Тад Уилямс
Камъкът на раздялата (25)

21. Принц на тревата

— Не казвай нищо — промърмори Хотвиг. — Само погледни онзи червения там, до оградата.

Деорнот проследи погледа на тритинга и видя един дорест жребец. Конят го изгледа войнствено. Пристъпваше нервно на едно място, като че ли щеше да побегне всеки момент.

— А, да. Горделив е. — Деорнот кимна и се обърна. — Видя ли го, принце?

Главата на принца бе увита в превръзки и той вървеше бавно, все едно всичките му кости бяха счупени, но бе настоял да излезе и да помогне при взимането на плодовете от облога си. Фиколмий, който едва не бе получил удар от гняв при мисълта, че трябва да наблюдава как Джосуа избира тринадесет от личните му коне, бе изпратил вместо себе си Хотвиг. За разлика от тана, Хотвиг, изглежда, харесваше посетителите, и особено Джосуа. В степите не се случваше често еднорък мъж да убие враг с две глави по-висок от него.

— Как се казва червеният? — попита Джосуа пазача на конете на Фиколмий, жилав стар мъж с малък кичур коса на темето.

— Вятокрък — отвърна той намусено и му обърна гръб.

— Това значи „Вятърен крак“… принц Джосуа. — Хотвиг малко се запъна на титлата; после отиде до жребеца, метна едно въже на врата му и поведе дърпащото се животно към принца.

Джосуа се усмихна, огледа коня и накрая смело дръпна долната му устна, за да му види зъбите. Жребецът разтърси глава и се освободи, но Джосуа отново го сграбчи за устната. След няколко нервни разтърсвания на главата конят най-после позволи да бъде огледан — единственият останал знак на нервност бяха мигащите му очи.

— Е, този определено ще го вземем — каза Джосуа, — макар да се съмнявам, че това ще се хареса на Фиколмий.

— Няма — сериозно каза Хотвиг. — Ако честта му не беше заложена пред всички кланове, той щеше да ви убие само за това, че сте се приближили до тези коне. Вятокрък е един от конете, които Фиколмий специално изиска като част от имуществото на Блемунт, когато стана водач на клановете.

Джосуа кимна сериозно.

— Не искам пограничният тан да се ядоса толкова, че да ни преследва и да ни убие, като престъпи клетвата си. Деорнот, давам ти да избереш останалите; вярвам на твоите очи повече, отколкото на своите. Ще вземем Вятокрък, това е сигурно… всъщност смятам да го яздя лично аз. Омръзна ми да куцукам. На както казах, нека не осакатим табуна толкова много, че да принудим Фиколмий да се обезчести.

— Ще избирам внимателно, сир. — Деорнот тръгна през пасището. Пазачът на конете се опита да се измъкне, но Деорнот го хвана за лакътя и започна да му задава въпроси.

Джосуа ги гледаше с малко измъчена физиономия и пристъпваше от крак на крак, за да раздвижи болящото го тяло. Хотвиг, който наблюдаваше принца с крайчеца на окото си, най-после попита:

— Каза, че отивате на изток, Джосуа. Защо?

Принцът го погледна с любопитство.

— Има много причини, някои от които не мога да обсъждам. Но най-вече защото трябва да намеря място, на което да се укрепя срещу брат ми и срещу злите му дела.

Хотвиг кимна съвсем сериозно.

— Изглежда, имаш съплеменници, които се чувстват по същия начин.

Изражението на Джосуа се превърна в объркване.

— Какво имаш предвид?

— Има други от вашия вид, други живеещи сред камъни, които започнаха да се заселват на изток оттук. Това е причината Фиколмий да ни доведе толкова далеч на север от обичайните за този сезон пасища — искаше да се убеди, че новодошлите няма да навлязат в нашите земи. — На обсипаното с белези лице на Хотвиг се изписа притеснение. — Имаше и други причини кланът ни да дойде тук. Пограничният тан на Ливадните тритинги се опита да примами някои от нашите пазачи на последното Събиране на клановете, тъй че Фиколмий искаше хората му да са далеч от Ливадните тритинги. От Фиколмий се страхуват, но не го харесват. Много фургони вече напуснаха клана на Жребеца…

Джосуа нетърпеливо махна с ръка. Караниците между клановете на тритингите бяха пословични.

— И какво правят живеещите сред камъни, за които каза? Кои са те?

Хотвиг сви рамене и попипа сплетената си брада.

— Кой би могъл да каже? Дойдоха от запад — цели семейства. Някои пътуват във фургони, както прави и нашият народ, други пеша — но не са наши хора, не са тритинги. Чухме за тях от нашите разузнавачи, когато бяхме на предпоследното си Събиране, но те минаха през северната част на Високите тритинги и си отидоха.

— Колко?

Тритингът отново сви рамене.

— Колкото два или три от малките ни кланове.

— Значи сто или двеста. — Принцът като че ли за миг забрави за болките си: лицето му се разведри, докато обмисляше чутото.

— Но това не е всичко, принц Джосуа — малко прекалено разпалено каза Хотвиг. — Това беше само първата група. Оттогава има и други. Лично аз видях поне двайсетина. Обаче те са бедни и нямат коне, така че ги оставяме да излязат от земите ни.

— Но не позволихте на моята група да премине, а ние нямахме и един кон. — Усмивката на Джосуа бе сардонична.

— Защото Фиколмий знаеше, че сте вие. Граничните пазачи ви наблюдаваха няколко дни.

Деорнот се приближи до тях, като почти влачеше мърморещия пазач.

— Избрах, ваше височество. Вижте. — Той посочи един дългокрак червеникавокафяв кон. — Тъй като избрахте Вятокрък за себе си, принц Джосуа, аз избрах този за мен. Казва се Дивисвет — Див проблясък.

— Чудесен е — усмихна се Джосуа. — Виждаш ли, Деорнот, спомних си какво ми каза за конете на тритингите. Сега имаме техни коне, точно както искаше.

Деорнот погледна превръзките на Джосуа и каза:

— Цената беше твърде висока, сир. — Очите му бяха изпълнени с тъга.

— Покажи ми останалите, които си избрал — каза Джосуа.

 

Когато се върнаха от пасището, Воршева излезе да посрещне принца. Хотвиг хвърли само един поглед на лицето й и се измъкна.

— Много си глупав, че излезе! Трябва да лежиш! — Дъщерята на тана се обърна към Деорнот. — Как можа да го държиш навън толкова дълго? Той е много зле!

Деорнот не отвърна нищо, а само се поклони. Джосуа се усмихна и каза:

— Успокой се. Вината не е на сър Деорнот. Аз настоях да видя конете, тъй като съвсем сигурно ще си тръгна оттук на кон, а не пеша. — Той се подсмихна печално. — Напоследък не бих могъл да извървя повече от един фурлонг дори и ако животът ми зависи от това, нали разбираш. Но ще събера сили.

— Не и ако стоиш на студа. — Воршева стрелна Деорнот с острия си поглед, като че ли го предизвикваше да спори. После хвана Джосуа под ръка, нагоди скоростта си към несигурните му стъпки и тримата тръгнаха към лагера.

Групата на принца все още бе затворена. Фиколмий бе изръмжал, че само защото е загубил един облог, не следва да се отнася към презрените живеещи сред камъни като към хора от клановете, но някои по-благородни тритинги им бяха донесли одеяла, въжета и колчета за палатки. Фиколмий все пак не беше крал и много тритинги не се съобразяваха с желанията му.

Водени от практичната херцогиня Гутрун, хората на Джосуа бързо направиха от даренията сигурен подслон, затворен от три страни и покрит с двоен пласт одеяла от дебела вълна. Това донякъде ги предпазваше от студения дъжд, който като че ли увеличаваше силата си с всеки изминал ден.

Сиво-черното небе висеше заплашително близо, като че ли самите равнини бяха повдигнати от великански ръце. Това лошо време, което траеше вече почти цяла седмица, а с прекъсвания — повече от месец, би било необичайно дори и през ранната пролет. Сега обаче бе разгарът на лятото и хората от клана на Жребеца явно бяха обезпокоени.

— Хайде, лейди — каза Джосуа, когато стигнаха заслона. — Нека се поразходим още малко.

— Ти изобщо не трябва да ходиш! — възмутено каза Воршева. — Не и с твоите рани! Трябва да пийнеш топло вино и да си легнеш.

— Въпреки това — твърдо отвърна Джосуа — нека повървим. Ще очаквам виното с нетърпение. Деорнот, би ли ни извинил?…

Деорнот се поклони, спря до оградата на пасището, погледа известно време след куцукащия принц и после влезе вътре.

Победата на Джосуа над Утварт бе донесла някои удобства. Също като дамата си, принцът бе сменил парцалите си с по-ново облекло и сега носеше меки кожени панталони, ботуши и вълнена риза с широки ръкави — облеклото на граничен пазач, а вместо принцовата диадема носеше вързан през челото ярък шал. Воршева беше с широка сива рокля, вдигната и стегната на талията по обичая на тритингите, за да не се мокрят полите й в тревата, така че се виждаха дебелите й вълнени гети и ниските й ботуши. Бе свалила бялата си булчинска лента.

— Защо ме отвеждаш надалеч от останалите, за да говорим? — попита Воршева. Предизвикателният й тон противоречеше на загрижените й очи. — Какво имаш да криеш?

— Не да крия — отвърна Джосуа и стисна ръката й. — Просто исках да поговорим някъде, където няма да ни прекъсват.

— Моят народ не крие нищо. Не можем, понеже живеем съвсем близо един до друг.

Джосуа кимна.

— Само исках да кажа, че съжалявам, много съжалявам.

— Съжаляваш?

— Да. Отнасях се с теб лошо, както признах и пред баща ти. Не ти отдавах уважението, което заслужаваш.

Лицето на Воршева се разкриви в гримаса, която изразяваше нещо средно между радост и мъка.

— Ох, ти все още не ме разбираш, принц Джосуа от Еркинланд. Не се интересувам от уважението, не и ако то е всичко, което ми даваш. Искам вниманието ти. Искам сърцето ти! Ако ми дадеш това, може да ми даваш колкото си щеш… безуважение…

— Неуважение — тихо я поправи той.

— Колкото неуважение искаш. Не се дръж с мен, както със земеделците, които идват при теб за справедливост. Не искам внимателното ти обмисляне, преценяване и говорене, говорене, говорене… — Тя бързо забърса една ядна сълза. — Просто ми дай сърцето си, проклет живеещ сред камъни такъв!

Двамата спряха насред високата до коленете, люлееща се от вятъра трева.

— Опитвам се.

— Не, не се опитваш — горчиво изсъска тя. — Ти пазиш лицето на онази другата в сърцето си, на жената на брат ти. Мъже! Всичките сте малки момчета, пазите старите си любими в сърцата си като изгладени камъчета, които сте намерили. Как мога да се боря с мъртва жена!? Не мога да я хвана, не мога да я зашлевя, не мога да я прогоня или да те последвам, когато отиваш при нея! — Тя дишаше тежко, стъпила здраво в тревата, готова за битка. После сложи ръце на корема си и чертите й омекнаха. — Но на нея не даде дете. Даде го на мен.

Джосуа погледна безпомощно бледото й лице, розовата червенина по бузите й и облака от черна коса. Някакво движение привлече погледа му: един заек изскочи от туфа трева, спря и се изправи на задните си крака, за да се огледа. Тъмните кръгли очи на животинчето се взряха в неговите. След миг то подскочи и изчезна като сива сянка през ливадата.

— Ти не си направила нищо лошо. Нищо, освен че си се привързала към един замислен призрак, жалко подобие. — Той се усмихна тъжно, а после се засмя. — Но от една гледна точка, предполагам, аз се преродих. Беше ми позволено да живея, когато сигурно трябваше да умра, така че трябва да приема това като знамение и да гледам на живота си по различен начин. Ти ще родиш детето ни и ще се оженим, когато стигнем до Камъка на раздялата.

Тъмните очи на Воршева блеснаха от възмущение.

— Ще се оженим тук, пред очите на народа ми — твърдо каза тя. — Ние сме сгодени. И всички ще видят сватбата ни и ще спрат да шушукат зад гърба ни.

— Но — започна той — ние трябва да бързаме…

— Ти нямаш ли чест? — попита тя. — Ами ако те убият преди да стигнем до този Камък на раздялата? Детето в мен ще е копеле… а аз дори няма да съм вдовица.

Джосуа понечи да отговори, но вместо това отново се разсмя, прегърна я през кръста и я придърпа към себе си, без да го е грижа за раните му. Тя се възпротиви за миг, но после му позволи да я прегърне, макар все още да се мръщеше.

— Права си. Няма да го отлагаме. Отец Странгиард ще ни ожени и аз ще ти бъда добър съпруг и ще те пазя. А ако умра преди да стигнем до целта си, ти ще си най-красивата вдовица в степите. — Той я целуна. Останаха под дъжда, с притиснати едно към друго лица.

— Ти трепериш — най-после каза Воршева и се освободи от прегръдката на Джосуа. — Ходил си твърде дълго. Ако умреш преди да се оженим, ще развалиш всичко! — Лицето й се бе смекчило, но върху него още имаше някаква следа от мрачно предчувствие, страх, който не искаше да си отиде. Джосуа хвана ръката й и я вдигна към устните си. Обърнаха се и тръгнаха към лагера бавно, толкова внимателно, като че ли и двамата бяха много, много стари.

 

— Трябва да си тръгна — обяви Гелое същата вечер. Хората на Джосуа се бяха скупчили около огъня: бурният вятър тресеше стените на убежището им.

— Надявам се, че ще размислиш — каза Джосуа. — Имаме нужда от мъдростта ти.

Деорнот бе едновременно доволен и нещастен, че вещицата си тръгва.

— Ще се срещнем отново, при това скоро. Но трябва да избързам до Камъка на раздялата. Вие вече сте в безопасност, а има неща, които трябва да свърша там, преди да дойдете.

— Какви неща? — Деорнот чу подозрението в собствения си глас и сам се засрами, но като че ли никой друг не забеляза.

— Там ще има… — Гелое сякаш търсеше думи — сенки. И звуци. И бледи следи, като вълничките, които остават, когато хвърлиш камъче във вода. Жизненоважно е да се опитам да ги разчета, преди да дойдат хора и да изпогазят всичко.

— И какво ще ти кажат тези неща? — попита Джосуа.

Гелое поклати побелялата си глава.

— Не зная. Може би нищо. Но Камъкът се възправя на много могъщо място. Може да се окаже, че има неща, които мога да науча. Изправяме се срещу безсмъртен враг — може би ще успеем да намерим някаква подсказка как да го победим сред следите на безсмъртния му народ. — Тя се обърна към херцогиня Гутрун, която държеше спящата Лелет в скута си. — Ще пазиш ли детето, докато се видим пак?

Гутрун кимна.

— Разбира се.

— Защо не я вземеш с теб? — попита Деорнот. — Нали каза, че тя ти помагала да… да фокусираш способностите си по някакъв начин.

В очите на Гелое проблесна огнена светлина.

— Вярно е. Но тя не може да пътува по начина, по който трябва да пътувам аз. — Вещицата се изправи и затъкна крачолите си в дебелите си ботуши. — А и ще се справя по-добре, ако пътувам през нощта.

— Но така ще пропуснеш сватбата ни! — възкликна Воршева. — Отец Странгиард ще ни ожени с Джосуа утре сутринта.

Всички, които още не бяха чули новината, им честитиха. Джосуа прие поздравленията така спокойно и елегантно, като че ли седеше в тронната си зала в Наглимунд. Усмивките на Воршева най-после преминаха в сълзи, които без съмнение бяха от радост, и тя заплака на майчинското рамо на Гутрун. Лелет, която се бе събудила и измъкнала от скута на херцогинята, ги наблюдаваше мълчаливо. Отец Странгиард я прегърна с тънките си ръце.

— Това е добра новина, Воршева, принц Джосуа, но не мога да остана — каза Гелое. — Не мисля, че ще ви липсвам. Не съм много подходяща за забавления и веселия, а и съм много притеснена. Искаше ми се да тръгна вчера, но останах, за да се убедя, че наистина ще си вземете конете. — Тя посочи към тъмнината от другата страна на подслона, където новите коне на принца мърдаха и пръхтяха. — Не мога да чакам повече.

След кратки разговори насаме с Джосуа и Странгиард, както и след няколко думи, които прошепна в ухото на Лелет (думи, които малкото момиче прие толкова спокойно, все едно слушаше гласа на океана да отеква в морска раковина), Гелое се сбогува набързо и тръгна в тъмнината; износеният й плащ плющеше от режещия вятър.

Деорнот, който седеше най-близо до ръба на заслона, подаде глава навън. Бе чул някакво скръбно ехо да долита от изчистеното от ветровете небе, но когато вдигна очи, погледът му улови само за миг някаква крилата сянка да преминава пред студената луна.

 

Деорнот стоеше на стража — не се бяха доверили дотолкова на тритингите, че да си загубят ума. Джосуа изкуцука навън и се присъедини към него.

— Звездите едва са се завъртели — прошепна Деорнот. — Вижте, ето я Лампата, едва се е помръднала. — Той посочи една бледа светлинка в небето. — Не е ваш ред да пазите, ваше височество. Връщайте се вътре.

— Не мога да спя.

Деорнот бе сигурен, че усмивката му не се вижда в тъмнината.

— Не е необичайно човек да се тревожи и съмнява в нощта преди сватбата, сир.

— Не е това, Деорнот. Моите тревоги и моите съмнения в себе си, както ти правилно отбеляза, са незначителни. Има по-важни неща, за които да мисля.

Деорнот уви яката на плаща си по-плътно около врата си. Нощта бе станала много студена.

— Радвам се, че съм жив — най-накрая каза Джосуа, — но се чувствам малко като мишка, на която котката е позволила да избяга в ъгъла. Жив, да, но докога? Сега Ръката на Севера се протяга, много по-лоша от злото на брат ми. — Той въздъхна. — Някога таях надежда, че разказът на Джарнауга е неверен, въпреки всички доказателства, но в мига, в който видях онези бели лица да ме гледат при стените на Наглимунд, нещо в мен умря. Не, не се тревожи, добри ми Деорнот — бързо добави принцът, — няма да започна да бръщолевя, от което зная, че тайничко се страхуваш. Взех съветите ти присърце. — Той се изсмя горчиво. — Но ти казвам истината. Има омрази, които текат през този свят, горещи и живи като кръв. Всичките ми проучвания на злото с братята на Усирис, всичките им научни обмисляния на Дявола и работата му не бяха толкова красноречиви, колкото един-единствен миг на взиране в тези черни очи. Светът има тъмно подмолие, Деорнот. Чудя се дали не е по-добре да не преследваме знанието.

— Но Бог определено е поставил такива неща на земята, за да провери вярата ни, принц Джосуа — каза Деорнот. — Ако никой никога не виждаше злото, кой би се страхувал от ада?

— Кой ли наистина? — Тонът на принца се промени. — Но не това е причината да изляза да говоря с теб — нали знаеш, че обръщам всеки разговор в мрачна и обречена посока. — Той отново се засмя, този път като че ли по-весело. — Всъщност дойдох да те помоля утре сутринта да ми кумуваш.

— Принц Джосуа, за мен е чест. С радост, ще го направя с радост.

— Ти си най-верният приятел, Деорнот.

— Вие сте най-добрият господар, който човек би могъл да има.

— Аз не казах „васал“ или „рицар“, Деорнот. — Джосуа говореше твърдо, но с признаци на добро настроение. — Казах „приятел“… но не си мисли, че да ми кумуваш е чест без отговорности. Не е. — Той стана сериозен. — Животът много добре показва, че не успявам да се грижа за онези, които са ми скъпи, Деорнот, приятелю. Може да не си съгласен, но това просто е факт. Затова, ако ми се случи нещо, искам думата ти, че ще се грижиш за Воршева и детето ни.

— Разбира се, принце.

— Вярвам ти. — След това продължи по-меко: — Закълни се.

— Заклевам се в честта на благословената Елисия, че ще защитавам добруването на лейди Воршева и на детето, което тя носи, така, сякаш са моето собствено семейство. Без колебание ще дам и живота си, ако се налага.

Джосуа сграбчи ръката на рицаря и я стисна.

— Много ти благодаря. Бог да те благослови, Деорнот.

— Дано да благослови и вас, принц Джосуа.

Принцът въздъхна:

— И всички останали също. Деорнот, утре е първият ден от анитул. Това значи, че утре е Хлафманса. Има много приятели, които не са с нас и при които трябва да отидат благословиите ни тази нощ… мнозина, които без съмнение са много по-близо до плашещото лице на тъмнината, отколкото сме ние.

Деорнот видя сянката му да се размърдва — принцът правеше знака на Дървото. Помълчаха, после Джосуа тихо промълви:

— Дано Бог ни благослови и да ни предпазва от лошото.

 

Станаха с пробуждането на зората и оседлаха конете и опаковаха продуктите, с които се бяха снабдили, след като Джосуа размени два от новите коне за храна и облекло. Тъй като Лелет щеше да язди с херцогиня Гутрун, а Таусър и Сангфугол също щяха да споделят един кон, оставаха четири коня, които да носят провизиите.

Когато животните бяха готови за път, вече се бяха събрали десетки любопитни тритинги.

— Какво, ти да не си направила съобщение? — раздразнено попита Джосуа. Воршева го изгледа, без да мигне. Отново си бе сложила бялата булчинска лента.

— Мислиш ли, че народът ми не би забелязал как товарите конете? Освен това какъв е смисълът да се жениш, ако ще го правиш като крадец, който се промъква през нощта? — Тя се обърна и си тръгна наперено, широката пола на булчинската й рокля се завъртя. Малко по-късно се върна — водеше младото момиче с големи очи, което бе прислужвало на Фиколмий, когато ги бяха докарали в лагера. — Това е Хаяра, най-малката ми сестра. И тя ще се омъжи някой ден, и затова искам да види, че невинаги е страшно.

— Ще се постарая да изглеждам много мил и добър, направо да ти се доще да се омъжиш — отвърна Джосуа и повдигна едната си вежда. Хаяра отвърна на погледа му, разтревожена като уплашено сърне.

Воршева настоя церемонията да се извърши под откритото небе и пред очите на хората от клана й. Сватбарската група излезе изпод покрива от одеяла; отец Странгиард мърмореше плачливо, докато се опитваше да си припомни важните части от церемонията — разбира се, не бе взел от Наглимунд Книга на Ейдон, а и никога не бе провеждал сватба. От всички главни действащи лица той очевидно бе най-нервният. Младата Хаяра, като усети сроден дух, вървеше толкова близо до него, че му се пречкаше в краката, което изобщо не намаляваше притеснението на свещеника.

Не бе изненадващо, че се събра любопитна тълпа тритинги — тълпа с не много по-различно настроение от онази, замисли се Деорнот, която се бе събрала да наблюдава как ще нарежат Джосуа на парченца. Бе малко обезпокояващо да видят сред тях майката и сестрите на онзи, който не бе успял да накълца Джосуа, покойния Утварт. Те, облечени еднакво в рокли и шалове с тъмносин скръбен цвят, се вглеждаха злобно в живеещите сред камъни, а устите им бяха стиснати в единодушно изражение на неприязън.

Ако присъствието на семейството на Утварт бе изненадващо, то появата на Фиколмий на сцената бе дори още по-неочаквана. Пограничният тан, който бе изпаднал в лошо настроение и практически бе преминал в нелегалност след победата на Джосуа, сега дойде до пасището — залиташе през лагера, следван от неколцина пазачи. Въпреки че се бе зазорило само преди час, очите на Фиколмий бяха кървясали и той изглеждаше пиян.

— В името на Тревния гръмовержец! — прогърмя гласът му. — Да не си мислехте, че ще оставя дъщеря си и нейният богат на коне съпруг да се оженят, без да дойда да споделя щастието им!? — Той се удари по дебелия корем и избухна в смях. — Продължавайте! Продължавайте! Чакаме да видим как се правят сватбите в лабиринтите на живеещите сред камъни!

При звука на бащиния си рев малката Хаяра направи крачка назад и се огледа диво, готова за бягство. Деорнот нежно я хвана за лакътя и тя събра кураж отново да застане до Воршева. Безнадеждно объркан, отец Странгиард започваше Манса Коноис — молитвата на събирането — няколко пъти без успех: всеки път загубваше мисълта си след няколко реда, започваше да пелтечи и спираше като каруца, чийто вол се е заинатил насред пътя. Всеки провален опит караше Фиколмий и пазачите му да се смеят все повече. И без това розовото лице на архиваря ставаше все по-червено и по-червено. Най-после Джосуа се наведе напред и зашепна в ухото му така, че никой друг не можеше да чуе:

— Ти си Носител на свитъка, отче, както бе и приятелят ти Джарнауга. Определено една проста манса е детска игра за теб, колкото и да те разсейват.

— Едно око приказва на сватбата на Една ръка! — извика Фиколмий.

Странгиард смутено попипа превръзката си, а после сериозно кимна.

— Ти… ти си прав, принц Джосуа. Прости ми. Нека да продължим.

Като изговаряше всяка дума внимателно, Странгиард напредваше през дългия ритуал, като че ли газеше в дълбоки и опасни води. Пограничният тан и неговите ломотещи приятели викаха все по-високо и по-високо, но свещеникът не се остави да бъде разсейван повече. Най-накрая наблюдаващата тълпа стана неспокойна, тъй като грубостите на Фиколмий й омръзнаха. Всеки път, когато поредната неприлична шега отекваше из пасището, мърморенето ставаше все по-силно.

Когато Странгиард вече наближаваше края на молитвата, се появи Хотвиг. Идваше от запад и явно бе яздил бързо.

За миг той объркано огледа сцената, а после скочи от седлото, пристъпи до тана си и заговори бързо, като сочеше натам, откъдето идваше. Фиколмий кимна и се усмихна широко, а после се обърна, каза нещо на другите пазачи и те се затресоха от смях. На лицето на Хотвиг се изписа объркване — объркване, което скоро се превърна в гняв. Докато Фиколмий и останалите продължаваха да се хилят на новината, която бе донесъл, младият тритинг решително се приближи до оградата на пасището, махна на Изорн и му каза нещо на ухото. Очите на римърсгардеца се разшириха. Когато отец Странгиард спря да говори за момент и се наведе към купата, която му трябваше за тази част от ритуала, синът на Исгримнур закрачи право към принц Джосуа.

— Прости ми, Джосуа — прошепна Изорн, — но Хотвиг казва, че шестдесет бронирани ездачи се приближават към лагера. На по-малко от една левга са и яздят бързо. Гербът на водача е сокол в алено и сребърно.

— Фенгболд! — стресна се Джосуа. — Какво прави този кучи син тук?!

— Фенгболд? — смаяно повтори Деорнот. Това му приличаше на име от друга епоха. — Фенгболд?

Учуден шепот премина през тълпата при това странно развитие на церемонията.

— Джосуа — напрегнато каза Воршева, — как може да говорите за такива неща сега?

— Наистина съжалявам, лейди, но нямаме избор. — Той се обърна към Странгиард, който стоеше и ги зяпаше; увереният му ритъм отново бе разстроен. — Мини към последната част.

— Ка… какво?

— Последната част, човече. Хайде, давай, побързай малко! Няма да позволя да кажат, че съм оставил моята дама неомъжена въпреки обещанието си, но ако стоим тук още дълго, тя ще стане вдовица преди мансата да свърши. — Той побутна свещеника не много любезно. — Краят, Странгиард!

Единственото око на архиваря се ококори.

— Дано любовта на Изкупителя, на майка му Елисия и на баща му Най-висшия да благослови този съюз. Дано… дано животът ви е дълъг, а любовта ви — още по-дълга. Вие сте женени. — Той нетърпеливо помаха с ръце. — Това… това е. Женени сте, точно както казах.

Джосуа се наведе и целуна изненаданата Воршева, после я сграбчи за китката и я задърпа към портата на пасището. Изорн караше останалата част от групата да бърза след тях.

— Толкова ли си нетърпелив за сватбената си нощ, Джосуа? — подсмихна се Фиколмий и пристъпи с пазачите си към портата. Тълпата крещеше въпроси към тана си. — Нещо май бързаш да си тръгнеш.

— И ти знаеш защо — изкрещя му Деорнот; ръката му потреперваше върху дръжката на меча. — Ти знаеше, че те идват, нали? Предателско куче!

— Дръж си езика, дребосъко — изръмжа Фиколмий. — Аз казах само, че няма да преча на заминаването ви. Изпратих вест на хората на краля много отдавна… още когато навлязохте в моите земи. — Той се изсмя доволно. — Така че не съм нарушавал никакви обещания. Но ако искате да се биете с мен и хората ми преди да дойдат еркинландците, давайте. В противен случай по-добре се качете на новите си кончета и бягайте.

Воршева дръпна ръката си от ръката на Джосуа, отиде до баща си и презрително го зашлеви през лицето.

— Ти уби майка ми — изкрещя тя, — но някой ден аз ще убия теб! — И преди той да успее да я сграбчи, отскочи до рамото на Джосуа. Найдел изсъска от ножницата на принца и се люшна заплашително — проблясващ език от светлина под мрачното небе. Фиколмий се вгледа в Джосуа, очите му се изцъклиха, лицето му почервеня от яд. С видимо усилие пограничният тан потисна гнева си и презрително им обърна гръб.

— Вървете, бягайте да спасите живота си — изръмжа той. — Няма да престъпя думата си заради немощната плесница на една жена.

Хотвиг ги последва към пасището, където ги чакаха конете им.

— Танът беше прав за едно — подвикна той. — Наистина трябва да яздите с всичка сила, за да спасите живота си. Имате един час преднина и конете ви са отпочинали, така че не всичко е загубено. Аз ще събера хора да ми помогнат да ги забавим.

Деорнот го зяпна.

— Какво ще… Но Фиколмий иска да ни хванат.

Хотвиг поклати глава.

— Не всички са съгласни с пограничния тан. Къде отивате?

Джосуа се замисли за миг.

— Моля те, не позволявай враговете ни да чуят това, Хотвиг. — Той заговори по-тихо. — Отиваме на север от мястото, където се срещат реките, да търсим Камъка на раздялата.

Тритингът го погледна странно.

— Чувал съм за него. В такъв случай бързайте. Възможно е да се видим отново. — Хотвиг се обърна и дълго изгледа Воршева, после наведе глава в нещо като поклон. — Накарай тези хора да разберат, че не всички тритинги са като баща ти. — После се обърна и се отдалечи.

— Вече няма време за приказки! — извика Джосуа. — На конете!

 

Най-външните пасища на лагера изчезваха зад тях — въпреки че много от ездачите бяха ранени и неопитни, Вятокрък и другарите му направо хвърчаха през тревата.

— Това ми става до болка познато — извика Джосуа на Деорнот и Изорн.

— Кое?

— Бягането! Да ни преследват превъзхождащи ни сили! — Джосуа махна с ръка. — Омръзна ми да бягам, било от брат ми, било от поданиците на Краля на бурите!

Деорнот вдигна очи към сивото небе, после погледна през рамо. Само няколко самотни крави се виждаха на хоризонта зад гърба им: нямаше признаци на преследващи ги ездачи.

— Трябва да намерим място, на което да се укрепим, принц Джосуа!

— Точно така! — извика Изорн. — Тогава хората ще започнат да се трупат под флага ти, ще видиш!

— А как ще ни намерят? — извика в отговор Джосуа с подигравателна усмивка. — Как ще ни намерят тези хора?

— Ще ни намерят все някак… — провикна се Изорн. — Нали всички други ни намират! — Той се заля от смях. Принцът и Деорнот се присъединиха към него. Воршева и другите ги гледаха така, сякаш са полудели.

— Пришпорете конете! — извика Джосуа. — Аз съм женен и беглец!

 

Слънцето не се показа през целия ден. Когато бледата светлина започна да се губи и покровът на приближаващата вечер направи небето още по-сиво, избраха място за лагер.

Бяха яздили на север, докато не стигнаха Имстрека в ранния следобед. Пресякоха реката през един кален брод, чиито брегове бяха осеяни със следи от копита. Джосуа бе решил, че пътуването ще е по-безопасно от другата страна на Имстрека, където щяха да са на най-много час бързо яздене от гората. Ако Фенгболд продължеше да ги преследва, щяха поне да имат шанса да пришпорят конете към тъмните дървета и евентуално да избягат от превъзхождащите ги сили в оплетените дълбини на Алдхеорте.

Въпреки тази предпазливост през целия следобед не бе имало и знак от конниците на Върховния крал. Нощните караули също минаха без произшествия. След като по изгрев закусиха сушено месо и хляб, яхнаха конете и потеглиха. Продължиха да яздят бързо, но страхът от преследване намаляваше с всеки час: ако Хотвиг бе направил нещо, за да забави Фенгболд, значи се беше справил добре. Единствената истинска неприятност беше страданието на онези, които не бяха свикнали да яздят. Студената сива утрин се изпълни с пъшкания и охкания.

 

На втория ден от пътуването си през зелената степ започнаха да виждат големи фургони и паянтови къщички от кал и пръчки покрай бреговете на Имстрека. На две-три места колибите дори бяха изникнали наедно в миниатюрно селище, като бавноподвижни зверове, които търсят компанията си. Над студените полета бе надвиснала мъгла и не можеха да виждат надалеч, нито пък ясно, но обитателите на тези сгушени къщички не изглеждаха да са тритинги.

— Хотвиг говореше истината — каза Джосуа, докато минаваха покрай едно такова поселище. Няколко неясни силуета подскачаха в тъмните води на Имстрека, която се извиваше покрай колибите: вероятно заселници, които хвърляха мрежи за риба. — Мисля, че са еркинландци. Вижте, тази къщурка има Свещено дърво, изрисувано отстрани! Но защо са тук? Нашият народ никога не е живял в тази земя.

— Лоши времена, провалена реколта — каза Странгиард. — Божичко, как ли страдат хората в Ерчестър! Това е ужасно!

— По-вероятно това са богобоязливи хора, които знаят, че Елиас се е съюзил с дяволите — каза Гутрун и притисна Лелет към меките си гърди, като че ли искаше да я предпази от доносниците на Върховния крал.

— Не трябва ли да им кажем кой сте, сир? — попита Деорнот. — В множеството има безопасност, а ние сме малцина много отдавна. Освен това, ако са еркинландци, вие сте законният им принц.

Джосуа се взря в селището, после поклати глава.

— Може да са дошли тук, за да избягат от всички принцове, законни или не. Освен това, ако ни следят, защо да излагаме невинните на опасност, като им казваме имената си и накъде сме се запътили? Не, както каза ти, когато имаме крепост, тогава ще кажем кои сме. Тогава те ще могат да дойдат при нас, ако пожелаят, а не защото сме отишли при тях с мечове и на коне.

Деорнот не показа разочарованието си. Имаха належаща нужда от съюзници. Защо Джосуа настояваше да е толкова проклето внимателен и коректен?

 

Времето се влошаваше постоянно, като че ли бяха тръгнали в началото на зимата, а не в първите дни на анитул, по време, което трябваше да е разгарът на лятото. Северният вятър донасяше снежни виелици и невероятно широкото небе бе станало постоянно сиво, печално като студена пепел в огнище. Въпреки че теренът ставаше все по-мрачен и неприветлив, пътниците започнаха да срещат по-големи поселища покрай бреговете на Имстрека — поселища, които като че ли не бяха толкова израсли, колкото събрали се. Както реката носеше клонки, пръчки и тиня, преди да ги остави на удобните пясъчни ивици, така и самата същност на тези поселища — и хора, и материали — като че ли бе дошла по случайност по тези странни и негостоприемни места, докато силата, която ги бе донесла толкова далеч, продължаваше напред без тях.

Минаваха тихо покрай тези малки селца, ембриони на градчета, почти толкова отблъскващи, колкото и земята наоколо — всяко наброяваше по десетина неугледни колиби. Малко живи същества се виждаха извън грубите стени, само тънки струйки дим от комините се виеха от вятъра.

Втората, третата и четвъртата нощ под скритите от облаци звезди доведоха изгнаниците до долината на река Стефлод. Вечерта на петия ден донесе още сняг и суров студ, но тъмнината блестеше и от светлини: факли и лагерни огньове, стотици огньове, които изпълваха тясната част на долината като скъпоценни камъни в купа. Пътниците бяха стигнали най-голямото поселище досега — почти град в убежището на долината, където се събираха Имстрека и Стефлод. След дългото пътуване през пустата равнина това ги зарадва.

 

— Все още се промъкваме като крадци — ядосано прошепна Деорнот. — Ти си синът на Престър Джон, господарю. Защо трябва да се вмъкваме тайно при тия селяци и да се преструваме на просяци?

Джосуа се усмихна. Не бе сменил изцапаните си от пътуването тритингски дрехи, макар в багажа им да имаше други, получени от размяната на конете.

— Ти вече не молиш да ти простя дързостта ти, както правеше някога, Деорнот. Не, не се извинявай. Преживяхме твърде много заедно, за да не го одобрявам. Прав си, не влизаме в това място като принц с двора си… пък и без това сме доста жалък двор. Но пък ще открием, каквото можем, и няма да излагаме жените и малката Лелет на ненужна опасност. — Той се обърна към Изорн, който до този миг бе най-тихият член на групата. — Ако не друго, поне да намалим съмненията, че сме нещо различно от обикновени пътници. Ти, Изорн, обаче изглеждаш доста охранен и дори само размерите ти може да уплашат тези бедни хорица. — Той се засмя и сръга плещестия млад римърсгардец в ребрата. Изорн, хванат неподготвен от внезапното веселие на принца, насмалко не падна.

— Не мога да се смаля, Джосуа — изръмжа той. — Бъди благодарен, че не съм едър колкото баща ми, иначе твоите бедни хорица щяха да побегнат с писъци още щом ме видят.

— Ех, колко ми липсва Исгримнур — каза Джосуа. — Дано Ейдон наистина се грижи за баща ти, този добър човек, и да го върне при нас жив и здрав.

— Той липсва много и на майка ми и тя се страхува за него, но не го показва — тихо каза Изорн. Добродушното му лице се натъжи.

Джосуа го изгледа остро.

— Да, твоето семейство не е от тия, дето вдигат много врява.

— И все пак — внезапно каза Деорнот — херцогът определено може да вдигне шум, когато е ядосан! Когато разбра, че Скали идва на погребението на крал Джон, така хвърли един стол по преградата на епископ Домитис, че я натроши на парчета! Ох! — Деорнот се препъна в тъмнината: замъглената луна скъпеше светлината си. — Дръж факлата по-високо, Изорн. Всъщност защо изобщо вървим пеша и водим конете за юздите?

— Защото, ако ти си счупиш крак, можеш да яздиш — сухо отвърна принцът. — Ако обаче Дивисвет си счупи крак, ще го носиш ли?

Деорнот неохотно се съгласи.

Докато си говореха тихо за бащата на Изорн и за пословичния му нрав (чието проявяване почти винаги биваше последвано от ужасени извинения, щом херцогът се успокоеше), те продължаваха надолу по склона към светлините на най-близките огньове. Останалите от групата бяха направили лагер на ръба на долината. Огънят, за който се грижеше херцогиня Гутрун, бе само мъждукаща точица на височината зад тях.

Глутница треперещи изгладнели кучета се разлая и се разпръсна, когато приближиха селището. Хората около огньовете се обръщаха да ги огледат или заставаха със скръстени ръце на вратите на бедняшките колиби, но дори и някои да разбираха, че Джосуа и другарите му са пришълци, никой не се обади. От откъслечните разговори, които дочуваха, стана ясно, че заселниците наистина са предимно еркинландци — говореха и на стария провинциален език, и на Западния. Тук-там можеше да се чуе и хернистирска реч.

Една жена стоеше между две къщи и обясняваше на съседката си, че синът й донесъл заек и как го задушила с горчива трева за Хлафманса. Странно бе, помисли си Деорнот, че чува хората да си говорят за такива ежедневни неща насред пустите равнини, като че ли наблизо можеше да има църква, скрита зад някой камък, в която да отидат за утринната молитва, или пък хан под някое листо, където да си купят бира, за да полеят заешкото задушено.

Жената — на средна възраст, червенолика и кокалеста — се обърна и ги проучи с поглед, в който имаше смесени опасение и интерес. Деорнот и Изорн отбиха настрани, за да минат покрай нея, но Джосуа спря.

— Добър вечер, добра жено — каза принцът и наведе главата си в подобие на поклон. — Знаеш ли къде можем да намерим храна? Пътници сме и имаме пари, за да си платим. Някой има ли нещо за продаване?

Жената го огледа внимателно, после огледа и спътниците му и каза строго:

— Тук няма таверни и ханове. Всеки пази онова, което има.

Джосуа кимна бавно, като че ли отсяваше от думите й парченца най-чиста златна мъдрост.

— А как се казва това селище? Няма го на нито една карта.

— Ха, как ще го има! — изсумтя тя. — Нали го нямаше допреди две лета. Няма име, поне не истинско, но някои го наричат Гадринсет.

— Гадринсет — повтори Джосуа. — Място на събирането.

— Не че някой се събира за нещо. — Тя направи кисела физиономия. — Просто хората не могат да продължат по-нататък.

— А защо? — попита Джосуа.

Жената пренебрегна въпроса му и отново го огледа преценяващо.

— Хм — най-после каза тя. — Ако искате храна и можете да си платите, може и да успея да направя нещо за вас. Покажете ми обаче първо парите.

Джосуа й показа шепа сентимки и петачета и тя поклати глава.

— Не мога да взема мед. Някои хора покрай реката може и да дадат нещо за сребро, така че ще поема риска с един сребърник. Имате ли нещо друго за търговия? Каиши от скъсани сбруи? Катарами? Излишни дрехи? — Тя погледна облеклото на Джосуа и се ухили. — Е, съмнявам се, че имате излишни дрехи. Влезте. Ще ви дам супа, а пък вие ще ми разкажете новините. — Тя помаха на приятелката си, която се бе отдръпнала на безопасно разстояние и наблюдаваше целия разговор с отворена уста, и ги поведе към къщата си.

Казваше се Йелда и въпреки че спомена на няколко пъти, че мъжът й ще се върне всеки момент, Деорнот предположи, че това цели преди всичко да предотврати всякакви мисли за грабеж от тяхна страна — все пак бяха непознати. Не видя никакъв признак на жив съпруг нито извън разнебитената къщурка, пред която гореше огън, нито вътре. Няколко деца, чийто пол бе неясен поради мръсотията и вечерната тъмнина, излязоха да огледат принца и приятелите му със същото широкооко внимание, което можеше да отделят на змия, поглъщаща жаба.

След като получи едно петаче, което веднага изчезна в роклята й, Йелда им сипа по купа рядка супа, а после намери отнякъде делва бира — мъжът й я бил донесъл от Фолшайър, където живеели преди това. Делвата затвърди у Деорнот убеждението, че съпругът й е мъртъв — кой мъж би могъл да живее в тази забравена от Бога дупка и да остави неизпита бира толкова дълго?

Джосуа й благодари сериозно. Делвата обиколи и тримата няколко пъти, преди да се сетят да попитат Йелда дали и тя не иска. Тя прие с благодарно кимване и отпи няколко здрави глътки. Децата й обсъдиха това помежду си на странен език, който се състоеше предимно от ръмжене, две-три разпознаваеми думи и много удари по главите и раменете.

И бирата, и компанията скоро започнаха да въздействат на Йелда. Отначало резервирана, не след дълго тя говореше доста осведомено за всичко, което можеше да се знае за Гадринсет и за съселяните й. Беше неука, но имаше пъргав ум и въпреки че се интересуваха най-вече как да намерят пътя до целта си (инструкциите на Гелое не бяха много точни), тримата се наслаждаваха на това как Йелда имитира съседите си.

Като повечето други жители на Гадринсет, Йелда бе избягала от Фолшайър, когато Фенгболд и Еркинската стража бяха изгорили цял квартал в града като наказание за съпротивата на гилдията на търговците на вълна срещу заповедите на Елиас. Йелда обясни и че Гадринсет бил доста по-голям, отколкото бяха предположили отначало — продължавал още надолу в долината, но светлините били скрити от поглед от хълмовете.

Причината тук да се установят толкова много хора била, че земята отвъд мястото, на което се съединявали Стефлод и Имстрека, била злокобна и опасна.

— Пълна е с вещерски кръгове — убедено говореше тя — и има могили, където духовете танцуват през нощта. Затова и тритингите ни оставят на мира… те така или иначе не биха живели тук. — Тя заговори по-тихо и очите й се разшириха. — А има и един огромен хълм, където се срещат вещиците, пълен с ужасни магьоснически камъни… по-лош дори и от Тистерборг до Ерчестър, ако сте чували да се говори за това зло място. Недалеч от него имало един град, където някога живеели дяволи, нечестив, зъл град. С ужасни магии е пълна земята от другата страна на реката… на някои жени тук им откраднаха децата. На една дори й оставили в замяна друго — със заострени уши и… разбирате ме!

— Този магьоснически хълм наистина, изглежда, е страшно място — каза Джосуа съвсем сериозно и когато жената сведе очи към скута си — разбъркваше брашно и вода в една купа, — погледна Деорнот и му намигна. — Къде е?

Йелда посочи в тъмнината.

— Натам, нагоре по Стефлод. Мъдри сте, щом ще го отбягвате. — Тя спря и се намръщи. — Къде отивате всъщност, господа?

Деорнот се намеси преди Джосуа да успее да проговори:

— Ние сме пътуващи рицари, които се надяват да отдадат мечовете си в служба на голяма задача. Чухме, че принц Джосуа, по-малкият син на Върховния крал Джон Презвитер, бил дошъл тук, в източните земи, за да планира свалянето на злия си брат крал Ели-ас. — Като се опитваше да не се усмихне, Деорнот не обърна внимание на раздразнените жестове на Джосуа. — Дойдохме да се присъединим към тази благородна кауза.

Йелда, която бе спряла да разбърква тестото, за да го погледне, изпръхтя и поднови работата си.

— Принц Джосуа? Тук, в степите? Глупости! Не че не бих искала да е така. Но всичко се обърка, откакто старият Престър Джон умря, благословен да е. — Тя сви сурово вежди, но в очите й блеснаха сълзи. — Беше трудно за всички… много трудно…

Тя се изправи и сложи сплесканите топки тесто на един пометен нагорещен камък до огъня; те започнаха да съскат тихичко.

— Отивам да видя една приятелка за малко — може да има още бира. Няма да й казвам онова, което ми казахте за принца, понеже тя само ще се изсмее. Наглеждайте кексчетата, докато ме няма, те са за децата, за закуска. — И Йелда тръгна, като попиваше очите си с мръсния си шал.

— Какви са тия глупости, Деорнот? — сърдито попита Джосуа.

— Но не чу ли? Хората очакват ти да направиш нещо. Ти си техният принц! — Беше толкова очевидно, че Джосуа просто трябваше да може да го види.

— Принц на какво? Принц на развалини, принц на пусти земи и на трева? Нямам нищо, което мога да предложа на тези хора… поне засега. — Той се изправи и закрачи нервно. Децата на Йелда го гледаха от вратата: цял куп ококорени очички, лъснали в полумрака.

— Но как изобщо ще спечелиш нещо без хора, които да те последват? — попита Изорн. — Деорнот е прав. Ако Фенгболд вече знае къде сме, значи е въпрос само на време, преди Елиас да дойде и да излее целия си гняв върху нас.

— Подозрението може да държи тези хора настрана от Камъка на раздялата, но няма да спре граф Гутулф и армията на Върховния крал да дойдат — каза Деорнот.

— Ако кралят връхлети с армиите си върху нас — разгорещено отвърна Джосуа и замахна раздразнено с ръка, — неколкостотинте жители на Гадринсет ще са само перушинки във вятъра. Това е още една причина да не ги въвличаме. Ние сме малко и поне можем да изчезнем в Алдхеорте още веднъж, ако трябва, но тези хора не могат.

— Значи отново планираме да се оттеглим — ядно каза Деорнот. — На теб самия ти омръзна вече… сам го каза!

Когато Йелда се върна, тримата все още спореха. Замълчаха — чудеха се колко ли може да е чула. Разговорът им обаче бе последното нещо, от което тя се интересуваше.

— Кексчетата ми! — ахна Йелда и почна да ги вдига от горещия камък едно след друго; изпискваше от болка, когато опареше пръстите си. Всичките кексчета бяха овъглени, черни като душата на Приратес. — Зверове такива! Как можахте? Да изговорите всичките си високопарни безсмислици за принца, а после да оставите кексчетата ми да изгорят! — Тя посегна да удари Изорн, но той се отдръпна.

— Моите извинения, Йелда — каза Джосуа и измъкна една монета. — Моля, вземи това и ни прости…

— Пари! — извика тя, макар и да взе монетата. — А кексчетата ми? Пари ли ще дам на децата си да ядат утре сутринта, когато плачат!? — Тя сграбчи една метла и замахна с всички сили към главата на Деорнот, като почти го събори от камъка, върху който седеше. Той бързо скочи и побягна заедно с Джосуа и Изорн.

— Да не сте стъпили тук повече! — извика тя след тях. — Наемни мечове, как пък не! Изгорихте ми кексчетата! Принцът е мъртъв, така каза приятелката ми… и вашите приказки не могат да го върнат!

Ядните й викове бавно заглъхваха, докато те бързаха към конете си.

— Поне — каза Джосуа, след като се бяха поотдалечили — вече имаме добра представа за това къде е Камъкът на раздялата.

— Научихме нещо повече от това, ваше височество — каза Деорнот и се подсмихна. — Видяхме, че името ви все още предизвиква бурни страсти сред поданиците ви.

— Може и да си Принц на тревата, Джосуа — добави Изорн, — но определено не си Крал на кексчетата.

Джосуа погледна и двамата отвратено и каза:

— Ще се радвам, ако се върнем до лагера в мълчание.