Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Спомен, печал и трън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stone of Farewell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2014)
Разпознаване и корекция
Mummu (2015)

Издание:

Тад Уилямс. Камъкът на раздялата

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Компютърна обработка ИК „Бард“ ООД Линче Шопова

ISBN: 954-585-536-3

 

Tad Williams

© 1990 by Tad Williams

© Георги Бенев, превод, 2004

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2004

 

Формат 60/90/16. Печатни коли 45

История

  1. — Добавяне

25. Цветчета сред вятърна буря

— Много глупава игра — каза Саймън. — Няма никакъв смисъл.

Адиту повдигна вежди.

— Няма! — настоя той. — Искам да кажа, само погледни! Можеш да спечелиш, ако просто преместиш тук… — той посочи — и там… — Той отново посочи. Когато вдигна глава, видя, че златните очи на Адиту му се смеят подигравателно. — Не можеш ли? — завърши той.

— Разбира се, Сеоман — Тя премести излъсканите фигури по игралната дъска така, както бе предложил той: от един златен остров на друг през сапфиреносините вълни. Фалшивият океан бе заобиколен от алени пламъци и тъмни сиви облаци. — Но тогава играта свършва, а са изследвани само най-плитките води.

Саймън поклати глава. Бе се мъчил дни наред, за да научи сложните правила на шент, единствено за да открие, че онова, което е научил, е само основата. Как би могъл да научи игра, която не се играеше, за да спечелиш? Но Адиту не се опитваше и да загуби, доколкото той можеше да разбере. Изглеждаше, като че ли целта е да се направи играта интересна чрез въвеждането на теми и загадки, повечето от които бяха толкова далеч отвъд разбиранията на Саймън, колкото и механизмите на дъгата.

— Ако няма да се обидиш — каза Адиту с усмивка, — може ли да ти покажа друг начин? — Тя върна фигурите на предишните им места. — Ако използвам тези мои Песни, за да построя Мост ето тук… — последваха няколко бързи хода, — тогава ти можеш да преминеш към Островите на Заточението.

— Но защо искаш да ми помогнеш? — Някъде, като че ли в самата тъкан на подвижните стени, започна да звучи струнен инструмент. Ако Саймън не знаеше, че са съвсем сами в проветривите нектарени коридори на къщата на Адиту, би си помислил, че в съседната помръдвана от вятъра стая свири музикант. Вече бе спрял да се учудва от такива неща, но не можа да потисне спонтанния си трепет: музиката бе ефирна и деликатна като нещо малко и многокрако, което се разхожда по кожата му. — Как можеш да спечелиш една игра, когато постоянно помагаш на противника?

Адиту се облегна назад и го погледна. В дома си тя носеше толкова малко дрехи, колкото и по пътеките на Джао е-Тинукай’и, ако не и по-малко. Саймън, който все още не можеше да гледа спокойно изобилието на златистата й плът, се загледа втренчено във фигурите за игра.

— Човешко дете, мисля, че можеш да се научиш. Мисля, че се научаваш. Но спомни си, ние, Зида’я, играем тази игра от незапомнени времена. Първата баба казва, че тя е дошла с нас от Градината, която е изгубена. — Тя докосна успокоително лакътя на Саймън и младежът настръхна. — Шент може да се играе само за удоволствие. Играла съм игри, които не бяха нищо друго освен клюки и приятелски подигравки, и всички стратегии се опитваха да постигнат това. Други игри пък можеш да спечелиш само ако почти си загубил. Освен това съм играла игри, в които и двамата играчи наистина се бореха да загубят… въпреки че трябваха години, преди единият да успее. — Някакъв спомен я накара да се усмихне. — Не разбираш ли, Снежнокъдри, печалбата и загубата са само стените, сред които се провежда играта. Вътре в Къщата на шент… — Тя млъкна, по живото й лице премина сянка. — Трудно е да се каже на твоя език. — Сянката изчезна. — Може би затова ти изглежда толкова трудно. Въпросът е, че в Къщата на шент тъкмо идването и тръгването, посетителите, били те приятели или врагове, раждането и смъртта, всички тези неща имат значение. — Тя посочи с широк жест собственото си жилище, чиито подове бяха дебело покрити със сладка трева, а стените на стаите бяха изплетени от цъфтящи клонки. Някои от тях, както бе забелязал Саймън, имаха опасни малки бодли. — Както и с всички домове — и на смъртни, и на безсмъртни — живеенето прави къщата, не вратите, нито стените.

Тя се изправи и се протегна. Саймън я наблюдаваше скришом, като се мъчеше да задържи намръщената си маска, въпреки че грациозните й движения караха сърцето му да подскача болезнено.

— Ще продължим утре — каза тя. — Мисля, че се научаваш, макар и още да не си го разбрал. Шент има уроци дори и за Судхода’я, Сеоман.

Саймън разбра, че тя е отегчена и че е време да си тръгва. Винаги ужасно внимаваше да не стои повече, отколкото е желан. Мразеше начина, по който ситите бяха мили с него, все едно че е глупаво животно, което не е научено на по-добро.

— Трябва да си тръгвам, Адиту.

Тя не го помоли да остане. Гняв, съжаление и някакво дълбоко физическо раздразнение се бореха в него, докато той й кимаше. После се обърна и тръгна навън сред поклащащите се цветове. Следобедната светлина проникваше през оранжевите и розови стени и той като че ли се движеше в самата сърцевина на залеза.

Известно време стоя пред къщата на Адиту и гледа през трептящата омара, която се издигаше от буйния поток, минаващ покрай вратата й. Долината бе оцветена в кафеникаво и златисто, прорязана от по-тъмното зелено на гористите хълмове и от по-яркото зелено на поддържаните ливади. На пръв поглед Джао е-Тинукай’и изглеждаше праволинеен като слънцето и дъжда. Както на всяко друго място, и тук имаше скали и растения, дървета и къщи, но освен това тук бяха и ситите — народът, който живееше в тези къщи, — а Саймън почти се бе убедил, че никога няма да ги разбере. Вече осъзнаваше, че Джао е-Тинукай’и е пълен с неща, които просто не може да разбере. Бе научил колко малко разбира, когато се бе опитал да избяга, скоро след като бе осъден на доживотен затвор сред любезните си домакини.

Бе изчакал цели три дни, след като присъдата му бе произнесена от Шима’онари. Бе убеден, че такова търпение показва хладнокръвна ловкост на маневриране, достойна за великия Камарис. Когато сега, две седмици по-късно, се връщаше към онзи момент, невежеството му вече беше смешно. Какво си бе мислил, че прави?

 

Късно следобед на четвъртия ден от присъдата си, когато принца го нямаше, Саймън излезе от къщата му. Пресече реката бързо и, както се надяваше, без да се набива на очи, по един тесен мост и тръгна към мястото, през което Адиту го бе въвела в долината. Изтъканата от плат картина, която го бе завела до къщата на Джирики, продължаваше и от другата страна на реката, протягайки се от дърво на дърво. Сегментите, покрай които минаваше Саймън, като че ли показваха как оцелелите от някаква огромна катастрофа пристигат с корабите си в една нова земя (ситите, които идваха в Остен Ард) и как построяват огромни градове в горите и планините. Имаше и други детайли — знаци, втъкани в гоблена, които подсказваха, че несъгласието и мъката не са били оставени в увредената родина, но Саймън бързаше прекалено много, за да спре и да се вгледа внимателно.

След като вървя известно време покрай реката, той влезе в гъстия храсталак под хълмовете — надяваше се с потайност да навакса онова, което щеше да изгуби във време. Не видя сити, но понеже бе убеден, че всеки от тях ще вдигне тревога при гледката на това как затворникът им върви към границите на Джао е-Тинукай’и, се промъкваше през дърветата колкото можеше по-внимателно, като се придържаше надалеч от използваните пътеки. Въпреки радостта от бягството почувства не едно пробождане на вина: без съмнение Джирики щеше да изтърпи някакво наказание, задето е оставил смъртния пленник да се измъкне. И въпреки това Саймън имаше задължения към другите си приятели, които надделяваха дори и над многовековните закони на ситите.

Никой не го видя, или поне никой не направи опит да го спре. След няколко часа той стигна до място, което изглеждаше като по-дива, по-малко опитомена част на старата гора, и бе сигурен, че е успял да избяга. Цялото му пътуване с Адиту, от Вировете до вратата на Джирики, бе отнело по-малко от два часа. Сега той бе вървял поне два пъти повече назад покрай реката. Но когато изпълзя от прикритието на храсталаците, се оказа отново в Джао е-Тинукай’и, макар и в такава част, която още не бе виждал.

Стоеше насред сенчеста поляна. Дърветата навсякъде около него бяха облечени с нежни, подобни на паяжини копринени ленти; следобедното слънце ги караше да блестят, така че гората изглеждаше увита в огнена мрежа. В средата на поляната, в ствола на огромен дъб, около който коприната висеше толкова нагъсто, че самото дърво едва се виждаше, имаше овална врата от покрито с мъх бяло дърво. Той спря за миг и се зачуди кой ли отшелник би живял тук, в дърво в покрайнините на града. Сравнено с красивите вълнисти гънки на къщата на Джирики или останалите елегантни постройки на Джао е-Тинукай’и, без да се брои живото великолепие на Ясира, това място изглеждаше изоставено и запуснато, като че ли който и да го обитаваше, се беше скрил дори и от бавния живот на ситите. Но въпреки атмосферата на старост и усамотеност къщата от паяжинена коприна не изглеждаше заплашителна. Поляната бе празна и миролюбива, удобна с маловажността си. Въздухът беше прашен, но приятен, като джобовете на любима леля. Тук останалата част от Джао е-Тинукай’и приличаше само на спомен за звънлив живот. Човек би могъл да стои тук, под облечените в коприна дървета, докато самият свят се разпада навън…

Докато Саймън стоеше и гледаше копринените ленти, тихо изгука гургулица. Той внезапно си спомни за задачата си. Колко ли дълго бе стоял тук и бе гледал като глупак? Ами ако собственикът на странната къща бе излязъл или се бе върнал от някаква задача? Тогава щяха да го подгонят и щяха да го уловят като плъх.

Объркан от грешката си, Саймън пак се шмугна в гората. Бе преценил времето си погрешно, това бе всичко. Още един час ходене щеше да го изведе извън града и обратно през Лятната порта. Тогава, със скритите провизии, които тайно бе откраднал от щедрата трапеза на принца, щеше да тръгне на юг и щеше да върви, докато не излезе от гората. Можеше и да умре по време на опита, но така правеха героите. Това го знаеше със сигурност.

Желанието му да се превърне в мъртъв герой, изглежда, нямаше голям ефект върху тънкостите на Джао е-Тинукай’и. Когато най-после пак излезе от гъстия храсталак, се озова до колене в златната трева пред огромната Ясира и загледа втрещено трептящите крила на пеперудите.

Как бе възможно? Нали внимателно бе следвал реката. Тя никога не бе излизала от полезрението му за повече от няколко крачки. Слънцето като че ли се бе движило правилно по небето. Навлизането му в това място щеше да бъде отпечатано в сърцето му завинаги — не би могъл да забрави нито един детайл! — но въпреки това бе вървял повече от половината следобед, за да измине само неколкостотин крачки.

При осъзнаването на този факт силата изтече от тялото му и той падна по очи на топлата влажна земя, все едно някой го беше ударил.

 

Къщата на Джирики имаше много стаи и той бе отстъпил една изцяло на Саймън — принцът като че ли прекарваше по-голямата част от времето си в стаята, в която младежът го бе видял за пръв път при пристигането си в Джао е-Тинукай’и. През първите седмици на затвора си Саймън всяка вечер седеше с Джирики на полегатия склон над водата и докато светлината постепенно изчезваше от небето, наблюдаваше как сенките се удължават и огледалното езерце потъмнява. Когато и последният проблясък на слънчева светлина изчезнеше сред клоните, езерцето се превръщаше в тъмно огледало и във виолетовите му дълбини проблясваха звезди.

Саймън никога не беше слушал истински звуците на идващата нощ, но мълчаливата компания на Джирики често го насърчаваше да дава ухо на песните на щурците и жабите, да започне да чува въздишките на вятъра в дърветата като нещо различно, а не само като предупреждение да придърпа шапката си над ушите. Понякога, докато се потопяваше в прииждащата нощ, имаше чувството, че е на ръба на някакво велико прозрение. Някакво чувство за това, че е нещо повече от самия себе си, се прокрадна в него, за това какво е да живееш в свят, който малко се интересува от градовете или замъците, както и от грижите на онези, които са ги построили. Понякога се плашеше от размера на този свят, от безграничните дълбини на вечерното небе, обсипано със студени звезди.

Но въпреки всички тези непознати прозрения той все пак си оставаше Саймън и през повечето време беше просто разочарован.

— Той определено не искаше да каже това. — Младежът облиза сока от току-що изядената круша от пръстите си и сърдито хвърли огризката в тревата. До него Джирики си играеше с дръжчицата, която бе останала от неговата круша. Това бе петнадесетата вечер на Саймън в Джао е-Тинукай’и… или може би шестнадесетата? — Да остана тук, докато умра? Това е лудост! — Разбира се, той не бе разказал на Джирики за неуспешния си опит за бягство, но не можеше и да се преструва, че е доволен от затворничеството си.

Джирики направи онова, което Саймън бе започнал да различава като нещастна физиономия — леко присвиване на устните, нежно замъгляване на котешките му очи, вдигнати към небето.

— Те са ми родители. Те са Шима’онари и Ликимея, господарите на Зида’я, и това, което решат, е непроменимо като колелото на сезоните.

— Но тогава защо ме доведе тук? При това си нарушил някакво правило!

— Не съм нарушил никакво правило. — Джирики завъртя дръжчицата в дългите си пръсти, а после я метна в езерцето и тя направи малко кръгче. — Винаги е имало неизречени правила, но те са различни от законите. По традиция Децата на зората могат да правят каквото пожелаят, освен ако то не противоречи на някой закон, но тази работа с довеждането на смъртен тук отива до сърцевината на нещата, които разделят народа ни от незапомнени времена. Мога само да те помоля да ми простиш, Сеоман. Това беше риск, а аз нямам право да си играя с живота ти. Обаче стигнах до извода, че веднъж — и чуй ме, само този път — вие, смъртните, може да сте прави, а моят народ да греши. Тази разпростираща се зима заплашва много други неща освен кралствата на Судхода’я.

Саймън се загледа в проясняващите се звезди и се опита да заглуши отчаянието, което се надигаше в него.

— Може ли родителите ти да променят мнението си?

— Възможно е — бавно отвърна Джирики. — Те са мъдри, а биха били и любезни, ако можеха. Но не позволявай надеждите ти да станат твърде големи. Ние, Зида’я, никога не бързаме да вземаме решения, особено трудни решения. Може да им изглежда разумно да го обмислят с години, а смъртните трудно понасят такова чакане.

— Години! — Саймън бе ужасен. Изведнъж разбра звяра, който би отхапал собствения си крак, за да избяга от капана. — Години!

— Съжалявам, Сеоман. — Гласът на Джирики бе дрезгав, като че ли от огромна болка, но златистите му черти не изразяваха много емоции. — Има един обнадеждаващ знак, но недей да залагаш много на това. Пеперудите останаха.

— Какво?

— При Ясира. Те се събират, когато трябва да се взимат важни решения. Не са отлетели, значи все още има нерешени неща.

— Какви неща? — Въпреки предупреждението на Джирики Саймън усети как в него се надига надежда.

— Не зная. — Ситът поклати глава. — Сега е времето да се оттегля. В този момент не съм любимият глас на майка ми и баща ми, така че трябва да изчакам, преди да отида отново при тях да излагам аргументите си. За щастие Първата баба, Амерасу, като че ли е загрижена за действията на родителите ми… и особено на баща ми. — Той се усмихна кисело. — Нейните думи имат голяма тежест.

Амерасу. Саймън знаеше това име. Той вдиша нощта дълбоко. Внезапно то се върна при него — едно лице, по-красиво и въпреки това неоспоримо по-старо дори и от тези на неостаряващите родители на Джирики. Саймън се поизправи.

— Знаеш ли, Джирики, веднъж видях лицето й в огледалото. На Амерасу — онази, която наричаш Първата баба.

— В огледалото? В огледалото от люспата на дракона?

Саймън кимна.

— Зная, че не трябваше да го използвам, освен ако не искам помощта ти, но онова, което се случи… беше нещастен случай… — Той описа странната си среща с Амерасу и ужасяващата поява на сребърната маска на Утук’ку.

Джирики като че ли съвсем бе забравил щурците, въпреки великолепието на песента им.

— Аз не съм ти забранявал да използваш огледалото, Сеоман — каза той. — Изненадващото е, че си успял да видиш нещо различно от естественото отражение. Това е странно. — Той направи някакъв неразбираем жест с ръка. — Трябва да поговоря с Първата баба за това. Много странно.

— Може ли и аз да дойда? — попита Саймън.

— Не, Сеоман. — Джирики се усмихна. — Никой не отива да види Родената на кораб Амерасу без нейна покана. Дори и Корена и Клонката — онези, които ти би нарекъл най-близките й роднини — трябва да поискат тази услуга много любезно. Нямаш представа колко смайващо е, че си я видял в моето огледало. Ти си заплаха, човешко дете.

— Заплаха? Аз?

Ситът се засмя:

— Говорех за присъствието ти. — Той докосна леко Саймън по рамото. — Ти си пръв по рода си, Снежен кичур, или Снежнокъдри, както те нарича сестра ми. Напълно непознат и непредвиден. — Той се изправи. — Ще действам по този въпрос. Самият аз нямам търпение да направя нещо.

Саймън, който никога не бе обичал да чака, остана сам с езерцето, щурците и недостижимите звезди.

 

Всичко бе много странно. В един миг той бе водил борба за живота си, може би дори за оцеляването на целия Остен Ард, бе се берил с крайна умора, с тъмна магия и ужасни същества, а в следващия бе измъкнат от зимата и безцеремонно пуснат в лятото, хвърлен от страховитата опасност в… скуката.

Но нещата всъщност дори не бяха толкова прости. Самият факт, че бе изваден от света, не значеше, че проблемите, които бе оставил там, са решени. Напротив, някъде там, навън, жива или умряла сред снежните гори отвъд Джао е-Тинукай’и, бе кобилата му Намиращата дома, както и ужасният й товар — мечът Трън, за който Саймън и приятелите му бяха изминали стотици левги и бяха проливали кръв. И хора, и сити бяха умирали наравно, за да намерят този меч и да го отнесат на Джосуа. А сега мечът може би беше загубен в гората — и Саймън бе затворен така безцеремонно, както навремето Рейчъл го бе заключила в един от тъмните килери на Хейхолт за някаква незначителна беля.

Саймън бе казал на Джирики за меча, но ситът само бе свил рамене, вбесяващо спокоен. Нямаше нищо, което да може да се направи.

 

Саймън се огледа. Бе се разходил далеч нагоре покрай реката през спокойния следобед — къщата на Джирики, заедно с нейния гоблен от възли, отдавна не се виждаше. Той седна на един камък и загледа как една бяла чапла ходи на кокили в един от плитките вирове на реката; яркото й око се преструваше на незаинтересовано, за да отклони страховете на предпазливите риби.

Беше сигурен, че са изминали поне три седмици, откакто бе дошъл в долината. През последните няколко дни затворничеството му изглеждаше почти като някаква ужасно глупава шега, такава, която се е проточила твърде дълго и сега заплашва да развали удоволствието на всички.

„Какво мога да направя?! — От раздразнение той взе някаква клечка и я хвърли във водата. — Няма начин да се махна оттук!“

Спомни си огромния неуспех на първия си опит и за другите, които го бяха последвали, изпуфтя отвратено и хвърли още една клечка в реката. Всеки опит да намери път навън го бе отвеждал обратно в центъра на Джао е-Тинукай’и.

„Как може да съм такъв идиот? — горчиво си помисли той. — Защо си мисля, че ще ми е толкова лесно да се измъкна, след като с Адиту излязохме направо от зимата, за да стигнем тук?“ Клечката се завъртя за миг като ветропоказател, после лекото течение я понесе надолу.

„Такъв съм си. И ще съм такъв и за ситите. Ще ме държат тук, а после, преди дори да осъзнаят, че остарявам, ще умра“. Тази мисъл докара бучка на ужас в гърлото му. Изведнъж той не искаше нищо друго освен да е сред хора от собствения си живеещ кратко вид — дори и Рейчъл Драконката, — вместо сред тези безсмъртни с котешки очи.

Изпълнен с безпокойство, той скочи и тръгна към пътеката, като разритваше тръстиките. Почти се сблъска с един сит, облечен само с тънки свободни сини панталони, който стоеше и се взираше в реката. За миг Саймън си помисли, че го шпионира, но финото лице на сита изобщо не трепна при приближаването му. Ситът продължи да гледа покрай него, докато младежът го подминаваше. Пееше си — нерезонираща мелодия от съскания и паузи. Вниманието му бе приковано върху едно дърво, което растеше на брега, наполовина потопено в течението.

Саймън раздразнено изсумтя. Какво им ставаше на ситите? Обикаляха като сомнамбули, говореха неща, които нямаха смисъл — дори и Джирики понякога дрънкаше загадъчни безсмислици, макар определено да бе най-откровеният от племето си — и всички гледаха Саймън така, все едно е насекомо. Когато изобщо го забелязваха, разбира се.

Няколко пъти Саймън бе срещнал сити, за които бе сигурен, че са Ки’ушапо и Сиджанди — двамата, които го бяха придружили на север от Алдхеорте до подножието на Урмшайм. Но те не показаха, че го познават, не направиха никакъв знак за поздрав. Саймън не можеше да се закълне, че са точно те, но нещо в начина, по който отбягваха очите му, го убеди, че е прав.

След пътешествието през северната пустош и роднината на Джирики, и еркинландският войник Гримрик бяха загинали в Драконовата планина Урмшайм, под ледения водопад, известен като Дървото на Удун. Бяха погребани заедно — човек и сит, — нещо, което Джирики бе казал, че не се е случвало, едно свързване между двете раси, непознато от векове. Сега Саймън, един смъртен, бе дошъл в забранения Джао е-Тинукай’и. Ки’ушапо и Сиджанди можеше и да не одобряват присъствието му, но знаеха, че той е спасил техния принц Джирики, знаеха още, че Саймън е Хикка стаджа, Носител на стрела… така че защо трябваше да го отбягват? А дори да бе сбъркал и да не бяха те, трябваше да е достатъчно просто истинските Ки’ушапо и Сиджанди да го открият — все пак той беше единственият човек сред техния народ. Толкова ли бяха ядосани от присъствието му, че не искаха дори да го поздравят? Дали не се срамуваха от Джирики по някакъв начин, от това, че принцът бе довел човек в тайната им долина? Тогава защо просто не го кажеха, не кажеха нещо? Вуйчото на Джирики, Кендхараджа’аро, поне недвусмислено бе показал, че не харесва смъртни.

Мислите за това пренебрежение съвсем развалиха настроението на Саймън и той изгази нагоре по брега на потока кипящ от яд. Необходима бе цялата му воля, за да не се върне при наблюдаващия реката сит и да натика красивото му лице в калта.

Саймън енергично закрачи през долината — този път не се опитваше да избяга, а по-скоро да се отърве чрез ходене от неспокойното си раздразнение. Мина покрай още няколко сити. Повечето се разхождаха сами, въпреки че видя и няколко мълчаливи двойки. Някои го погледнаха с моментен интерес, други като че ли въобще не го забелязаха. Една група от четирима седеше тихо и слушаше пеенето на пети — очите им бяха съсредоточени върху плавните движения на ръцете на певеца.

„Милостиви Ейдон — изръмжа наум Саймън, — за какво толкова мислят? Та те са по-зле и от доктор Моргенес!“ Въпреки че докторът също бе предразположен към дълги мълчания, непрекъсвани от нищо, освен от разсеяното му тананикане, поне привечер той си пийваше бира и учеше Саймън на история или му се караше за лошия му почерк.

Саймън ритна една шишарка и я изгледа как се търкаля. Да, ситите бяха красиви. Изящността им, елегантните им дрехи, ведрите им лица, всичко това го караше да се чувства като някакъв покрит с кал простак, който се блъска в масите в дома на някой голям господар. Въпреки че затворничеството му го вбесяваше, понякога един жесток вътрешен глас му нашепваше, че това е просто правосъдие. Той нямаше право да е тук, а след като беше дошъл, безсмъртните не можеха да му позволят да си тръгне и да ги опетни с разказите си. Също като другаря на Джак Мандуоуд Осгал, той бе слязъл в приказна могила. Светът никога нямаше да е същият.

Скоро ядното му крачене се смени с влачене. След малко той се ослуша и чу шуртенето на вода през камъни. Огледа се. Беше минал през цялата долина и сега бе в сянката на хълмовете. В гърдите му се надигна надежда. Беше близо до Вировете, както ги беше нарекла Адиту; наблизо трябваше да е и Лятната порта. Изглежда, като не бе мислил как да намери пътя за навън, бе успял да направи онова, което толкова нещастно не бе успял да постигне през изминалите дни.

Като се опитваше да наподоби степента на незаинтересованост, която го беше довела толкова далеч, Саймън отби от пътеката и се насочи под ъгъл към звука от плискаща се вода — гледаше към надвисналите дървета с нещо, което се надяваше, че е подходящо равнодушие. След няколко крачки вече бе напуснал слънчевата светлина и бе навлязъл в хладната сянка на хълмовете; изкачваше се по оплетени в трева склонове, покрити с килим от срамежлив син шибой и бял звездоцвят. Когато плисъкът на водата се засили, трябваше да се сдържа, за да не затича; вместо това спря, за да си почине до едно дърво, все едно бе излязъл на разходка. Вгледа се в лентите слънчева светлина, които прорязваха клонака, и се заслуша в собственото си постепенно успокояващо се дишане. После, тъкмо когато почти бе забравил накъде е тръгнал (дали само си въобразяваше, че чува как плисъкът на водата се усилва?), отново се заизкачва по склона.

Когато стигна до върха, сигурен, че ще види най-ниския от Вировете, откри, че вместо това стои на ръба на кръгла долчинка. Най-горните й склонове бяха покрити с бели брези — листата им вече бяха пожълтели. Дърветата се поклащаха от вятъра, листата бяха като парченца златен пергамент. Следващото ниво на малката долина бе гъсто обрасло със среблистолисти дървета — те трепереха от вятъра, който продължаваше своя бяг към дъното на долината.

В дълбините, насред пръстена от сребристи листа, цареше тъмнина, която очите на Саймън не можеха да пробият. Каквито и дървета и храсти да растяха там, те на свой ред също поемаха вятъра — някакъв дрънчащ шепот се издигаше от сенчестите дълбини на долината, звук, който можеше да е шумоленето на духани от вятъра листа и клони, или също толкова вероятно — съскането на хиляди тънки ножове, които се измъкват от хиляди ножници.

Саймън си пое дъх и усети миризмата на долината — на плесен и на нещо сладко-кисело. Долови мириса на растящи неща — остър аромат почти като на окосена трева, но също и някакво дълбоко и опияняващо ухание, което му напомни за чая, който Моргенес правеше в студените вечери. Вдиша отново и се почувства някак странно пиян. Имаше и други миризми, десетки, стотици — можеше да помирише рози, които растат по стара каменна стена, тор от конюшня, дъжд, който сляга праха на земята, соления дъх на кръв и подобния, но в никой случай еднакъв аромат на морска вода. Отърси се като мокро куче и направи няколко крачки надолу по склона.

— Съжалявам. Не може да отидеш там.

Саймън се обърна и видя една жена — стоеше на билото зад него. За миг си помисли, че е Адиту. Тя носеше само парче плат около слабините и нищо друго. Кожата й беше червеникаво-златиста на косата слънчева светлина.

— Какво?

— Не може да отидеш там. — Говореше езика на смъртните внимателно. Не изглеждаше враждебно настроена. — Съжалявам, но не може. — Тя направи една крачка надолу и го изгледа любопитно. — Ти си онзи Судхода’я, който е спасил Джирики.

— И какво от това? Коя си ти? — навъсено попита той. Не искаше да гледа гърдите й, стройните й, но мускулести крака, но това бе почти невъзможно. Ядоса се на себе си.

— Майка ми ме е нарекла Майе’са — отвърна тя. Изговаряше всяка дума все така внимателно, като че ли езикът на Саймън бе номер, който беше научила, но никога досега не бе изпълнявала. Бялата й коса бе прорязана от златно и черно. Докато се взираше в дългите й къдрици — поне едно безопасно място, където очите му да си починат, — Саймън изведнъж осъзна, че всички сити имат бяла коса, че множеството различни цветове, които ги караха да приличат на чуждоземни птици, са просто бои. Дори и Джирики, със странната си отсянка на пиренов цвят — бои! Измама! Точно като онези блудни жени, за които отец Дреосан бе говорил с презрение на службите в параклиса на Хейхолт! Гневът му се усили. Саймън обърна гръб на жената и заслиза към долчинката.

— Върни се, Сеоман Снежнокъдри — обади се тя. — Това е Горичката на Годишния танц. Не може да отидеш там.

— Спри ме — изръмжа той. Може би тя щеше да пусне стрела в гърба му. Бе видял ужасяващата сръчност с лък на Адиту само преди няколко дни — сестрата на Джирики бе забила четири стрели една до друга в един клон на петдесет крачки — и не се съмняваше, че и другите от нейния пол са също толкова добри, но точно в този момент това изобщо не го интересуваше. — Убий ме, ако искаш — добави той и в следващия миг се зачуди дали тази забележка няма да насили късмета му.

Присви ядно рамене и закрачи надолу по склона сред шепнещите брези. Не дойде никаква стрела, така че той рискува да погледне назад. Майе’са все още стоеше там, където я бе оставил. Изглеждаше объркана.

Саймън затича надолу през белите стволове с кора, подобна на хартия. След миг забеляза, че склонът се изравнява, а след още миг той вече… тичаше нагоре. Спря, а после се придвижи ходом до едно място, откъдето можеше да се огледа и да разбере къде се намира. Долината все още лежеше под него, но някак си той се бе преместил по ръба й доста далеч от мястото, където бе жената — а тя още стоеше там и го наблюдаваше.

Като проклинаше от гняв, той отново тръгна надолу, но бързо изпита същото чувство на изравняване, последвано от повторната поява на наклон нагоре. Не бе стигнал по-близо до дъното — все още беше, доколкото можеше да прецени, само на една трета от пътя през пръстена от брези.

Опитите да се обърне с гръб към нанагорнището също срещнаха неуспех. Вятърът въздишаше в клонките, листата шумяха и Саймън имаше чувството, че се бори като в сън, без да постигне напредък въпреки всичките си усилия. Най-после, в пристъп на безсилие, той затвори очи и затича. Когато почувства как земята бяга под краката му, ужасът му се превърна в опияняващо веселие. Клонките го пляскаха по лицето, но някакъв особен късмет го предпази да не се удари в някоя от стотиците брези.

Накрая спря и отвори очи. Беше се върнал на върха на склона. Майе’са стоеше пред него; прозрачната й поличка трепкаше на ветреца.

— Казах ти, не може да отидеш в Горичката на Годишния танц — каза тя, все едно обясняваше болезнена истина на дете. — Ти да не мислеше, че можеш? — Тя поклати глава. Очите й бяха широки, любознателни. — Странно същество.

И тръгна към Джао е-Тинукай’и. След няколко мига Саймън я последва и скоро излезе на пътеката пред къщата на Джирики. Вечерта настъпваше и щурците пееха.

 

— Много добре, Сеоман — каза Адиту на следващия ден. Гледаше дъската за шент и кимаше. — Заблуда! Да се оттегляш от онова, което искаш да постигнеш. Научаваш се.

— Не става винаги — печално отвърна той.

Очите й проблеснаха.

— Да. Понякога е необходима по-дълбока стратегия. Но това е начало все пак.

 

Бинабик и Слудиг бяха навлезли в гората само толкова, колкото да заслонят лагера си от острия вятър, който нахлуваше от равнините, вятър, чийто глас се бе превърнал в непрестанен вой. Конете помръдваха неспокойно на въжетата си и дори Куантака изглеждаше разтревожена. Тя току-що се бе върнала от третата си разходка в гората и сега седеше с изправени уши, като че ли се ослушваше за някакво очаквано, но въпреки това ужасно предупреждение. Очите й светеха с отразена от огъня светлина.

— Мислиш ли, че тук сме в по-голяма безопасност, дребни човече? — попита Слудиг; точеше меча си. — Мен ако питаш, по-скоро бих се изправил срещу пустите равнини, отколкото срещу тази гора.

Бинабик се навъси.

— Сигурно. Но би ли се изправил и срещу космати великани като онези, които видяхме?

Белия път, големият път, който обикаляше северната граница на Алдхеорте, най-после бе завил покрай най-източния край на гората и ги бе повел на юг за първи път, откакто се бяха отклонили от Стария път към Тумет’ай заедно със Саймън преди много дни. Скоро след завоя на юг бяха забелязали няколко бели фигури далече зад тях — фигури, които, както разбираха и двамата, не можеха да са нищо друго освен хунен. Великаните, които никога не бяха напускали ловните си полета в подножието на Стормспайк, сега като че ли преброждаха северните земи по цялата им дължина и ширина. Като си спомниха загубите, които няколко от тези същества бяха нанесли на голямата им група на слизане от планините, нито тролът, нито римърсгардецът имаха някакви фалшиви надежди, че биха могли да оцелеят след още една среща с рунтавите чудовища.

— Какво те кара да мислиш, че сме в по-голяма безопасност само защото сме навлезли малко навътре в гората? — попита Слудиг.

— Нищо — призна Бинабик, — но зная, че копачите не обичат да правят тунели в Алдхеорте. Може би великаните също се страхуват да влизат в гората.

Слудиг изсумтя и изстърга с бруса по острието.

— А онзи, дето Джосуа го уби край Наглимунд, когато намериха Саймън? Той беше в гората, нали?

— Той беше закаран там — раздразнено отвърна Бинабик и побутна увитите в листа птици върху въглените. — В живота няма нищо сигурно, Слудиг, но на мен все пак ми се струва по-умно да поемаме по-малко рискове.

След кратко мълчание римърсгардецът проговори:

— Прав си, троле. Просто съм уморен. Иска ми се да стигнем там, където отиваме, до този Камък на раздялата! Искам да дам на Джосуа този прокълнат меч, а после да спя цяла седмица. В легло.

Бинабик се усмихна.

— И на мен ми се иска същото. Но това не е меч на Джосуа, или поне аз не съм сигурен, че е предназначен за него. — Той се изправи и взе дългия вързоп, който бе подпрян на едно дърво. — Въобще не съм сигурен какво е той и за какво е. — Пръстите на Бинабик развиха вързопа и се видя тъмното острие. Светлината на огъня не разкри нищо повече от очертанията му. Бинабик вдигна меча по-високо и продължи: — Виждаш ли? Сега Трън като че ли си мисли, че е приемливо да го носи един малък трол.

— Не говори за него така, сякаш е жив — каза Слудиг и бързо очерта Дърво във въздуха. — Това е противно на природата.

Бинабик го изгледа.

— Може и да не е жив, както са живи мечките, птиците или хората, но в него има нещо, което е повече от метал за мечове. И ти знаеш това, Слудиг.

— Може и така да е. — Римърсгардецът се намръщи. — Не, проклет да съм, наистина знам. Точно затова не ми харесва да говоря за него. Имам кошмари за пещерата, където го намерихме.

— Това не ме изненадва — меко отвърна тролът. — Тя наистина беше страшно място.

— Не, не е само мястото… нито дори и драконът, нито смъртта на Гримрик. Сънувам тоя прокълнат меч, дребосъко. Как лежи там сред онези кости и сякаш ни чака. Студен, студен като змия в дупката си…

Слудиг млъкна. Бинабик го гледаше, но не каза нищо.

Римърсгардецът въздъхна:

— А и все още не разбирам какво добро ще донесе на Джосуа притежанието му.

— Аз също не разбирам. Но този меч е нещо могъщо. Добре е да помним това. — Бинабик погали блещукащото острие, както би погалил котка по гърба. — Погледни го, Слудиг. Толкова бяхме въвлечени в нашите изпитания и загуби, че почти забравихме Трън. Това е меч, който прави легенди! Може би е най-великото оръжие, което е виждал Остен Ард… по-велико от копието Ойндут на Херн, по-велико от прашката на Чъку.

— Може и да е могъщ — изръмжа Слудиг, — но имам съмнения относно това, доколко носи късмет. Не е спасил сър Камарис, нали?

Бинабик се усмихна загадъчно.

— Но той не го е носил, когато е бил пометен през борда в залива Фиранос — шутът Таусър ни разказа това. Точно затова можахме да го намерим на Драконовата планина. В противен случай той щеше да е на дъното на океана… като Камарис.

Вятърът запищя и разклати клоните над главите им. Слудиг се размърда и се премести по-близо до приятния огън.

— Как може такъв велик рицар да падне от борда? Дано Бог ми даде да умра по-почтено, в битка. Това само би доказало, че човек изобщо не бива да се качва на кораб.

Усмивката на Бинабик се разшири.

— Странно е да слушам такива думи от човек, чиито деди са били най-великите моряци, които е познавало човечеството! — Лицето му стана сериозно. — Макар и да трябва да се каже, че някои се съмняват, че Камарис е бил пометен в морето. Има и такива, които казват, че сам се е удавил.

— Какво? Защо, в името на Усирис, би направил такова нещо? — Слудиг възмутено разръчка огъня.

Тролът сви рамене.

— Това е само слух, но аз не пропускам такива неща. Писанията на Моргенес са пълни с много странни разкази. Кинкипа! Как ми се иска да бях намерил повече време да чета книгата на доктора! Едно нещо, което Моргенес разказва в историята за живота на Престър Джон, е, че сър Камарис бил много подобен на нашия принц Джосуа: човек със странни, меланхолични настроения. Освен това изпитвал голямо възхищение към кралицата на Джон, Ебека. Крал Престър Джон го направил неин рицар. Когато Розата на Хернисадарк, както я наричали, починала при раждането на Джосуа, Камарис бил много разстроен. Станал унил и странен и поругал и Бога, и Небесата. Отказал се от меча, бронята и така нататък, все едно че щял да се посвети на религията… или като човек, който знае, че ще умре. Прибирал се към дома си във Винита след поклонение до Санселан Ейдонитис… и при една буря изчезнал в океана близо до остров Харча.

Бинабик се наведе напред и започна да вади увитите в листа птици от жаравата, като внимаваше да не изгори малките си пръсти. Огънят пукаше и вятърът стенеше.

— Уви — каза Слудиг. — Това, което казваш, само ме прави по-сигурен, че ще избягвам големите и могъщите, когато мога. Освен херцог Исгримнур, който наистина е умна глава, останалите са непостоянни и глупави като гъски. А твоят принц Джосуа, ще ме прощаваш, че го казвам, е най-големият глупак.

Усмивката на Бинабик се върна.

— Той не е мой принц, а освен това и той е — как го каза? — непостоянен. Но не и глупав. Никак не е глупав. А и той може да е последната ни надежда за отблъскване на идващата буря. — Като че ли засегнал неудобна тема, тролът побутна едната димяща птица към римърсгардеца. — Хапни, Слудиг. Може би, ако обичат студеното време, хунен ще ни оставят на спокойствие. Поне ще можем да поспим.

— Добре ще е. Чака ни дълъг път преди да можем да предадем този прокълнат меч на принца.

— Дължим го на онези, които паднаха — отвърна Бинабик и се вгледа в тъмната гора. — Не можем да си позволим да направим грешка.

Почнаха да ядат. Куантака се надигна и започна да обикаля из лагера, като внимателно се вслушваше в ридаещия вятър.

 

Снегът се въртеше бясно и почти обелваше кората на дърветата по назъбения северен ръб на Алдхеорте. Огромната хрътка, на която ужасното време не пречеше ни най-малко, подскачаше леко през заслепяващата виелица, твърдите й като камък мускули се свиваха и опъваха под късата козина. Когато кучето стигна до Инген, Ловецът на Кралицата измъкна парче сбръчкано сушено месо — в единия му край имаше нещо, което подозрително наподобяваше нокът. Бялата хрътка го схруска за секунда, а после се вгледа в тъмнината. Мътните й малки очи бяха изпълнени с нетърпение да тръгне отново. Инген внимателно почеса кучето зад ушите, после облечените му в ръкавица пръсти минаха по издутата от мускули челюст, която би могла да строши и скала.

— Да, Нику’а — прошепна ловецът, а гласът отекна в шлема му. Очите му бяха също толкова лудо внимателни, колкото и очите на хрътката. — Вече улови миризмата, нали? Ах, Кралицата толкова ще се радва. Името ми ще бъде възпявано, докато слънцето не почернее, не изгние и не падне от небето.

Той вдигна забралото на шлема си и позволи на жилещия вятър да удря лицето му. Също толкова сигурно, колкото знаеше, че някъде над тъмнината светят замръзнали звезди, Инген Джегер знаеше, че плячката му е пред него и че се доближава до нея с всеки изминал ден. В този момент той нямаше чувството, че е упоритата, неуморна хрътка, която бе неговият магически образ и чиято озъбена муцуна бе взел за модел на шлема си; не, той беше някакъв по-неуловим, по-котешки хищник, същество, пропито от бурна, но спотаена наслада. Усети ледената нощ с лицето си и разбра, че нищо, което живее под черното небе, не би могло да му избяга за дълго.

Инген Джегер измъкна кристалния кинжал от ръкава си, вдигна го и се вгледа в него така, сякаш беше огледало и той можеше да се види — онзи Инген, който се бе страхувал да умре в неизвестност. Полупрозрачното острие улови някакъв дързък лъч на лунна или звездна светлина и лумна със студен син огън; резбата му сякаш се заизвива като змия под пръстите на Джегер. Това бе всичко, за което бе мечтал, а и повече. Кралицата със Сребърната маска му бе възложила огромна задача, задача, която бе достойна за легенда. Скоро — той го чувстваше със сигурност, която го караше да трепери, — скоро тази задача щеше да бъде изпълнена. Инген плъзна кинжала в ръкава си.

— Тръгвай, Нику’а — прошепна той, като че ли скритите звезди можеха да го предадат, ако чуеха. — Време е да уловим плячката си в дупката й. Ще тичаме. — Инген скочи на седлото. Търпеливият му кон се размърда, като че ли се будеше едва сега.

Снегът се вихреше и засипваше мястото, където допреди миг бяха стояли един мъж, един кон и едно куче.

 

Следобедната светлина замираше и полупрозрачните стени на къщата на Джирики постепенно ставаха по-тъмни. Адиту бе донесла в стаята на Саймън ястие от плодове и топъл хляб — мила постъпка, която той би оценил дори още повече, ако тя не бе останала да го дразни. Не че не му харесваше компанията на Адиту или че не се възхищаваше на екзотичната й красота — всъщност точно красотата и безсрамието й го безпокояха и не му позволяваха да се съсредоточи върху такава обикновена задача като яденето.

Адиту отново прекара пръст нагоре по гръбнака му и Саймън почти се задави с една хапка хляб.

— Недей!

Тя се нацупи смешно.

— Защо? Боли ли?

— Не! Разбира се, че не. Гъдел ме е. — Той намусено й обърна гръб, засрамен от липсата си на възпитание… но не много. Както винаги до Адиту, беше доста смутен. Джирики, въпреки всичките си странни маниери, никога не го бе карал да мисли за себе си като за глупав смъртен; до Адиту обаче Саймън се чувстваше като направен от кал. Днес тя беше пременена в нещо съвсем малко — само от пера, пъстри мъниста и няколко лентички плат. Тялото й блестеше от ароматични масла.

— Гъдел? Но това лошо ли е? — попита тя. — Не искам да те притеснявам, Сеоман. Просто ти си толкова… — тя затърси точната дума, — толкова необикновен, а аз рядко съм била близо до други от твоя вид. — Тя като че ли се наслаждаваше на неудобството му. — Ти си много широк тук… — Тя прокара пръст от едното му рамо до другото и въздъхна, когато това предизвика още едно приглушено скимтене. — Личи си, че не си като нашия народ.

Саймън, който отново се бе отдръпнал извън досега й, изсумтя. Беше му неудобно до нея, това беше факт. Присъствието й бе започнало да го кара да се чувства така, сякаш имаше някакъв постоянен сърбеж; а когато я нямаше, едновременно копнееше за нея и се страхуваше да не дойде. Всеки път, когато погледнеше стройното й тяло, разкрито с нескромност, която все още го шокираше до дълбините на съществото му, той си спомняше гръмовните проповеди на отец Дреосан. И с удивление откри, че свещеникът, за когото винаги си бе мислил, че е идиот, в края на краищата е бил прав — дяволът наистина поставяше капани за плътта. Дори само наблюдението на пъргавите, котешки движения на Адиту изпълваше Саймън със смущаващо усещане за грях. Грях трижди ужасен, знаеше той, тъй като сестрата на Джирики дори не беше от собствения му вид.

Както ги бе учил свещеникът, Саймън се опитваше да държи чистото лице на Елисия, Божията майка, пред себе си, когато бе изправен срещу изкушенията на плътта. Навремето в Хейхолт бе виждал това лице на стотици картини и скулптури, върху неизброими осветени от свещи олтари, но сега се тревожеше, че паметта му го предава. В спомените му очите на святата майка на Усирис изглеждаха по-игриви и по-… котешки… отколкото би могло да е прилично или свято.

Въпреки неудобството си, сред самотата си той все пак бе благодарен на Адиту за цялото й внимание, колкото и за повърхностно да го намираше и колкото и нараняващи за чувствата му понякога да ставаха закачките й. А най-благодарен бе за ястията. Напоследък Джирики рядко си беше вкъщи, а Саймън не беше съвсем наясно кои от плодовете, зеленчуците и по-малко познатите растения, които растяха в обширните градини на принца, стават за ядене. Нямаше никой, освен сестрата на принца, на когото да може да разчита. Дори и първото семейство — Корена и Клонката, както ги бе нарекъл Джирики — май нямаше прислужници. Всеки се грижеше сам за себе си, както подобаваше на усамотения живот на ситите. Саймън знаеше, че ситите гледат животни, или по-скоро, че долината е пълна с животни, които идваха при повикване. Овцете и козите трябваше да позволяват да ги доят, тъй като яденетата, които му носеше Адиту, често съдържаха ароматни сирена, но ситите като че ли не ядяха месо. Саймън често си мислеше с копнеж за всички доверчиви животни, които обикаляха по пътеките на Джао е-Тинукай’и. Знаеше, че никога няма да посмее да направи нещо по въпроса, но — Ейдон! — ако имаше поне един овнешки бут!

Адиту отново го сръга. Саймън упорито не й обърна внимание. Тя се изправи, мина покрай гнездото от одеяла, което му служеше за легло, и спря пред издутата синя стена. Тя бе алена, когато Джирики го бе въвел тук за пръв път, но принцът някак бе сменил цвета й с това по-успокоително небесносиньо. Адиту я потърка с дългопръстата си ръка и платът се отдръпна като че ли сам и разкри друга, по-голяма стая.

— Да се върнем към играта — каза тя. — Ти си твърде сериозен, човешко дете.

— Никога няма да мога да я науча — промърмори Саймън.

— Ти не влагаш себе си. Джирики твърди, че имаш добър ум… въпреки че брат ми е бъркал доста често. — Адиту бръкна в една сгъвка на стената и измъкна кристална сфера, която започна да свети, щом я докосна, и я постави на един дървен триножник — сферата освети цялата стая, — извади една изрисувана дървена кутия изпод пъстрата дъска за шент и я отвори. — Току-що си бях направила много Дървесни чучулиги. Ела, Сеоман, играй и не се муси. Имаше добра идея онзи ден, една много хитра идея… да бягаш от онова, което всъщност търсеше. — Тя погали ръката му — той настръхна целият — и му подари една от странните си ситски усмивки, изпълнени с неразбираемо значение.

— Сеоман има да играе други игри тази вечер — чу се глас.

Джирики стоеше на вратата, облечен в нещо, което изглеждаше като церемониално облекло — фино избродирана роба в различни отсенки на жълто и синьо. Носеше меки сиви ботуши. Мечът Индрежу потропваше на хълбока му в ножница от същата сива материя, три дълги бели пера от чапла бяха вплетени в косата му.

— Призоваха го.

Адиту внимателно постави кутията с фигурите на дъската.

— Тогава ще трябва да си играя сама… освен ако ти няма да останеш, Върбова клонке. — Тя го изгледа изпод сведените си клепачи.

Джирики поклати глава.

— Не, сестро. Трябва да бъда водачът на Сеоман.

— Къде трябва да отида? — попита Саймън. — Кой ме е призовал?

— Първата баба. — Джирики вдигна ръка в кратко тържествено движение. — Амерасу Родената на кораб иска да те види.

 

Докато вървеше в мълчание под звездите, Саймън си мислеше за нещата, които бе видял, откакто бе напуснал Хейхолт. Като си помислеше само, че някога се бе страхувал, че ще живее и умре като прислужник в замъка! Нямаше ли да имат край странните места, на които трябваше да отиде, странните хора, които трябваше да срещне? Амерасу можеше и да е способна да му помогне, но въпреки това вече му бе дошло до гуша от всички тези странности. И все пак, осъзна той с тръпка на паника, ако Амерасу или някой друг не му се притечеше на помощ, красивите, но ограничени просеки на Джао е-Тинукай’и щяха да са всичко, което щеше да гледа до края на живота си.

Но най-странното, изведнъж се замисли той, бе това, че без значение къде отиваше или какво виждаше, той като че ли си оставаше същият — малко по-малко идиот може би, но не много по-различен от несръчното момче от кухнята, което бе живяло в Хейхолт. Онези далечни, мирни дни му изглеждаха безвъзвратно отлетели, изчезнали без надежда за връщане, но онзи Саймън, който бе живял там, все още бе тук. Моргенес веднъж му бе казал да направи дома си в собствената си глава. По този начин домът никога не можел да му бъде отнет. Това ли бе искал да каже докторът? Да бъдеш същият човек без значение къде отиваш, без значение какви лудости се случват? Някак си това не изглеждаше съвсем правилно.

— Няма да те товаря с наставления — внезапно каза Джирики и Саймън се стресна. — Има специални ритуали, които трябва да се изпълнят преди срещата с Първата баба, но ти не ги знаеш, нито пък би могъл да ги изпълниш всичките, дори и ако ти се кажат. Обаче не мисля, че това е причина за тревога. Вярвам, че Амерасу иска да те види поради това кой си и какво си видял, а не защото иска да те наблюдава как изпълняваш Шестте песни на почтителната молба.

— Шестте какво?

— Не е важно. Но запомни следното: въпреки че Първата баба е от същото семейство като Адиту и самия мен, ние и двамата сме деца на Последните дни. Родената на кораб Амерасу е била едно от първите говорещи същества, които са стъпили на Остен Ард. Не ти казвам това, за да те плаша — бързо добави той, като видя изтормозеното, осветено от луната лице на Саймън, — а само за да знаеш, че тя е различна дори и от майка ми и баща ми.

Саймън се замисли. Можеше ли красивата жена с тъжно лице, която бе видял, наистина да е едно от най-старите живи същества на света? Той не се съмняваше в Джирики, но собствените му най-луди мисли, дори разтегнати до краен предел, не можеха да обхванат думите на принца.

Минаха по един каменен мост и навлязоха в онази част на долината, в която дърветата растяха по-нагъсто. Саймън се опитваше, доколкото можеше, да запомни по кои пътеки вървят, но откри, че спомените му бързо се топят, че са нематериални като звездната светлина. Спомняше си само, че пресякоха още няколко потока, всеки от които му се струваше по-мелодичен от предишния, и накрая навлязоха в част от гората, която изглеждаше по-тиха. Сред дебело преплетените дървета дори и песните на щурците бяха замлъкнали. Клоните се поклащаха, но вятърът бе мълчалив.

Когато най-после спряха, Саймън с изненада установи, че стоят пред високото, овесено с паяжини дърво, което бе открил при първия си опит за бягство. Бледи светлини блестяха през плетеницата от копринени нишки, като че ли огромното дърво носеше светещ плащ.

— Бях вече тук — бавно каза Саймън. Топлият неподвижен въздух го караше да се чувства едновременно сънлив и въпреки това съвсем нащрек.

Принцът го погледна, но не каза нищо, а го поведе към дъба и докосна покритата с мъх врата, която бе толкова дълбоко в кората, че дървото можеше да е израсло около нея.

— Имаме разрешение — тихо каза той.

Вратата безшумно се люшна навътре.

От другата страна на вратата имаше нещо невъзможно — дълга тясна галерия, също така оплетена в коприна, както и дъбът отвън. Малки, не по-големи от светулки светлинки горяха в сплетените нишки и я изпълваха с непостоянната си светлина. Саймън, който би могъл да се закълне върху свещено Дърво, че зад дъба няма нищо, освен още дървета, се обърна и погледна навън да види къде би могъл да е скрит подобен коридор (можеше ли някак си да потъва надолу в земята?), но Джирики го хвана за лакътя и нежно го побутна навътре. Вратата се затвори зад тях.

Бяха заобиколени от светлини и копринени мрежи, като че ли се движеха през облаците и между звездите. Саймън все още се чувстваше като в сън — всеки детайл бе ясен и контрастен, но той нямаше представа колко дълго вървят по блещукащата галерия. Най-после стигнаха до по-широко място — стая, която миришеше на кедри и на цъфнали сливи, както и на други аромати, които бяха по-трудни за разпознаване. Тук светлинките бяха по-малко и широката стая бе пълна с дълги треперливи сенки. От време на време стените изскърцваха, като че ли двамата с Джирики бяха в трюма на кораб — или в дънера на огромно дърво. Саймън чу шум като от бавно капеща вода, като последните капки на дъжд, които се отцеждат от клоните на върба в езерце. Полувидими фигури обграждаха тъмните стени, фигури, оформени като хора; можеше и да са статуи, тъй като бяха съвсем неподвижни.

Докато Саймън се оглеждаше — очите му още не бяха свикнали с полумрака, — нещо се отърка в крака му. Той се стресна и ахна, но след миг видя навирена опашка, която можеше да принадлежи само на котка. Животинчето бързо изчезна в тъмнината покрай стените и Саймън си пое дъх.

Колкото и странно да беше това място, в него нямаше нищо наистина плашещо. В сенчестата стая цареше атмосфера на топлина и спокойствие, подобни на които той не бе видял досега в Джао е-Тинукай’и. Джудит, управителката на кухнята в Хейхолт, може би би го нарекла уютно.

— Добре дошъл в моя дом — каза един глас от тъмнината. Малките точки светлина около една от сенчестите фигури станаха по-ярки и разкриха белокоса глава и гърба на висок стол. — Ела по-близо, човешко дете. Аз мога да те виждам там, но се съмнявам, че и ти можеш да ме виждаш.

— Първата баба има много остро зрение — каза Джирики и Саймън си помисли, че долавя в гласа на сита следа от забавление. После пристъпи напред. Златната светлина разкри древното и все пак младо лице, което бе видял в огледалото на Джирики.

— Ти си пред Амерасу и’Сендиту но’е-Са’онсерей, Родената на кораб — каза Джирики зад гърба му. — Покажи уважението си, Сеоман Снежнокъдри.

Без никакви угризения Саймън коленичи и сведе глава.

— Стани, смъртно момче — тихо каза Амерасу. Гласът й бе дълбок и спокоен и разбуди паметта му. Толкова ли дълбоко се бе врязал в ума му краткият им контакт през огледалото? — Хммм — промърмори тя. — Ти си по-висок дори и от младия ми Върбова клонка. Ще намериш ли на човешкото дете столче, Джирики, така че да не ми се налага да го гледам отдолу нагоре? Вземи едно и за теб.

Саймън и Джирики седнаха. Амерасу продължи да го гледа внимателно и Саймън изведнъж се почувства с вързан език — но любопитството се съревноваваше със скромността: той също я поглеждаше крадешком, като се стараеше колко може да избягва нейните почти плашещо дълбоки очи.

Амерасу изглеждаше почти както си я спомняше — блестяща бяла коса, кожа, здраво опъната по костите. Освен неизмеримата дълбочина на взора й, единствената подсказка за огромната възраст, за която бе споменал Джирики, беше внимателната предпазливост, с която тя отмерваше всяко свое движение, като че ли скелетът й бе крехък като древен пергамент. И въпреки това тя беше много красива. Хванат в мрежата на погледа й, Саймън си представяше, че в зората на света Амерасу може да е била толкова ужасяващо и заслепяващо великолепна, като слънцето.

— И така — каза тя най-после, — ти си на погрешна дълбочина, малка рибке.

Саймън кимна.

— Харесва ли ти в Джао е-Тинукай’и? Ти си един от първите от своя вид, които идват тук.

Джирики сепнато попита:

— Един от първите ли, мъдра Амерасу? Не първият?

Тя не му обърна внимание — задържа погледа си върху Саймън. Той се почувства нежно, но и здраво придърпан от нейната заповедна магия, като гърчеща се риба, дърпана неотклонно към заслепяващата повърхност на водата.

— Говори, човешко дете. Какво мислиш?

— Аз… за мен е чест да съм тук — най-после каза той и преглътна. Гърлото му беше сухо. — Чест. Но… но не искам да остана в тази долина. Не и завинаги.

Амерасу се облегна назад и като че ли отслаби хватката си, въпреки че силата на присъствието й все още го притискаше силно.

— Не съм изненадана. — Тя се усмихна тъжно. — Но ще трябва да си затворен тук доста дълго, преди да се умориш от живота колкото мен.

Джирики се размърда и попита:

— Трябва ли да си отида, Първа бабо?

Въпросът му накара Саймън да потрепери от страх. Той можеше да почувства огромната доброта и огромната болка на тази жена… но тя беше толкова плашещо силна! Знаеше, че ако пожелае, тя би могла да го задържи тук завинаги само с мощта на гласа си и с неустоимите си очи.

— Трябва ли да си отида? — отново попита Джирики.

— Зная, че те боли да ме слушаш, че говоря така, Върбова клонке — отвърна Амерасу. — Но ти си най-скъпият от всичките ми младежи и си силен. Можеш да чуеш истината. — Тя бавно се размърда в стола си, дългопръстата й ръка докосна гърдите й. — Ти, човешко дете, също си познал загуба. Това е изписано на лицето ти. Но въпреки че всяка загуба е сериозна, животът, както и загубите на смъртните, се появяват и изчезват толкова бързо, колкото сезоните сменят листата. Не искам да съм жестока. Нито пък търся съжаление… но нито ти, нито който и да било друг смъртен е виждал сухите векове да се търкалят покрай него, гладните хилядолетия, не е виждал самата светлина и цвят изсмукани от света му, докато не остане нищо, освен безсочни спомени. — Странно, но докато говореше, лицето й като че ли се подмлади, все едно мъката й бе най-жизненото нещо, останало в нея. Сега Саймън вече виждаше много повече от предишното й великолепие. Неспособен да говори, той сведе глава.

— Разбира се, че не си — продължи тя и гласът й леко потрепна. — Но аз съм. Точно затова съм тук, в тъмното. Не че се страхувам от светлината или че не съм достатъчно силна, за да издържа яркостта на деня. — Тя се засмя и смехът й приличаше на скръбния зов на козодой. — Не, просто в тъмнината мога по-ясно да виждам изгубените дни и лица от миналото.

— Ти си имала двама сина — тихичко каза Саймън. Бе разбрал защо гласът й му изглежда толкова познат. — Единият от тях си е тръгнал.

Лицето на Амерасу се втвърди.

— И двамата ги няма. Какво си му казал, Джирики? Това не са разкази за малките сърца на смъртните.

— Нищо не съм му казвал, Първа бабо.

Тя се наведе напред и попита напрегнато:

— Разкажи ми за синовете ми. Какви стари легенди знаеш?

— Единият син е бил ранен от дракон. — Саймън преглътна. — И трябвало да си тръгне. Той бил изгорен… като мен. — Той докосна белязаната си буза. — Другият… другият е Кралят на бурите. — Докато прошепваше последните думи, Саймън се огледа, като че ли нещо можеше да го нападне от дълбоките сенки. Стените скърцаха и водата капеше, но това бе всичко.

— Откъде знаеш това?

— Чух гласа ти в един сън. — Саймън търсеше думи. — Ти говори в главата ми много дълго, докато спях.

Красивото лице на жената бе сериозно. Тя го погледна така, сякаш нещо скрито в него я заплашваше.

— Не изпитвай страх, човешко дете — каза тя най-после и протегна напред тънките си ръце. — Не се страхувай. И ми прости.

Хладните й сухи пръсти докоснаха лицето на Саймън. Светлините се разлюляха, начупиха се на парченца, а после примигнаха и загаснаха. Хватката й като че ли стана по-силна. Чернотата запя.

Нямаше болка, но някак си Амерасу бе в главата му, силно присъствие, толкова тясно свързано с него в този миг, че той се почувства смайващо, ужасяващо оголен — много повече от всяка чисто физическа голота. Тя усети паниката му и го успокои, приласка тайното му вътрешно аз като уплашена птичка, докато той не спря да се страхува. След това Първата баба започна деликатно да преравя спомените му, като го изследваше внимателно и целенасочено.

Шеметни парчета от мисли и сънища прелетяха покрай него, въртяха се като цветчета във вихрушка — Моргенес и неизброимите му книги, пеещата Мириамел, привидно безсмислени откъслеци от разговори от дните му в Хейхолт. Нощта на Тистерборг и ужасяващият сив меч се разпростираха в ума му като тъмно петно, последвани от сребърното лице на Утук’ку и трите меча от видението му в къщата на Гелое. Дебелата Скоди и нещото, което се бе смяло сред пламъците в двора, се завъртяха и се стопиха в лудостта на Дървото на Удун и безжизнените очи на огромния Игджарджук. Трън също се появи — една черна резка на фона на светлината на паметта. Докато спомените му прелитаха покрай него, той отново почувства изгарящата болка от кръвта на дракона и изпълненото със страх усещане за връзка с въртящия се свят, противната огромност на надеждата и болката на всички живи същества. Най-накрая, като остатъци от сън, картините избледняха.

Светлините бавно се завърнаха. Главата на Саймън бе в скута на Джирики. Раната на бузата му туптеше.

— Прости ми, Първа бабо — каза Джирики някъде от много далеч, — но беше ли необходимо това? Той щеше да ти каже всичко, което знае.

Амерасу дълго мълчеше и когато проговори, сякаш го направи с огромно усилие. Гласът й изглеждаше по-стар отпреди:

— Не би могъл да ми каже всичко, Върбова клонке. Нещата, които ми се струват най-важни, той дори не знае, че знае. — Тя погледна Саймън; на лицето й бе изписано нещо като уморена любезност. — Наистина съжалявам, човешко дете. Нямах право да те ограбвам по този начин, но съм стара и уплашена и ми е останало съвсем малко търпение. А сега съм по-изплашена от всякога.

Тя се опита да се изправи и Джирики побърза да й помогне. Амерасу изчезна в сенките и се върна с чаша вода. Поднесе я до устните на Саймън и той пи жадно. Водата бе студена и сладка, с лек привкус на дърво и пръст, като че ли бе извадена от Стубел. Саймън си помисли, че в бялата си рокля Амерасу прилича на някакъв блед лъчист светец от църковна картина.

— Какво… направи? — попита той. В ушите му бръмчеше някакъв странен звук, а пред очите му прелитаха малки блестящи снежинки.

— Научих онова, което трябваше да науча — каза Амерасу. — Знаех, че съм те видяла в огледалото на Джирики, но си помислих, че това е късмет, случайност. Пътят на сънищата напоследък се е променил много и е станал толкова тъмен и непредвидим дори и за опитните, колкото някога бе за онези, които пътуваха по него само в съня си. Вече виждам, че предишната ни среща не е била прищявка на съдбата.

— Да не искаш да кажеш, че срещата ти със Саймън е била желана от някого, Първа бабо? — каза Джирики.

— Не. Искам да кажа само, че границите между тези светове и нашите започват да отслабват. Някой като това човешко дете, който е бил дърпан в различни посоки, който по чист късмет или по някакъв невъобразим план е бил въвлечен в много могъщи и опасни връзки между света на сънищата и на будното състояние… — Тя се замисли, внимателно седна и продължи: — Все едно живее на ръба на огромен лес. Когато дърветата започват да се разпростират навън, точно в неговия праг първо ще се впият корените. Когато вълците започнат да огладняват, точно под неговия прозорец ще завият.

— Какво научи от… спомените ми? — попита Саймън. — За… за Инелуки?

Лицето й стана безстрастно.

— Твърде много. Мисля, че вече разбирам ужасния сложен план на сина ми, но трябва да помисля още малко. Дори и в този час не бива от страх да се разбързам глупаво. — Тя вдигна ръка към челото си. — Ако съм права, опасността е по-сериозна, отколкото изобщо сме си представяли. Трябва да поговоря с Шима’онари и Ликимея. Надявам се само да ме послушат… и че времето ни не е отминало. Може би започваме да копаем кладенец, докато къщите ни вече горят.

— Майка ми и баща ми трябва да те изслушат — каза Джирики. — Всички познават мъдростта ти, Първа бабо.

Амерасу се усмихна тъжно.

— Някога жените от рода Са’онсерей са били пазителите на мъдростта. Последната дума е принадлежала на най-старата от рода. Когато Дженджияна виждала правилните неща, ги изговаряла и ставало така. От Бягството насам нещата са се променили. — Ръката й помаха във въздуха като птица, която каца. — Сигурна съм, че майка ти ще се вслуша в разума. Баща ти е добър, Джирики, но в някои отношения той живее дори по-дълбоко в миналото от мен. — Тя поклати глава. — Прости ми. Уморена съм и има много неща, за които да мисля. Иначе нямаше да говоря толкова непредпазливо, особено пред това момче. — Тя погали бузата на Саймън с пръсти. Болката от старото му изгаряне намаля. Както гледаше сериозното й лице и виждаше тежестта, която тя, изглежда, носеше, той посегна и докосна ръката й.

— Джирики ти е говорил истината, човешко дете — каза тя. — За добро или за зло, ти наистина си белязан. Иска ми се само да можех да ти кажа няколко думи, които да ти помогнат по пътя ти.

Светлината отново помръкна и Джирики изведе Саймън навън.