Тад Уилямс
Камъкът на раздялата (26)

22. През Лятната порта

— Дотам няма да ни заведе път — повтори Адиту. — Това е един вид песен.

Саймън се намръщи раздразнено. Бе задал прост въпрос, но по подлудяващия ситски начин сестрата на Джирики отново му бе дала отговор, който не беше отговор. Беше прекалено студено, за да стоят така и да говорят глупости. Той опита отново.

— И да няма път, все пак трябва да е в някаква посока. В каква посока е?

— Навътре. В сърцето на гората.

Саймън погледна нагоре към слънцето, за да се опита да се ориентира.

— Значи е… натам? — И посочи на юг, посоката, в която бе пътувал.

— Не съвсем. Понякога. Но по-често щеше да е така, ако искаше да влезеш през Портата на дъждовете. Това не е правилно по това време на годината. Не, ние търсим Лятната порта, а това е съвсем различна песен.

— Постоянно казваш „песен“. Как може да се стигне до нещо с песен?

— Как ли? — Тя като че ли се замисли и се взря в него. — Имаш странен начин на мислене. Знаеш ли да играеш шент?

— Не. Какво общо има това?

— Може да си интересен играч… Чудя се дали някой някога е играл със смъртен? Нито един от моя народ не би задал такъв въпрос като теб. Трябва да те науча на правилата.

Саймън изръмжа объркано, но Адиту вдигна тънкопръстата си ръка, за да спре въпросите му. Облакът на бледолилавата й коса потреперваше от вятъра, а всичко останало бе неподвижно; в белите си дрехи тя бе почти невидима на фона на снежните преспи. Като че ли бе заспала права като щъркел, който се поклаща на един крак сред тръстиките — но лъскавите й очи бяха отворени. А после тя започна да диша дълбоко, като изпускаше въздуха си с пъхтящо съскане. Издишванията постепенно се превърнаха в напевен, тананикащ звук, който сякаш нямаше нищо общо с нея. Вятърът, който побутваше брадичката на Саймън със студени пръсти, внезапно смени посоката си.

Не, миг по-късно осъзна той, това бе нещо повече от обикновена промяна на вятъра. По-скоро като че ли всичко живо се бе преместило съвсем незабележимо — плашещо усещане, което за момент го замая. Като дете понякога дълго се бе въртял в кръг; когато спреше, светът продължаваше да се носи около него. Това замайване бе много подобно на онова, но по-спокойно, като че ли светът, който се въртеше под краката му, се движеше също така целеустремено, както разтварящите се листенца на цвете.

Бездумното тананикане на Адиту се втвърди в поток от непозната ситска реч, а после отново се разсея в тихо дишане. Мрачната светлина, която се процеждаше през покритите със сняг дървета, като че ли бе придобила някакъв по-топъл цвят — неизразимо малка промяна на отсянката, която пропиваше сивото със синьо и златисто. Тишината се проточи.

— Това магия ли е? — Саймън чу как гласът му разтърсва спокойствието като реването на магаре. Почувства се като глупак. Адиту извърна глава и го погледна, но в изражението й нямаше гняв.

— Не съм сигурна какво искаш да кажеш. Това е начинът, по който намираме някое скрито място, а Джао е-Тинукай’и наистина е скрит. Но в самите думи няма сила, ако питаш за това. Те може да се изговорят на всеки език. Те помагат на търсещия да си спомни определени знаци, определени пътеки. Ако нямаш предвид под „магия“ това, съжалявам, че ще те разочаровам.

Не изглеждаше да съжалява особено. Палавата й усмивка се бе върнала.

— Не трябваше да те прекъсвам — промърмори Саймън. — Все молех доктор Моргенес да ми покаже магия. Той така и не го направи. — Мисълта за стареца върна спомена за една слънчева сутрин в прашния кабинет на доктора, за Моргенес, който си мърмореше нещо, докато Саймън метеше. С този спомен дойде и яростна тръпка на съжаление. Всички тези неща вече ги нямаше.

— Моргенес… — замислено каза Адиту. — Видях го веднъж, когато посети вуйчо ми в нашата хижа. Доста привлекателен младеж.

— Младеж? — Саймън се вгледа във финото й лице, подобно на лицето на изоставено дете. — Доктор Моргенес?!

Адиту изведнъж отново го погледна сериозно и каза:

— Не бива да отлагаме повече. Искаш ли да пея песента на твоя език? Това не би могло да причини вреда, която е по-лоша от кашата, която вече забъркваме.

— Каша? — Объркване се наслагваше върху объркване, но Адиту отново бе заела странната си поза. Той внезапно изпита чувството, че трябва да говори бързо, като че ли някаква врата се затваряше. — Да, моля, пей на моя език!

Тя се отпусна на пети, напрегната като щурец на клонка. Вдиша дълбоко и отново запя. Песента беше като топящ се восък.

— Замечтаното око на Змията е зелено…

— запя Адиту, очите й бяха вперени във висулките, които висяха като скъпоценни огърлици от клоните на една ела. Огън — не от безгласното слънце — гореше в искрящите им дълбини.

— Следата му е сребърна като луната.

Само Жената с мрежата може да види

тайните места, на които отива той…

Ръката на Адиту се вдигна и увисна във въздуха. Измина един дълъг миг, преди Саймън да разбере, че от него се очаква да я хване. Той сграбчи пръстите й, но тя ги дръпна. За миг той си помисли, че е сбъркал, че е насилил това златнооко същество към нежелана, просташка интимност, но когато пръстите й се размърдаха нетърпеливо, осъзна, че тя иска да си свали ръкавицата. Той я смъкна със зъби и после стисна нежната й китка с топлите си влажни пръсти. Любезно, но твърдо тя издърпа китката си, но този път плъзна ръката си срещу неговата; хладните й пръсти се увиха около неговите. С поклащане на глава, като котка, която се буди от дрямка, повтори думите, които бе изпяла:

— Замечтаното око на Змията е зелено,

следата му е сребърна като луната.

Само Жената с мрежата може да види

тайните места, на които отива той…

И го поведе напред, като се промуши под еловия клон и товара му от висулки. Суровият, примесен със сняг вятър хапеше лицето му и очите му сълзяха. Гората пред него изведнъж се замъгли, като че ли бе хванат в една от висулките и гледаше от нея. Чуваше ботушите си да скърцат по снега, но изглеждаше, че това става на огромно разстояние, сякаш главата му плуваше сред върховете на дърветата.

— Вятърното дете носи лилава корона, —

напяваше Адиту. Те ходеха, но се чувстваха повече като че ли летят или плуват.

— ботушите му са от заешка кожа.

Той е невидим за взора на Майката-луна,

но тя може да чуе внимателния му дъх…

Спуснаха се в нещо, което би трябвало да е дере, заобиколено от вечнозелени растения; за замъглените очи на Саймън клоните на дърветата приличаха на сенчести ръце, които се протягаха, за да ги хванат. Клони се удряха в бедрата му, докато вървеше, миризмата им беше остра и силна. Покрити със смола иглички залепваха по панталоните му. Вятърът, който подсвиркваше между поклащащите се клонки, бе малко по-влажен, но все още разтреперващо студен.

— Жълт е прахът по черупката на старата Костенурка.

Адиту спря пред един ред жълтеникавокафяви камъни, който се издигаше от снега на дъното на дерето като стена на разрушена къща. Докато стоеше и пееше пред него, слънчевата светлина, която падаше през дърветата, внезапно смени ъгъла си — сенките в пукнатините на камъка се задълбочиха, а после прескочиха цепнатините като преливащи реки, плъзнаха по лицето на скалата, като че ли скритото слънце се гмуркаше бързо към вечерното си легло. Адиту пееше…

— Тя отива на дълбоки места,

полегнала под сухата скала,

брои ударите на собственото си сърце

сред варовитата сянка…

Заобиколиха редицата камъни и изведнъж се озоваха на наклонен бряг. По-малки групички бледорозови и пясъчнокафяви камъни се подаваха от заснежената земя. Дърветата, които се издигаха към небето, бяха по-тъмнозелени и изпълнени с тихи птичи песни. Хапането на зимата бе чувствително по-слабо.

Бяха вървели, но изглеждаше, че освен това са преминали от един вид ден към друг, като че ли някак си вървяха перпендикулярно на нормалния свят, движеха се свободно като ангелите, за които Саймън бе чувал, че летят насам-нататък по желание на Бога. Как можеше да се случва това?

Вглеждаше се в безизразното сиво небе, стискаше ръката на Адиту и се зачуди дали пък не е умрял. Можеше ли това сериозно същество до него, чиито очи изглеждаха спрени върху неща, които той не можеше да види, да съпровожда душата му към някакво крайно местоназначение, докато безжизненото му тяло лежеше някъде в гората и изчезваше бавно под одеяло от трупащ се сняг?

„Топло ли е на Небето?“ — разсеяно се зачуди той.

Потърка лицето си с ръка и почувства ободрителната болка от напуканата си кожа. Във всеки случай това нямаше голямо значение: той отиваше там, където го водеше тя. Спокойната му безпомощност бе такава, че той имаше чувството, че не би могъл да издърпа ръката си от нейната, също както не би могъл да свали главата от тялото си.

— Облачната песен размахва ален фенер:

рубин под сивото море.

Тя мирише на кедрова кора

и носи слонова кост на гърдите си…

Гласът на Адиту се издигаше и спускаше, бавният и замислен ритъм на песента й се вплиташе в песента на птиците така, както водите на една река биха се разтворили неразличимо в течението на друга. Всеки стих в безкрайния поток, всеки кръг от имена и цветове бе като украсена със скъпоценни камъни загадка, чието решение като че ли бе съвсем близо, но никога не се разкриваше. Щом Саймън си помислеше, че разбира нещо, него вече го нямаше, а нещо друго танцуваше в горския въздух.

Двамата преминаха от каменистия склон в дълбока сянка и навлязоха в гъсталак от тъмнозелени храсти, поръсени с дребни бисернобели цветчета. Листакът беше влажен, снегът под краката им — мокър и нестабилен. Саймън стисна ръката на Адиту по-силно и пак избърса очите си — отново се бяха замъглили. Малките бели цветчета миришеха на восък и канела.

— Окото на Видрата е кафяво като камъче.

Тя се плъзга под десетки мокри листа;

когато танцува сред диамантени потоци,

Носителят на фенера се смее…

И сега, присъединявайки се към издигащата се и спускаща се мелодия на песента на Адиту и нежното пеене на птиците, дойде и звукът на вода, която се плиска в плитки вирове, мелодична като музикален инструмент, направен от чупливо стъкло. Примигваща светлина блещукаше върху топящите се снежни капки. Докато слушаше изумено, Саймън гледаше звездните лъчи на слънце през вода навсякъде наоколо. От клоните на дърветата като че ли капеше светлина.

Вървяха покрай малък, но буен поток, чийто весел глас отекваше в подпираните от дървета зали на гората. Топящ се сняг лежеше върху камъните, богата черна пръст лежеше под влажните листа. Главата на Саймън се въртеше. Мелодията на Адиту минаваше през всичките му мисли, също както потокът се провираше около и върху изгладените камъни в коритото си. Колко дълго бяха вървели? Отначало бе изглеждало само като няколко стъпки, но сега изведнъж му изглеждаше, че са крачили с часове — или дни! И защо изчезваше снегът? Само преди мигове той бе покривал всичко!

„Пролет! — помисли си той и почувства, че в него се надига нервен, но ликуващ смях. — Навлизаме в Пролетта!“

Продължиха да крачат покрай потока. Песента на Адиту звънтеше още и още, като водата. Слънцето бе изчезнало. Залезът цъфтеше на небето като роза и пърлеше всички листа, клони и дънери на Алдхеорте с яростна светлина, обливаше камъните с пурпур. После огънят на небето примига и угасна, бързо заменен от разширяващо се лилаво, което на свой ред бе погълнато от самурена тъмнина. Светът като че ли се въртеше по-бързо, но Саймън все още се чувстваше сигурно стъпил на земята: единият крак следваше другия и уверената ръка на Адиту бе в неговата.

— Мантията на Слушателя на камъни е черна

        като мастило;

пръстените му светят като звезди…

Докато тя пееше тези думи, разпръснат куп бели звезди наистина се появи върху небесния свод: разцъфваха и избледняваха в най-различни форми. Полуосъзнати фигури се оформяха, изписани със звездна светлина срещу тъмнината, а после също толкова бързо се разтваряха в мрака.

— Девет носи той; но голият му пръст

се издига и опитва южния вятър…

Докато вървеше под черното кадифено небе и въртящите се звезди, Саймън се почувства така, сякаш цял живот може да преминава с невероятна бързина. В същото време нощното пътуване изглеждаше като един-единствен миг с почти безкрайна продължителност. Самото време като че ли прелиташе през него, като оставяше зад себе си някаква дива смесица от миризми и звуци. Алдхеорте се бе превърнала в нещо живо, което се променяше навсякъде около него, смъртоносният мраз се топеше и нахлуваше топлина. Дори и в тъмнината той можеше да усети огромните, почти конвулсивни промени.

Докато вървяха под ярка звездна светлина покрай бърборещата, смееща се река, Саймън си помисли, че може да усети как зелени листа излизат от голите клони, бликащи от енергия стръкове си пробиват път през замръзналата земя, а нежните им листенца се разгръщат като крилцата на пеперуди. Като че ли гората се отърсваше от зимата, както змията се отърсва от старата си, безполезна кожа.

Песента на Адиту се извиваше през всичко като единствена златна нишка в гоблен, изтъкан от приглушени цветове.

— Виолетови са сенките в ушите на Риса.

Той чува как слънцето се издига;

неговите стъпки приспиват щурците

и събуждат бялата роза…

Утринната светлина започна да се просмуква в Алдхеорте, разпростираше се еднакво навсякъде, като че ли не само от един източник, а от много. Гората приличаше на жива — всяко листо и всеки клон бяха застинали в очакване. Въздухът се изпълни с хиляди звуци и безброй миризми, с песни на птици и бръмчене на пчели, с влажната миризма на жива пръст и сладникавото гниене на отровни гъби, със сухия чар на цветен прашец. Незатъмнено от облаци, слънцето се издигна в бледосиньото небе, високо над възправящите се като кули върхове на дърветата.

— Шапката на Небесния певец е обшита със злато, —

триумфално запя Адиту и гората като че ли затуптя около тях, все едно имаше огромно невидимо сърце.

— … косата му е пълна с пера от славеи.

На всеки три крачки той хвърля перли зад себе си

и жълти цветя пред себе си…

Тя спря и пусна пръстите на Саймън. Ръката му падна до тялото, отпусната като обезкостена риба. Адиту се изправи на пръсти и се протегна, като вдигна обърнатите си нагоре длани към слънцето. Талията й беше много тънка.

Измина много време, преди Саймън да успее да проговори:

— Стигнахме… — почна той най-после. — Стигнахме ли?

— Не, но минахме най-трудната част — отвърна тя, а после се обърна към него с комично изражение. — Мислех, че ще ми счупиш ръката, толкова силно ме стискаше.

Саймън си спомни спокойната й, здрава хватка и си помисли колко невероятно е това. Усмихна се замаяно и поклати глава.

— Никога не съм… — не можеше да намери думи. — Колко далеч сме?

Тя като че ли се изненада от този въпрос и за миг се замисли сериозно. После каза:

— Доста далеч в гората. Доста навътре.

— С магия ли накара зимата да изчезне? — попита той и се завъртя в кръг, от което почти падна. Снегът бе изчезнал във всички посоки. Утринната светлина прорязваше дърветата и се плискаше по влажните листа под краката им. Една паяжина потрепери, запалена от стълб слънчева светлина.

— Зимата не е изчезнала. Ние си тръгнахме от зимата.

— Какво?

— Зимата, за която говориш, не е истинска… както сам знаеш. Тук, в истинското сърце на гората, бурята и зимата не са проникнали.

Саймън си помисли, че разбира какво му казва.

— Значи държите зимата настрана с магия.

Адиту се навъси.

— Отново тази дума. Тук светът танцува истинския си танц. Онова, което би променило тази истина, е „магия“, опасна магия, или поне на мен така ми се струва. — Тя се обърна настрани, очевидно темата й бе омръзнала. В характера на Адиту нямаше място за измама, или поне не когато ставаше въпрос за това да си губи времето в любезности. — Вече почти стигнахме, така че няма нужда да си почиваме. Да си гладен или жаден?

Саймън осъзна, че е прегладнял така, сякаш не е ял от дни.

— Да! И двете.

Без нито дума повече, Адиту се плъзна между дърветата и изчезна, като го остави да стои сам до потока.

— Стой там — обади се тя; гласът й отекна така, сякаш идваше от всички посоки. След няколко мига тя се появи — държеше нежно две червеникави топки. — Крайл. Слънчеви плодове. Изяж ги.

Слънчевите плодове се оказаха сладки и пускаха жълтеникав сок с пикантен вкус. Когато Саймън излапа и двата, гладът му бе приятно утолен.

— Сега ела — каза Адиту. — Искам да стигнем до Шао Иригу по обяд.

— Какво е Шао Иригу… и какъв ден е днес все пак?

Адиту изглеждаше раздразнена — ако можеше да се каже, че такова изражение може да съществува на едно толкова необикновено лице.

— Шао Иригу е Лятната порта, разбира се. Колкото до другото, не мога да направя всички измервания. Това е за такива като Първата баба. Мисля, че имате лунен период, който наричате Аан-ии-туул, нали?

— Анитул е месец, точно така.

— Само това мога да ти кажа. Този „месец“ е, по твоите представи.

Сега беше ред на Саймън да се ядоса — толкова и той самият би могъл да й каже… макар месеците наистина да имаха склонност да отминават незабелязано, когато човек е на път. Онова, което се бе опитвал да открие по заобиколен път, бе колко време им е отнело да стигнат дотук. Би било лесно да попита направо, разбира се, но някак си имаше чувството, че отговорът, който щеше да му даде Адиту, нямаше да е задоволителен.

Тя тръгна напред и Саймън забърза след нея. Въпреки раздразнението си той почти се надяваше тя отново да го хване за ръката, но тази част от пътуването като че ли бе свършила. Адиту вървеше надолу, без да се обърне, за да погледне дали той я следва.

Почти оглушен от веселяшката какофония на птиците над главата си и объркан от всичко, което се бе случило, Саймън отвори уста да се оплаче от държането й, а после изведнъж спря, засрамен от собственото си късогледство. Умората и разочарованието му внезапно изчезнаха, като че ли бе отхвърлил някое тежко одеяло от сняг, което бе довлякъл със себе си от зимата. Това наистина бе някаква странна магия, каквото и да казваше Адиту! Да бъдеш в смъртоносна буря — буря, която покриваше целия северен свят, доколкото той можеше да предположи — и после да последваш една песен към слънчева светлина и ясно небе! Това бе хубаво като в приказките на Шем коняря. Бе приключение, каквото не бе преживявал дори Джак Мандуоуд. Саймън кухненският слуга отиваше в кралството на Вълшебния народ!

Той забърза след Адиту, като се подсмихваше. Сега вече тя се обърна и го изгледа любопитно.

 

Както се бе променило времето, така се бе променила и растителността — вечнозелените дървета и ниските храсти, в които Саймън се бе замотал сред снега и се бе загубил, бяха отстъпили на дъб, бреза и бял клен, чиито преплетени клони бяха свързани с цъфнали пълзящи растения и образуваха над главата му навес, пъстър като цветен витраж, но много по-нежен. Папрат и киселец растяха около камъните и падналите дървета и покриваха земята на Алдхеорте със зелен килим. Клекнали гъби се криеха в езерца от сянка като избягали войници, а други бледи, но странно красиви гъби се държаха за стволовете на дърветата — приличаха на стъпала на вита стълба. Утринното слънце напръскваше всичко със светлина, подобна на фино сребро и златен прашец.

Потокът се извиваше в долина, чието дъно не се виждаше от гъстите дървета, и изпълваше въздуха с фини пръски. Тесните вирове ставаха все по-големи и всеки преливаше в този отдолу. Над вировете се свеждаха трепетлики и плачещи върби, а камъните бяха завити с одеяла от дебел зелен мъх.

Саймън седна на един от тях, за да си поеме дъх.

— Ще стигнем скоро — почти мило каза Адиту.

— Добре съм. — Той протегна крака и огледа критично напуканите си ботуши. Твърде многото сняг бе развалил кожата… но защо трябваше да се тревожи за това сега? Той повтори: — Добре съм.

Адиту седна до него и погледна нагоре към небесата. Имаше нещо удивително в лицето й, нещо, което никога не бе виждал у брат й въпреки явната им семейна прилика. Бе много интересно да гледа Джирики, но… но Адиту беше прелестна.

— Каква красота — въздъхна той.

— Какво? — Адиту го погледна въпросително, като че ли не знаеше тази дума.

— Красота — повтори Саймън. — Всичко тук е много красиво. — Прокле се, че е такъв страхливец, и си пое дълбоко дъх. — Ти също си много красива.

Адиту го изгледа за миг. Златните й очи бяха объркани, а устата й — изкривена в нещо, което приличаше на леко намръщване. След това тя внезапно избухна в силен съскащ смях и Саймън се изчерви.

— Не изглеждай толкова ядосан. — Тя отново се засмя. — Ти си много красив Снежен кичур, Сеоман. Радвам се, че си щастлив. — Бързото й докосване до ръката му бе като лед на горещо чело. — Хайде да тръгваме.

Водата, незаинтересувана от действията им, продължаваше надолу по собствения си път, звънтеше и се плискаше покрай тях. Докато се препъваше от бързане, за да настига леко стъпващата Адиту, Саймън се зачуди дали пък поне този път не е казал правилното нещо. Тя определено не изглеждаше ядосана от дързостта му. Въпреки това той твърдо реши да продължи да мисли внимателно, преди да говори. Ситите бяха адски непредвидими!

Когато почти стигнаха равното, спряха пред две издигащи се ели — дънерите им изглеждаха достатъчно дебели, за да бъдат колони, които поддържат Небето. Объркани мрежи от цъфнали пълзящи растения висяха между двете стъбла, отрупани с цвят лиани провисваха почти до земята и потреперваха от вятъра. Жуженето на пчелите, тези упорити работници в златно и черно и с блестящи крилца, бе невероятно силно — хиляди пчели пиеха нектар от цветовете, обсипали пълзящите растения.

— Спри — каза Адиту. — Не преминавай толкова леко през Лятната порта.

Въпреки могъществото и красотата на огромните ели Саймън се изненада.

— Това ли е портата? Две дървета?

Адиту изглеждаше много сериозна.

— Ние изоставихме всички паметници от камък, когато избягахме от Асу’а Гледащия на изток, Сеоман. Сега… Джирики ме накара да ти кажа нещо, преди да влезеш през Шао Иригу. Каза, че без значение какво може да се случи по-късно, на теб ти е оказана най-рядката чест. Доведен си на място, на което не е стъпвал нито един смъртен. Разбираш ли това? Нито един смъртен не е преминавал през тази порта.

— А? — Саймън се стресна от думите й и бързо се огледа, уплашен, че може да види някаква неодобряваща публика. — Но… но аз просто исках някой да ми помогне. Умирах от глад…

— Ела — каза тя. — Джирики ни чака. — Направи крачка напред, а после се обърна и се усмихна. — И не бъди толкова разтревожен. Това наистина е голяма чест, вярно е, но ти си Хикка стаджа — Носител на стрелата. Джирики не нарушава най-старите правила за всекиго.

Саймън, който вече минаваше под огромните дървета, преди да разбере какво му казва Адиту, възкликна:

— Нарушава правила ли?

Адиту почти подскачаше напред, бърза и сигурна като сърна. Гората тук изглеждаше също толкова дива, но някак по-сговорчива. Толкова стари и големи дървета като тези не биха могли да познават докосването на брадва и все пак те спираха точно преди пътеката — висящите им клони не биха забърсали главата на никой, освен на най-високите пътници.

Дърветата от двете страни на пътеката бяха толкова гъсти, че Саймън не можеше да види на повече от един хвърлей камък пред себе си и започна да се чувства така, сякаш стои на едно място, а покрай него преминава безкрайно шествие от мъхести стволове. Въздухът определено се бе стоплил. Реката — ако се съдеше по шумния й глас, се извиваше по успореден път на няма и сто лакътя — изпълваше горския въздух с нежна мъгла. Съненото бръмчене на пчели и други насекоми опиваше Саймън като голяма глътка от ловното вино на Бинабик.

Той унесено следваше Адиту чрез простото повторение ляв крак, десен крак, ляв крак, когато тя изведнъж му махна да спре. Наляво от тях завесата от дървета се вдигна и разкри дъното на долината.

— Завърти се — каза тя и изведнъж зашепна: — Запомни, Сеоман, ти си първият от своя вид, който вижда Джао е-Тинукай’и — Кораба в океана на дърветата.

 

Това въобще не беше кораб, разбира се, но Саймън веднага разбра името. Опънати между върховете на дърветата и земята, както и от ствол на ствол и от клон на клон, вълнистите парчета плат с хиляди различни цветове наистина приличаха на сложни платна — и в този пръв миг цялата долина наистина му заприлича на огромен и невероятен кораб.

Някои от парчетата възхитително блестящ плат бяха опънати хоризонтално, за да образуват покриви. Други се увиваха около стволовете на дърветата или стигаха от клоните до земята, така че да изградят полупрозрачни стени. Някои просто се вееха и плющяха от вятъра, завързани за най-високите клони с ярки въжета. Целият град се поклащаше при всяка промяна на вятъра като гора от водорасли на дъното на океана, която се покланя елегантно с прилива.

Платната и привързващите ги въжета отразяваха с леки разлики отсенките на гората, така че на места добавките едва можеха да бъдат различени от онова, което бе израсло по естествен начин. Всъщност, когато се вгледа по-отблизо, завладян от неуловимата крехка красота на Джао е-Тинукай’и, Саймън видя, че на много места гората и градът изглеждат така, сякаш наистина са оформени като едно цяло и се преплитат с неземна хармония. Реката, която се извиваше покрай центъра на долината, бе по-кротка тук, но все още изпълнена с неотстъпчива звънтяща музика. Развълнуваната светлина, която се отразяваше във фасадите, подсилваше илюзията за водни дълбини. Саймън си помисли, че вижда и сребърните ленти на други потоци между дърветата.

Земята между къщите (ако бяха къщи) бе покрита с дебела зеленина, най-вече с гъвкава детелина. Тя растеше навсякъде като килим, освен по пътеките от тъмна пръст, които бяха оградени с блестящи бели камъни. Елегантно извитите мостове над реката бяха направени от същия камък. Странни птици, чиито ветрилоподобни опашки бяха с цветовете на дъгата — зелено, синьо и жълто — се перчеха покрай пътеките, пърхаха непохватно между земята и най-ниските клонки и издаваха остри викове, които звучаха малко глупаво. Сред по-високите клони имаше и други проблясъци на пламенни цветове — птици толкова ярко оцветени, колкото и тези с ветрилообразните опашки, но със значително по-мелодични гласове.

Топъл, нежен ветрец носеше аромат на подправки, смола и трева до носа на Саймън. Птичият хор изпълняваше хиляда различни песни, които по някакъв начин си подхождаха и се смесваха като ужасяващо красива загадка. Прекрасният град се простираше пред него в осветената от слънце гора — едно небе, по-гостоприемно от всичко, което си бе представял.

— Това е… прекрасно — ахна Саймън.

— Ела — каза Адиту. — Джирики те очаква в дома си.

Когато той не помръдна, тя нежно го хвана за ръката и го поведе. Саймън се оглеждаше с възхищение и преклонение. Шумоленето на копринените платове и ромоленето на реката смесваха мелодиите си с песента на птиците и създаваха един нов звук, изцяло различен, но безкрайно прекрасен.

— Къде са всички? — най-после попита той. В целия град, докъдето стигаше погледът му, едно пространство поне два пъти по-голямо от Площада на битките в Ерчестър, не бе видял жива душа.

— Ние сме самотен народ, Сеоман — отвърна Адиту. — Стоим предимно сами, освен по определено време. Освен това сега е обед и мнозина са на разходка извън града. Изненадана съм, че не видяхме никой покрай Вировете.

Въпреки смислените й думи Саймън си помисли, че усеща нещо, което я безпокои, като че ли самата тя не бе съвсем сигурна, че казва истината. Но нямаше как да разбере: израженията или поведенията, които значеха нещо определено сред онези, с които бе израснал, бяха почти безполезни като стандарти, по които да съди за ситите, поне за тези, с които се бе срещал. Въпреки това той бе почти сигурен, че нещо тревожи водачката му, както и че това съвсем вероятно може да е празнотата, която бе забелязал.

Една голяма горска котка излезе господарски на пътеката пред тях и за един стреснат миг сърцето на Саймън забърза до ненормална скорост. Въпреки големината на звяра Адиту не промени походката си, а продължи да върви към него съвсем спокойно, сякаш го нямаше. Котката завъртя късата си опашка, отскочи встрани и изчезна в храсталака; само поклащащите се листа на една папрат бяха доказателство, че въобще е съществувала.

Явно птиците не бяха единствените същества, които се разхождаха необезпокоявани из Джао е-Тинукай’и. Покрай пътеката се мяркаха кожухчетата на лисици (рядко виждани и през нощта, да не говорим за посред бял ден), блещукаха като пламъци в оплетените храсти. Зайци и катерици се вглеждаха без любопитство в Саймън и Адиту. Младежът бе почти сигурен, че ако се наведе към някое от животинчетата, то ще се отмести бавно, обезпокоено за миг, но ни най-малко уплашено.

Минаха по един мост над реката и последваха течението по дълъг коридор от върби. Една панделка от бял плат се извиваше между дърветата отляво, увита около стволове и преметната през клони. Когато стигнаха по-надолу покрай редицата върби-пазачи, към първата панделка се присъедини още една. Двете се извиваха и се преплитаха, като че ли участваха в някакъв статичен танц.

Скоро започнаха да се появяват още бели панделки с различна ширина, преплитаха се в растящата картина във фантастично сложни възли. Плетките отначало образуваха само прости фигури, но скоро Саймън и Адиту започнаха да подминават все по-сложни картини, които висяха, обрамчени от стволовете на дърветата — горещи слънца, облачни небеса, надвиснали над океани, покрити с назъбени вълни, скачащи животни, фигури с развети одежди или брони, украсени с филигран: всичко това бе образувано от преплетени възли. Докато простите картини се превръщаха в цели гоблени от преплетена светлина и сянка, Саймън разбра, че наблюдава развиващ се разказ. Постоянно растящият гоблен от покрит с възли плат изобразяваше хора, които се обичаха и се биеха в земя, подобна на някаква странна градина, където имаше невероятни, но точно предадени от майсторските, магически ръце на неизвестния тъкач растения и животни.

После, както ясно показваше гобленът, нещо започна да се разваля. Беше изплетен само от бели панделки, но въпреки това Саймън почти можеше да види тъмното петно, което започна да се разпростира в живота и в сърцата на тези хора, както и начина, по който ги разболяваше. Брат се биеше с брата и несравнимата хубост се повреди безнадеждно. Някои от хората започнаха да строят кораби…

— Тук — каза Адиту и го стресна. Гобленът ги бе завел до подобно на водовъртеж завихряне от светъл плат — водеща навътре спирала, която като че ли се изкачваше по лек наклон. Вдясно гобленът отскачаше надалеч, чак от другата страна на реката, и потреперваше в чистия въздух като мост от коприна. Там, където стегнатите панделки навлизаха в плискащия се поток, възлите изобразяваха осем великолепни кораба, които пресичаха изтъкани вълни. Гобленът докосваше върбите от отсрещната страна, обръщаше се, извиваше се срещу течението, в посоката, от която бяха дошли Саймън и Адиту, и се губеше сред дърветата.

Ръката на Адиту го докосна по лакътя и Саймън потрепери. Беше вървял в нечий чужд сън и бе забравил себе си. Последва я по няколко стъпала, внимателно изрязани в склона на хълма и покрити с гладки цветни камъни. Както и всичко останало, коридорът, по който вървяха, бе направен от полупрозрачен нагънат плат — близо до вратата стените бяха бели и постепенно потъмняваха до бледосиньо и тюркоазно. В белите си дрехи Адиту отразяваше тази променлива светлина, така че докато вървеше пред него, тя също като че ли сменяше цвета си.

Саймън прокара пръсти по стената и откри, че е толкова прекрасно мека, колкото изглежда, но любопитно здрава. Тя се плъзгаше под ръката му така лесно, сякаш бе златна жица, и въпреки това бе топла на пипане като пуха на малко птиченце и трепереше при всеки полъх на вятъра.

Коридорът ги изведе в голяма стая с висок таван, която, като се изключеше нестабилността на стените й, много приличаше на стая в богаташка къща. Тюркоазният цвят на плата близо до входа неуловимо се сменяше с ултрамарин. Ниска масичка стоеше до едната стена, а около нея бяха разпръснати възглавници. На масата имаше шарена дъска. Саймън си помисли, че е карта, но после видя, че е дъска за играта шент, също като онази, на която бе видял да играе Джирики в пещерата. Спомни си предизвикателството на Адиту. Фигурите бяха в изящна дървена кутия до дъската. Единственият друг предмет на масата беше каменна ваза, в която имаше само едно цъфнало ябълково клонче.

— Седни, Снежнокъдри — каза Адиту. — Джирики, изглежда, има посетител.

Преди Саймън да успее да седне, отсрещната стена започна да се издува, после политна нагоре така, сякаш се бе откъснала, и оттам излезе сит, облечен в яркозелено. Сплетената му коса бе дразнещо червена.

Саймън веднага позна вуйчото на Джирики, Кендхараджа’аро. Ситът мърмореше и изглежда, беше ядосан — изглежда, тъй като Саймън въобще не можеше да различи никаква емоция на лицето му. Кендхараджа’аро го забеляза и ъгловатото му лице се обезцвети, все едно кръвта бе изтекла от него като вода от обърната кофа.

— Судхода’я! Иси-иси’ей-а Судхода’я! — ахна той; гласът му бе изпълнен с удивен гняв.

Кендхараджа’аро прокара нежната си, обсипана с пръстени ръка пред очите и лицето си, като че ли се опитваше да изтрие гледката на върлинестия Саймън. И като не успя да го направи, изсъска с почти котешка тревога, а после се обърна към Адиту и започна да й говори на бърз плавен ситски, който въпреки това засили впечатлението за кипяща ярост. Адиту безизразно изслуша тирадата му; изпъстрените й със злато очи бяха разширени, но не и уплашени. Когато Кендхараджа’аро свърши, тя му отговори спокойно. Вуйчо й се обърна и отново загледа Саймън, като направи поредица странно сложни движения с пръсти, докато слушаше спокойния й отговор.

Кендхараджа’аро си пое дълбоко дъх и го обзе някакво свръхестествено спокойствие — той застина неподвижно като каменна колона. Само ярките му очи изглеждаха живи, горяха на лицето му като лампи. След няколко мига, все така изумително спокоен, той излезе, без да каже нито дума; краката му затропаха тихичко по коридора.

Саймън бе потресен от несъмнената сила на гнева на Кендхараджа’аро.

— Ти каза нещо за нарушаване на правилата… — почна той.

Адиту се усмихна странно.

— Смелост, Снежнокъдри. Ти си Хикка стаджа. — Тя прокара пръсти през косата си, любопитно човешко движение, а после посочи завесата, иззад която бе излязъл вуйчо й. — Да отидем при брат ми.

Пристъпиха в слънчева светлина. Тази стая също бе направена от трептящ плат, но едната стена бе навита до тавана и зад нея се виждаше полегат склон към плитък тих вир и широко езерце, заобиколено от тръстики и помръдващи трепетлики. Малки червено-кафяви птици подскачаха по скалите в средата на езерцето като завоеватели, които се перчат по кулите на превзета крепост. На брега няколко костенурки се припичаха на слънце.

— Вечер щурците тук пеят наистина прекрасно.

Саймън се обърна и видя Джирики — той явно бе стоял в сенките в другия край на стаята.

— Добре дошъл в Джао е-Тинукай’и, Сеоман — каза ситът. — Добра среща.

— Джирики! — Без да се замисля, Саймън сграбчи нежния сит в здрава прегръдка. Принцът се напрегна за миг, а после се отпусна. Твърдата му ръка потупа Саймън по гърба. — Ти така и не каза довиждане — продължи Саймън и се отдръпна засрамено.

— Не казах — съгласи се Джирики. Носеше дълга свободна роба от тънък син плат, стегната на кръста с широка червена лента; краката му бяха боси. Бледолилавата му коса се спускаше на плитки пред ушите, а на темето му бе събрана с гребен от светло полирано дърво.

— Щях да умра в гората, ако не ми беше помогнал — каза Саймън и се изсмя смутено. — Ако Адиту не беше дошла, искам да кажа. — Той се обърна да я погледне; сестрата на Джирики го наблюдаваше съсредоточено. Тя кимна в знак на съгласие. — Щях да умра. — Докато го казваше, осъзна, че е съвсем вярно. Вече умираше, когато Адиту го бе намерила, отдалечаваше се с всеки миг от живота.

— И така — Джирики скръсти ръце на гърдите си, — за мен е чест, че можах да ти помогна. Това обаче все още не премахва задължението ми. Дължах ти два живота. Ти си моят Хикка стаджа, Сеоман, и ще си останеш такъв. — Той погледна сестра си. — Пеперудите са се събрали.

Адиту отговори на песенния им език, но Джирики вдигна ръка.

— Говори така, че Сеоман да разбира. Той ми е гост.

Тя се вгледа в него за миг и каза:

— Срещнахме Кендхараджа’аро. Не е щастлив.

— Вуйчо не е бил щастлив, откакто Асу’а падна. Нищо не мога да променя.

— Става дума за друго, Върбова клонке, и ти го знаеш. — Адиту го изгледа изпитателно, но лицето й остана спокойно. Тя се обърна да погледне Саймън и за миг като че ли бузите й потъмняха от някакъв срам. — Странно е да говорим на този език.

— Времената са странни, Зайче… знаеш го. — Джирики вдигна ръце към слънцето. — Ех, какъв следобед! Но трябва да тръгваме. Пеперудите са се събрали, както казах. Говоря спокойно за Кендхараджа’аро, но сърцето ми е неспокойно.

Саймън го изгледа; беше съвсем объркан.

— Позволи ми първо да сваля тези смешни дрехи — каза Адиту и се измъкна през друга завеса толкова бързо, че като че ли се стопи сред сенките.

Джирики поведе Саймън към предната част на къщата си.

— Ще я изчакаме долу. Имаме много, за което да си говорим с теб, Сеоман, но първо трябва да отидем до Ясира.

— Тя защо те нарече… Върбова клонка? — От всичките безбройни въпроси този бе единственият, който успя да състави.

— Защо аз те наричам Снежен кичур? — Джирики се вгледа в лицето на Саймън, а после се усмихна с чаровната си котешка усмивка. — Радвам се да видя, че си добре, човешко дете.

— Да тръгваме — каза Адиту. Бе се приближила зад Саймън толкова безшумно, че той ахна от изненада. Когато миг по-късно се обърна, ахна отново: Адиту бе сменила дебелите си дрехи с рокля, всъщност съвсем малко повече от лентичка блещукащ, почти прозрачен бял плат, препасан с панделка от оранжево като залез. Саймън се изчерви. Вярно, бе израсъл с камериерките, но още преди много години те го бяха пратили да спи с другите кухненски слуги. Тази почти голота бе повече от разсейваща. Той осъзна, че зяпа Адиту, бързо се обърна настрани и дори неволно направи Дърво пред гърдите си.

Смехът на Адиту бе като дъжд.

— Радвам се, че се отърсих от всичко това! Беше студено там, където бе човешкото дете, Джирики! Студено!

— Права си, Адиту — сериозно каза Джирики. — Ние лесно забравяме зимата навън, когато в дома ни е още лято. Да тръгваме към Ясира, където някои не искат да повярват, че зимата въобще съществува.

Той ги поведе навън към оплискания от слънцето коридор от върби до реката. Саймън вървеше най-отзад, все още изчервен, след като нямаше друг избор освен да я гледа.

 

Поради разсейването от Адиту в лятната й премяна, за известно време Саймън не мислеше много за нищо, но дори и пъргавата сестра на Джирики и безчетните други красоти на Джао е-Тинукай’и не можеха да го разсейват вечно. Бе видял и чул няколко неща, които започваха да го тревожат: Кендхараджа’аро очевидно му беше ядосан, а Саймън ясно бе чул Адиту да казва нещо за нарушаване на правила. Какво всъщност ставаше?

— Къде отиваме, Джирики? — най-после попита той.

— В Ясира. — Ситът посочи напред. — Ето там, виждаш ли?

Саймън се взря, като заслони очите си от силната слънчева светлина. Тук имаше толкова много разсейващи неща, а самата слънчева светлина бе едно от най-силните. Само преди няколко дни той се бе чудил дали някога ще се стопли отново. Защо пак позволяваше да го влачат някъде, след като единственото нещо, което искаше да направи, бе да се просне по гръб в детелината и да заспи?

Отначало Ясира му заприлича на огромна палатка със странна форма, палатка, чийто централен кол се издигаше на петдесет лакътя, направена от плат, по-променлив и пъстър от останалите красиви шатри на Джао е-Тинукай’и. Потрябваха му няколко мига, за да разбере, че централният кол е гигантски ясен с широко разперени клони — короната му се издигаше към небето високо над самата Ясира. След като приближиха още стотина крачки, той най-после видя защо огромната палатка трепти така.

Пеперуди.

От широките клони на ясена до земята се спускаха хиляди нишки, толкова тънки, че изглеждаха като успоредни проблясъци на светлина — бяха през една длан разстояние навсякъде около дървото. А на тези нишки, от върха до земята, сбутани толкова близо, че се припокриваха като плочките на някакъв невъзможен покрив, лениво потрепваха с многоцветните си крила… милиони пеперуди. Бяха с всякакви цветове, които можеше да си представи — оранжево и виненочервено, и мандаринено, небесносиньо, нарцисовожълто, кадифеночерно като нощното небе. Тихият шепот на крилата им бе навсякъде, като че ли на самия топъл летен въздух бе даден глас. Помръдваха се лениво, като че ли почти бяха заспали — Саймън не можа да измисли друга причина да не се разхвърчат. Безбройните пъстри пеперуди разчупваха слънчевата светлина като несравнимо съкровище от живи скъпоценни камъни.

Ясира изглеждаше като дишащия, блестящ център на Сътворението. Саймън спря и внезапно избухна в безпомощни сълзи.

Джирики като че ли не видя реакцията на поразения Саймън.

— Малките крилца са неспокойни — каза принцът. — С’ху Кендхараджа’аро е донесъл новината.

Саймън подсмръкна и избърса очи. Внезапно си помисли, че може да разбере горчивината на Инелуки, омразата на Краля на бурите срещу детинския, разрушителен човешки род. Чуваше думите на Джирики все едно от огромно разстояние. Принцът на ситите казваше нещо за вуйчо си — да не би Кендхараджа’аро да говореше на пеперудите? Всъщност това не го интересуваше. Всичко просто му бе дошло твърде много. Не искаше да мисли. Искаше да си легне. Искаше да спи.

Джирики най-после забеляза състоянието му, внимателно го хвана за лакътя и го поведе към Ясира. Облепени от пеперуди нишки се точеха от двете страни на входа — само проста резбована рамка, по която се виеха рози. Адиту вече бе влязла и сега Джирики въведе Саймън.

Ако отвън ефектът от пеперудите бе на блестящо великолепие, то изгледът отвътре бе съвсем различен. Многоцветните лъчи светлина проникваха през живия покрив, като че ли през цветно стъкло, по някакъв начин станало течно. Огромният ясен, който бе гръбнакът на Ясира, се възправяше, окъпан в хиляди променливи краски. Гледката отново напомни на Саймън за някаква странна гора, израсла в непостоянния океан, и той се почувства така, сякаш се давеше, затънал безпомощно в разкош, който не можеше да разбере.

В огромната шатра нямаше много мебели. Красиви килими бяха разпръснати навсякъде, но на много места тревата растеше непокрита. Плитки локви блестяха тук-там, а около тях имаше цъфтящи храсти и камъни — всичко бе точно както беше и навън. Единствените разлики бяха пеперудите и ситите.

Бе пълно със сити, мъже и жени, с костюми толкова разнообразни, колкото и крилете на пеперудите, които трептяха отгоре. Отначало един по един, после на групи, те се извръщаха да погледнат новопристигналите — стотици спокойни, подобни на котешки очи, които светеха в променливата светлина. Нещо, което Саймън определи като тих, но злобен съсък, се надигна от множеството. Той искаше да избяга и всъщност дори направи кратък, объркан опит, но хватката на Джирики върху ръката му бе непоклатима, макар и нежна. Той откри, че го водят напред към издигнатата пръст около основата на дървото. Един висок, покрит с мъх камък стоеше там като предупредителен пръст, потънал в тревистата земя. На ниски кресла пред него седяха двама сити — една жена и един мъж, — облечени в прекрасни светли одежди.

При приближаването на Саймън и Джирики мъжът вдигна поглед. Завързаната му високо на главата му коса бе мастиленочерна и той носеше корона от резбовано бяло брезово дърво. Имаше същите ъгловати златни черти като на Джирики, но в крайчетата на тесните му очи и тънката му уста имаше нещо изпито, което подсказваше за много дълъг живот, изпълнен с огромно, но неуловимо разочарование. Жената от лявата му страна имаше коса с наситен медночервен цвят и носеше кръгче от бреза на челото. Дълги бели пера висяха от многото й плитки; носеше и няколко гривни и пръстени, черни и блестящи като косата на мъжа до нея. От всички сити, които Саймън бе виждал, нейното лице бе най-неподвижното и най-ведрото. И около мъжа, и около жената имаше някакъв ореол на старост, нежност и неподвижност, като тишината на тъмно старо езерце сред сенчеста гора, като спокойствието на небе, пълно с неподвижни гръмоносни облаци: изглеждаше напълно възможно тази кротост да крие нещо опасно — или поне опасно за незрелите смъртни.

— Трябва да се поклониш, Сеоман — тихо каза Джирики. Саймън падна на колене както заради треперещите си крака, така и заради всичко друго. Миризмата на пръст и трева го удари в носа.

— Сеоман Снежен кичур, човешко дете — високо каза Джирики, — знай, че си пред Шима’онари, крал на Зида’я и господар на Джао е-Тинукай’и, и Ликимея, кралица на Децата на зората, дама от рода на Годишния танц.

Все още на колене, Саймън вдигна замаяния си поглед. Всички очи бяха спрени върху него, като че ли той беше някакъв абсолютно неподходящ подарък. Шима’онари най-после каза нещо на Джирики, думи, които звучаха по-остро от всичко, което Саймън бе чувал на езика на ситите.

— Не, татко — отвърна Джирики. — Каквото и да се случва, не бива толкова леко да обръщаме гръб на традициите си. Гостът си е гост. Умолявам те, говори с думи, които Сеоман може да разбира.

Слабото лице на Шима’онари се разкриви в навъсена гримаса, но той все пак заговори на Западния език.

— И така, ти си човешкото дете, което е спасило живота на Джирики. — Той бавно кимна, но не изглеждаше особено доволен. — Не зная дали можеш да разбереш това, но синът ми е направил нещо много лошо. Той те е довел тук в противоречие с всички закони на народа ни… теб, един смъртен. — Кралят се поизправи и огледа присъстващите сити. — Онова, което е сторено, е сторено, народе мой, семейство мое. На това човешко дете не може да се случи нищо лошо — не сме паднали толкова ниско. Дължим му почести като на Хикка стаджа… носител на Бяла стрела. — Той отново се обърна към Саймън и на лицето му се изписа безкрайна тъга. — Но не можеш и да си тръгнеш, човешко дете. Не можем да ти позволим да си тръгнеш. И така, ще останеш завинаги. Ще остарееш и ще умреш с нас тук, в Джао е-Тинукай’и.

Крилете на милион пеперуди мърмореха и шепнеха.

— Да остана тук? — Саймън се обърна неразбиращо към Джирики. Обикновено невъзмутимото лице на принца бе пепелява маска на потрес и мъка.

 

Докато се връщаха към къщата на Джирики, Саймън мълчеше. Следобедът бавно преминаваше в сумрак и долината оживяваше от звуците и миризмите на лятото.

Ситът не направи нищо, за да разчупи мълчанието — направляваше Саймън по заплетените пътеки с кимвания и леки докосвания. Когато доближиха реката, която течеше покрай вратата на Джирики, някъде в надвисналите хълмове ситски гласове се издигнаха в песен. Мелодията, която се разля над долината, бе сложно построена последователност от низходящи мотиви: приятна, но с елементи на нехармоничност, звуците се извиваха през нея като лисица, която се щура сред жив плет по време на дъжд. В песента безспорно се усещаше нещо течно; след миг Саймън осъзна, че невидимите певци по някакъв начин пригласят на шума на реката.

Присъедини се флейта и развълнува повърхността на музиката като вятър вода. Саймън внезапно и болезнено се сблъска със странността на това място. В него се надигна самота, някаква боляща празнота, която не можеше да бъде запълнена нито от Джирики, нито от никой друг от вида му. Въпреки цялата си красота Джао е-Тинукай’и не бе по-добър от клетка. Саймън знаеше, че затворените животни залиняват и после умират.

— Какво ще правя сега? — безнадеждно попита той.

Джирики се вгледа в проблясващата река и се усмихна тъжно.

— Ще се разхождаш. Ще мислиш. Ще се научиш да играеш шент. В Джао е-Тинукай’и има много начини да прекарваш времето си.

Вървяха към вратата на Джирики. Водната песен се спускаше от обраслия с дървета склон — скръбна музика, която сякаш се променяше постоянно, но не бързаше, търпелива като самата река.