила приплясваха бавно, после отново кацна в тръстиките. На юг, след мили тресавища и блатни гори, се виждаше тъмната линия на планините Наскаду. На запад, невидимо отвъд безкрайна прерия от папур и мангрови дръвчета, лежеше морето.

Тиамак гребеше разсеяно, застигнат за миг от мисълта за една поправка, която смяташе да направи в най-доброто си произведение, последната редакция на „Ефикасните церове на вранските лечители“. Беше му хрумнало, че самата форма на папура може да има нещо общо с приложението му като брачен еликсир сред мъжете от Ливадните тритинги. Тъкмо измисляше думите, с които да го каже в една бележка под линия, която деликатно да спомене наличието на тази връзка, без да изглежда твърде остроумна, когато изведнъж усети някакво трептене зад гърба си. Стреснат, той се обърна и видя, че влакното на въдицата е здраво обтегнато и трепти като дръпната струна на лютня.

За миг бе убеден, че се е закачило за някой камък — дръпването бе толкова силно, че бе предало част от напрежението си на кърмата, — но когато се наведе през борда, видя нещо сребърносиво, което се издигна за миг към повърхността, изви се, после отново се гмурна в леко солената вода. Риба! Дълга колкото ръката му! Той възкликна доволно и задърпа влакното. Сребристото нещо като че ли подскочи към него. За част от секундата една бледа лъскава перка се появи над водата, после изчезна под лодката, като опъна влакното до скъсване. Тиамак подръпна и то поддаде малко, но не много. Силна риба. Внезапен образ на късащо се влакно и двудневното му ядене, което отплува, изпълни сърцето на Тиамак с болезнен ужас и той отпусна влакното. Щеше да остави рибата да се умори сама, а след това можеше да я изтегли, когато реши. Междувременно щеше да се оглежда за сухо място, където да може да запали огън. Можеше да увие рибата в листа от миног, а със сигурност щяха да се намерят и няколко листа бързобурен наоколо… В мислите си вече почти ядеше. Жегата, капризната гръмотевична буря, предателството му към Моргенес (както той все още си го представяше) и всичко останало избледняха в топлото сияние на мечтаното ястие. Той отново подръпна влакното, доволен от силната, стабилна съпротива. Не беше ял прясна риба от седмици!

Някакъв плясък наруши бляна му. Тиамак се обърна и видя дъга от вълнички да се разпростира от бреговата ивица, на два хвърлея камък. Имаше и нещо друго: миг по-късно той различи редица ниски височинки, като миниатюрни островчета, които се движеха бързо към лодката.

Крокодил! Сърцето му подскочи. Прекрасната му вечеря! Той дръпна силно влакното, но рибата все още бе под лодката и се съпротивляваше яростно; кордата изгори ръцете му, докато той безуспешно се бореше с рибата. Крокодилът бе голямо тъмно петно точно под повърхността, движенията на мощната му опашка вълнуваха спокойната вода. Ръбестият му гръб се появи за миг, после изчезна — звярът се гмурваше към неговата риба!

Нямаше време за мислене, никакво време. Вечерята му, рибарската му кукичка, влакното му, всичко щеше да бъде загубено, ако изчакаше дори още само миг. Тиамак почувства черна ярост да се събужда в празния му стомах и пръстен от болка да се стяга около слепоочията му. Майка му, ако бе доживяла да го види в този момент, едва ли би познала срамежливия си несръчен син. А ако бе видяла онова, което направи след това, щеше да се строполи до статуетката на Тази, която роди човечеството в задната част на семейната колиба и да изгуби съзнание.

Тиамак уви влакното, завързано за дръжката на ножа му, около китката си и се хвърли през борда. Ръмжеше от яд и отчаяние и едва успя да си поеме дъх и да затвори уста преди мътната зелена вода да се затвори над главата му.

Размаха ръце и отвори очи. Слънчевата светлина се процеждаше през водата и тинята като през облаци. Той погледна нагоре към тъмния правоъгълник — дъното на лодката му, и видя там лъскавата риба. Въпреки бясната, разтуптяваща сърцето паника, изпита задоволство от размера й. Дори и баща му Тугумак би трябвало да признае, че това е прекрасен улов!

Докато гребеше нагоре и посягаше към улова си, блещукащата риба се стрелна покрай дъното на лодката и се плъзна от другата й страна. Влакното се обтегна плътно по дървения корпус. Тиамак бързо посегна да го хване, но то вече се бе долепило до лодката и пръстите му не можеха да го напипат. Той изсумтя и изпрати нагоре няколко танцуващи мехурчета. Бързо! Трябваше да бърза! Крокодилът щеше да стигне до лодката всеки миг!

Сърцето му блъскаше в ушите му във водната тишина. Драскащите му пръсти не можеха да хванат влакното. Рибата бе невидима и недосегаема, като че ли опърничаво решена да не страда сама, а паниката правеше Тиамак несръчен. Най-после той се отказа, отблъсна се от дъното на лодката и зарита, за да се издигне. Рибата бе загубена. Трябваше да спасява себе си.

Твърде късно!

Един тъмен силует се плъзна покрай него и се насочи нагоре, преминавайки през сянката на лодката му. Крокодилът не беше най-големият, който бе виждал, но определено бе най-големият, под който се бе намирал някога. Белият му корем мина над него, опашката също се източи и го удари с дирята си.

Въздухът натискаше дробовете му, изгаряше ги, искаше да се освободи и да изпълни мътната вода с мехурчета. Той ритна и се извъртя; очите му сякаш щяха да изскочат от главата му; видя крокодила, подобен на тъпа стрела, да се носи към него. Челюстите на влечугото се разтвориха. Имаше проблясък на засенчена с червено тъмнина и безкрайност от зъби. Тиамак се изви и замахна, като наблюдаваше отвратително бавното движение на ножа във водата. Влечугото забърса ребрата му, раздра ги с бодливата си кожа, докато той се опитваше да се отдръпне от пътя му. Ножът се заби в страната на крокодила, провлече се по бронираната кожа за миг, после се отплесна. Малък кафяво-черен облак последва крокодила, когато той отплува, за да заобиколи лодката още веднъж.

Тиамак имаше чувството, че дробовете му са се издули до невероятни размери — напираха под ребрата му; пред очите му заплуваха черни петна. Защо бе толкова глупав? Нали не искаше да умре по този начин — и удавен, и изяден!

Докато се мъчеше да изплува на повърхността, усети острите зъби да обхващат крака му; в следващата секунда крокодилът го повлече надолу. Той изпусна ножа, заразмахва ръце и зарита с другия си крак, но крокодилът все така го дърпаше към тъмнината на речното дъно. Мехурчета изригнаха от устата му. Лицата на старейшините от племето му — Могахиб, Роахог Грънчаря и другите — се появяваха едно подир друго, пред замъгления му поглед; израженията им бяха изпълнени с примирено отвращение от идиотизма му.

Влакното, вързано за ножа, все още бе увито около китката му и докато потъваше в речната тъмнина, той се мъчеше да го изтегли. Накрая ръцете му стиснаха дръжката, той събра цялата си сила, сви се към дърпащия го звяр и напипа плочестите челюсти, които стискаха крака му. Хвана се с една ръка за тях — усети извитите зъби под пръстите си, опря острието на ножа в кожестото око и натисна. Главата се дръпна рязко под ръцете му, крокодилът потрепери и стисна още по-силно. Мълния от пареща болка блесна нагоре по крака и право в сърцето му. Още едно ято ценни мехурчета изскочи от устата му. Той натика острието колкото можа по-навътре, мислите му бяха неясна черна вихрушка от лица и безсмислени думи. Докато въртеше дръжката в дива агония, крокодилът отпусна челюстите си. Тиамак дръпна горната с отчаяна сила, избута я точно толкова, че да измъкне крака си, преди тя отново да щракне. Кръв замъгляваше водата. Тиамак въобще не усещаше нищо под коляното си, а над него — нищо, освен пламтящата болка на пръсващите се дробове. Някъде под него крокодилът завързваше смъртни възли на дъното на реката, като плуваше във все по-тесни кръгове. Тиамак се опита да заплува нагоре към спомена за слънце, дори и след като усети как искрата в него угасва.

Премина през много тъмнини, докато най-после излезе в светлината.

Дневната звезда бе на сивото небе; папурите стояха безветрени и тихи покрай ръба на водата. Той пое жадно глътка горещ блатен въздух, която струваше цял един живот, и отвори цялото си тяло за него; въздухът нахлу в дробовете му като река, която разбива бентовете си и залива изсушената долина под тях. Светлина от всички цветове заблестя пред очите му и той се почувства така, сякаш е открил някаква върховна тайна. Миг по-късно, когато видя лодката си да се полюлява в развълнуваната вода — съвсем близо, — чувството за прозрение се изпари и той усети как ненормалната, омаломощаваща чернота се изкачва по гръбнака му към главата. Заплува към лодката; тялото му беше странно безчувствено, като че ли не бе само една глава, която се носи по течението. Хвана се за лодката — дишаше дълбоко, за да събере сили. Само волята му го прехвърли в нея — той издра брадичката си до кръв в борда, но това изобщо не го интересуваше. Чернотата най-после го заля. Тиамак спря да се бори и потъна в нея.

 

Събуди се под небе, червено като кръв. Горещ вятър помиташе блатата. Пламтящото небе като че ли се намираше и в главата му — тя цялата беше нажежена като глинено гърне, току-що извадено от пещта. С пръсти, непослушни и безчувствени като парчета дърво, Тиамак измъкна от торбата си на дъното на лодката чистата си набедрена превръзка и стегна здраво крака си. Не искаше да мисли за кървящите резки, прорязали го от коляното до петата. Докато се бореше със забравата, която се протягаше към него, разсеяно се замисли дали някога ще може да ходи отново, а после се примъкна до ръба на лодката и задърпа влакното на въдицата си, все още изпънато в зелените дълбини. Въпреки изневеряващите си сили успя да прехвърли сребристата риба през борда и тя заподскача до него. Очите й бяха отворени, устата също, все едно се опитваше да зададе въпрос на Смъртта.

Тиамак легна по гръб и се вгледа във виолетовото небе. Отгоре се чуваха отекващи трясъци и грохот. Рояци дъждовни капки затанцуваха по трескавата му кожа. Тиамак се усмихна и потъна в тъмнината.

 

Исгримнур стана от пейката, отиде до огнището и обърна гръб към пламъците. След малко щеше да отиде да си легне, така че искаше да събере всичката топлина, която успееше, преди да се наложи да се върне в онази килия, проклета да е, в която задникът му замръзваше.

Заслуша се в приглушените разговори, които изпълваха общата стая, възхитен от разнообразието на езици и диалекти. Санселан Ейдонитис бе като един малък отделен свят дори повече, отколкото Хейхолт, но колкото и разнообразни да бяха разговорите вечерта, той не бе и на сантиметър по-близо до разрешаването на който и да било от проблемите си.

Бе обикалял безкрайните коридори цяла сутрин и цял следобед, като държеше очите си отворени за подозрителна двойка монаси или нещо друго, което можеше да облекчи затруднението му. Търсенето му беше безрезултатно, но пък му напомни за размера и силата на Майката Църква. Бе се разстроил дотолкова от неспособността си да разбере дали Мириамел е тук, или не, че когато следобедът привършваше, вече съвсем бе напуснал Санселан Ейдонитис.

Вечеря в една странноприемница малко по-надолу по Санселанския хълм, а след това тихо влезе в Залата на фонтаните — нещо, което не бе правил от много години. Двамата с Гутрун бяха посетили фонтаните малко преди женитбата си, когато бяха дошли до Набан на традиционното за семейството на Исгримнур сватбено поклонение. Блещукащата игра на водата и неспирната й музика го изпълниха с някаква приятна меланхолия. Въпреки че копнежът и тревогите по жена му бяха огромни, за пръв път от седмици той успя да помисли за нея, без сърцето му да се свие от болка. Тя сигурно беше в безопасност — а и Изорн също. Просто трябваше да го повярва, тъй като какво друго би могъл да направи? Останалата част от семейството, другият му син и двете му дъщери, бяха в способните ръце на стария тан Тонруд в Скоги. Понякога, когато всичко беше несигурно, човек просто трябваше да повярва в добрината на Бога.

След разходката Исгримнур се бе върнал в Санселан — умът му бе успокоен и готов отново да се заеме със задачата. Другарите му от сутрешното хранене бяха дошли за малко, но си бяха тръгнали рано — старият Септис обясни, че спазвали „провинциалните си часове“. Херцогът бе седял и слушал цяла вечер, но без полза.

Много от клюките, колкото и да бяха прикрити зад внимателни думи, се отнасяха за това дали лектор Ранесин ще потвърди наследяването на херцогския престол на Набан от Бенигарис. Не че нещо, което лектор Ранесин можеше да каже, щеше да повдигне задните части на Бенигарис от трона, но родът Бенидривайн и Майката Църква отдавна бяха достигнали деликатно равновесие по въпроса за управлението на Набан.

Имаше много тревоги, че лекторът може да направи нещо необмислено, като да изобличи Бенигарис въз основа на слуховете, че е предал баща си или че не го е защитавал както трябва по време на битката при Наглимунд, но повечето от набанските свещеници — отраслите в Санселан — бързаха да уверят чуждите си събратя, че Ранесин е честен и дипломатичен. Лекторът, обещаваха те, със сигурност ще направи каквото е правилно.

Херцог Исгримнур размаха полите на расото си, като се надяваше да вкара малко топъл въздух под дрехата. Ако честта и дипломацията на лектора можеха да решат проблемите на всички…

„Разбира се! Точно това е! Проклети да са непросветените ми очи, че не го видяха по-рано! — Исгримнур се удари с широката си длан по бедрото и се подсмихна доволно. — Ще говоря с лектора. Каквото и да мисли той, тайната ми ще е на сигурно място при него. И тази на Мириамел също. Ако някой има властта да я намери тук, без да вдига много шум, това е Негово светейшество“.

Херцогът се почувства много по-добре след това решение. Обърна се, потърка ръце пред огъня, после тръгна по полирания дървен под на общата стая.

Малка тълпа на една от вратите привлече вниманието му. Неколцина монаси стояха до вратата; още няколко бяха на балкона навън на студа. Исгримнур се приближи нехайно, скрил ръце в широките си ръкави, погледна над рамото на най-задния монах и попита:

— Какво става?

В двора долу имаше двайсетина души на коне. Не изглеждаше да става нещо необичайно: всички бяха спокойни. Пешаците очевидно бяха пазачите на Санселан — посрещаха новопристигналите.

— Пристига съветникът на Върховния крал — отвърна монахът пред него. — Приратес. Бил е тук навремето… в Санселан Ейдонитис, искам да кажа. Казват, че бил умен.

Исгримнур стисна зъби, за да не ахне от гняв и изненада. Усети горещия дъх на яростта в гърдите си и се изправи на пръсти, за да види по-добре какво става. И видя малката лъскава глава на свещеника над алената пелерина, която изглеждаше оранжева на светлината от факлите при портата. Зачуди се как би могъл да се доближи достатъчно, за да наръга с ножа си този предател. Божичко, щеше да е чудесно!

„Но каква полза от това, глупако, освен относителното добро да премахнеш Приратес от лицето на земята? Няма да намеря Мириамел и никога няма да успея да се измъкна, за да я търся, ако го убия. А ако Приратес не умре — защото сигурно има някакъв магически щит“.

Не, това нямаше да свърши работа. Но ако можеше да отиде да се види с лектора, щеше поне малко да му отвори очите за тоя мръсник, червения свещеник, и за коварните съвети, които дава на Върховния крал. Но какво правеше Приратес тук?

Исгримнур тръгна към стаята си. В главата му плуваха мисли за всевъзможни телесни повреди.

Приратес вдигна поглед към балкона на общата зала, все едно бе чул някой да го вика. Очите му бяха съсредоточени, голата му глава светеше като отровна гъба в сенките на двора. Монасите на балкона не можаха да видят усмивката, която разкриви сухото лице на свещеника, поради разстоянието и тъмнината, но усетиха внезапния полъх на студен вятър, който помете Санселан Ейдонитис и изду плащовете на пазачите. Всички бързо се вмъкнаха вътре, затвориха вратата и забързаха да се стоплят до огъня.