Тад Уилямс
Камъкът на раздялата (13)

9. Студ и проклятия

Следобедът си отиваше. Дрипавите спътници на Джосуа се бяха скупчили под плетеница от върби и кипариси в една покрита с мъх долчинка, някога била речно корито. Тънка кална струйка минаваше през средата — това бе всичко, което бе останало от рекичката. Над тях се издигаше неравен склон, скрит зад гъстите дървета.

Бяха се надявали да са на върха, когато слънцето залезе — защитна позиция, по-добра от всичко, което биха могли да намерят, но вече бе сумрак, а напредъкът им бе сведен до пълзене.

Или бяха познали, мислеше Деорнот, и норните действително се опитваха да ги подкарват, а не да ги убият, или бяха наистина големи късметлии. През целия ден хвърчаха жилещи орляци стрели. Някои ги бяха улучили, но нито една от раните не беше смъртоносна. Айнскалдир бе ударен под шлема — дълбока рана над окото, която кървеше през целия дълъг следобед. Вратът на Изорн бе одраскан от друга стрела, а на ръката на лейди Воршева имаше дълга кървава резка.

Изненадващо, Воршева изглеждаше почти незасегната от раната си — уви я с лента от парцаливата си пола и продължи да върви, без да се оплаква. Деорнот бе впечатлен от тази проява на смелост, но и се бе замислил дали тя не е показател за опасна и отчаяна незаинтересованост. Воршева и принц Джосуа явно не си говореха и тя се въсеше, когато принцът бе наблизо.

Джосуа, отец Странгиард и херцогиня Гутрун не бяха ранени и веднага щом спряха тук от изтощение, и тримата се заеха да превързват рани. В момента свещеникът се грижеше за Таусър, който се бе разболял по време на прехода; двамата други преглеждаха раните на Сангфугол.

„Дори ако норните не искат да ни убият, очевидно смятат да ни спрат — помисли си Деорнот, докато потриваше болящия го крак. — Може би вече не ги интересува дали носим някой от Великите мечове, или може би шпионите им са казали, че не носим. Но тогава защо просто не ни убият? Да не би да искат да пленят Джосуа? И какво да правим? По-добре ли е да ни набучат със стрелите си, или да ни пленят, отколкото да се обърнем срещу тях и да се бием до смърт?“

Но дали имаха избор? Норните бяха просто сенки в гората. Докато имаха стрели, белоликите преследвачи можеха да правят каквото пожелаят. Какво можеха да сторят хората на Джосуа, за да ги принудят да се бият?

Над влажната пръст бързо се вдигаше мъгла и забулваше дърветата и камъните, все едно хората на Джосуа бяха хванати в някакъв междинен свят, който разделяше живота и смъртта. Един бухал прелетя над главите им като сив призрак.

Деорнот с мъка се изправи и отиде да помогне на Странгиард. Принцът се присъедини към тях — наблюдаваше как свещеникът попива трескавото чело на Таусър с кърпата си.

— Жалко… — започна Странгиард, без да поглежда нагоре. — Жалко е, искам да кажа, че мъглата е навсякъде, а почти нямаме чиста вода. Дори и земята е мокра, но това не ни върши работа.

— Ако и тази нощ е толкова влажна и студена като предишната — каза Деорнот и хвана ръката на Таусър, когато старецът раздразнено стисна кърпата, — ще можем да изстискаме дрехите си и да напълним Кинслах.

Джосуа се намръщи.

— Не бива да прекарваме нощта тук. Трябва да стигнем до по-високо място.

Деорнот се вгледа внимателно в него. Принцът не проявяваше признаци на по-раншната си апатия — всъщност очите му блестяха. Като че ли се връщаше към живота тъкмо когато всички около него умираха.

— Но как, принце? — попита Деорнот. — Как можем да завлечем изтощените си тела нагоре по този склон? Дори не знаем колко е висок.

Джосуа кимна, но продължи:

— Въпреки всичко трябва да го изкачим преди мръкнало. Иначе малките възможности за съпротива, които сме запазили, ще са безполезни, ако ни връхлетят отвисоко.

Айнскалдир приклекна до тях; жестокото му лице бе омазано с петна засъхнала кръв.

— Ех, защо не ми дойдат по-близо! — Той поклати брадвата си и се изсмя горчиво. — Ако се покажем, ще почнат да стрелят. Нали виждат по-добре от нас в тъмното.

— Трябва да се изкачим по склона всички вкупом — каза принцът. — Сгушени един до друг като уплашен добитък. Онези, които са от външната страна, ще увият ръцете и краката си с всички дебели дрехи, които имаме.

— Значи да се правим на мишена, която не може да се пропусне? — изръмжа Айнскалдир.

Джосуа рязко се обърна към него.

— Ти не си отговорен за живота на хората тук, Айнскалдир. Аз съм! Ако искаш да се биеш по твой си начин, тръгвай! Ако решиш да останеш с нас, замълчи и прави това, което кажа.

Всички замълчаха в очакване. Римърсгардецът за миг се вгледа в Джосуа с празни очи, челюстта му мърдаше. После се усмихна с мрачно възхищение и каза само:

— Хайа. Да, принц Джосуа.

Принцът сложи ръка на рамото на Деорнот.

— Дори когато надеждата си е отишла, не можем да направим нищо друго, освен да продължим да се борим…

— Все още има надежда, ако се вслушате в нея.

Деорнот се обърна: очакваше да зърне до себе си херцогиня Гутрун — думите като че ли бяха изречени от възрастна жена, — но Гутрун се грижеше за арфиста Сангфугол и бе прекалено далеч, за да е проговорила тя.

— Кой говори? — попита Деорнот, огледа се и извади меча си. Мъжете до него мълчаха, усетили тревогата му. — Попитах, кой говори?

— Аз — съвсем делнично отвърна гласът. — Не исках да ви сваря неподготвени. Има надежда, казах. Идвам като приятел.

— Номера на норните! — озъби се Айнскалдир, стисна брадвата си и се огледа, за да открие източника на гласа.

Джосуа вдигна ръка, за да го спре, и попита:

— Ако си приятел, тогава защо не се покажеш?

— Защото не съм свършила да се променям и не искам да ви плаша. Вашите приятели са и мои приятели — Моргенес от Хейхолт, Бинабик от Ийканук.

При думите на невидимото същество Деорнот настръхна. Да чуе тези имена тук, насред непознатата Алдхеорте!

— Коя си ти? — извика той.

В сенчестия храсталак се чу шумолене и някаква фигура със странна форма пристъпи към тях през издигащата се мъгла. Не, осъзна Деорнот, имаше две фигури — една голяма и една малка.

— В тази част на света — каза по-високата, с нещо като изненада в резкия си глас, — съм известна като Гелое.

— Валада Гелое! — ахна Джосуа. — Мъдрата жена! Бинабик ни разказа за теб.

— Някои казват мъдра жена, други казват вещица — отвърна тя. — Бинабик е малък, но любезен. Обаче за такива неща можем да говорим и по-късно. Сега се стъмва.

Не бе висока, нито особено едра, но в стойката й имаше нещо, което намекваше за сила. Късо подстриганата й коса бе предимно сива, а носът й бе извит, с лека гърбица. Най-впечатляващото бяха очите й — широки и с тежки клепачи, те лъщяха с особен жълт отблясък, който напомняше на Деорнот за ястреб или сова. Бяха толкова стряскащи, че му трябваше известно време да забележи малкото момиченце, което тя държеше за ръка.

Беше съвсем малко, на осем или девет години, и бледо. В очите му, макар да бяха тъмнокафяви, имаше доста от загадъчната сила, искряща от очите на старата жена. Но взорът на Гелое сграбчваше вниманието като стрела на опъната тетива, а малкото момиче гледаше втренчено в празнотата като сляп просяк.

— С Лелет дойдохме да се присъединим към вас — каза Гелое, — а и да ви водим, ако можем, поне за кратко. Ако се опитате да изкачите този хълм, някои от вас ще умрат. И нито един няма да достигне върха.

— Откъде знаеш? — попита Изорн объркано. Не бе единственият объркан.

— Знам. Норните не искат да ви избият: това е очевидно. Иначе група пешаци, като вашата, не би изминала и една десета от вашия път. Но ако пресечете този хълм, ще навлезете в територия, в която Хикеда’я не могат да ви последват. Ако има някои от вас, които не са им нужни живи — със сигурност не всички сте ценни за тях, ако това въобще е причината норните да ви пуснат толкова надалеч, те ще поемат риска да се опитат да убият онези, без които може да се мине, за да уплашат останалите и те да слязат от склона.

— Всъщност какво ни казваш? — попита Джосуа и пристъпи напред. Очите им се срещнаха. — Че отвъд този хълм лежи безопасността ни, но ние не смеем да отидем там? Какво, да легнем и да умрем ли?

— Не — спокойно отвърна Гелое. — Казах само, че не трябва да изкачваме хълма. Има други начини.

— Да летим? — озъби се Айнскалдир.

— Някои го правят. — Тя се усмихна като на някаква шега. — Но всичко, което трябва да сторите вие, е да ни последвате. — И като дръпна момичето за ръката, тръгна по края на дерето.

— Къде отивате? — извика Деорнот, уплашен, че ги изоставят.

— Последвайте ме — обади се Гелое през рамо. — Вече се мръква.

Деорнот се обърна да погледне принца, но Джосуа вече помагаше на херцогиня Гутрун да се изправи. Докато останалите бързаха да приберат оскъдния багаж, Джосуа бързо отиде до мястото, където седеше Воршева, и й подаде ръка. Тя не му обърна внимание и се изправи сама, след това закрачи като кралица по време на церемония. Другите я последваха накуцвайки, като уморено си шепнеха.

 

Гелое спря, за да изчака и най-изостаналите. До нея Лелет разсеяно се вглеждаше в гората, като че ли очакваше някого.

— Къде отиваме? — попита Деорнот. Двамата с Изорн бършеха калта от поточето от ботушите си. Арфистът Сангфугол, който не можеше да ходи, без да го придържат и от двете страни, седеше и дишаше тежко.

— Няма да излезем от гората — отвърна магьосницата, загледана в късчето лилаво небе, което се виждаше през клоните на върбите. — Ще минем под хълма и ще влезем в част от старите гори, които някога бяха познати като Шисае’рон. Както казах, Хикеда’я едва ли ще ни последват там.

— Да минем под хълма? Какво значи това? — попита Изорн.

— Ходим по коритото на Ре Сури’ени, една древна река — отвърна Гелое. — Когато бях тук за първи път, гората бе изпълнена с живот, не беше тъмната плетеница, в която се е превърнала. Тази река бе една от многото, които прекосяваха огромните гори и носеха всякакви неща и всякакви същества от Да’ай Чикица до високия Асу’а.

— Асу’а? — зачуди се Деорнот. — Това не е ли ситското име на Хейхолт?

— Асу’а бе повече, отколкото Хейхолт ще бъде някога — каза сурово Гелое, загледана в последните идващи. — Понякога вие, хората, сте като гущери, които се излягат на слънце върху камъните на разрушена къща и си мислят: „Ей, че хубаво място за припичане ми е построил някой“. Стъпвате в тъжната кал на онова, което бе широка красива река, където лодките на Стария народ са се плъзгали, където са расли цветя.

— Това е било приказна река? — Изорн се огледа малко уплашено, все едно самото речно корито можеше да прояви признаци на предателство.

— Идиот! — възкликна Гелое. — Да, било е точно „приказна река“. Цялата земя е била, както ти би казал, приказна страна. Какви същества мислиш, че ви преследват?

— Аз… знам — сконфузено промърмори Изорн. — Но не си бях мислил за това по този начин. Стрелите и мечовете им са истински — това бе всичко, за което можех да мисля.

— Както са били истински и стрелите и мечовете на твоите прадеди, римърсгардецо, което е и причината за враждата между твоя народ и техния. Разликата е, че макар грабителите на крал Фингил да са убили много сити с мечовете си от черно желязо, Фингил и другите ти прадеди са остарели и са умрели. А децата на Изтока не умират, или поне не за време, което вие може да разберете, а и не забравят стари злини. Колкото са по-стари, толкова са по-търпеливи. — Тя се изправи, огледа се за Лелет, която бе отишла някъде, и добави остро: — Да тръгваме. Ще лекуваме раните, след като преминем.

— Какво да преминем? — попита Деорнот. — Как? Ти така и не ни каза.

— Няма време сега — отвърна тя. — Скоро ще сме там.

 

Светлината намаляваше и ходенето бе опасно, но Гелое беше непоколебим водач. Вървеше бързо и изчакваше само първите в колоната да я настигнат, преди отново да продължи напред.

Коритото на реката отново се изви и видяха пред себе си нещо тъмно — сянка, висока колкото дърветата и по-черна от заобикалящата ги тъмнина. Спряха. Някои стенеха от умора.

Гелое извади от торбата си факла, подаде я на Айнскалдир и спря възраженията му, като присви жълтите си очи и каза:

— Запали я. Ще ни трябва поне малко светлина там, където отиваме.

На двеста метра пред тях коритото на потока изчезваше в тъмнина — навлизаше в огромна дупка в хълма: овален вход, чиито излъскани камъни бяха почти изцяло покрити с полепнал килим от мъх.

Айнскалдир удари кремък в брадвата си, изби искри и запали факлата. На жълтата й светлина се видяха още камъни — блестяха бледо около обраслия вход. Огромни стари дървета растяха на склона над арката, вплели корените си в камъните и извисили се в стремежа си към слънцето.

— Тунел през целия хълм? — ахна Деорнот.

— Старият народ са били могъщи строители — каза Гелое, — но нищо не е по-добро от това, което са построили около нещата, които вече били изникнали от земята, така че градът да живее заедно с гората и планината.

Сангфугол се изкашля и прошепна:

— Изглежда… като къща на призраци.

Гелое се засмя:

— Дори и да е така, не са те мъртъвците, от които трябва да се страхувате. — Като че ли щеше да каже още нещо, но внезапно се чу съскане и тъп удар и една стрела затрептя в ствола на един кипарис съвсем близо до главата на Айнскалдир.

— Вие, които искате да избягате — извика студен глас: отекна така, че бе невъзможно да се разбере откъде идва. — Предайте се веднага. Досега ви пожалихме, но не можем да ви позволим да преминете. Ще ви унищожим до един.

— Ейдон да ни пази! — изхлипа херцогиня Гутрун, огромната й смелост най-после й бе изневерила. — Спаси ни, Господи! — Тя се смъкна на колене на мократа трева.

— Стрелят по факлата! — викна Джосуа. — Загаси я, Айнскалдир.

— Не! — намеси се Гелое. — Никога няма да намерите пътя в тъмното. — После извика високо: — Хикеда’йей, знаете ли коя съм аз?

— Да, познаваме те, старице — отвърна гласът. — Но каквото и уважение да си заслужавала, то бе загубено в момента, в който присъедини съдбата си към съдбите на тези смъртни. Светът можеше да продължи да се върти и да те остави необезпокоявана в самотната ти къща… но ти не пожела да стоиш настрани. Сега ти също си бездомна и трябва да ходиш гола като рак без черупка. Ти също може да умреш, старице.

— Загаси факлата, Айнскалдир — заповяда Джосуа. — Можем да я запалим, когато стигнем на безопасно място.

Римърсгардецът се вгледа за момент в принца. Беше тъмно и ако не бе подскачащият пламък на факлата, Джосуа никога не би го видял как се усмихва.

— Не чакайте твърде дълго, преди да ме последвате — бе всичко, което каза Айнскалдир. Миг по-късно вече тичаше надолу по коритото на реката към огромната арка, а пламъкът бе вдигнат високо над главата му. Една стрела изсвистя покрай спътниците му и римърът, вече само подскачащо петно светлина, се присви и отскочи.

— Тръгвайте! Ставайте и тичайте! — изкрещя Джосуа. — Помогнете на по-слабите! Тичайте!

Някой викаше на непонятен език — всъщност цялата гора изведнъж като че ли се изпълни с шум. Деорнот се наведе, хвана Сангфугол за ръката, изправи го и двамата заедно се гмурнаха в надвисналата зеленина след смаляващата се искра от факлата на Айнскалдир.

Клонки ги удряха по лицата и посягаха към очите им с остри шипове. Още един вик на болка иззвънтя пред тях и пронизителните писъци се удвоиха. Деорнот се обърна и погледна за миг през рамо. Цял орляк бледи фигури се носеше по мъгливата земя, лъщящите им черни очи го изпълниха с отчаяние.

Нещо жестоко го удари по главата отстрани и той почти падна. Чу как Сангфугол пъшка от болка, докато го дърпа за лакътя. За един безкраен миг на рицаря му се струваше, че ще е по-лесно просто да легне на земята.

— Милостиви Ейдон, дай ми почивка — чу се да се моли, — в твоите ръце ще спя, на твоите гърди ще си почивам… — Но Сангфугол не искаше да спре да го дърпа. Замаян и раздразнен, Деорнот се огледа и видя няколко звезди над върховете на дърветата.

„Няма достатъчно светлина, за да виждаме“ — помисли си той, а после забеляза, че отново тича. Но все пак двамата със Сангфугол се придвижваха много бавно — тъмното петно на хълма като че ли изобщо не се приближаваше. Краката им се хлъзгаха по калното корито.

„Главата ми. Пак ме раниха в главата…“

Следващото, което разбра, бе, че се е гмурнал в тъмнина — толкова внезапно, все едно някой бе хвърлил чувал на главата му. Още ръце го хванаха, помогнаха му да върви напред. Главата му бе необичайно лека и празна.

— Ето я факлата, напред — каза някой наблизо.

„Това е гласът на Джосуа — реши Деорнот. — Той също ли е под чувала?“

Залитна още няколко стъпки напред и видя някаква светлина. Погледна надолу и се опита да проумее какво вижда. Айнскалдир седеше на земята, облегнат на каменна стена, която се издигаше и се извиваше над главите им. Държеше факла. По брадата му имаше кръв.

— Вземете… я — каза Айнскалдир бавно. — Имам… стрела в… гърба. Не мога… да дишам… — Той бавно започна да се свлича напред към крака на Джосуа. Изглеждаше толкова странно, че Деорнот се опита да се засмее, но не можа. Чувството за празнота се разпростираше. Той се наведе, за да помогне на Айнскалдир, но вместо това се намери в някаква дълбока черна дупка.

— Усирис да ни пази, погледнете главата на Деорнот! — извика някой. Той не позна гласа и се зачуди за какво ли се тревожат толкова… После тъмнината се върна и му бе трудно да мисли. Дупката, в която бе паднал, изглежда, наистина беше много дълбока.

 

Рейчъл Драконката, управителката на камериерките в Хейхолт, намести купчината мокро бельо по-високо на гърба си, та да я боли възможно по-малко. Беше безполезно, разбира се — болката нямаше да има край, докато Отецът не я прибереше на Небето.

Определено не мислеше, че прилича на дракон. Камериерките, които й бяха дали този прякор преди много години, когато силата на волята й бе единственото, което стоеше между многовековния Хейхолт и вълните на разложение, щяха да са изненадани да я видят така, както изглеждаше сега — прегърбена, оплакваща се старица. Самата тя бе изненадана. Случайно отражение в един сребърен поднос преди няколко дни й бе показало стара вещица с изпито лице и тъмни кръгове под очите. Много дълги години бяха минали, откакто се бе грижила за външността си, но промяната все пак си оставаше потресаваща.

Нима бяха минали само четири месеца, откакто почина Саймън? Като че ли бяха години. Това бе денят, в който тя започна да усеща, че нещата се изплъзват от контрола й. Винаги бе командвала огромното домакинство на Хейхолт като тираничен капитан, но въпреки прошепнатите оплаквания на младите й подчинени, работата винаги биваше свършвана. Във всеки случай, бунтовническите приказки никога не я бяха безпокоили много — Рейчъл знаеше, че животът е само дълга битка срещу безпорядъка и че безпорядъкът е неизбежният победител. Но вместо да я накара да се примири с безполезността на ролята си, това знание я бе накарало да се съпротивлява още повече. Пламенната ейдонитска вяра на родителите й я бе научила, че колкото по-безнадеждна е борбата, толкова по-важно е да се бориш доблестно. Но доста от волята й да се бори бе изтекла, когато Саймън бе умрял в пушещия ад, останал от покоите на доктор Моргенес.

Не че момчето беше кой знае колко добро — не, съвсем не. Саймън бе своенравен и непослушен, малко заплеснат, почти идиот. Обаче бе внасял определена дразнеща оживеност в живота на Рейчъл. Тя дори би се зарадвала на гневното пръскане на слюнка, до което я докарваше — стига да можеше да го върне.

Всъщност все още й беше трудно да повярва, че той е мъртъв. Никой не би могъл да преживее пожара в покоите на доктора — избухнал, когато някои от дяволските еликсири на Моргенес се бяха запалили, или поне така й бяха казали някои членове на кралската стража. Овъглените развалини и натрошените греди правеха невъзможно предположението, че някой би могъл да оживее там повече от няколко секунди. Но тя не можеше да почувства, че Саймън наистина е мъртъв. Та нали тя му бе почти като майка! Отгледа го (с помощта на камериерките си, разбира се) още от първия му час, когато майка му почина при раждането въпреки всички опити на доктор Моргенес да я спаси. Така че не трябваше ли да усеща, ако той наистина си е отишъл? Не трябваше ли да почувства последното скъсване на връзката, която я бе свързвала с това глупаво, шантаво, недодялано момче?

„О, милостива Риап — помисли си тя, — пак ли плачеш, старице? Мозъкът ти е станал мек като захаросан плод“.

Рейчъл познаваше няколко прислужници, които бяха загубили децата си и все пак говореха за тях, като че ли са живи. Защо трябваше тя да се чувства по различен начин спрямо Саймън? Това не променяше нищо. Момчето несъмнено бе мъртво, убито от желанието си да стои при лудия алхимик Моргенес, и това бе всичко.

Но нещата сякаш наистина бяха започнали да се объркват оттогава. Някакъв облак се бе спуснал над любимия й Хейхолт, някаква мъгла от неудобство, която се промъкваше иззад всеки ъгъл. Битката против неподредеността и мръсотията се бе обърнала срещу нея, а напоследък дори се бе превърнала в същински разгром. И всичко това бе станало, въпреки че замъкът изглеждаше по-празен от всякога… или поне през нощта. На дневна светлина, когато слънцето грееше през високите прозорци и осветяваше градините и полята, Хейхолт все още бе разбунен като кошер. Всъщност сега, когато наемниците тритинги и хората от Южните острови нахлуваха, за да заменят войниците, които Елиас бе загубил при Наглимунд, околностите на замъка бяха по-шумни от всякога. Някои от момичетата й, уплашени от татуираните тритинги и грубите им маниери, завинаги бяха напуснали Хейхолт, за да живеят с провинциални роднини. За отвращение и все по-голяма изненада на Рейчъл, въпреки тълпите гладни просяци, които бродеха из Ерчестър и лагеруваха около стените на самия замък, се оказа почти невъзможно напускащите камериерки да се заменят.

Но тя знаеше, че не само новите диви обитатели на замъка правят трудно намирането на нови момичета. Претъпкан с мускулести войници и презрителни благородници по време на дневната светлина, нощем Хейхолт изглеждаше толкова необитаем, колкото и гробището оттатък стените на Ерчестър. Екове и странни гласове се носеха из коридорите. Стъпки се чуваха там, където не ходеше никой. Рейчъл и подопечните й вече се заключваха през нощта. Рейчъл им казваше, че е за да държат навън пияните войници, но и тя, и камериерките знаеха, че внимателно проверяваното резе на вратата и общите вечерни молитви не са породени от нещо толкова просто, като някой тритинг.

Дори по-странно (въпреки че тя никога, никога не би го признала на подчинените си, благословената Риап да ги запази!), самата тя на няколко пъти се бе загубвала през последните седмици — в коридори, които не можеше да разпознае. Тя, която бе прекосявала този замък толкова сигурно, колкото и всеки управляващ в продължение на десетилетия, сега се губеше в собствения си дом! Това бе или лудост, или оглупяването от възрастта… или проклятието на някакъв демон.

Рейчъл тежко пусна коша с мокри чаршафи и се облегна на една стена. Трима възрастни свещеници я заобиколиха, говореха разгорещено на набански. Не я погледнаха по-внимателно, отколкото биха се вгледали и в мъртво куче край пътя. Тя се взираше след тях и се мъчеше да си поеме дъх. Господи, на нейната възраст, след толкова много години служба, да трябва да разнася мокри чаршафи, като най-долната прислужница! Но работата трябваше да се свърши. Някой трябваше да продължи битката.

Да, нещата бяха тръгнали наопаки още от деня, в който умря Саймън, и не изглеждаше, че ще се подобрят скоро. Тя се намръщи и пак вдигна товара си.

 

Рейчъл свърши с простирането и загледа как чаршафите плющят на следобедния вятър. Зачуди се за стотен път на толкова хладното време. Месец тиягар, средата на лятото, а дните все още бяха студени, като в ранна пролет. Определено това бе по-добре от ужасната суша, с която свърши миналата година, но дори и така, тя усещаше, че мечтае за горещите дни и топлите нощи, задължителни за лятото. Ставите я боляха и студът само правеше болката по-лоша. Влагата като че ли потайно се промъкваше в самите й кости.

Тя мина през поляната, зачудена къде ли са се дянали помощничките й. Сигурно бяха поседнали някъде и се кикотеха, без съмнение, докато тя, управителката, се трудеше като крепостен селянин. Вярно, бе схваната, но все още имаше достатъчно сила, за да напляска няколко момичета и да ги накара да заработят!

Много лошо, продължи да си мисли тя, докато бавно вървеше покрай Външната стена, че нямаше кой да поеме замъка със силна ръка. Елиас бе приличал на такъв човек, след като благословеният стар крал Джон бе починал, но Рейчъл беше горчиво разочарована. Крушата, помисли си тя, бе паднала доста по-далеч от дървото, отколкото някой би могъл да предположи. Но това не бе истинска изненада. Мъжете просто си бяха такива, това беше. Арогантни, наперени — досущ като малки момчета; като се замислеше повече, дори и големите не действаха по-умно от младия Саймън Идиота. Те не знаеха как да се справят с нещата, тези мъже, и крал Елиас не бе изключение.

Да вземем тази лудост с брат му. Всъщност Рейчъл никога не бе харесвала много принц Джосуа. Той бе твърде хитър и сериозен, очевидно човек, който се мисли за най-умния на света. Но да се помисли, че той е предател — това бе просто глупост и всеки би могъл да го каже! Джосуа беше прекалено начетен и съзнателен за такива безсмислици, но какво бе направил брат му Елиас? Отиде бегом на север с армия и чрез някакъв номер завзел замъка на Джосуа в Наглимунд и клал и опожарявал. А защо? Някаква прокълната мъжка чест от страна на крал Елиас. Сега много еркинландски жени бяха вдовици, жътвата не вървеше добре, а целият Хейхолт и жителите му (Усирис да й прости, че си го мислеше, но си бе самата истина) отиваха право в Ада.

Пред нея се издигна портата Нарулах — хвърляше дълга сянка. Кряскащи птици, кани и гарвани, се биеха за малкото останали парчета месо по десетте черепа, набити на колове над портата.

Рейчъл потрепери и направи знака на Дървото. Това бе още едно нещо, което се бе променило. През дългите години, когато се бе грижила за дома на крал Джон, никога не бе имало такава жестокост, каквато Елиас бе проявил към тези предатели. Всички те бяха бити и разпънати на Площада на битките долу в Ерчестър, пред неспокойната притеснена тълпа. Не че някой от екзекутираните благородници бе особено популярен — особено барон Годуиг го мразеха много заради лошото му управление на Селодшайър, — но всички бяха усетили крехкостта на кралските обвинения. Годуиг и останалите бяха умрели, като невярващо клатеха глави и протестираха, повтаряха, че са невинни, докато сопите на мъжете от Еркинската стража ги пребиваха. Вече цели две седмици главите им стояха на портата Нарулах, а мършоядните птици, като умни малки скулптори, бавно извайваха черепите им. Малцина от онези, които минаваха през портата, се заглеждаха в тях за дълго. Повечето, които поглеждаха нагоре, се извръщаха бързо, като че ли бяха зърнали нещо забранено, а не чудовищния обществен урок, който имаше предвид кралят.

Кралят ги бе нарекъл предатели и те бяха умрели като предатели. Рейчъл не мислеше, че мнозина ги оплакват, но все пак смъртта им придърпваше мъглата на отчаянието малко по-близо.

Докато бързаше да премине с извърнати настрани очи, почти я събори един млад оръженосец, който шляпаше по калния път с коня си. След него се точеха други. Рейчъл се дръпна на безопасно място до стената и загледа как минават.

Всички бяха войници — всички, освен един. Стражите носеха зелените куртки на Кралската гвардия, а той бе с алена мантия, черна пелерина и високи черни ботуши.

Приратес! Рейчъл се напрегна. Къде ли отиваше този дявол с почетната си стража?

Свещеникът като че ли се носеше над спътниците си. Докато войниците се смееха и говореха, Приратес не поглеждаше нито наляво, нито надясно; плешивата му глава бе неподвижна като връх на копие, а черните му очи — фокусирани върху портата пред него.

Нещата наистина бяха започнали да се объркват, след като бе дошъл червеният свещеник — като че ли самият Приратес бе направил лоша магия на Хейхолт. Рейчъл дори се бе чудила дали Приратес, за когото знаеше, че не харесва Моргенес, не е изгорил стаите на доктора. Можеше ли човек на Майката Църква да направи такова нещо? Можеше ли да убива невинни (като нейния Саймън) само заради една свада? Но пък според слуховете бащата на свещеника бил демон, а майка му — вещица. Рейчъл отново направи знака на Дървото, взряна в гордия му гръб, докато групата бавно минаваше покрай нея.

Можеше ли един човек да стовари злото върху всички, зачуди се тя? И защо? Само за да върши работата на дявола? Тя внимателно се огледа, засрамена, а после се изплю в калта, за да се предпази от зло. Какво значение имаше? Нямаше нищо, което стара жена като нея би могла да направи, нали?

Тя гледаше как Приратес и войниците излизат през портата Нарулах, а после се обърна и се затътри към жилищните постройки. Мислеше си за проклятия и студено време.

 

Късното следобедно слънце се провираше през дърветата и караше тънките листа да блестят. Горската мъгла най-после се бе вдигнала. Няколко птици чуруликаха треперливо по върховете на дърветата. Когато почувства, че болката в главата му намалява, Деорнот се изправи.

Мъдрата жена Гелое се бе грижила цяла сутрин за ужасните рани на Айнскалдир, преди да го остави в ръцете на херцогиня Гутрун и Изорн. Римърсгардецът, който бе в треска и бълнуваше, докато Гелое налагаше раните по гърба и ребрата му с лапи, сега лежеше тихо. Тя не можеше да каже дали ще оживее.

Остатъка от следобеда Гелое бе посветила на другите членове на групата — превърза забралата рана на крака на Сангфугол и се погрижи и за многото наранявания, които бяха получили останалите. Знанията й за лечебните билки бяха огромни и джобовете й бяха добре натъпкани с полезни неща. Изглеждаше убедена, че състоянието на всички, освен на римърсгардеца, ще се подобри бързо.

Гората от тази страна на тунела под хълма не бе много различна от онази, която бяха напуснали, помисли си Деорнот — поне на външен вид. И тук дъбовете и бъзакът растяха все така нагъсто, а земята бе осеяна с изгнили остатъци от отдавна паднали дървета. И все пак в сърцето й имаше нещо различно, някаква бледа следа от вътрешна живина, като че ли въздухът бе по-лек или слънцето грееше по-топло. Разбира се, помисли Деорнот, това можеше да е и само защото той и другите от групата на принц Джосуа бяха живели един ден повече, отколкото очакваха.

Гелое седеше на един пън с принц Джосуа. Деорнот понечи да се приближи, но се поколеба, тъй като не бе сигурен дали е добре дошъл. Джосуа се усмихна уморено и му махна с ръка.

— Ела, Деорнот, седни. Как ти е главата?

— Боли ме, ваше височество.

Гелое вдигна поглед и кратко огледа Деорнот. Вече бе прегледала раната от клона, който го бе ударил, и бе заявила, че „не е сериозна“.

— Деорнот е дясната ми ръка — каза й Джосуа. — Добре е и той да чуе всичко за това, което може да ми се случи.

Гелое сви рамене.

— Нищо от това, което ще кажа, не е тайна. Или поне не от вида, който трябва да крием един от друг. — Тя се обърна за миг да погледне Лелет. Детето седеше кротко в скута на Воршева, но очите му бяха втренчени в нещо невидимо и никакви думи или ласки не можеха да привлекат вниманието му.

— Къде мислиш да отидеш сега, принц Джосуа? — промълви Гелое. — Избегна отмъщението на норните поне за кратко. Къде ще отидеш?

Принцът се намръщи.

— Не съм мислил за нищо друго, освен да намерим път към безопасността. Предполагам, че ако това… — той махна към горската поляна — е място, където сме избягали от демоните, както твърдиш ти, трябва да останем тук.

Магьосницата поклати глава.

— Разбира се, че трябва да останем, докато всички се оправят достатъчно, за да могат да ходят. Но след това?

— Все още нямам представа. — Джосуа погледна Деорнот, като че ли се надяваше на някакво предложение. — Брат ми управлява всички земи и не мога да си представя кой би ме скрил при заплахата от гнева на Елиас. — Той удари с лявата си ръка чукана на дясната. — Всичките ни шансове като че ли са изчезнали. Лошо, много лошо раздаване в играта.

— Не зададох въпроса си просто така — каза Гелое и се намести на пъна. Носеше мъжки ботуши, забеляза Деорнот, и доста протрити при това. — Нека ти кажа някои важни неща и ще можеш по-добре да прецениш възможностите си. Първо, преди Наглимунд да падне, ти изпрати една група да търси нещо, нали така?

Джосуа присви очи.

— Откъде знаеш?

Гелое нетърпеливо поклати глава.

— Когато се срещнахме, ти казах, че познавам и Моргенес, и Бинабик от Ийканук. Освен това познавах и Джарнауга от Танголдир. Докато той бе в твоя замък, бяхме във връзка и той ми каза много.

— Горкият Джарнауга — каза Джосуа. — Умря като храбрец.

— Мнозина от мъдрите са мъртви, малцина са останали — отвърна му тя. — А храбростта по никой начин не е присъща само на войниците и благородниците. Но тъй като кръгът на мъдрите намалява с всяка такава смърт, стана по-важно от всякога да споделяме знания както между нас, така и с други. Така стана, че Джарнауга ми предаде всичко, което е направил, след като е пристигнал в Наглимунд от дома си на север. А! — Тя повиши глас. — Това ми напомня нещо… Отец Странгиард!

Свещеникът погледна към тях и когато тя му махна да дойде, стана и се приближи.

— Джарнауга имаше високо мнение за теб — каза Гелое. По обветреното й лице премина усмивка. — Даде ли ти нещо, преди да ни напусне?

Странгиард кимна, измъкна един лъскав медальон изпод расото си и каза тихо:

— Това.

— Така си и мислех. Е, ние с теб ще си поговорим за това по-късно, но като Носител на свитъка ти несъмнено трябва да участваш в нашите съвещания.

— Носител на свитъка?! — Странгиард изглеждаше удивен. — Аз член на Лигата?

Гелое отново се усмихна.

— Точно така. Познавах Джарнауга и съм сигурна, че този избор е направен внимателно. Но, както казах, ще поговорим за това по-късно. — Тя отново се обърна към принца и Деорнот. — Виждате ли, знам за търсенето на Великите мечове. Не знам дали Бинабик и другите са успели да открият Трън, меча на Камарис, но мога да ви кажа, че поне до вчера тролът и момчето бяха живи, и двамата.

— Слава на Ейдон! — въздъхна Джосуа. — Това е добра новина! Добра новина във време, когато добри новини липсват. Тежи ми на сърцето още откакто тръгнаха. Къде са?

— Мисля, че са в Ийканук, сред троловете. Трудно е да се обясни, затова ще кажа само следното: връзката ми с младия Саймън бе кратка и не позволяваше много обсъждане. Освен това трябваше да им предам съобщение от най-голяма важност.

— И какво бе то? — попита Деорнот. Колкото и да бе доволен от пристигането на магьосницата, сега се чувстваше малко засегнат от начина, по който тя отнемаше инициативата от принц Джосуа. Това бе глупаво от негова страна, наистина, но той много искаше да види принца да ръководи по начина, по който знаеше, че може.

— Съобщението, което предадох на Саймън, ще кажа и на вас, но има други неща, за които трябва да поговорим по-напред. — Тя се обърна към Странгиард. — Какво намери за другите два меча?

— Ами… — започна свещеникът. — Ние… ние общо взето сме твърде добре запознати с местонахождението на Печал. Крал Елиас го носи — като подарък от Краля на бурите, ако слуховете, които дочухме, са верни — и мечът винаги е с него. Трън, мислим, е някъде на север; ако тролът и другите са все още живи, предполагам, че има надежда да го намерят. Последният, Минияр, някога меч на крал Фингил… но, божичко, ти сигурно знаеш това, разбира се… ами, Минияр като че ли никога не е напускал Хейхолт. Така че два… два…

— Два от мечовете са в ръцете на брат ми — довърши Джосуа, — а третият е издирван някъде в безбрежния север от един трол и едно момче. — Той се усмихна горчиво и поклати глава. — Както вече казах, много лоша игра.

Гелое го погледна ядно с жълтите си очи и каза остро:

— Но игра, принц Джосуа, в която да се предадеш не е възможност, игра, която трябва да играем с плочките, които са ни се паднали. Залозите наистина са много високи.

Принцът се поизправи и вдигна ръка, за да спре гневния отговор на Деорнот.

— Думите ти са казани на място, валада Гелое. Това е единствената игра, която можем да играем. Не смеем да загубим. И така, има ли още нещо, което трябва да ни кажеш?

— Много от него вече знаете, или можете да се досетите. Хернистир на запад падна, крал Лут е мъртъв и народът му се е скрил в хълмовете. Чрез предателство, Набан вече е херцогство на съюзника на Елиас Бенигарис. Скали от Калдскрайк управлява Римърсгард на мястото на Исгримнур. Наглимунд е победен и норните витаят в него като духове. — Докато говореше, тя взе тоягата си и начерта карта в прахта пред тях, като отбелязваше всяко място, което споменаваше. — Гората Алдхеорте е свободна, но тя не е място, където хората биха могли да се съберат за съпротива, освен може би при последната надежда, когато всичко друго им е отказано.

— И какво е това, ако не последната ни надежда? — попита Джосуа. — Ето това е кралството ми, Гелое, както го виждаш, цялото събрано на един хвърлей камък. Можем да се скрием, но как бихме могли да предизвикаме Елиас с толкова малко хора, камо ли пък съюзника му, Краля на бурите?

— А, сега стигаме до онова, което казах, че трябва да бъде оставено за по-късно, и до мястото, където да говорим за неща, по-странни от човешките войни. — Сбръчканите й кафяви ръце зашариха по земята пред ботушите й. — Защо сме в безопасност в тази част на гората? Защото тя е под опеката на ситите, а норните не се осмеляват да ги нападнат. Между двата клона безброй години е имало крехък мир. Дори и бездушният Крал на бурите, мен ако питате, не бърза да вдигне бойците си на крак.

— Те са роднини? — попита Деорнот и Гелое обърна ядовития си поглед към него.

— Ти не си ли слушал Джарнауга в Наглимунд? Какъв смисъл има в това мъдрите да отдават живота си, ако тези, за които се жертват, не слушат?

— Джарнауга ни каза, че Инелуки, Кралят на бурите, някога бил принц на ситите — бързо каза Странгиард и размаха ръце, все едно искаше да отвее кавгата. — Това знаехме.

— Цяла вечност норните и ситите са били един народ — каза Гелое. — Когато поели по различните си пътища, си поделили Остен Ард и си обещали, че няма да преминават в земите на братята си без основание.

— И с какво това знание може да помогне на нас, бедните смъртни? — попита Деорнот.

Гелое махна с ръка.

— Тук сме в безопасност, понеже норните стъпват внимателно покрай границите на земите на ситите. Освен това дори и в тези смутни дни на места като това има сила, която най-малкото би ги накарала поне да се поколебаят. — Тя съсредоточено погледна Джосуа. — Почувствал си го, нали? Но проблемът е, че ние сме малко, за да се бием. Трябва да намерим някое място, където ще сме в безопасност от норните, но също така място, където другите, които отхвърлят управлението на брат ти Елиас, ще могат да ни намерят. Ако крал Елиас затегне контрола над Остен Ард, ако Хейхолт се превърне в непревземаема крепост, ние никога няма да измъкнем Великия меч, който знаем, че притежава, или пък другия, който може би притежава. Не водим битка само срещу магия, но също така и стратегическа война за разположение.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джосуа; очите му напрегнато се взираха в лицето на магьосницата.

Гелое посочи картата.

— Ето тук, отвъд гората на изток, се простират полята на Високите тритинги. Там, близо до мястото, на което някога се е намирал древният град Енки-е-Шао’сейе, близо до границата между горите и степите, е мястото, където норните и ситите са се разделили завинаги. Нарича се Сесуад’ра — Камъкът на раздялата.

— И… и там ще сме в безопасност? — възбудено попита Странгиард.

— За известно време — отвърна Гелое. — Това е място с огромна сила, така че наследството му може да ни запази от поданиците на Краля на бурите поне за кратко. Но това е достатъчно, тъй като точно от време се нуждаем най-много — време да съберем всички, които биха се борили срещу Елиас, време да сплотим разпръснатите си съюзници. Но най-важното, трябва ни време, за да разкрием тайната на трите Велики меча и да намерим начин да се борим със заплахата от Краля на бурите.

Джосуа се взираше в надрасканата с линии прах. Най-после каза:

— Това поне е начало. В цялото отчаяние това е поне малък проблясък на надежда.

— Точно затова дойдох при вас — каза магьосницата. — И пак затова казах на момчето да отиде там, когато може, и да доведе всички, които са с него.

Отец Странгиард се покашля извинително.

— Боя се, че не разбирам. Как си говорила със Саймън? Ако си била в далечния север, няма как да стигнеш дотук за толкова време. Да не би да си използвала пощенски гълъби, както правеше Джарнауга?

Тя поклати глава.

— Не. Говорих с него чрез момичето, Лелет. Трудно е да се обясни, но тя ми помогна да стана по-силна, така че да мога да стигна чак до Ийканук и да кажа на Саймън за Камъка на раздялата. — Тя почна да изтрива картата с ботуша си. — Глупаво е да оставим съобщение, което показва накъде сме се запътили — каза и се изсмя дрезгаво.

— Можеш ли по този начин да говориш с всекиго? — попита разпалено Джосуа.

Гелое поклати глава.

— Срещала съм Саймън и съм го докосвала. Той бе в дома ми. Не мога да говоря с човек, когото не познавам.

— Но племенницата ми Мириамел е била в дома ти или поне така ми казаха — нетърпеливо каза принцът. — Много се тревожа за нея. Можеш ли да я намериш и да поговориш с нея?

— Вече опитах. — Магьосницата се изправи и погледна към Лелет. Малкото момиче се разхождаше по полянката, бледите му устни се движеха, все едно в тиха песен. — Има нещо или някой близо до нея, който ми попречи да я достигна… някаква стена. Имах много малко сила и времето ми бе на привършване, така че не опитах втори път.

— Ще опиташ ли пак? — попита Джосуа.

— Вероятно — отвърна тя и се обърна, за да го погледне. — Но трябва да изразходвам силата си внимателно. Чака ни дълга битка. — Тя се обърна към отец Странгиард. — Сега, свещенико, ела с мен. Има неща, за които трябва да поговорим. Възложили са ти отговорност, която може да се окаже тежък товар.

— Зная — отговори Странгиард тихо. Двамата се отдалечиха, а Джосуа потъна в мисли. Деорнот го гледа няколко дълги мига, после отиде до мястото, където бе лежал, за да вземе наметалото си.

Таусър се мяташе и бълнуваше във вихъра на кошмара:

— Бели лица… ръце се протягат към мен, ръце…

 

— И така — завърши Джосуа, — има проблясък на надежда. Ако валада Гелое мисли, че можем да намерим убежище на това място…

— И да ударим краля — изръмжа Изорн. Розовото му лице се намръщи.

— Да. И да се подготвим да продължим борбата — продължи Джосуа. — Тогава трябва да го направим. И без това няма къде другаде да отидем. Когато всички се оправят достатъчно, за да могат да ходят, ще излезем от гората и ще пресечем Високите тритинги на изток към Камъка на раздялата.

Воршева, пребледняла от гняв, отвори уста да каже нещо, но херцогиня Гутрун я изпревари:

— Защо въобще да напускаме гората, принц Джосуа? Защо да заобикаляме, за да излезем в равнините?

Гелое, която седеше до принца, кимна и каза:

— Задаваш добър въпрос. Едната причина е, че по открит терен можем да се движим два пъти по-бързо. Освен това трябва да излезем от гората, понеже същата забрана, която държи норните отвън, важи и за нас. Това са земи на ситите. Ние дойдохме, защото имаше опасност за живота ни, но да останем дълго тук би означавало просто да си търсим белята. Ситите не обичат много смъртните.

— Но няма ли норните да ни преследват?

— Зная пътища през гората, по които ще сме в безопасност, докато стигнем до полята от другата й страна — отвърна магьосницата. — Колкото до Високите тритинги, съмнявам се, че норните са станали толкова самонадеяни, че да пресекат открити земи на дневна светлина. Те са смъртно опасни, но са много, много по-малко от хората. Кралят на бурите е чакал векове; мисля, че е достатъчно търпелив, за да скрие пълната си сила от смъртните още малко. Най-вероятно трябва да се притесняваме от армиите на Елиас и от тритингите. — Тя се обърна към Джосуа. — Ти вероятно знаеш по-добре от мен. Тритингите служат ли на Елиас?

Принцът поклати глава.

— Те са непредвидими. Клановете им са много и верността им дори и към собствените им погранични танове е непостоянна. Освен това, ако не се отдалечаваме много от края на гората, може и да не ги срещнем. Степите са огромни.

Щом той свърши, Воршева стана и навлезе сред брезите. Миг по-късно Джосуа се изправи и я последва, като остави Гелое да отговаря на въпросите на онези, които не бяха чули по-раншните й обяснения за Сесуад’ра.

 

Воршева се бе облегнала на една бреза и ядно късаше лентички от подобната й на хартия кора. Джосуа спря и я загледа. Роклята й бе окъсан парцал и едва стигаше до колената й. Долните й гащи също бяха разкъсани за превръзки. Като всички, и тя бе мръсна; черната й коса бе пълна със сламки и сплъстена, ръцете и краката й бяха изподраскани. Раната от стрела на ръката й бе превързана с мръсен кървав парцал.

— Защо си ядосана? — попита той тихо.

Воршева се извърна; очите й пламтяха.

— Защо съм ядосана? Защо?! Глупак!

— Ти ме избягваш, откакто ни прогониха от Наглимунд — каза Джосуа и направи още една стъпка към нея. — Когато легна до теб, се вдървяваш като свещеник, помирисал греха. По този начин ли се държат любовниците?

Воршева вдигна ръка, като че ли да го удари, но той бе твърде далеч.

— Любов? — задави се тя; думата прозвуча тежко и болезнено. — Кой си ти, че ми говориш за любов? Аз загубих всичко заради теб, а ти да ми казваш това?! — Тя потърка лицето си с ръка и размаза мръсотията по него.

— Животът на всички е в моите ръце — бавно каза принцът. — И тежи на съвестта ми. Мъже, жени, деца, стотици мъртви под руините на Наглимунд. Вероятно съм бил малко откъснат от теб, откакто замъкът падна, но това е поради тъмнината в мислите ми, поради призраците, които ме навестяват.

— Откакто падна замъкът, казваш — изсъска тя. — Откакто замъкът падна, ти се отнасяш с мен като с курва. Не ми говориш, говориш с всички други, но не и с мен, а после през нощта идваш да ме прегръщаш! Да не мислиш, че си ме купил на пазара като кобила? Аз избягах с теб, за да се махна от равнините… и да те обичам. Ти никога не си се отнасял добре с мен. Сега ще ме завлечеш обратно… ще ме завлечеш обратно там и ще покажеш срама ми на всички! — Тя избухна в гневни сълзи и бързо се скри зад дървото, така че принцът да не вижда лицето й.

Джосуа се обърка.

— Какво искаш да кажеш? Да покажа срама ти на кого?

— На народа ми, глупак такъв! — извика Воршева. Гласът й отекна глухо в шубрака. — На народа ми!

— На тритингите… — бавно каза Джосуа. — О, да, разбира се…

Тя излезе иззад дървото като гневен дух.

— Няма да дойда! Вземи си малкото кралство и върви там, ако искаш, но аз няма да се върна в дома си опозорена, като… като това! — Тя гневно посочи парцалите, които носеше.

Джосуа се усмихна горчиво.

— Това е глупаво. Погледни мен, сина на Върховния крал Престър Джон! Приличам на плашило! Но какво значение има? Съмнявам се, че ще видим някого от твоя народ, но дори и да ги видим, какво значение има? Толкова ли си твърдоглава, че по-скоро би умряла в гората, отколкото да позволиш на няколко от твоите каруцари да те видят в парцали?

— Да! — изкрещя тя. — Да! Ти мислиш, че съм глупачка, нали? Прав си! Напуснах дома си заради теб и избягах от земите на баща си. Трябва ли да се върна при тях като бито куче? Бих умряла хиляда пъти преди това! Всичко друго ми бе отнето, искаш ли да ме видиш и да пълзя? — Тя падна на земята, белите й колене затънаха в мократа пръст. — Тогава ще ти се моля. Не отивай във Високите тритинги. А ако отидеш, остави ми поне малко храна и ще тръгна през гората.

— Това е лудост! — изръмжа Джосуа. — Не чу ли какво каза Гелое? Ако ситите не те убият, ще те уловят норните и ще направят нещо по-лошо.

— Убий ме тогава. — Тя посегна да измъкне Найдел, който бе закачен на колана на Джосуа. — Ще умра, но няма да се върна при тритингите.

Джосуа я хвана за китката и я изправи. Тя се изви в хватката му и почна да го рита с калните си окъсани обувки.

— Ти си дете — каза той ядосано и се отдръпна, когато тя замахна да издере очите му. — Дете с нокти.

Извъртя я, за да застане с гръб към него, а после я забута, докато не стигнаха до едно паднало дърво. Седна и я придърпа в скута си, без да пуска ръцете й.

— Ако си послушно момиче, ще се държа с теб като с послушно момиче — каза принцът през стиснати зъби и се отдръпна, за да избегне удара с глава, насочен към носа му.

— Мразя те! — изохка тя.

— Точно в този момент и аз те мразя — отвърна той и я стисна по-силно, — но ще мине.

Най-после гърченето й отслабна и тя изтощена се отпусна в ръцете му.

— Ти си по-силен! — изстена Воршева. — Но все някога ще заспиш. Тогава ще те убия и ще убия и себе си.

Джосуа също дишаше тежко. Воршева не бе слаба жена и това, че той имаше само една ръка, не правеше борбата с нея по-лесна.

— Вече сме твърде малко за каквито и да било убийства — промърмори той. — Но, ако трябва, ще седя тук и ще те държа, докато не стане време да тръгнем пак. Ще отидем при този Сесуад’ра и всички ще стигнем дотам живи, докато имам някаква власт, за да го направя.

Воршева отново се опита да се отскубне, но бързо се отказа, когато й стана ясно, че Джосуа не е отпуснал хватката си. Тя поседя кротко известно време — дишането й постепенно се забавяше и треперенето на крайниците й се успокояваше.

Сенките се удължаваха. Самотен щурец, в очакване на вечерта, започна скърцащия си рецитал.

— Ако ме обичаше — каза най-после тя, загледана в притъмняващата гора, — нямаше да се налага да убивам никого.

— Хайде да помълчим малко — отвърна принцът.

 

Принцеса Мириамел и двамата й спътници навлязоха в долината Комеис на път за град Набан. Докато следваха тъмните завои надолу по склона, на Мириамел й бе трудно да гледа пътя под копитата на коня. Много отдавна не бе виждала истинското лице на Набан, родината на майка си, и изкушението да се заплесва бе много силно. Тук земеделските земи започваха да отстъпват на постройките на някогашния имперски град. Цялата долина бе претъпкана с поселища и градчета; дори и стръмните Комеиски хълмове бяха покрити с пелена от белокаменни къщи, които стърчаха от хълмовете като зъби.

Пушеците от безброй огньове се издигаха от дъното на долината — сивкав облак, който висеше над нея като навес. Мириамел знаеше, че през повечето дни вятърът откъм морето измита синьото небе, но днес не духаше.

— Толкова много хора! — възкликна тя. — И още повече в самия град!

— Но според някои критерии — отбеляза отец Диниван — това не значи много. Ерчестър е по-малко от една пета от този размер, а Хейхолт, който е там, е столицата на познатия свят. Славата на Набан е само спомен… като изключим Майката Църква, разбира се. Набан сега е неин град.

— Не е ли интересно, в такъв случай, как тези, които погубиха нашия господар Усирис, сега го притискат към гърдите си? — обади се Кадрах малко по-надолу от тях по пътя. — Човек винаги си създава повече приятели, след като умре.

— Не разбирам какво искаш да кажеш, Кадрах — отвърна Диниван; грозноватото му лице беше сериозно, — но в думите ти звучи повече огорчение, отколкото презрение.

— Така ли? Имах предвид полезността на героите, които ги няма, за да говорят от свое име. — Той се намръщи. — Господи, де да имаше поне глътка вино! — И въпреки въпросителния поглед на Диниван не направи никакви по-нататъшни забележки.

Облаците дим напомниха нещо на Мириамел и тя попита:

— Колко са тези Огнени танцьори, които видяхме в Телигуре? Във всеки град ли са?

Диниван поклати глава и отвърна:

— Предполагам, че има доста. Пътуват от град на град и проповядват злата си вест. Не трябва обаче да се страхуваш от броя им, а от отчаянието, което носят със себе си като чума. На всеки, който се присъединява към тях и ги следва до следващия град, има по още дузина, които приемат вестта в дълбините на сърцата си и изгубват вярата в Бога.

— Хората вярват в онова, което виждат — намеси се Кадрах и изгледа остро Диниван. — Те чуват вестта на Краля на бурите и виждат какво може да причини ръката му. Чакат Бог да порази еретиците. Но Бог не прави нищо.

— Това е лъжа, Падреик — разгорещено каза Диниван. — Или Кадрах, или каквото име си избереш. Понеже изборът е това, което има значение, Бог повелява на всеки мъж или жена да избира. Той не принуждава към любов.

Монахът изсумтя отвратено, все така взрян в свещеника.

— Това пък определено не е вярно.

По някакъв странен начин, Кадрах като че ли се молеше на Диниван, все едно се опитваше да убеди секретаря на лектора в нещо, което той не искаше да признае.

— Бог иска… — започна свещеникът.

— Но ако Бог не продумва, ако не отговаря на предизвикателствата на Краля на бурите или на когото и да било другиго — прекъсна го Кадрах с глас, прегракнал от сдържани чувства, — защо намираш за изненадващо, че хората мислят, че няма Бог или че Той е безпомощен?

Диниван остана безмълвен за момент, след това гневно тръсна глава.

— Затова съществува Майката Църква. За да изказва Божиите слова, така че хората да могат да решат.

— Хората вярват в онова, което виждат — тъжно повтори Кадрах, а после отново потъна в тихите си мисли.

 

По обяд стигнаха до Пътя на Анитулз. Върволици хора заобикаляха каруците, които се движеха или от пазара, или към него. Мириамел и спътниците й не привличаха внимание. До залез-слънце изминаха доста голямо разстояние през долината.

Спряха да пренощуват в Белайдан, един от няколкото града, които се бяха слели до такава степен, че бе почти невъзможно да се различи къде свършва единият и къде започва другият. Спаха в местното абатство, където лекторският пръстен с печат и високият пост на Диниван ги направиха център на огромно внимание. Мириамел се измъкна рано в малката килия, приготвена за нея, защото не искаше да поема риска да разкрие самоличността си. Диниван обясни на монасите, че спътникът му е болен, а след това й донесе ечемична супа и хляб. Когато духна свещта, тя пак видя Огнената танцьорка — облечена в бяло жена, която избухва в пламъци — но тук, зад стените на абатството, видението не изглеждаше чак толкова плашещо. Бе просто още едно объркващо събитие в объркващия свят.

 

В късния следобед на следващия ден стигнаха до мястото, където Пътят на Анитулз започваше да се изкачва през хълмистите проходи, които водеха към същинския Набан. Подминаваха десетки поклонници и търговци, които седяха уморени край пътя и си вееха с широкополите си шапки. Някои просто бяха спрели, за да си починат и да пийнат вода, други обаче бяха ядосани, че магаретата им отказват да теглят претоварените каруци по стръмния път.

— Ако спрем преди да се стъмни — каза Диниван, — можем да преспим в някой от градовете на хълма. Тогава на сутринта ще трябва да пояздим съвсем малко през града. Не знам защо обаче, но не ми се иска да се бавим повече от необходимото. Ако продължим да яздим и след падането на нощта, можем да стигнем до Санселан Ейдонитис преди полунощ.

Мириамел погледна назад, надолу по пътя, после напред, където той се извиваше и изчезваше от погледа между сухите златни хълмове, и отвърна:

— Не бих имала нищо против да спрем. Боли ме на… някои места.

— Разбирам — каза Диниван. — Аз също не съм свикнал да яздя, принцесо, и задникът също ме боли. — Той се изчерви и се засмя. — Моля за извинение. Но имам чувството, че колкото по-скоро стигнем при лектора, толкова по-добре.

Мириамел погледна Кадрах, за да види дали той има да добави нещо, но монахът бе потънал дълбоко в собствените си тайни мисли и се поклащаше на седлото, докато конят му бавно се изкачваше.

— Ако смяташ, че въобще може да има каквото и да е преимущество в това — каза тя накрая, — тогава нека яздим и цяла нощ, ако трябва. Но честно казано, не мога да си представя какво е онова, което бих могла да кажа на лектора или което той би могъл да ми каже, в смисъл нещо, което да не може да почака още един ден.

— Много неща се променят, Мириамел — отвърна Диниван, като сниши гласа си, въпреки че пътят бе пуст, ако се изключеше една каруца, която скърцаше на стотина метра по-нагоре. — Във времена като сегашните, когато нищо не е сигурно и много опасности са все още неизвестни, възможност за избързване, от която не се възползваме, по-късно често ни кара да съжаляваме. Дотолкова мъдрост поне имам. И с твое разрешение, ще й вярвам.

 

Яздиха през цялата притъмняваща вечер и не спряха, когато звездите започнаха да се появяват над хълмовете. Пътят се извиваше през проходите и после надолу покрай още градчета и селца. Най-после стигнаха до предградията на огромния град, окичен с толкова много лампи, че светеше по-силно от небето.

Улиците на Набан бяха претъпкани, въпреки че наближаваше полунощ. Жонгльори и танцьори играеха сред езера от примигваща светлина — надяваха се на някоя и друга монета от пияни минувачи. Таверните, чиито прозорци бяха отворени в лятната нощ, изсипваха шум и светлина от лампи на калдъръмените улици.

Мириамел клюмаше от умора.

Санселан Ейдонитис се издигна пред тях. Прочутата му кула бе като тънък конец от злато на светлината на лампите, стотици прозорци грееха с топла светлина.

— Винаги има будни в Божия дом — тихо каза Диниван.

Докато се изкачваха по тесните улички към огромния площад, Мириамел видя бледите кули на Санселан Махистревис на запад, точно зад Санселан Ейдонитис. Херцогският замък се издигаше на скалистия нос на най-външната точка на Набан, изправен гордо над морето, както самият Набан някога се бе възправял над всички земи.

Двата Санселана, помисли си Мириамел. Единият издигнат, за да управлява тялото, а другият — за да управлява душата. Е, Санселан Махистревис вече бе попаднал в ръцете на отцеубиеца Бенигарис, но лекторът беше божи човек — и добър при това, както бе казал Диниван, а Диниван не беше глупак. Поне тук имаше надежда.

Самотна чайка изписка в тъмнината над тях и принцесата изпита нещо като съжаление. Ако майка й не се бе омъжила за Елиас, тя можеше да се роди и да израсне тук, над океана. Това щеше да е нейният дом. И сега щеше да се прибира там, където й е мястото.

„Но ако майка ми не се бе омъжила за баща ми — помисли си тя сънено, — нямаше да съм аз, нали? Каква съм глупачка!“

Когато стигнаха вратите на лекторския замък, Мириамел едва-едва успяваше да остане будна. Няколко души поздравиха Диниван топло — той явно имаше много приятели — и следващото, което Мириамел си спомняше, бе, че й показват една стая с топло меко легло. Тя смъкна само ботушите си и се мушна под одеялото, както си бе с наметалото. Приглушени гласове разговаряха в коридора пред стаята й, а малко по-късно чу високо над нея да бие камбана. Ударите бяха повече, отколкото можеше да преброи.

Заспа под звуците на далечно пеене.

 

Отец Диниван я събуди на сутринта — носеше й плодове, мляко и хляб. Тя яде, седнала в леглото, докато свещеникът палеше свещите и крачеше в стаята без прозорци.

— Негово светейшество е станал рано тази сутрин. Излязъл е на разходка още преди да отида в покоите му. Често прави така, когато има нещо, за което да мисли. Просто тръгва по коридорите по нощница. Не взима никого със себе си… освен мен, ако съм наблизо. — Диниван се усмихна момчешки. — Този замък е голям почти колкото Хейхолт. Негово светейшество може да е навсякъде.

Мириамел попи млякото от брадичката си с широкия ръкав на дрехата си и попита:

— Ще ни приеме ли?

— Разбира се. Веднага, щом се върне, убеден съм. Чудя се за какво ли мисли. Ранесин е дълбок човек, дълбок като морето, и точно както с морето, често е трудно да се каже какво се крие под спокойната повърхност. — Мириамел потрепери, като се сети за килпата в залива Еметин, остави купичката на земята и пак попита:

— Мъжки дрехи ли ще нося?

— Какво? — Диниван спря, изненадан от въпроса й. — А, за срещата с лектора ли имаш предвид? Мисля, че никой не трябва да разбере, че си тук, поне засега. Искам да кажа — бих поверил живота си на своите другари свещеници, така е, но съм живял и работил тук твърде дълго, за да повярвам, че няма да си развържат езиците. Но ти донесох чисти дрехи. — Той ги посочи: бяха на една табуретка до леген с вода, от който се вдигаше пара. — Така че ако си готова и си свършила със закуската, да тръгваме. — Той я загледа и зачака.

Мириамел погледна дрехите за момент, после пак погледна отец Диниван, върху чието лице се бе изписала някаква разсеяна полуусмивка, и най-после попита:

— Ще се обърнеш ли, за да се облека?

Отец Диниван зяпна за момент, а после се изчерви, за голямо и тайно удоволствие на Мириамел.

— Принцесо, прости ми! Как може да съм толкова непочтителен?! Прости ми. Ще изляза и ще дойда да те взема. — И излезе, като внимателно затвори вратата.

Мириамел се засмя и стана от леглото. Смъкна старите си дрехи и се изми. Забеляза, повече с интерес, отколкото с почуда, колко почернели от слънцето са ръцете й до китките. Бяха като на лодкар, помисли си тя със задоволство. Как щяха да се разкудкудякат придворните й дами, ако можеха да я видят!

Водата бе топла, но самата килия бе студена, така че когато свърши, тя бързо навлече чистите дрехи. Прекара ръце през късо подстриганата си коса и си помисли дали да не измие и нея, но се отказа. Студът й напомни за младия Саймън, който бродеше някъде из мразовития север. Подтикната от някакъв импулс, тя му бе подарила любимия си син шал — и сега почти съжаляваше. Все пак обаче тя му желаеше само доброто. Шалът бе твърде тънък, за да го стопли, но поне можеше да му напомня за страшното пътуване, което бяха преживели заедно. Вероятно щеше да го окуражава.

В коридора намери Диниван — мъчеше се да изглежда търпелив. В познатата му обстановка свещеникът приличаше на боен кон, който очаква битката; беше изпълнен с трептяща нужда да отиде някъде, да направи нещо. Хвана я за лакътя и внимателно я поведе по коридора.

— Къде е Кадрах? — попита тя. — Ще дойде ли с нас да види лектора?

Диниван поклати глава.

— Вече не съм сигурен в него. Казах ти, че не го мисля за опасен, но мисля, че той е човек, който се е поддал на много слабости. Това е тъжно, понеже човекът, който той беше някога, щеше да е наистина полезен със съветите си. Все пак си помислих, че е по-добре да не го подлагам на изкушения. В момента закусва с някои от братята. Ще бъде тихо и дискретно наблюдаван.

— А какъв е бил Кадрах? — попита тя, като изви глава, за да огледа високите до тавана гоблени, които покриваха стените на коридора — сцени от Възнесението на Ейдон, Отричането на свети Вилдеривис, Побоя над император Крексис. Помисли си за тези замръзнали фигури с широки, поръбени с бяло очи и за всичките векове, през които бяха висели тук, докато светът навън продължаваше да се върти. Щяха ли баща й и чичо й да бъдат изобразени върху такива стенописи и гоблени дълго след като тя и всички, които познаваше, станеха на прах?

— Кадрах ли? Някога той бе свят човек, и то не само заради расото. — Диниван като че ли се замисли за момент. — Ще говорим за спътника ти друг път, принцесо, ако простиш грубостта ми. Сега по-добре си помисли какво ще разкажеш на лектора.

— Какво иска да знае той?

— Всичко. — Диниван се усмихна и острият му тон омекна. — Лекторът иска да знае всичко за всичко. Казва, че това е, защото тежестта и отговорността на Майката Църква са върху неговите плещи и решенията му трябва да се основават на информация… но си мисля, че е и много любопитен. — Свещеникът се разсмя. — Той знае повече за счетоводството от всички писари в канцеларията, а съм го чувал да говори часове наред за млеконадоя с един фермер от Езерните земи. — Изражението на Диниван стана по-сериозно. — Но тези времена наистина са сериозни. Както вече казах, някои от моите източници на информация не могат да бъдат разкрити дори и пред лектора, така че твоите думи и свидетелството на собствените ти очи ще са от голяма помощ, за да му кажат онова, което трябва да знае. Не трябва да се страхуваш да му кажеш всичко. Ранесин е мъдър човек. Той знае повече за онова, което върти света, от всеки, когото познавам.

Вървенето по тъмните коридори на Санселан Едонитис като че ли продължи цял час. Освен гоблените и случайните групи свещеници, които бързаха нанякъде, всеки коридор изглеждаше еднакъв с предишния, така че скоро Мириамел вече не знаеше къде е. Освен това огромните каменни коридори бяха влажни и зле осветени. Когато най-после стигнаха до голяма врата, фино изрисувана с разклонено Дърво, тя бе благодарна, че пътуването им е свършило.

Диниван спря пред вратата и каза:

— Трябва да сме внимателни. — И я поведе към една малка врата на няколко лакътя встрани. Бутна я и влязоха в малка стая, тапицирана с виолетов плат. В един мангал до стената гореше огън. Широката маса, която запълваше по-голямата част от стаята, бе отрупана с разхвърляни пергаменти и тежки книги. Свещеникът остави Мириамел да топли ръцете си пред пламъците и каза:

— Ще се върна след минутка. — И побутна настрани една завеса на стената до масата. След миг вече бе изчезнал.

След като пръстите започнаха да я гъделичкат приятно, Мириамел се отдалечи от мангала, за да разгледа някои от пергаментите на масата. Изглеждаха доста безинтересни, пълни с числа и описания на имущества. Книгите бяха само религиозни, като се изключеше един том, пълен с гравюри на странни същества и неразбираеми церемонии, който лежеше отворен. Една страница бе отбелязана с лентичка от плат. Там имаше груба илюстрация на мъж с еленови рога, с широко разтворени очи и черни ръце. Ужасени хора се бутаха в краката на рогатия. В черното небе над главата му висеше самотна заслепяваща звезда. Очите му като че ли се вглеждаха право в нейните.

„Са асдридан кондикуилес — прочете тя заглавието под рисунката. — Звездата-завоевател“.

Потрепери. Стана й по-студено дори отколкото в тъмните коридори на Санселан. Мъжът приличаше на нещо, което е видяла в кошмар, или на приказка от детството й, чието зло е разпознала чак сега. Мириамел бързо остави книгата, отдръпна се и започна да бърше пръсти в дрехата си, все едно бе докоснала нещо нечисто.

Тихи гласове идваха иззад завесата, зад която бе изчезнал Диниван. Тя се приближи до нея и се опита да чуе нещо, но гласовете бяха прекалено тихи. Мириамел внимателно дръпна края на завесата и надникна.

Стаята, изглежда, беше приемната на лектора, тъй като бе украсена повече от всичко, което бе видяла след входния параклис, който бе прекосила сънено предната вечер. Таваните бяха високи, украсени със стотици сцени от Книгата на Ейдон. Прозорците бяха късчета от сивото утринно небе. Зад един стол по средата на стаята висеше огромно небесносиньо знаме, върху което бяха избродирани Стълбът и Дървото на Майката Църква.

Лектор Ранесин, дребен мъж с висока шапка, седеше и слушаше дебел мъж, облечен в златистите одежди на ескритор. Диниван стоеше от едната страна на лектора и нетърпеливо потъркваше крак по килима.

— Но точно в това е смисълът, ваше светейшество — каза дебелият. Лицето му бе мазно, а гласът му бе угоднически. — От всички възможни времена, за да избегнем да обидим Върховния крал… е, той не е в най-доброто си разположение на духа точно сега. Трябва внимателно да помислим за нашето височайше положение, както и за добруването на всички, които очакват от Майката Църква сдържаност и добро влияние. — Той извади от ръкава си малка кутийка, подхвърли нещо в устата си и кръглите му бузи хлътнаха мъничко, когато го засмука.

— Разбирам, Велигис — отвърна Лекторът с любезна усмивка. — Съветите ти винаги са добри. Вечно ще съм благодарен, че Бог ни е събрал.

Велигис наклони кръглата си глава в знак на благодарност.

— А сега бъди така добър да ни оставиш — продължи Ранесин. — Наистина трябва да отделя малко време на горкия Диниван. Той е яздил дни наред и нямам търпение да чуя новините, които носи.

Ескриторът падна на колене (нелека задача за човек с неговите размери) и целуна ръба на синята одежда на лектора.

— Ако имате нужда от мен, ваше светейшество, ще съм в канцеларията до късно следобед. — Той се изправи и напусна стаята с елегантно клатушкане, като измъкна още един захаросан бонбон от кутийката си.

— Наистина ли сте благодарен, че Бог ви е събрал? — попита Диниван с усмивка.

Лекторът кимна.

— Разбира се. Велигис всеки път живо ми припомня защо хората не трябва да се взимат на сериозно. Той има добри намерения, но е толкова надут…

Диниван поклати глава.

— Иска ми се да повярвам, че има добри намерения, но съветът му не е добър. Ако Майката Църква трябва да се покаже като жива сила за добро, то точно сега му е времето.

— Знам как се чувстваш, Диниван — любезно каза лекторът, — но сега не е време за прибързани решения, за да не се разкайваме впоследствие ужасно дълго. Доведе ли принцесата?

— Ей сега ще я доведа. Оставих я в работната си стая. — Той се обърна и тръгна към завесата. Мириамел бързо се отдръпна и когато Диниван влезе през нея, отново стоеше пред мангала.

— Ела — каза той. — Лекторът е свободен в момента.

Щом влезе, Мириамел направи реверанс, а после целуна полата на синята одежда на Ранесин. Старецът протегна надолу изненадващо силната си ръка и й помогна да се изправи.

— Моля, седни до мен — каза той, посочи на Диниван да й донесе стол, помисли за момент и добави: — Всъщност донеси стол и за себе си. — Докато Диниван носеше столовете, Мириамел за първи път получи възможност да погледне лектора. Не го бе виждала от повече от година, но той почти не се бе променил. Рядката му сива коса висеше покрай бледото му красиво лице. Очите му бяха нащрек като на дете, което е направило някаква беля. Мириамел не можа да не го сравни с граф Стреаве, господаря на Пердруин. Изпитото лице на Стреаве излъчваше лукавство. Ранесин изглеждаше много по-невинен, но Мириамел нямаше нужда от уверенията на Диниван, за да разбере колко много лукави мисли има зад милото изражение на лектора.

— Е, скъпа принцесо — каза Ранесин, когато се разположиха. — Не съм те виждал от погребението на дядо ти. Ехе, колко си порасла… но и какви странни дрехи носиш! Добре дошла в Божия дом. Липсва ли ти нещо?

— Не и храна или пиене, ваше светейшество.

Ранесин се намръщи.

— Не обичам титлите, а моята е особено неподходяща. Когато бях млад, в Станшайър, дори и не предполагах, че ще завърша живота си в далечен Набан, че ще ме наричат „свят“ и „въздигнат“ и че никога няма да чуя отново родното си име.

— Ранесин не е ли истинското ви име? — попита Мириамел.

Лекторът се засмя.

— О, не, аз съм еркинландец, казвах се Осуайн. Но понеже еркинландците рядко се издигат до такива висоти, изглеждаше политически по-правилно да приема набанско име. — Той се пресегна и я потупа по главата. — А сега, като си говорим за измислени имена, Диниван ми каза, че си пътувала надалеч и си видяла много, откакто напусна бащината си къща. Ще ми разкажеш ли за пътуванията си?

Диниван кимна окуражително, така че Мириамел си пое дълбоко дъх и започна да говори.

Докато лекторът внимателно слушаше разказа за растящата лудост на баща й и как най-накрая тази лудост я бе прогонила от Хейхолт, за злите съвети на Приратес и за пленяването на Джосуа, през прозорците високо над главите им започна да влиза по-ярка светлина и Диниван стана, за да нареди да им донесат храна — вече наближаваше обяд.

Докато чакаха секретаря да се върне, лекторът каза:

— Това е много интересно и потвърждава много от слуховете, които съм чувал. — Той потърка тънкия си нос. — Усирис да ни е на помощ — защо хората не могат да се задоволят с това, което имат?

Диниван се върна, последван от един свещеник с поднос със сирене, плодове и кана греяно вино. Мириамел започна отново. Докато говореше и ядеше и докато Ранесин я отрупваше с мили, но все пак проницателни въпроси, тя започна да се чувства почти така, сякаш си бъбреше с някой добър стар дядо. Разказа му за норнските хрътки, които бяха преследвали нея и прислужничката й Лелет, после за спасяването им от Саймън и Бинабик. Докато предаваше разкритията в дома на магьосницата Гелое и преразказваше страховитите предупреждения на Джарнауга в Наглимунд, Диниван и лекторът често се споглеждаха.

Когато принцесата свърши, лекторът побутна високата си шапка на мястото й — тя се бе смъквала няколко пъти по време на аудиенцията — и се облегна в стола си с въздишка. Светлите му очи бяха тъжни.

— Толкова много за мислене, толкова много ужасни въпроси търсят отговор. О, Боже, решил си да подложиш децата си на сурово изпитание. Имам предчувствието, че идва ужасяващо зло. — Той се обърна към Мириамел. — Благодаря за новините, принцесо. Те въобще не са щастливи, но само глупаците искат блажено неведение, а аз се опитвам да не бъда глупак. Това е най-тежкият ми товар. — Той сви устни в размисъл и после се обърна към секретаря си. — Ах, Диниван, това прави новината, която получих вчера, дори още по-зловеща.

— Каква новина, светейшество? — попита Диниван. — Не сме имали възможност да разговаряме, откакто се върнах.

Лекторът отпи глътка вино и каза:

— Елиас изпраща Приратес да ме види. Корабът му пристига утре от Хейхолт. Мисията му, казва се в съобщението, е много важна, възложена лично от Върховния крал.

— Приратес ще идва? — разтревожено попита Мириамел. — Баща ми знае ли, че съм тук?

— Не, не, не се страхувай — успокоително каза лекторът и отново я потупа по главата. — Той идва при Майката Църква. Никой не знае, че си тук, освен мен и Диниван.

— Той е дявол! — рязко каза тя. — Не му вярвайте.

Ранесин кимна и каза сериозно:

— Предупреждението ти е прието, принцеса Мириамел… но понякога съм задължен да говоря и с дяволи. — Той сведе очи и погледна ръцете си, сякаш се надяваше да намери хванато в тях решението на всички проблеми.