Тад Уилямс
Камъкът на раздялата (16)

12. Птичи полет

След като се сбогуваха с народа на Бинабик, Саймън и спътниците му тръгнаха на югоизток през покрайнините на Троловите планини. Придържаха се към предпланините като уплашено дете, което не иска да нагази в по-дълбока вода. Надясно от тях бялата празнота на Пустошта се простираше в далечината.

В средата на сивия следобед, докато превеждаха конете си по тясна пътечка, която несигурно преминаваше през един от потоците, които се вливаха в Езерото на Синята кал, над тях прелетя ято жерави — кряскаха, сякаш искаха да разцепят небето. Покръжиха над главите на ездачите, после завиха и отлетяха на юг.

— Има цели три месеца до времето, когато би трябвало да направят това пътешествие — тъжно каза Бинабик. — Не е хубаво, изобщо не е хубаво. Пролетта и лятото избягаха като разбита армия.

— Не изглежда много по-студено, отколкото когато пътувахме към Урмшайм — каза Саймън и подръпна юздите на Намиращата дома.

— Тогава беше късна пролет — изръмжа Слудиг, докато подкарваше коня си по хлъзгавите камъни. — Сега е средата на лятото.

Саймън се замисли за миг и каза:

— Всъщност, да.

Спряха от другата страна на потока, за да хапнат от провизиите, които им беше дал народът на Бинабик. Слънцето бе сиво и далечно. Саймън се зачуди къде ли ще е, когато дойде следващото лято — ако дойдеше следващо лято.

— Може ли Кралят на бурите да направи вечна зима? — попита той.

Бинабик сви рамене.

— Не зная. Но много добре успя да направи зима от тези два месеца, ювен и тиягар. Нека не мислим за това, Саймън. Задачата ни няма да стане по-лесна, ако се тревожим за такива неща. Господарят на бурите или ще възтържествува, или няма. Това е положението.

Саймън се покатери несръчно на седлото си и завидя на тренираната грация на Слудиг.

— Не говоря да го спираме — отвърна той сприхаво. — Просто се чудех какво ли ще направи.

— Не зная — пак каза Бинабик и въздъхна. — Ако знаех, нямаше да се проклинам, че съм бил лош ученик на добрия си господар. — Той млъкна и подсвирна на Куантака.

Късно следобед спряха, докато все още оставаше някаква дневна светлина, за да могат да съберат дърва за огън и Слудиг известно време да обучава Саймън.

Римърсгардецът намери един дълъг клон под снега, счупи го на две и уви парчетата с парцали, за да са по-удобни за хващане.

— Не може ли да използваме истински мечове? — попита Саймън. — Няма да се бия с тоягата срещу враговете, нали?

Слудиг повдигна скептично вежда.

— И какво? Предпочиташ да се хлъзгаш и да се пързаляш по мократа земя, докато се биеш с трениран фехтовач с истинско оръжие? Или може би ще използваш онзи черен меч, който дори не можеш да повдигнеш? — Той посочи Трън с брадичка. — Знам, че пътуването ни е студено и страшно, Саймън, но наистина ли толкова бързаш да умреш?

Саймън го изгледа накриво.

— Не съм чак толкова непохватен. Ти сам ми го каза. А и Хейстън ме научи на доста неща.

— За две седмици? — Погледът на Слудиг се развесели. — Ти си смел, Саймън, а и късметлия освен това, а това качество не бива да бъде пропускано. Но аз се опитвам да те направя по-добър боец. Следващият противник, срещу който се биеш, може да не е глупав великан, а опитен боец. Вземи сега новия си меч и ме удари.

Той изрита клона към Саймън и вдигна своя. Саймън стисна тоягата и бавно започна да обикаля в кръг. Римърът бе прав — заснежената земя бе опасна. Преди да успее дори да замахне към учителя си, се подхлъзна и тежко падна по задник. Изсумтя и се начумери.

— Не се срамувай — каза Слудиг, направи крачка напред и опря края на тоягата си в гърдите му. — Когато паднеш — а на всички им се случва да се спънат и да паднат в битка — се погрижи да задържиш меча си нагоре. В противен случай едва ли ще доживееш да продължиш боя.

Саймън изръмжа, избута тоягата на римърсгардеца настрани, надигна се на колене, изправи се и продължи ракоподобното си кръжене.

— Защо правиш това? — попита Слудиг. — Защо не замахнеш към мен?

— Защото си по-бърз.

— Добре. Прав си. — Още преди да е свършил да говори, Слудиг замахна с тоягата си напред и ловко удари Саймън под ребрата. — Но трябва да си устойчив по всяко време. Хванах те, когато краката ти бяха кръстосани. — Той посегна за още един удар, но този път Саймън успя да се отмести и да отвърне със свой собствен замах, който Слудиг отклони към земята.

— Ето така се учи, войнико Саймън! — обади се Бинабик. Той стоеше до току-що запаления огън, чешеше Куантака по врата и наблюдаваше „сражението“. Трудно беше да се каже дали заради чесането, или заради ядящия бой Саймън, но вълчицата като че ли се забавляваше много: езикът й висеше от ухилената уста и опашката й се размахваше от удоволствие.

Саймън и римърът тренираха около час. Саймън не можа да нанесе нито един удар, но понесе доста. Когато най-сетне седна да си почине на един камък до огнището, бе повече от доволен да отпие глътка кангканг от меха на Бинабик. Искаше да отпие и още една, а би отпил и трета, но Бинабик си го прибра.

— Какъв приятел ще съм, ако ти позволя да се напиеш, Саймън? — твърдо каза тролът.

— Пия, защото ребрата ме болят.

— Ти си млад и ще ти мине бързо. Аз, посвоему, съм отговорен за теб.

Саймън направи физиономия, но не възрази. Хубаво бе някой да се грижи за него — макар да не бе съвсем съгласен с формата, която приемаха тези грижи.

 

Още два дни езда в студа — както и още две вечери от това, за което Саймън започна да мисли като за „напляскване на слугата“, — не направиха много, за да подобрят мнението на Саймън за света. Често по време на обучението, паднал на подгизналата земя, той усещаше поредната част на тялото си да тупти и да се подува болезнено и си мислеше да каже на Слудиг, че вече не му е интересно, но споменът за бледото лице на увития в плат Хейстън го караше пак да се изправя. Хейстън бе искал Саймън да научи тези неща, да може да се защитава, а и да помага при защитата на други. Никога не бе успял да обясни точно как се чувства — еркинландецът не бе човек, склонен към безцелни приказки, — но често бе казвал, че не е правилно силните да нагрубяват слабите.

Саймън се замисли за Фенгболд. Той бе повел отряд бойци и бе изгорил цял район в собственото си графство, беше убивал с лека ръка, защото гилдията на тъкачите не се бе подчинила на волята му. На Саймън чак му се повдигаше от спомена за това, как се бе възхищавал от Фенгболд и от красивата му броня. Зверове, това бе правилното име за графа на Фолшайър и подобните му… а също и за Приратес, въпреки че червеният свещеник бе по-коварен и по-опасен звяр. Саймън усещаше, че Приратес не толкова се наслаждава на способността си да смачка онези, които му противоречат, както правеха граф Фенгболд и други като него — свещеникът по-скоро използваше силата си с някаква безогледна грубост, като не обръщаше внимание на препятствията към незнайните си цели. Но при всички случаи поведението му си беше все същото зверство.

Мислите за плешивия свещеник бяха достатъчни, за да изправят Саймън на крака и да го накарат да замахне гневно. Слудиг се отдръпваше внимателно, присвиваше съсредоточено очи и успяваше да обуздае гнева на Саймън по такъв начин, че да го принуди отново да се съсредоточи върху урока. Мислите за Приратес напомняха на Саймън защо трябва да се научи да се бие — не че уменията му с меча можеха да са от полза срещу алхимика, но можеше да му помогнат да преживее достатъчно дълго, за да се добере до Приратес. Свещеникът трябваше да отговаря за много престъпления, но смъртта на доктор Моргенес и прокуждането на Саймън от собствения му дом бяха достатъчни причини да държат лицето на Приратес пред очите му дори и докато кръстосваше тояги със Слудиг в снеговете на Бялата пустош.

 

Малко след зазоряване на четвъртия ден, откакто бяха тръгнали от Езерото на Синята кал, Саймън се събуди треперещ под крехкия подслон от натрупани клони, в който бяха прекарали нощта. Куантака, която бе лежала върху краката му, бе отишла да се присъедини към Бинабик и загубата на топлината от тялото й бе достатъчна, за да изкара Саймън навън на кристалната сутрешна светлина. Зъбите му тракаха, докато изтърсваше боровите иглички от косата си.

Слудиг не се виждаше никъде, но Бинабик седеше на един заснежен камък до останките от снощния огън и се взираше в източното небе. Саймън се обърна да проследи погледа му, но не видя нищо, освен бледото слънце, което припълзяваше нагоре покрай върховете на Планините на троловете.

Куантака, която лежеше в краката на трола, повдигна за миг рунтавата си глава, когато Саймън се приближи по хрускащия сняг, после отново я отпусна върху лапите си.

— Бинабик? Как си? — попита Саймън.

Тролът като че ли не го чу, но после бавно се обърна и на лицето му се изписа лека усмивка.

— Добро утро и на теб, приятелю Саймън. Добре съм.

— Просто… къде зяпаше?

— Погледни. — Бинабик подаде късия си пръст от ръкава си и посочи на изток.

Саймън се обърна, погледна пак и закри очите си с ръка.

— Нищо не виждам.

— Вгледай се по-внимателно. Погледни към последния връх, вдясно. Ето там. — Той посочи един леден склон, все още в дълбока сянка.

Саймън се вгледа, без да казва нищо, тъй като не искаше да признае неуспеха си. Миг преди да се откаже, най-после видя нещо: тъмни линии, които минаваха под стъкленото лице на планината — приличаха на шлифован скъпоценен камък. Той присви очи в опит да различи детайлите.

— Да не би да имаш предвид онези сенки? — Бинабик кимна, на лицето му се бе изписало прехласнато изражение. Саймън настоя: — Какво са те?

— Нещо повече от сенки — тихичко отвърна Бинабик. — Това, което виждаш, са кулите на загубения Тумет’ай.

— Кули вътре в планината? И какво е „Тумет’ай“?

Бинабик се намръщи подигравателно.

— Саймън. Чувал си това име няколко пъти. Що за ученик си е взел доктор Моргенес? Спомняш ли си, когато си говорих с Джирики за Уа’киза Тумет’ай ней-Р’и’анис?

— Мисля, че да — неспокойно каза Саймън. — Какво е това?

— Песента за падането на града Тумет’ай, единия от великите Девет града на ситите. Тази песен разказва приказката за напускането на Тумет’ай. Сенките, които виждаш, са кулите му, хванати в лед от много хиляди години.

— Наистина ли? — Саймън се зазяпа в тъмните размазани отвесни линии, които минаваха като петна под млечния лед. Опита се да си ги представи като кули, но не успя. — Защо са го изоставили?

Бинабик прокара ръка по козината на гърба на Куантака.

— Има много причини, Саймън. Ако искаш, може да ти разкажа част от историята по-късно, докато яздим. Това ще е от помощ за минаване на времето.

— Най-напред, защо са си построили града на ледена планина? — попита Саймън. — Това изглежда глупаво.

Бинабик раздразнено вдигна поглед.

— Саймън, говориш на човек, израсъл в планините, както без съмнение можеш да си спомниш. Част от възмъжаването, поне според мен, е да се замисляш над думите си преди да си отвориш устата.

— Извинявай. — Саймън се опита да прикрие закачливата си усмивка. — Не бях мислил, че на троловете всъщност им харесва да живеят там, където са.

— Саймън — строго каза Бинабик, — мисля, че ще е добре, ако отидеш да доведеш конете.

 

— И така, Бинабик — най-после каза Саймън, — кои са Деветте града?

Яздеха вече час — най-после се бяха отклонили от подножието на планината и бяха тръгнали през огромното бяло море на Пустошта, следвайки линията на онова, което Бинабик нарече Стария път към Тумет’ай — широка издигната пътека, някога свързвала обвития от лед град с братята му на юг. Сега вече тя почти не личеше — виждаха се само големите камъни от двете й страни, с които се отбелязваше разстоянието, и тук-там парчета настилка под покривката от сняг.

Саймън не питаше, защото много искаше да научи нещо повече за историята — главата му вече бе толкова пълна със странни имена и места, че едва ли можеше да побере и една мисъл повече, — но в безинтересната местност, безкрайното снежно поле, нашарено тук-таме с редки дървета, му беше скучно.

Бинабик, който яздеше малко напред, прошепна нещо на Куантака и като изпускаше кълба пара, вълчицата спря и изчака Саймън да я настигне. Кобилата му забави ход и подскочи настрани, но Саймън я потупа по врата и й зашепна окуражаващо. След няколко крачки, по време на които въртеше глава, кобилата продължи напред без нищо повече от случайно нервно изпръхтяване от време на време. От своя страна, вълчицата въобще не й обърна внимание — навела ниско глава, тя душеше снега.

— Добре, Намираща дома, добре. — Саймън прокара ръка по врата и раменете й и усети огромните мускули да се движат под пръстите му. Той й бе дал име и сега тя му се подчиняваше! Изпълни го тиха радост. Сега тя беше неговият кон.

Бинабик се усмихна на гордото му изражение и каза:

— Показваш й уважение. Това е добре. Твърде често се случва хората да мислят, че тези, които им служат, го правят, понеже са по-низши или по-слаби. — Той се засмя. — Тези, които го вярват, трябва да яздят животно като Куантака, което може да ги изяде, ако реши. Тогава ще се научат на смирение. — Той почеса Куантака между раменете. Вълчицата поспря, за да се наслади на вниманието, после отново тръгна през снега.

Слудиг, който яздеше пред тях, се обърна и подметна:

— Ха! Ще станеш и ездач освен боец! Вижте го само нашия приятел Снежния кичур — най-смелия кухненски прислужник на света!

Саймън се нацупи и усети как кожата около белега му се опъва.

— Не ме наричай така.

Слудиг се засмя:

— И какво му е лошото на името? Саймън Снежния кичур! Много хубаво име, честно спечелено.

— Ако ти е неприятно, приятелю Саймън — любезно каза Бинабик, — ще те наричаме по друг начин. Но Слудиг е прав: името ти бе спечелено с чест и ти бе дадено от Джирики, представител на най-висшия род на ситите. Ситите виждат по-ясно от смъртните… поне за някои неща. Както и всеки друг от даровете им, едно име, дадено от тях, не бива да се отхвърля с лека ръка. Спомняш ли си, когато вдигна Бялата стрела над реката?

Саймън си спомняше, и то много добре. Тогава бе паднал в бурната река и въпреки всички странни приключения, през които бе преминал от този ден, той оставаше като черно петно в паметта му. Разбира се, точно глупавата му гордост го бе пратила в ледените дълбини. Бе се опитал да покаже на Мириамел колко леко се отнася дори и към даровете на ситите. Повдигаше му се само от мисълта за глупостта му. Ама че магаре беше! Как би могъл изобщо да се надява, че Мириамел може да се заинтересува от него?

— Спомням си — бе всичко, което каза, но радостта от мига си бе отишла. Всеки можеше да язди кон, дори и идиотите. Защо трябваше да пораства толкова в собствените си очи — само защото бе накарал една вече закалена в битки кобила да не се дърпа? Продължи горчиво: — Щеше да ми разказваш за Деветте града, Бинабик.

Тролът повдигна вежда, като чу отчаяния му глас, но не продължи по темата, а спря Куантака и каза:

— Обърнете се и погледнете назад.

Римърсгардецът изсумтя недоволно, но също се обърна.

Слънцето се бе освободило от прегръдката на планината. Косите му лъчи сега горяха покрай лицето на най-източния връх, обливаха с огън заледените му страни и хвърляха дълбоки сенки в процепите. Вледенените кули, които на зазоряване бяха само тъмни сенки, сега като че ли грееха с топла червеникава светлина, като кръв, която се стича през студените артерии на планината.

— Вижте го добре — каза Бинабик. — Може никой от нас да не види повече тази гледка. Тумет’ай е бил място под най-висша магия, както и всички останали Велики градове на ситите. Подобни на тях никога няма да се появят под светлината отново. — Тролът си пое дълбоко дъх, а след това внезапно и изненадващо запя високо:

— Т’сеней мезу й’еру,

Ику’до саджу-ра,

О до’ини хе-хуру.

Тумет’ай! Зи’ину асуна!

Шемисаю, нун’ай темуй’а…

Гласът му се понесе през безветрената сутрин и изчезна без отговор.

— Това е началото на песента за падането на Тумет’ай — тържествено каза Бинабик. — Много стара песен, при това такава, от която знам само няколко стиха. Този, който изпях, означава следното:

— Кули от алено и сребърно.

Предвестнико на дневната звезда,

ти падна в тъмните сенки.

Тумет’ай! Зала на Зората!

Първи оплакан и последен забравен…

Тролът поклати глава и продължи:

— Много ми е трудно да превеждам езика на ситите — особено на език, различен от родния ми. Ще ми простите, надявам се. — Той се усмихна горчиво. — Във всеки случай, повечето песни на ситите имат в основата си мисли за загуба и отдавнашни спомени, така че как би могъл човек с моите малко години да накара думите им да запеят?

Саймън се вглеждаше в почти невидимите кули — чезнещи линии в сковалия ги лед.

— Къде са отишли ситите, които са живели там? — попита той. Скръбните думи от песента на Бинабик отекваха в мислите му. „Ти падна в тъмните сенки“. Чувстваше как тези сенки се стягат около сърцето му, стискат го като ледени пръсти. „Ти падна в тъмните сенки“. Лицето му туптеше там, където го бе белязала кръвта на дракона.

— Там където отиват ситите. Надалеч. На неизвестни места. Те умират или преминават в сянката, или живеят и се превръщат в нещо по-малко от това, което са били. — Тролът млъкна, очите му бяха сведени: мъчеше се да намери точните думи. — Те са донесли много красиви неща на този свят, Саймън, и са се възхищавали на онова, което е било красиво. Много пъти е казвано, че светът е по-малко хубав поради тяхното изчезване. Нямам необходимите знания да кажа дали е така. — Той зарови ръце в дебелия кожух на Куантака и я подкара напред. — Исках да запомниш това място, Саймън… но недей да тъгуваш. По света все още има много красота.

Слудиг направи знака на Дървото пред гърдите си.

— Не мога да кажа, че споделям любовта ти към тези магически места, троле. — Плесна с юздите и подкара коня си напред. — Усирис е дошъл да ни освободи от безверието. Не е случайност, че езическите демони, които заплашват света ни, са братовчеди на тези сити, за които скърбиш.

Саймън се ядоса и почти викна:

— Това е глупаво, Слудиг. А какво ще кажеш за Джирики? Той също ли е демон?

Римърът се обърна към него, в русата му брада просветна крива усмивка.

— Не, младежо. Но не е и магически другар в игрите и защитник, какъвто, изглежда, мислиш, че е. Джирики е по-стар и по-умен, отколкото ние тримата можем да си представим. Бог е знаел какво прави, когато е дал на хората да прогонят ситите от тази земя. Джирики беше добър с нас, но неговият народ и нашият никога не могат да живеят заедно. Твърде сме различни.

Саймън преглътна гневния си отговор и се загледа в заснежената пътека пред тях. Понякога изобщо не можеше да понася Слудиг.

Продължиха да яздят в мълчание. Чуваше се само дишането им и драскането на конските копита. Пръв проговори Бинабик:

— Имал си късмет, който е много рядък, Саймън.

— Да ме преследват демони ли имаш предвид? — изръмжа Саймън. — Или да видя как убиват приятелите ми?

— Моля те! — Тролът вдигна малката си ръка да го спре. — Нямам предвид този вид късмет. Пътят ни дотук наистина беше ужасен. Исках да кажа само, че си видял три от деветте Велики града. Малцина, ако въобще има такива смъртни, са имали този късмет.

— Кои три града?

— Тумет’ай, от който видя всичко, което е останало да се вижда сега, когато ледът го е погребал. — Тролът почна да брои на пръсти. — Да’ай Чикица, в гората Алдхеорте, където за жалост бях ранен. И самия Асу’а, чиито кости са основите на Хейхолт, където си роден.

— Ситите са построили Кулата на Зеления ангел там и тя все още стои — отвърна Саймън и си я спомни как сочеше небето като бял пръст. — Непрекъснато се катерех по нея… — Той се замисли. — А онзи другият град… онзи, който се казва Енки… Енки…

— Енки-е-Шао’сейе?

— Да. Енки-е-Шао’сейе бил ли е един от Великите градове?

— Да. Ще видим и неговите руини някой ден, ако има такива, тъй като те са близо до мястото, където ще намерим Камъка на раздялата. — Той се наведе, когато Куантака прескочи една бабуна.

— Вече съм го виждал. Джирики ми го показа в огледалото. Беше красив… целият в зелено и златно. Той го нарече Летния град.

Бинабик се усмихна.

— Тогава значи си видял четири, Саймън. Малцина дори от най-мъдрите могат да се похвалят с толкова, дори и след цял дълъг живот.

Саймън се замисли. Кой би могъл да предположи, че уроците по история на Моргенес ще се окажат толкова важни? Старите градове и разкази сега бяха част от самия му живот. Изглеждаше странно как бъдещето като че ли бе неразделно свързано с миналото, така че и двете се превъртаха през настоящето, като огромно колело…

Колелото. Сянката на колелото…

Образ от един сън се издигна пред него — огромен черен кръг, който неумолимо се търкаля надолу; огромно колело, което прегазва всичко по пътя си. По някакъв начин, точно в този момент, миналото влизаше насилствено и хвърляше дълга сянка върху онова, което можеше да бъде…

Нещо бе там, в ума му, но точно отвъд досега му, нещо тайнствено, което можеше да почувства, но не и да разпознае. Беше нещо от сънищата му, нещо за Миналото и за Бъдещето…

— Мисля, че трябва да знам повече, Бинабик — каза накрая той, — но има твърде много неща за научаване. Никога не ще успея да ги запомня всичките. Кои бяха другите градове? — Той се разсея за миг поради някакво помръдване в небето пред тях: пръснати черни точки, като листа, носени от вятъра. Присви очи и видя, че са ято птици.

— Хубаво е да се знае за миналото, Саймън. Но определянето на това, което е важно, отделя мъдрите от останалите. Все пак, макар и да предполагам, че имената на Деветте града няма да са ти от полза, добре е да ги знаеш. Някога имената им са били известни на всяко дете още от бебешката му люлка.

— Асу’а, Да’ай Чикица, Енки-е-Шао’сейе и Тумет’ай вече ги знаеш — продължи той. — Джина Т’сенеи лежи потопен под южните морета. Руините на Кементари са някъде на остров Уоринстен, родното място на вашия крал Престър Джон, но никой, мисля си, не ги е виждал от много години. Също толкова отдавна невиждани са Мезуту’а и Хикехикайо, и двата загубени под северозападните планини на Остен Ард. Последният, Накига… всъщност ти си виждал и него… или поне почти си го виждал…

— Какво искаш да кажеш?

— Накига е бил градът, който норните построили много отдавна в сянката на Стормспайк, преди да се оттеглят в самата огромна ледена планина. По Пътя на сънищата с Гелое и мен ти го видя, но без съмнение си пропуснал руините му заради гигантските размери на планината. Така, посвоему, си посещавал и Накига.

Саймън потрепери, като си спомни видението на безкрайните ледени коридори в Стормспайк, на призрачно белите лица и горящите очи, които блестяха в дълбините на планината.

— Не бих искал да го видя пак. Той присви очи и погледна към небето. Птиците кръжаха мързеливо над тях. Той ги посочи и попита: — Това гарвани ли са? От доста време летят точно над главите ни.

Тролът погледна нагоре и каза:

— Гарвани, да, и при това големи. — Усмихна се злокобно. — Може би чакат да умрем и така да им помогнем в търсенето на препитание. Жалко е да ги разочароваме, нали?

— Може би могат да познаят, че умирам от глад… и че няма да издържа още много — изръмжа Саймън.

Бинабик кимна и каза сериозно:

— Колко съм небрежен! Разбира се, Саймън, наистина е вярно, че не си ял нищо от закуска насам, а… Камъните на Чъку! Горкият ти! Та това беше преди цял час! Да, сигурно бързо се приближаваш към ужасния момент на гладната смърт. — Той започна да рови в раницата си. — Е, може би ще успея да намеря някоя сушена риба.

— Благодаря — отвърна Саймън. Все пак някаква храна бе по-добре от никаква.

Докато Бинабик ровеше в раницата, Саймън още веднъж вдигна поглед към небето. Роякът черни птици все така кръжеше над тях, подхвърлян от вятъра под навъсените облаци като скъсан парцал.

 

Гарванът бе кацнал на перваза — накокошинен, понеже беше наистина студено. Другите от ятото — дебели и мързеливи покрай останките от бесилките, гракаха дрезгаво по клоните под прозореца. Никакви други звуци не се издигаха над тихия запуснат двор.

Дори докато чистеше лъскавите си пера, гарванът държеше по едно яркожълто око отворено — и когато бокалът полетя към него като камък от прашка, имаше предостатъчно време да подскочи от перваза с остър крясък и да разпери крила, за да се присъедини към събратята си на голите клони на дървото. Тънка струйка пара се издигна от разляното под перваза питие.

— Мразя очите им — каза крал Елиас и посегна за нов бокал, но го използва по начина, за който бе направен. Обърса устните си и продължи: — Мразя проклетите им жълти очи. Мисля, че ме дебнат.

— Дебнат ли, ваше величество? — предпазливо попита Гутулф. Не му се искаше да докара Елиас до някое от внезапните му вбесявания. — Защо пък ще ви дебнат птиците?

Върховният крал се взря в него със зелените си очи, а после на бледото му лице се появи усмивка.

— О, Гутулф, толкова си невинен, толкова чист! — Той се изсмя дрезгаво. — Ела, придърпай този стол по-близо. Добре е отново да си поговоря с някой честен човек.

Графът на Утаниат седна — по-малко от един лакът разделяше столчето му от жълтеещия Престол от драконова кост. Стараеше се да не поглежда меча в черна ножница, който висеше на кръста на Върховния крал.

— Не знам какво имаш предвид под „невинен“, Елиас — отвърна той, като вътрешно проклинаше напрежението, което чуваше в собствения си глас. — Бог знае, че през живота си и двамата сме се трудили усърдно в селенията на греха. Обаче, ако имаш предвид невинен за каквото и да било предателство към теб, моя крал и приятел, тогава приемам това определение с радост. — Надяваше се да изглежда по-сигурен, отколкото се чувстваше. Напоследък самата дума „предателство“ караше сърцето му да подскача. Гниещите на бесилките трупове бяха само една от причините.

Елиас като че ли въобще не забелязваше опасенията му.

— Не, приятелю, не. Казах го съвсем любезно. — Той отново отпи от бокала. — Напоследък хората, на които мога да се доверя, са съвсем малко. Имам хиляди врагове. — Кралят млъкна и се загледа неизвестно накъде, от което лицето му придоби отсъстващо изражение, което само подчерта бледостта, умората и напрежението му. Най-после той продължи: — Приратес отиде в Набан, както знаеш. Може да говориш свободно.

Гутулф усети внезапна искра на надежда.

— Да не би да подозираш Приратес в измама, господарю?

Искрата бе угасена бързо.

— Не, Гутулф, разбрал си ме погрешно. Исках да кажа, че зная колко неудобно се чувстваш, когато той е тук. Това не е изненадващо: някога аз също намирах компанията му за притеснителна. Но сега съм различен човек. Различен! — Кралят се изсмя странно, после извиси гласа си до вик: — Хенгфиск! Бързо, дявол те взел!

Новият виночерпец на краля се появи от съседната стая с плискаща се кана в розовите си ръце. Гутулф го наблюдаваше свъсен. Не само бе убеден, че този брат Хенгфиск с изпъкналите очи е шпионин на Приратес, но в него имаше и друго сериозно объркано нещо. Лицето му изглеждаше завинаги спряло в идиотска усмивка, като че ли отвътре го изгаряше някаква превъзходна шега, която не можеше да сподели. Графът на Утаниат веднъж се бе опитал да поговори с него в коридора, но Хенгфиск само го бе изгледал, без да каже нищо, а усмивката му бе широка като на идиот. Ако бе някой друг слуга, а не кралският виночерпец, Гутулф щеше да го удари за такова безочие, но пък не знаеше от какво може да се обиди Елиас напоследък. Да не говорим, че малоумният монах беше отвратителен — кожата му бе възпалена и все едно се белеше на люспи. Гутулф всъщност не би се осмелил да го докосне.

Хенгфиск наля тъмната течност в бокала на краля. Няколко пушещи капки се разплискаха върху ръцете му, но той дори не потрепна и миг по-късно се измъкна, все със същата идиотска усмивка. Гутулф потрепери. Лудост! Дотук ли бе стигнало кралството?

Очите на Елиас бяха вперени в нещо зад прозореца.

— Приратес наистина има… тайни — бавно каза той най-после, като че ли внимателно обмисляше всяка дума.

Графът слушаше внимателно. Кралят продължи:

— Но от мен няма никакви… независимо дали го осъзнава, или не. Едно нещо, което си мисли, че не зная, е, че брат ми Джосуа е оцелял след падането на Наглимунд. — Той вдигна ръка, за да спре изненаданото възклицание на Гутулф. — И още една тайна, която не е тайна: той смята да се справи с теб.

— С мен? — възкликна Гутулф. — Приратес смята да ме убие? — Гневът, който се надигна в него, изведнъж се покри с коричка от внезапен страх.

Кралят се усмихна — устните му се дръпнаха над зъбите като на куче.

— Не знам дали има намерение да те убие, но със сигурност иска да се махнеш от пътя му. Мисли, че ти вярвам твърде много и че той заслужава цялото ми внимание. — И се изсмя — смях като кучешки лай.

— Но… но, Елиас… — Гутулф бе стъписан. — Какво ще направиш?

— Аз ли? — Погледът на краля бе изнервящо спокоен. — Нищо няма да правя. Ти също.

— Какво!?

Елиас се облегна назад и за миг лицето му изчезна в сянката под огромния драконов череп.

— Може да се защитаваш, разбира се — весело каза той. — Това, което исках да кажа, е, че не мога да ти позволя да убиеш Приратес… дори и да предположим, че би могъл, в което не съм много убеден. Честно казано, приятелю, в момента той е по-важен за мен от теб.

Думите на краля изглеждаха толкова пълни с лудост, че за миг Гутулф бе сигурен, че сънува. Но секундите отминаваха и след като студената зала не се промени, той се насили да проговори:

— Не разбирам.

— А и не трябва. Не още. — Елиас се наведе напред; очите му блестяха като лампи, горящи зад тънко зелено стъкло. — Но някой ден ще разбереш, Гутулф. Надявам се да доживееш да разбереш всичко. В този момент обаче не мога да ти позволя да се бъркаш в делата на Приратес, така че ако имаш чувството, че трябва да си тръгнеш от замъка, ще те разбера. Ти си единственият приятел, който ми е останал. Животът ти е важен за мен.

Графът на Утаниат искаше да се изсмее, но чувството за ненормална реалност не искаше да го напусне:

— Но не толкова важен, колкото Приратес?

Ръката на краля се стрелна като нападаща змия и сграбчи ръкава на Гутулф.

— Не бъди глупак! Приратес не е нищо! Има значение онова, което ми помага да правя. Казах ти, че идва велико време! Но първо всичко ще се… промени.

Гутулф се вгледа в трескавото лице на краля и усети нещо в себе си да умира. Каза сериозно:

— Почувствах някои от промените, Елиас. Видях други.

Старият му приятел отвърна на погледа му, а после се усмихна странно.

— А. Имаш предвид замъка. Да, някои от промените стават точно тук. Но ти все още не разбираш.

Гутулф се бореше да сдържи гнева си.

— Помогни ми да разбера тогава. Кажи ми какво правите!

Кралят поклати глава.

— Не би могъл да го разбереш… не сега, не и по този начин. — Той отново се облегна назад, лицето му още веднъж се плъзна в сенките и огромната зъбата глава сякаш стана неговата. Последва тягостна тишина. Гутулф се вслушваше в безрадостното грачене на гарваните в двора.

— Ела до мен, приятелю — каза най-после Елиас, бавно и студено. И издърпа дългия двуръчен меч от ножницата. Металът блестеше в черно и гърчещо се сиво като пъстрия корем на някакво древно влечуго. Гарваните внезапно замълчаха. Кралят повтори. — Ела.

Графът на Утаниат не можеше да откъсне очи от меча. В залата сякаш притъмня; самият меч като че ли грееше без светлина, правеше дори въздуха тежък като камък.

— Ще ме убиеш ли, Елиас? — Гутулф изрече всяка дума с усилие. — Ще спестиш ли неприятностите на Приратес?

— Докосни меча, Гутулф — каза Елиас. Очите му като че ли блестяха все по-ярко в полумрака. — Ела и докосни меча. Тогава ще разбереш.

— Не — каза отпаднало Гутулф, докато ужасено наблюдаваше как ръката му се движи напред, все едно по своя собствена воля. — Не искам да докосвам това прокълнато нещо… — Ръката му се поклащаше над страховитото блещукащо острие.

— Прокълнато нещо? — изсмя се Елиас; гласът му звучеше някак отдалеч. Той се наведе и хвана ръката на приятеля си, нежен като любовник. — Не разбра ли вече? Знаеш ли как се казва?

Гутулф видя как пръстите му бавно се допират до меча. Убийствен студ пропълзя по ръката му, безброй ледени иглички прободоха плътта му. А след студа идваше огнена чернота. Гласът на Елиас проехтя някъде от далечината:

— Джингизу е името му… — каза кралят. — Името му е Печал…

 

И по средата на ужасяващата мъгла, която обвиваше сърцето му, през одеялото от скреж, което го покри, а после влезе в очите, ушите и устата му, Гутулф усети ужасяващата победна песен на меча. Тя трептеше през него, тихичко отначало, но постоянно се засилваше — ужасна, мощна музика, която погълна всичко, тъмно победна мелодия, която погълна цялата песен на душата му. Печал пееше в него, печал, която го изпълваше. Той чу Печал да вика с неговия глас, като че ли той се бе превърнал в меча или пък мечът някак си се бе превърнал в него. Печал беше жив и търсеше нещо. Гутулф също търсеше, погълнат от странната мелодия. Двамата с меча бяха едно цяло.

Печал търсеше братята си.

И ги откри.

Две блестящи остриета — точно отвъд досега му. Гутулф жадуваше да е с тях, да присъедини гордата си мелодия към тяхната, така че заедно да създадат още по-велика музика. Копнееше — безкръвно и безтоплинно желание, като пукната камбана, която се напъва да бие, като магнит, който болезнено желае истинския север. Те бяха три еднакви, той и другите два меча, три песни, подобни на които не бе чувал никой — но всеки бе непълен без другарите си. Той се протегна към братята си, за да ги докосне, но те бяха твърде далеч. Колкото и да се напъваше, Гутулф не можеше да ги докара по-близо, нито можеше да се присъедини към тях.

Най-после крехкото равновесие се разпадна и той полетя надолу в безкрайното небитие: падаше, падаше, падаше…

Бавно той отново дойде на себе си — Гутулф, човек, роден от жена, — но все още пропадаше през тъмнина. Беше ужасен.

Времето се забърза. Той почувства как червеите ядат плътта му, почувства как се разлага дълбоко под земята, раздробен на безброй парчета, които искаха да пищят, но нямаха глас да го сторят; в същия миг, като вятър, полетя със смях покрай звездите към безкрайните места между живота и смъртта. За миг дори и самата врата на Тайната се отвори и на входа стоеше и го викаше една тъмна сянка…

 

Дълго след като Елиас бе прибрал меча, Гутулф все още лежеше и се задушаваше на стъпалата пред Престола от драконова кост; очите му горяха от сълзи, пръстите му се присвиваха безпомощно.

— Сега разбра ли? — попита кралят доволно, все едно току-що бе дал на приятеля си да опита глътка от някое особено хубаво вино. — Разбираш ли защо не бива да се проваля?

Графът на Утаниат бавно се изправи. Дрехите му бяха мръсни. Той обърна безмълвно гръб на господаря си и се запрепъва по пода на тронната зала, без да погледне назад.

— Виждаш ли? — извика Елиас след него.

Три гарвана кацнаха на перваза. Един до друг. Жълтите им очи блестяха.

— Гутулф? — Елиас вече не викаше, но все пак гласът му се разнесе през тихата стая като биене на камбана. — Върни се, приятелю.

 

— Бинабик! — извика Саймън. — Какво правят тези птици?!

Тролът погледна накъде сочи Саймън. Гарваните кръжаха бясно в небето над главите им.

— Нещо ги е подплашило. — Бинабик сви рамене. — Не разбирам много от нравите на птиците…

— Не, те търсят нещо! — развълнувано каза Саймън. — Търсят нещо! Сигурен съм! Само ги погледни!

— Но кръжат над нас.

Гарваните грачеха, гласовете им прорязваха неподвижния въздух като ножове.

Слудиг дръпна юздите на коня си и се взря нагоре, присвил очи.

— Ако това не е някаква дяволска работа, значи не съм ейдонит. Гарванът е бил птица на Стария Едноок, някога в тъмните дни… — Той посочи с пръст. — Вижте там! Виждате ли птицата, която преследват?

Саймън я видя: по-малка сива птичка, която прелиташе между черните, хвърляше се ту насам, ту нататък, но не можеше да избяга на по-големите птици. Птичето бе уморено и им се изплъзваше все по-трудно.

— Това е врабче! — извика Саймън. — Като врабчетата на Моргенес! Те ще го убият!

Още докато говореше, връхлитащите гарвани като че ли усетиха, че плячката им доближава границата на възможностите си. Грачещите гласове се извисиха, като че ли в триумф. После, точно когато изглеждаше, че ловът е свършил, врабчето намери пролука, изплъзна се от черния кръг и запърха към няколко високи ели. Гарваните с крясък се спуснаха да го преследват.

— Не мисля, че е случайност, че тази птичка е тук — каза Бинабик и разви тояжката си, за да извади стрели. — Нито че гарваните толкова дълго летяха точно над нас. — После сграбчи врата на Куантака и извика: — Чок, Куантака! Умму чок!

Вълчицата хукна напред и изпод широките й лапи се разхвърча сняг. Слудиг пришпори коня си и той скочи след нея. Саймън изруга и дръпна юздите на Намиращата дома, но тя така или иначе бе решила да последва коня на Слудиг. Младежът се хвана здраво за гривата й и се затръска по неравния сняг, който хвърчеше в очите му.

Гарваните се виеха над горичката като рояк черни пчели. Бинабик изчезна сред гъстите стволове. Слудиг го последва, навел копието си. За секунда Саймън се замисли как римърсгардецът ще убива птици с копие, след това редицата дървета се издигна и пред него. Той дръпна юздите и забави кобилата. Наведе глава под един нисък клон, но не бе достатъчно бърз и купчина сняг падна във врата му.

Бинабик стоеше до Куантака в средата на горичката. Кухата пръчка бе вдигната до устата му. Бузите на трола се издуха; миг по-късно една голяма черна птица падна през клоните и запляска на бялата земя, преди да умре.

— Ето там! — каза Бинабик и посочи. Слудиг бутна нагоре копието си и заблъска с върха му клоните. Куантака скимтеше развълнувано.

Едно черно крило прелетя покрай лицето на Саймън. Гарванът се удари в тила на Слудиг и задраска безсилно по шлема му. Още един се спусна отгоре, грачеше и се въртеше около ръцете на римърсгардеца, докато той размахваше копието.

„Защо не нося шлем?“ — помисли си Саймън отвратено и вдигна ръка да предпази очите си.

Малката горичка кънтеше от гневния грак на птиците. Куантака бе качила предните си лапи върху ствола на едно дърво и тръскаше глава, все едно вече бе уловила някоя.

Нещо малко тупна от клоните и Бинабик клекна в краката на римърсгардеца и го вдигна.

— Хванах го! — извика той. — Да излезем на открито! Соса, Куантака! — Той яхна вълчицата, скри ръката си под дрехата си и се наведе, за да избегне атаката на един гарван. Дръжката на копието на Слудиг изсвистя над главата му и размаза птицата като боздуган; разпръсна се облак от тъмни пера. Миг по-късно вълчицата изнесе Бинабик извън горичката. Саймън и Слудиг бързо го последваха.

От горичката се носеше ядосано грачене, но извън нея всичко беше тихо. Саймън се обърна и погледна назад. Злобни жълти очи се вглеждаха в тях от най-високите клони — но гарваните не ги последваха.

— Спаси ли птичката?

— Нека се отдалечим малко и ще видим — отвърна Бинабик.

Когато спряха, тролът извади ръката си изпод кожената си дреха и я отвори бавно, като че не беше сигурен какво може да има в шепата му. Птичката бе мъртва, или поне почти. Лежеше на една страна, без да помръдва, цялата покрита с кръв. На единия й крак имаше остатък от пергамент.

— Мислех си, че ще стане така — каза Бинабик и погледна към горичката. Гарвани бяха накацали като прегърбени инквизитори на най-близкото дърво. — Боя се, че закъсняхме.

После разви пергамента. Той беше кълван и разкъсван — и бе останала само част.

— Само фрагмент — тъжно каза Бинабик.

Саймън се вгледа в дребните руни, нашарили изпокъсаната лентичка.

— Можем да се върнем в горичката и да потърсим останалото — каза той, макар изобщо да не му се връщаше под дърветата.

Тролът поклати глава.

— Сигурен съм, че останалото вече е в гърлото на някой гарван… както щеше да е и това парче, и врабчето, ако бяхме закъснели още. — Той присви очи и се вгледа в късчето пергамент. — Малко думи мога да разчета, но няма съмнение, че писмото е било предназначено за нас. Виждате ли? — Той посочи една дребна завъртулка. — Кръгът и перото на Лигата. Било е изпратено от Носител на свитъка.

— Кой? — попита Саймън.

— Търпение, приятелю Саймън. Може би останалата част от съобщението ще ни каже. — Той разгъна лентичката и продължи: — Мога да прочета само две места. Ето тук пише: „…те за лъжливи пратеници“ и тук: „Бързайте. Бурята се разпр…“ След това е знакът на Лигата.

— Лъжливи пратеници! — възкликна Саймън ужасен. — Това сънувах в къщата на Гелое. Доктор Моргенес ми каза да се пазя от фалшив вестител. — Той се опита да отпъди спомена за съня. В него докторът бе овъглен труп.

— „Внимавайте за лъжливи пратеници“ най-вероятно това е било написано — каза Бинабик и кимна. — „Бързайте. Бурята се разпр…“ Разпространява, предполагам.

Огромният страх, който Саймън бе потискал няколко дни, се върна.

— Лъжливи пратеници — повтори той безпомощно. — Какво може да означава това? Кой го е писал, Бинабик?

Тролът поклати глава, прибра парченцето пергамент, после коленичи и издълба плитка дупка в снега.

— Бил е Носител на свитъка, а сега не са останали мнозина. Може да е Джарнауга, ако е още жив. Или Диниван в Набан. — Той положи малката сива птичка в дупката и нежно я затрупа.

— Диниван? — попита Саймън.

— Помощникът на лектор Ранесин, главата на твоята Майка Църква — отвърна Бинабик. — Много добър човек.

Слудиг, който бе стоял мълчаливо, изведнъж попита учудено:

— Лекторът е част от вашия невернически кръг? С тролове и други такива?

Бинабик се усмихна.

— Не лекторът. Отец Диниван, помощникът му. И не е „невернически кръг“, Слудиг, а група хора, които искат да запазят важните знания… точно за такива времена като сегашните. — Той се намръщи. — Чудя се кой друг би могъл да ни изпрати това съобщение… или да ми го изпрати, по-скоро, тъй като най-вероятно уменията на господаря ми са привлекли птицата тук, при мен. Ако не е един от двамата, които споменах, тогава не мога да кажа нищо, тъй като Моргенес и господарят ми Укикук са мъртви. Няма други Носители на свитъка, за които знам, освен ако не са били избрани нови.

— Може ли да е Гелое? — попита Саймън.

Бинабик се замисли за миг, после поклати глава.

— Тя е една от най-мъдрите от мъдрите, но никога не е била истински Носител на свитъка, а и се съмнявам, че би използвала руната на Лигата вместо своята. — Той яхна Куантака. — Ще мислим за значението на това предупреждение, докато яздим. Има много пратеници, които са ни довели дотук, и без съмнение ще срещнем много други в предстоящите дни и седмици. Кои са лъжливи? Това е загадка с огромна трудност.

— Вижте, гарваните отлитат! — извика Слудиг. Саймън и Бинабик се обърнаха и видяха как птиците се издигат над дърветата като дим в сивото небе. Отлитаха на северозапад и грачеха презрително.

— Свършиха работата, за която са били изпратени — каза Бинабик. — Сега се връщат в Стормспайк, не мислите ли?

Студеният страх на Саймън стана леден.

— Искаш да кажеш… че Кралят на бурите ги е изпратил след нас?

— Не се съмнявам, че е трябвало да не позволят това съобщение да стигне до очите ни — каза Бинабик и се наведе, за да вдигне тояжката си от земята.

Саймън пак погледна отлитащите гарвани. Почти очакваше да види огромна тъмна сянка на северния хоризонт, горящ червен поглед върху безлика черна глава.

— Тези облаци на хоризонта са нещо много тъмни — каза Саймън. — Много по-тъмни отпреди.

— Момчето е право. — Слудиг се намръщи. — Задава се много гадна буря.

Бинабик въздъхна. Кръглото му лице бе сериозно.

— Последната част от съобщението всички я разбираме. Бурята се разпростира, и то не само по един начин. Предстои ни дълго пътуване през земя, в която няма никакви укрития. Ще трябва да се движим толкова бързо, колкото можем.

Куантака тръгна първа. Саймън и Слудиг пришпориха конете си. Подтикван от нещо, което не разбираше, Саймън още веднъж погледна назад, въпреки че знаеше какво ще види.

Гарваните, вече само черни точки във вятъра, изчезваха в тъмните облаци на надвисналата буря.