Тад Уилямс
Камъкът на раздялата (14)

10. Огледалото

Саймън бе попаднал в хватката на някакъв упорит яд, който не искаше да го пусне. Докато двамата със Слудиг следваха яздещите овни тролове надолу по планината, отдалечавайки се от гробовете, той усети, че го обзема такъв гняв, че замъглява всичките му мисли: не можеше да се съсредоточи върху нищо за повече от няколко секунди.

Ходеше сковано, защото всичко го болеше, и му беше студено, но отвътре го изгаряше ярост. Беше се навъсил. Хейстън бе мъртъв. Още един приятел бе мъртъв. И той не можеше да направи нищо. Не можеше да го промени. Не можеше дори да се разплаче. Това бе най-вбесяващото — не можеше да направи нищо. Нищо.

Слудиг, пребледнял и със сенки под очите, не нарушаваше мълчанието. Двамата крачеха надолу по гладките пътеки от обветрен гранит и газеха през преспите, които овните бяха превърнали в бяла пяна.

 

Предпланините като че ли порастваха, за да ги посрещнат. При всеки завой на пътеката заснежените хълмове отново се появяваха пред погледа на пътниците, всеки път по-големи. Сикихок, от своя страна, изглеждаше като да се протяга към небето зад тях — докато те слизаха, планината ставаше все по-висока, като че ли бе свършила работата си с тези смъртни и сега се връщаше към по-възвишената и привлекателна компания на небето и облаците.

„Няма да те забравя — предупреди Саймън Сикихок, когато за пореден път погледна към огромния каменен кинжал. Пребори се с желанието да изкрещи думите на глас. Мислеше си, че ако присвие очи, все още може да види мястото, където бяха гробовете. — Няма да забравя, че приятелят ми е погребан на твоите склонове. Никога няма да забравя“.

Следобедът измина неусетно. Движеха се по-бързо, след като пътеките се бяха поизравнили. Саймън забеляза признаци на планински живот, които не бе виждал по-нависоко — бели и кафяви зайци, които търсеха храна; сипки и катерици, които се караха в ниските, извити от вятъра дървета. Тези свидетелства за живот върху онова, което приличаше на гола и бездушна скала, би трябвало да го накарат да се почувства по-добре, но вместо това само подхраниха ненасочения му гняв. Какво право на съществуване имаха тези малки и незначителни гадинки, когато други умираха? Той се зачуди защо ли въобще си правят труда да търсят храна, след като всеки миг някой ястреб или стрела на ловец може да отнеме живота им. Мисълта за живота, който драскаше безцелно под сянката на смъртта, го изпълни със странно ободряващо отвращение.

Когато дойде вечерта, избраха леко наклонено място сред камъните и храстите, на което да построят лагера. Бе почти изцяло защитено от натежалия от сняг вятър, който духаше откъм Сикихок. Саймън започна да събира сухи дърва за огъня, но спря, за да погледа как слънцето се спуска зад планините на запад, една от които, както знаеше, бе Урмшайм, Драконовата планина. Хоризонтът бе облян в светлина, ален като роза, отгледана в градините на Хейхолт.

Ан’най, приятелят на Джирики, който бе загинал, докато се биеше за живота на спътниците си, бе погребан там, на Урмшайм; войникът Гримрик, слаб и кротък човек, бе положен до него. Саймън си спомни как Гримрик си подсвиркваше, докато яздеха на север от Наглимунд — тънък постоянен звук, който ту дразнеше, ту успокояваше. А сега щеше вечно да мълчи. Двамата с Ан’най никога нямаше да видят залез като този, който оцветяваше небето сега, красив и безсмислен.

Къде бяха те? На небето? Как можеха ситите да отиват на небето, след като не вярваха в него — и къде всъщност си мислеха, че отиват, когато умрат? Те бяха езичници, което означаваше, че са различни, — но Ан’най бе предан и смел, нещо повече, той беше приятел на Саймън по своя странен ситски начин. Как можеше Ан’най да не отиде на небето? Как можеше небето да е толкова глупаво място?

Гневът му, който бе изчезнал за миг, се върна. Саймън хвърли една от съчките, които бе събрал, колкото можа по-силно. Тя се завъртя във въздуха, а после падна, плъзна се по дългия каменист склон и изчезна в храсталака долу.

— Хайде, Саймън — обади се Слудиг зад него. — Трябват ни дърва за огъня. Още ли не си гладен?

Саймън не му обърна внимание — продължи да гледа аленото небе, като стискаше зъби от яд. Слудиг го хвана за рамото, но той ядосано отърси ръката му.

— Моля те, ела — любезно каза римърсгардецът. — Вечерята скоро ще е готова.

— Къде е Хейстън? — попита Саймън през стиснати устни.

— Какво искаш да кажеш? — Слудиг наклони глава. — Знаеш къде го оставихме.

— Не. Искам да кажа къде е Хейстън. Истинският Хейстън.

— А! — усмихна се Слудиг. Брадата му бе станала доста дълга. — Душата му е на небето, при Усирис и Господ Бог.

— Не. — Саймън се обърна отново да погледне небето, което вече притъмняваше с първите смъртни сини цветове на нощта.

— Какво имаш предвид?

— Той не е на небето. Няма никакво небе. Как може да има небе, когато всеки мисли, че то е различно?

— Говориш глупости. — Слудиг се вгледа в него, като се опитваше да разгадае мисълта му. — Вероятно всеки отива на собственото си небе — каза накрая войникът и пак сложи ръка на рамото на Саймън. — Бог знае, каквото си знае. Ела при огъня.

— Как може Бог да позволява хората да умират без причина? — попита Саймън и се прегърна с ръце, все едно искаше да задържи нещо вътре в себе си. — Щом го прави, значи е жесток. А ако не е жесток, ами… ами тогава той просто не може да направи нищо. Като старец, който седи до прозореца и гледа навън, но не може да излезе. Той е стар и глупав.

— Не говори срещу Отеца Бог — каза Слудиг с леден глас. — Бог няма да позволи едно неблагодарно момче да му се подиграва. Той ти е дал всички дарове на живота…

— Това е лъжа! — извика Саймън и войникът се ококори от изненада. — Това е лъжа, лъжа! Какви дарове? Да пълзиш като буболечка и да се опитваш да намериш нещо за ядене, място за спане… а после без предупреждение нещо те размазва. Що за дар е това!? Да правиш каквото е редно и… и да се биеш срещу злото, както казва Книгата на Ейдон — ако правиш така, просто те убиват! Точно като Хейстън! Точно като Моргенес! Лошите продължават да живеят… живеят си и забогатяват, и се смеят на добрите! Това е една глупава лъжа!

— Това е ужасно, Саймън! — отвърна Слудиг, гласът му също се повиши. — Говориш така от мъка…

— Това е лъжа и ти си идиот, че й вярваш! — изкрещя Саймън и хвърли съчките в краката на Слудиг. После се обърна и се затича надолу по планинската пътека. Огромната, мъчителна болка в гърдите почти спираше дъха му. Тича по извиващата се пътека, докато лагерът не изчезна от погледа му. Воят на Куантака се разнесе зад него, глух и кънтящ.

Най-после той се смъкна на един камък до пътеката и затърка ръце в износените си бричове. Върху камъка растеше мъх, изгорен до кафяво от сланата и вятъра, но все още някак свеж и жизнен. Саймън се вгледа в него и се зачуди защо не може да плаче и дали въобще му се иска да плаче.

След известно време чу потропващ звук и вдигна очи. Куантака пристъпваше към него през скалите над пътеката и свела глава, душеше близо до камъка. След миг скочи на пътеката и го погледна въпросително с наклонена на една страна глава, после го подмина, като се обърса в крака му. Саймън прекара пръсти през дебелата й козина. Куантака продължи надолу по пътеката — бледа сива сянка в сгъстяващата се тъмнина.

— Приятелю Саймън. — Бинабик се появи иззад завоя и се взря за миг в изчезващата Куантака. — Тя отива на лов. Трудно е за един вълк да върви по цял ден натам, накъдето му заповядат. Тя е много добър спътник и прави тази жертва само заради мен.

Тъй като Саймън не отговори, тролът се приближи и се намести до него, като закрепи тояжката си на коленете си.

— Много си разстроен.

Саймън пое дълбоко дъх, после въздъхна:

— Всичко е лъжа.

Бинабик повдигна едната си вежда.

— Какво е „всичко“? И какво го прави лъжа?

— Мисля, че изобщо не можем да направим нищо, та нещата да станат по-добри. Ще умрем.

— Все някога — съгласи се тролът.

— Ще умрем, докато се бием срещу Краля на бурите. Ще е лъжа да кажем, че няма. Бог няма да ни спаси, нито дори да ни помогне. — Саймън вдигна един камък, хвърли го през пътеката и той изтрополи в тъмнината. — Бинабик, аз дори не можах да повдигна Трън. Какво добро ще ни донесе мечът, ако не можем да го използваме? Как един или дори три Велики меча, или както там се наричат, ще убият враг като него? Да убият някой, който вече е мъртъв?

— Това са въпроси, на които е трудно да се отговори — отвърна дребният мъж. — Не зная. Откъде знаеш, че мечът е предназначен за убиване? И дори ако служи за това, какво те кара да мислиш, че някой от нас ще е убиецът?

Саймън взе друг камък и го хвърли.

— И аз нищо не знам. Аз съм само едно момче от кухнята, Бинабик. — Изпита огромно съжаление към себе си. — Искам просто да си отида вкъщи. — Думите заседнаха в гърлото му.

Тролът се изправи и изтупа панталоните си.

— Ти не си момче, Саймън. Ти си мъж, каквито и критерии да прилагаме. Млад мъж, наистина, но все пак мъж, или поне с голямо приближение.

Саймън поклати глава.

— Няма никакво значение, така или иначе. Мислех си… не знам. Мислех си, че ще е като в приказка. Че ще намерим меча и той ще бъде мощно оръжие, че ще разгромим враговете си и нещата ще се оправят. Не мислех, че ще умират още хора! Как може да има Бог, който позволява добрите хора да умират без значение какво са направили?

— Още един въпрос, на който не мога да отговоря. — Бинабик внимателно се усмихна, съобразявайки се с болката на Саймън. — И не мога да ти кажа какво е правилно да вярваш. Истините, които са се превърнали в нашите разкази за богове, са много далеч в миналото. Дори и ситите, които живеят по цели ери, не знаят как се е появил светът или какво го е породило, или поне не със сигурност, мисля си. Но аз мога да ти кажа нещо важно…

Тролът се наведе напред и докосна ръката на Саймън.

— Боговете на небето или в камъка са далеч и ние можем само да се догаждаме за намеренията им. — Той стисна ръката на Саймън. — Но ти и аз, ние живеем във време, когато един бог отново ходи по земята. Той не е бог, който има добри намерения. Хората може да се бият и да умират, може да строят стени и да разбиват камъни, но Инелуки е умрял и се е върнал. Това е нещо, което никой друг не е правил, нито дори твоят Усирис Ейдон. Прости ми, тъй като не искам да богохулствам, но нима това, което е направил Инелуки, не е нещо, което би могъл да направи и един бог? — Бинабик раздруса леко Саймън, като се вглеждаше в очите му. — Той е ревнив и ужасен и светът, който може да направи, ще бъде ужасяващ. Ние имаме страховита и изпълнена с трудности задача, Саймън, а може дори да се окаже, че няма шанс да успеем, но това не е задача, от която можем да избягаме.

Саймън отклони очи от очите на Бинабик.

— И аз това казах. Как да се бием срещу богове? Ще ни размажат като мравки. — Още един камък полетя в тъмнината.

— Вероятно. Но ако не се опитаме, тогава няма шанс за нищо друго, освен това мравкоподобно размазване, така че трябва да опитаме. Винаги има нещо отвъд дори и най-лошите от лошите времена. Може и да умрем, но смъртта на някои може да означава живот за други. Това не е нещо стабилно, за което да се хванеш, но във всеки случай е нещо вярно.

Тролът се премести на друг камък малко по-надолу по пътеката.

— Освен това — продължи Бинабик сериозно, — може да е, а може и да не е глупаво да се молиш на боговете, но със сигурност не е мъдро да ги проклинаш.

Саймън не каза нищо. Поседяха известно време в мълчание. Накрая Бинабик отвори тояжката си и извади костената флейта. Изкара няколко пробни ноти, а после започна да свири бавна меланхолична мелодия. Нехармоничната музика, която отекваше в тъмното, като че ли пееше с гласа на самотата на самия Саймън. Той потрепери, като усети вятъра през разкъсаното си наметало. Белегът от дракона го болеше яростно.

— Все още ли си ми приятел, Бинабик? — попита Саймън.

Тролът свали флейтата от устните си.

— До смъртта и по-нататък, приятелю Саймън. — После отново засвири.

Когато песента на флейтата свърши, Бинабик подсвирна на Куантака и тръгна обратно нагоре по пътеката към лагера. Саймън го последва.

 

Когато Саймън най-после събра кураж да се приближи до Слудиг, огънят бе прегорял и мехът с вино правеше последната от много обиколки около кръга. Римърсгардецът точеше върха на канукското си копие. Продължи да търка с бруса още известно време, след като Саймън застана пред него, и накрая вдигна поглед.

— Да? — Гласът му бе рязък.

— Извинявай, Слудиг. Не трябваше да ти говоря така.

Римърсгардецът го изгледа студено, после изражението му омекна.

— Може да мислиш, каквото искаш, Саймън, но недей да говориш такива богохулства за Единия Бог пред мен.

— Съжалявам. Аз съм само един кухненски прислужник.

— Ха, кухненски прислужник! — Смехът на Слудиг бе остър. Той се взря изпитателно в очите на Саймън, после отново се изсмя, вече в по-добро настроение. — Ти наистина мислиш така, нали? Ти си глупак, Саймън! — Той се изправи, като се подсмихваше и поклащаше глава. — Кухненски прислужник! Прислужник, който се бие с дракони и съсича великани. Я се погледни! Та ти си по-висок от мен, а аз не съм от дребните!

Саймън се вгледа изненадано в римърсгардеца. Беше истина, разбира се: той стърчеше половин педя по-високо от Слудиг.

— Но ти си силен! — възрази той. — Ти си голям мъж.

— Ти също бързо ставаш мъж. А и си по-силен, отколкото си мислиш. Трябва да прозреш истината, Саймън. Ти вече не си момче. Не можеш да действаш, като че ли все още си. — Римърсгардецът го гледа втренчено един дълъг миг. — Всъщност опасно е да не си трениран по-добре. Късметлия си, че оцеля в няколко опасни схватки, но късметът е променлив. Хейстън би го искал, а и това ще ни даде нещо, върху което да работим по дългия път към твоя Камък на раздялата.

— Значи ми прощаваш? — Саймън се засрами от приказките, че бил мъж.

— Щом трябва. — Римърът отново седна. — Сега лягай да спиш. Утре пак ще ходим дълго, а след това, като вдигнем лагера, ще се поупражняваме.

Саймън доста се засегна, че го пращат да си ляга, но не искаше да рискува да се намеси в още един спор. И без това му бе трудно да се върне при огъня и да вечеря с другите. Знаеше, че всички го наблюдават и се питат дали няма да има още едно спречкване.

Легна и се уви в наметалото си. Щеше да е по-добре, ако бяха в пещера или вече бяха слезли от планината, където нямаше да са толкова безпомощно изложени на вятъра.

Ярките студени звезди трептяха в небето. Саймън ги наблюдаваше през необхватното разстояние, безброй мисли се гонеха из главата му. Най-после сънят дойде.

 

Гласовете на троловете, които пееха на овните си, измъкнаха Саймън от съня. Спомняше си смътно една малка сива котка и чувството, че е хванат в капан, но сънят изчезваше бързо. Той отвори очи в бледата сутрешна светлина, после бързо ги затвори. Не искаше да става и да посреща деня.

Пеенето продължи, придружено от дрънкането на хамути. Той бе виждал този ритуал толкова много пъти след напускането на Минтахок, че можеше да си го представи толкова ясно, все едно го гледаше. Троловете пристягаха каишите и пълнеха дисагите, а гърлените им, но все пак високи гласове бяха заети с привидно безкрайното им пеене. От време на време спираха, за да погалят животните — почесваха дебелите руна на овните, като се привеждаха и пееха тихичко, а животните мигаха с жълтите си очи. Скоро щеше да дойде време за солен чай и сушено месо и тих весел разговор.

Освен че, разбира се, днес, третата сутрин след битката с гигантите, нямаше да има толкова смехове. Троловете бяха весели хора, но малко от сланата, заседнала в сърцето на Саймън, изглежда, бе докоснала и тях и те, които се смееха на студа и на замайващите, почти пагубни подхлъзвания при всеки завой на всяка пътека, бяха смразени от една сянка, която не можеха да разберат — не че самият Саймън разбираше много.

Той бе казал истината на Бинабик: че по някакъв начин бе вярвал, че нещата ще се оправят, след като бяха намерили Трън. Силата и странността на оръжието бяха толкова осезаеми, че изглеждаше невъзможно то да не донесе някаква преднина в битката срещу крал Елиас и тъмния му съюзник. Но вероятно само мечът не бе достатъчен. Вероятно онова, което се казваше в стиховете, нямаше да се случи, докато всичките три меча не бъдат събрани заедно.

Саймън изстена. Дори по-зле, може би чудатите стихове от книгата на Нисес въобще не означаваха нищо. Нали казваха, че Нисес бил луд? Дори и Моргенес не знаеше какво точно значат стиховете.

Щом скреж покрий камбаната Клавес

и Сенки изпълзят на пътя,

щом притъмней в Кладенеца и водата,

три Меча ще се появят.

 

Щом Букен от Земята изпълзи

и спусне се от висините Хунен,

кошмарът щом налегне Сън спокоен,

три Меча ще се появят.

 

Да променят Съдбата те,

на Времето Мъглите да разсеят,

щом Древното е устояло,

три Меча ще се появят.

Е, букен определено бяха изскочили от земята — не искаше изобщо да си спомня за писукащите копачи. Още от атаката им срещу лагера на Исгримнур край манастира „Св. Хоудрунд“ Саймън вече не изпитваше същите чувства към твърдата земя под краката си. Това бе единственото предимство, което можеше да измисли, на пътуването сред безпощадните скали на Сикихок.

Колкото до споменаването на великани в стихчето, сега, когато смъртта на Хейстън бе толкова прясна в паметта му, това приличаше на груба шега. Чудовищата не трябваше дори да слизат от височините, понеже Саймън и приятелите му бяха достатъчно глупави да навлязат в тяхната планинска територия. Но и великаните бяха напуснали високопланинските си леговища — нали с Мириамел — мисълта за нея предизвика внезапен копнеж — бяха срещнали един в гората Алдхеорте, само на седмица езда от Ерчестър.

Останалото нямаше много смисъл, но всичко изглеждаше възможно: Саймън не знаеше кой е бил Клавес, нито къде може да се намира камбаната му, но изглеждаше, че скоро ще има скреж навсякъде. Но какво можеха да направят трите меча?

„Аз извадих Трън — помисли си той. За миг пак почувства силата му. — В онзи миг аз бях велик рицар… нали?“

Но дали силата беше на Трън, или просто той се бе стегнал и бе отхвърлил страха? Ако бе направил същото с по-малко могъщ меч, щеше ли да е по-малко смел? Щеше да е мъртъв, разбира се… също като Хейстън, също като Ан’най, Моргенес, Гримрик… но имаше ли значение това? Не умираха ли великите герои? Не беше ли Камарис, истинският господар на Трън, умрял в бурното море?

Мислите на Саймън се разбягваха. Той почувства, че се плъзга обратно към съня. Почти позволи на това да се случи, но знаеше, че само след малко Бинабик или Слудиг ще го събудят. Вечерта и двамата му бяха казали, че вече е мъж, или поне почти. Поне веднъж той не искаше да бъде събуден последен, дете, оставено да спи, докато големите си говорят.

Отвори очи и отново изстена от светлината. Стана, изтупа наметалото си и бързо се уви в него.

Сутринта бе студена, прехвърчаше сняг. Като опъваше схванатите си мускули, Саймън бавно пристъпи към огъня, където Бинабик говореше със Сиски. Двамата седяха един до друг пред ниските прозрачни пламъци, ръцете им бяха стиснати. Трън бе подпрян на един дънер наблизо — дълъг черен меч, който не отразяваше никаква светлина. Двата трола приличаха на деца, които разгорещено си говорят за някаква игра, на която може да играят, или за интересна дупка, която може да изследват, и Саймън изпита силната нужда да ги защитава. Илюзията се разпръсна и избеля миг по-късно, когато осъзна, че те най-вероятно обсъждат как да запазят народа на Бинабик жив, ако зимата не се оттегли, или какво трябва да правят, ако ги подгонят още великани. Те не бяха деца — и ако не беше смелостта им, той щеше да е мъртъв.

Бинабик се обърна и видя, че Саймън ги зяпа. Усмихна се за поздрав, докато слушаше внимателно бързата канукска реч на Сиски. Саймън изръмжа, наведе се, взе бучката сирене и комата хляб, които Бинабик му посочи върху един камък до огъня, и отиде да седне самичък.

Слънцето все още бе скрито зад Сикихок. Сянката на планината лежеше върху лагера, но върховете на планините на запад светеха в бяло. Бялата Пустош под пътниците бе покрита от сива утринна сянка. Саймън отхапа залък сух хляб и го задъвка, загледан над Пустошта към далечната линия на гората, която лежеше на хоризонта като жълтеникав каймак във ведро мляко.

Куантака, която лежеше до Бинабик, се изправи, протегна се и тихо пристъпи към Саймън. Муцуната й бе опръскана с червено от кръвта на каквото бедно животно се бе предало за сутрешното й хранене, и тя облиза последните следи с дългия си розов език. Приближи се към Саймън с вдигнати уши, все едно имаше някаква ясно определена цел, но когато стигна до него, спря само за миг, колкото да му позволи да я почеше, и се сви на земята, заменяйки едно място за сън с друго. Беше тежка и когато се облегна на крака му, почти го избута от камъка, на който седеше.

Той довърши яденето и отвори раницата, за да извади манерката си. И заедно с нея измъкна и нещо яркосиньо.

Бе шалът, който му бе подарила Мириамел, онзи, който бе носил на врата си по пътя нагоре по Драконовата планина. Джирики му го бе свалил, докато Саймън бе лежал ранен в пещерата, но грижливо го бе прибрал при останалите му нищожни принадлежности. Сега лежеше в ръцете му като къс от небето и от това той почти се разплака. Къде ли по широкия свят бе Мириамел? Гелое, по време на краткия им контакт, не знаеше. Къде из Остен Ард бродеше принцесата? Дали изобщо си мислеше за него? И ако си мислеше, какво ли мислеше?

Най-вероятно: „Защо ли си дадох хубавия шал на едно мръсно момче от кухнята?“ Той се зарадва на краткия пристъп на самосъжаление. Е, той не бе просто кухненски слуга. Както каза Слудиг, той бе кухненски прислужник, който се биеше с дракони и съсичаше великани. Точно в този момент обаче би предпочел да е само прислужник в хубавата топла кухня в Хейхолт и нищо повече.

Завърза шала на Мириамел около врата си, като набута краищата под яката на парцаливата си риза. Пи вода, после отново се порови в раницата, но не намери онова, което търсеше. След миг си спомни, че го бе пъхнал в джоба на наметалото си, и за миг се уплаши. Кога щеше да се научи да е по-внимателен? Можеше лесно да е изпаднало поне сто пъти. Обзе го радост, когато го напипа през плата, после го вдигна на утринната светлина.

Огледалото на Джирики бе леденостудено. Той го отри в ръкава си и погледна отражението си. Брадата му се бе сгъстила, откакто се бе изучавал за последно. Червеникавите косми, почти кафяви на бледата светлина, бяха започнали да затъмняват линията на челюстта му… но стърчащият нос над брадата си беше същият и сините очи, които се вглеждаха в него, също. Ставането на мъж, изглежда, не означаваше да стане нищо повече от един малко по-различен Саймън — което бе малко тъжна мисъл.

Брадата прикриваше повечето му пъпки, така че имаше нещо, за което да е благодарен. Ако не се брояха една-две на челото, май изглеждаше като добро приближение на млад мъж. Наклони огледалото и се вгледа в белия кичур, който кръвта на дракона бе прогорила в червеникавите му къдри. Правеше ли го да изглежда по-стар? По-мъжествен? Трудно бе да се каже. Косата му обаче се накъдряше по раменете. Трябваше да помоли Слудиг или някой друг да я отреже по-късо, като на кралските рицари. Но защо? Най-вероятно всички щяха да умрат от ръцете на великаните преди косата му да порасне достатъчно, за да му пречи.

Той свали огледалото в скута си и го погледна, все едно бе езерце. Рамката започваше най-после да се затопля под пръстите му. Какво му беше казал Джирики? Че огледалото няма да е нищо повече от огледало, освен ако Саймън не се нуждае от него? Точно така. Джирики бе казал, че Саймън може да му говори… с огледалото? В огледалото? През огледалото? Не бе ясно, но за миг на Саймън много му се прииска да го повика. Да, щеше да се обади на Джирики и да му каже, че имат нужда от помощ. Кралят на бурите не бе враг, който смъртните можеха да победят сами.

„Но Кралят на бурите не е тук — помисли си Саймън — и Джирики знае за ситуацията всичко, което му е необходимо. Какво ще му кажа? Че трябва да бърза през планината, защото малкият кухненски прислужник е уплашен и иска да си отиде вкъщи?“

Вгледа се в огледалото и си припомни как то му бе показало Мириамел. Принцесата беше на кораб и гледаше през перилата към облачно небе, сиво облачно небе…

Докато наблюдаваше собственото си лице в огледалото, изведнъж му се стори, че отново може да види онова мъгливо небе, облаците, които плуваха през огледалото и го замъгляваха. Някаква мъгла като че ли плуваше покрай него и той вече не можеше да се откъсне от образа. Потрепери замаяно, все едно падаше в отражението. Шумовете от лагера стихнаха и след това изчезнаха, а мъглата стана твърда завеса от сиво. Беше навсякъде около него, закриваше светлината…

Сивата мъгла бавно се разсея, като пара, която излиза изпод капака на гърне, и когато се разчисти, той видя, че лицето пред него вече не е неговото. С присвити очи в него се взираше една жена — красива жена, едновременно стара и млада. Чертите й се движеха, все едно се взираше нагоре през развълнувана вода. Косата й бе бяла под венче от цветя, подобни на скъпоценни камъни; погледът й прогаряше като разтопено злато, а очите й бяха светли и искрящи като на котка. Тя бе стара, разбра той някак си, много стара, но по лицето й се виждаше малко, което да говори за възраст, само някаква напрегнатост в линията на брадичката и устата, някаква крехкост на чертите, като че ли кожата й бе опъната по костите. Очите й имаха великолепния блясък на древно знание и запазени спомени. Високите й скули и гладкото чело я правеха да прилича на статуя…

Статуя?… Мислите му бяха объркани, но Саймън знаеше, че е виждал статуя, която приличаше на тази жена… бе виждал такова лице… в… в…

— Моля, отговорете — каза тя. — Идвам при вас за втори път. Не ме пренебрегвайте отново! Моля, забравете древните си скърби, колкото и да са оправдани. Лошата воля е стояла твърде дълго между нашия дом и този на Руян Ве. Сега имаме общ враг. Имам нужда от вашата помощ!

Гласът й звучеше слабо в главата му, като че ли отекваше през дълъг коридор, но все пак имаше заповедна власт — като гласа на валада Гелое, но по някакъв начин по-дълбока, по-гладка, без грубите, но успокоителни ръбове на магьосницата. Тази жена бе толкова различна от Гелое, колкото и самата горска жена бе различна от Саймън.

— Нямам силата, която притежавах някога — молеше се жената. — И колкото малко имам, може да ни е необходима срещу Сянката от Севера… а вие трябва да знаете за тази сянка. Тинукеда’йей! Деца на Градината, моля ви, отговорете! — Гласът на жената затихна с молеща нотка. Проточи се дълъг момент тишина. Дори да имаше някакъв отговор, Саймън не го чу. Изведнъж люспесто-златните очи като че ли го видяха за първи път. Музикалният глас внезапно придоби отсянка на подозрение и грижа. — Кой си ти? Смъртно дете?!

Замръзнал от уплаха, Саймън не каза нищо. Лицето в огледалото се взираше в него, а после Саймън почувства как нещо се протяга през мъглата, някаква сила, разпръсната и все пак могъща като слънце зад облаци.

— Кажи ми. Кой си ти?

Саймън се опита да отговори, не защото искаше, а защото бе невъзможно да не се опита след толкова завладяващите думи, които звучаха в главата му. Но нещо му попречи.

— Ти пътуваш по места, непредназначени за теб — каза гласът. — Не ти е тук мястото. Кой си ти?

Той се бореше, но откри, че нещо пречи на отговорите му, все едно го душат. Лицето пред него се накъдри и през него започна да се процежда синя светлина, образът на красивата стара жена изчезна. През него премина вълна от студ, която сякаш превърна вътрешностите му в черен лед.

Проговори нов глас, остър, леден:

— Кой е той? Той е онзи, който се бърка в чужди работи, Амерасу.

Първото лице вече го нямаше. Проблясък на сребро изплува през сивите дълбини на огледалото. Появи се лице, цялото от блестящ метал, безизразно и неподвижно. Той бе виждал това лице на Пътя на сънищата и бе изпитал същия болезнен ужас. Знаеше и името: Утук’ку, Кралицата на норните. Колкото и да се опитваше да отвърне поглед, не можеше. Държаха го в жестока хватка. Очите на Утук’ку бяха невидими в тъмните дълбини на маската, но той чувстваше погледа им върху лицето си като вледеняващ дъх.

— Детето на хората се бърка в чужди работи. — Всяка дума беше остра и студена като ледена висулка. — Както и ти, внучке. А тези, които се бъркат в чуждите работи, няма да оцелеят, когато дойде Кралят на бурите…

Нещото със сребърната маска се изсмя. Саймън почувства удари от мразовити чукове по сърцето си. Отровен студ започна да се изкачва непреклонно нагоре, от пръстите към дланите и към раменете му. Скоро щеше да достигне лицето му, като смъртоносна целувка от сребристи, блестящи от скреж устни…

Саймън изпусна огледалото и падна. Земята изглеждаше на цяла левга, падането — безкрайно. Някой пищеше. Той пищеше.

 

Слудиг му помогна да се изправи. Саймън се олюля; дишаше тежко. След миг отърси от себе си ръцете на римърсгардеца. Чувстваше, че трепери, но искаше да стои сам. Троловете се бяха събрали около него и си шепнеха объркано.

— Какво стана, Саймън? — попита Бинабик. — Заболя ли те нещо? — Сиски, която все още държеше ръката на Бинабик, се вглеждаше, вдигнала глава, в странния равнинец, като че ли се опитваше да разчете болестта му по очите.

— Видях лица в огледалото на Джирики — отвърна Саймън; целият трепереше. — Едното бе на Кралицата на норните. Мисля, че и тя ме виждаше.

Бинабик заговори на другите ездачи на овни, като жестикулираше бързо. Те се обърнаха и се отдалечиха към огъня. Якият Сненек размахваше копието си към небето, все едно заплашваше някой враг.

Бинабик пак се обърна към Саймън и помоли:

— Разкажи ми.

И Саймън му разказа всичко, което се бе случило от момента, когато бе вдигнал огледалото. Докато описваше първото лице, Бинабик се намръщи съсредоточено. Когато Саймън свърши, тролът поклати глава и изръмжа:

— Кралицата на норните познаваме общо взето твърде добре. Точно нейните ловци стреляха по мен в Да’ай Чикица и не съм забравил това. Но като си помисля коя може да е другата, не мога да съм сигурен. Казваш, че Утук’ку я е нарекла „внучке“?

— Така мисля. Кралицата на норните каза и някакво име… но не мога да си го спомня.

— Значи е от някой от управляващите домове на ситите или на норните. Ако Джирики бе с нас, щеше да разбере моментално коя е била и какво са означавали думите й. Казваш, че тя като че ли се е молила на някого?

— Така мисля. Но, Бинабик, Джирики ми каза, че сега огледалото не е нищо друго освен огледало! Каза, че магията си е отишла, освен ако не искам да му се обадя, а аз не исках да му се обаждам! Наистина не исках!

— Успокой се, Саймън. Не се съмнявам в това, което казваш. Самият Джирики може да не е разбрал добре природата на силите на огледалото… или много неща може да са се променили, откакто Джирики ни напусна. При всяко положение, мисля, че ще е най-добре, ако оставиш огледалото, или поне ако не го използваш повече. Това е само предложение. Огледалото ти е подарък, за да правиш с него каквото искаш. Спомни си обаче, моля те, че то може да донесе опасност за всички.

Саймън погледна огледалото, което лежеше обърнато върху скалата. Вдигна го и забърса праха от повърхността му, без да го поглежда, а после го мушна в джоба си и каза:

— Няма да го оставя, защото ми е подарък. Освен това може някой ден да имаме нужда от Джирики. — Той го опипа. Рамката все още бе топла. — Но няма да го използвам дотогава.

Бинабик сви рамене.

— Решението е твое. Ела при огъня да се стоплиш. Утре потегляме още в зори.

 

На следващия ден тръгнаха рано и късно следобед стигнаха до Езерото на Синята кал. Закътано между предпланините на Сикихок, езерото бе тъмносиньо огледало, гладко като онова в джоба на Саймън и подхранвано от два водопада, които се изсипваха от ледените висини. Бученето им бе дълбоко и носово като дишането на боговете.

След като минаха през последния проход над езерото, троловете дръпнаха юздите на овните. Вятърът бе стихнал. Парата от дишането и на ездачите, и на овните висеше във въздуха. Саймън видя страха, изписан на всяко лице.

— Какво става? — попита той нервно. Очакваше всеки момент да чуе мучащите гласове на великани.

— Мисля, че са се надявали Бинабик да не е прав — отвърна Слудиг. — Може би са се надявали да намерят пролетта скрита тук.

Саймън не видя нищо, което да не е обичайно. Околните хълмове бяха покрити със сняг и много от дърветата, които заобикаляха езерото, бяха голи. Вечнозелените пък бяха облечени в бяло и приличаха на копия от вълна и памук.

Много от троловете притискаха ръце до гърдите си, като че ли онова, което виждаха, говореше по-изразително за беда, отколкото всякакви думи на Бинабик или на господаря му Укикук. После подкараха овните си по тясната пътека и Саймън и Слудиг ги последваха. Още една снежна вихрушка се изсипа от висините на Сикихок върху тях.

Направиха лагера си в голяма пещера на северозападния бряг на езерото — до нея водеха добре утъпкани пътеки. Широкото каменно огнище, пълно почти до ръба със студена пепел, свидетелстваше за поколенията тролове, лагерували тук. Скоро огромен огън, най-големият, който бяха палили от напускането на Минтахок, гореше до брега на езерото. Когато падна тъмнината и звездите започнаха да се появяват, пламъците захвърляха странни сенки по скалистите склонове.

Саймън седеше близо до огъня и мажеше ботушите си. Бинабик дойде и го накара да се обуе и да го последва. Минаха около двеста метра покрай брега и стигнаха друга пещера, чийто вход бе почти скрит зад група смърчове. Отвътре идваше странен подсвиркващ шум. Саймън сви вежди и се поколеба, но Бинабик само се усмихна и му махна да го последва — после вдигна един нисък клон с тояжката си, така че високият Саймън да може да мине, без да закачи факлата в дърветата.

Пещерата миришеше много познато. Саймън вдигна факлата, така че светлината да огрее навсякъде, и шест коня отвърнаха на погледа му и изцвилиха нервно. Подът на пещерата бе покрит с дебел пласт сено.

— Добре — каза Бинабик. — Страхувах се, че може да са избягали или че не им е стигнала храната.

— Нашите ли са? — попита Саймън, докато бавно се приближаваше към животните. Най-близкият кон изпръхтя и дръпна глава и Саймън поднесе ръка към муцуната му, за да я помирише. — Мисля, че да.

— Разбира се — ухили се Бинабик. — Ние, кануките, не сме конеубийци. Народът ми ги остави тук на сигурно място, когато тръгнахме нагоре в планината. В големи студове тук се агнят и овцете. Отсега нататък, приятелю Саймън, вече няма нужда да ходиш пеш.

След като погали коня, който се подчини неохотно, но не се отдръпна, Саймън видя кобилата на сиви и черни петна, която бе яздил от Наглимунд. Пристъпи към нея — искаше му се да има нещо, което да й даде.

— Саймън — повика го Бинабик, — на!

И му даде нещо малко и твърдо, което се понатроши, когато го стисна.

— Сол — каза Бинабик. — Нося я от Минтахок. По една бучка за всички. Овните много обичат сол и предположих, че конете също ще я харесат.

Саймън предложи солта на сиво-черната кобила. Меките й бърни погъделичкаха дланта му. Той погали якия й врат и усети как потрепва под пръстите му.

— Не си спомням името й — тъжно прошепна Саймън. — Хейстън ми го каза, но го забравих.

Бинабик сви рамене и започна да раздава солта на останалите коне.

— Хубаво е да те видя пак — каза Саймън на кобилата. — Ще ти дам ново име. Какво ще кажеш за Намиращата дома?

Имената като че ли не бяха много важни за нея — тя само помаха с опашка и подуши джобовете на Саймън за още сол.

 

Когато се върнаха при огъня, кангкангът се лееше обилно и троловете пееха и се клатушкаха пред пламъците. Сиски стана, хвана ръката на Бинабик и мълчаливо склони глава на рамото му. Отдалеч изглеждаше, че троловете си прекарват страхотно, но когато Саймън се приближи, лицата им му показаха друго.

— Защо са толкова тъжни, Бинабик?

— Има една поговорка — обясни малкият човек. — „Скърбенето е за вкъщи“. Когато загубим някой от народа си на път, го погребваме, където е загинал, но запазваме сълзите си за времето, когато отново сме в безопасност в пещерите си. Деветима от нашите умряха на Сикихок.

— Но ти каза „вкъщи“. Вие не сте си вкъщи.

Бинабик поклати глава, отговори тихо нещо на Сиски, после каза на Саймън:

— Тези ловци и пастири се подготвят за идването на останалите от народа на Ийканук. Вестта дори и сега прелита от планина на планина: височините вече не са сигурно място и пролетта не идва. — Малкият човек се усмихна уморено. — Те са си вкъщи, приятелю Саймън.

Бинабик потупа ръката на Саймън, после двамата със Сиски се обърнаха, за да се присъединят към хора. Хвърлиха още дърва в огъня, пламъците подскочиха по-високо и цялата долина сякаш блесна с оранжева светлина. Скръбните песни на кануките отекнаха над спокойната вода и заглушиха горчивия глас на вятъра и шума на водопадите.

Саймън се отдалечи да потърси Слудиг — намери го на една скала с мях кангканг между коленете. Седна до него, отпи дълга глътка от предложения му мях, издиша, изтри устата си с ръкав и му го върна.

Слудиг гледаше към огъня и поклащащите се тролове. После попита:

— Казвал ли съм ти за Скипхавен, Саймън? Не си виждал красота, докато не видиш девойките, които събират имел от мачтата на Сотфенгсел, заровения кораб на Елврит. — Той пийна глътка и пак подаде меха на Саймън. — Господи, надявам се Скали от Калдскрайк поне да има достатъчно римърска чест, за да се грижи за гробовете на дългите кораби в Скипхавен. Да гние в Ада дано.

Саймън отпи още две глътки, като внимаваше Слудиг да не забележи физиономията му. Кангкангът беше отвратителен на вкус, но стопляше.

— Скали онзи ли е, който е взел земята на херцог Исгримнур? — попита той.

Слудиг го погледна. Очите му бяха малко замъглени — явно се беше трудил върху меха от доста време.

— Да. Този предател, син на вълчица и гарван, с черно сърце. Да гние в Ада дано. Сега вече сме в кръвна вражда. — Римърсгардецът подръпна замислено брадата си и вдигна поглед към звездите. — Навсякъде по света е кръвна вражда напоследък.

Саймън също погледна нагоре и видя приближаващи се тъмни облаци — идваха от северозапад и закриваха звездите и хоризонта. За миг си представи, че може да види тъмната ръка на Краля на бурите — как се протяга и отнема светлината и топлината. Потрепери и се уви по-плътно с наметалото си, но студът не си отиде. Посегна отново за меха. Слудиг все още гледаше нагоре.

— Ние сме много малки — каза Саймън между две глътки. Кангкангът като че ли течеше по вените му вместо кръв.

— Звездите също, кунде-мане — промърмори Слудиг. — Но всяка от тях свети толкова, колкото може. Пийни си още.

По-късно Саймън — всъщност не бе сигурен колко време е минало или какво се е случило със Слудиг — се оказа седнал на един дънер до огъня, Сиски седеше от едната му страна, а брадатият Сненек — от другата. Всички се държаха за ръце. Саймън си напомни да не стиска много силно. Всички тролове се клатеха и той се поклащаше с тях. И пееха, и въпреки че не разбираше думите, той пееше заедно с тях — смела песен под нощното небе — и усещаше как сърцето му бие в гърдите му като барабан.

 

— Наистина ли трябва да тръгнем днес? — попита Саймън: държеше седлото, докато Слудиг затягаше каишите. Единствената факла не хвърляше много светлина в затъмнената пещера. Зад стената от смърчове се зазоряваше.

— Трябва — отвърна Бинабик приглушено, тъй като главата му бе скрита под чула на един кон. — Камъните на Чъку! Защо не ги изведем на светло? Това е като гонене на бели невестулки в дълбок сняг.

— Ще ми се да си почина един ден — каза Саймън. Всъщност не се чувстваше чак толкова зле, като се имаше предвид колко канукски алкохол бе изпил вечерта — освен лекото туптене в слепоочията и известна слабост в ставите, се справяше доста добре.

— И на мен. И без никакво съмнение, и на Слудиг… — отвърна тролът. — Ох! Кикаксут! Убодох се на нещо!

— Дръж това проклето седло! — изръмжа Слудиг, когато седлото се плъзна от ръцете на Саймън. Конят изцвили раздразнено и се премести една стъпка настрани, преди Саймън да успее отново да хване седлото.

— Но, нали разбираш — продължи Бинабик, — нямаме представа колко време ще ни отнеме да прекосим Пустошта. Ако е все така студено, колкото по-скоро го направим, толкова по-добре. Освен това има някои, които може да отнесат вести за нас до уши, които не са приятелски. Не знаем със сигурност кой от групата на ловеца е оцелял в Урмшайм. А те видяха Трън, нали? — Той потупа меча, който бе увит в кожи и вързан за седлото на Саймън.

Споменаването на Инген Джегер накара стомаха на Саймън (вече неспокоен след сутрешната закуска със сушена риба) да се присвие. Не искаше да мисли за ужасния ловец на Кралицата с шлема като озъбена муцуна, който ги бе преследвал като отмъстителен дух.

„Моля те, Боже — помисли Саймън, — нека да е умрял в Драконовата планина. Нямаме нужда от повече врагове, особено такива като него“.

— Прав си — тежко каза той. — Но не ми харесва.

— Какво казваше Хейстън? — попита Слудиг, докато се изправяше. — „Сега вече знаеш какво е да си войник“.

— Точно така казваше — тъжно се усмихна Саймън.

 

Когато Саймън и спътниците му изкараха навън оседланите животни, Сискинанамук и хората й вече се бяха събрали пред пещерата. Кануките изглеждаха раздвоени между церемониите по сбогуването и удивлението от конете — нали стигаха само малко над коленете им. Отначало конете пристъпваха нервно, докато малките хора ги галеха и потупваха, но троловете бяха научили немалко от поколенията си гледане на овце и конете скоро се умириха и заизпълваха ледения въздух с дъха си, докато кануките им се възхищаваха.

Най-после Сиски помаха за ред и изсипа град от думи към Саймън и Слудиг на езика на троловете. Бинабик се усмихна и каза:

— Сискинанамук ви пожелава на добър път от името на кануките от Минтахок и на Пастира и Ловджийката. Казва, че кануките са видели много нови неща и че въпреки че светът се променя към по-лошо, не всички промени са лоши. — Той кимна на Сиски и тя отново заговори, като сега спря очите си върху Слудиг. Бинабик преведе:

— Довиждане, римърсгардецо. Ти си най-милият крохок, за когото е чувала, и нито един от хората, които стоят тук, вече не се страхува от теб. Кажи на твоите Пастир и Ловджийка… — той се усмихна: може би си представи как херцог Исгримнур отговаря на тези титли, — че кануките също са смел народ, но освен това са и народ, който не обича безцелните битки.

— Ще го направя — обеща Слудиг.

Сиски се обърна към Саймън и след малко Бинабик продължи:

— А ти, Снежнокъдри, не се страхувай. Тя ще каже на всички кануки от Минтахок, които се чудят на разказа за твоя бой с дракона, за смелостта, която е видяла. Всички други тук ще направят същото. — Той се заслуша внимателно и се усмихна. — Тя също така казва да браниш годеника й, сиреч мен, и да използваш смелостта си, за да го защитаваш. Иска това в името на едно ново приятелство.

Саймън бе трогнат. Помисли малко и отвърна бавно:

— Кажи й, че ще защитавам годеника й, който е и мой приятел, до смъртта си и след това.

Докато Бинабик превеждаше, Сиски се взираше в Саймън, очите й бяха внимателни и сериозни. Когато тролът свърши, Сиски се поклони — малко вдървено и много гордо. Саймън и Слудиг направиха същото. Останалите кануки се приближиха и почнаха да докосват заминаващите така, все едно искаха да изпратят нещо с тях. Саймън се оказа обкръжен от малки чернокоси глави и отново трябваше да си припомни, че троловете не са деца, а просто мънички мъже и жени, които обичат и се бият, и умират точно толкова храбро и завинаги, колкото и всеки рицар в Еркинланд. Мазолести длани стискаха ръката му и много неща, които звучаха любезно, му бяха казани с думи, които не можеше да разбере.

Сиски и Бинабик тръгнаха към пещерата, в която бяха спали. Сиски се шмугна вътре и след миг излезе с едно дълго копие, цялото покрито с резба.

— Вземи го — каза тя. — Ще ти трябва там, където отиваш, обични мой, а ще минат повече от девет пъти по девет дни, преди да се завърнеш. Вземи го. Знам, че ще сме пак заедно… ако боговете са добри.

— Дори и ако не са. — Бинабик се опита да се усмихне, но не успя. Взе копието и го подпря на входа на пещерата. — Когато се срещнем отново, дано да не е под сянка. Ще те прегръщам в сърцето си, Сиски.

— Прегърни ме сега — каза тихо тя и той я взе в обятията си. — Езерото на Синята кал е студено тази година…

— Ще се върна и… — започна Бинабик.

— Стига приказки. Няма време за думи.

Лицата им се събраха и изчезнаха, когато качулките им се докоснаха. Дълго стояха така. И двамата трепереха.