Тад Уилямс
Камъкът на раздялата (30)

26. Изрисувани очи

Мириамел наблюдаваше блъсканицата и оживлението по доковете. Винита не бе голям остров, но последните двама императори на Набан, както и тримата херцози под управлението на Престър Джон бяха от рода Бенидривайн. Островът бе и родното място на легендарния Камарис, но дори и на такъв велик рицар бе отредено средно по важност място в изпълнената с герои светла история на Винита. Пристанището бе оживено — богатствата на Винита бяха големи.

Аспитис Превес и капитанът бяха слезли в града по работа — графът бе намекнал, че е получил някаква важна задача лично от херцог Бенигарис, но не бе пожелал да обсъжда въпроса. Бе казал и на Мириамел, и на Кадрах да останат на кораба, докато не се върне — изтъкна, че пристанището не е място, из което да се разхожда една благородна дама, и че той няма на разположение достатъчно въоръжени мъже, та едновременно да урежда своите работи спокойно и да отдели войници за тяхната защита.

Мириамел знаеше какво означава това. Каквото и да мислеше за нея Аспитис, колкото и да ценеше красотата и компанията й, той не възнамеряваше да й предостави възможността да му се изплъзне. Вероятно таеше някакви съмнения относно историята й или просто се безпокоеше, че тя може да бъде убедена да си тръгне от Кадрах, който вече дори не се опитваше да прикрива нарастващата си омраза към графа на Еадне и Дрина.

Тя въздъхна, взряна тъжно в редиците покрити павилиони, които се нижеха по крайбрежния булевард — всички бяха украсени със знаменца и натъпкани с блага за продан. Амбулантни търговци хвалеха стоката си с крясъци, докато се тътреха по булеварда, танцьори и музиканти изнасяха представленията си за дребни монети, моряци от различни кораби се смесваха с жителите на Винита в едно викащо, смеещо се, ругаещо множество. Въпреки тъмното небе и честите превалявания тълпите, които пъплеха по брега, като че ли си бяха поставили за цел да вдигат весела врява.

Кадрах стоеше до нея, обикновено розовото му лице беше бледо. Монахът не бе говорил много, откакто Аспитис им бе казал да останат на борда; бе наблюдавал как свитата на графа напуска „Облака на Еадне“ със същото кисело изражение, с което сега гледаше тълпата по брега.

— Господи — каза той, — направо ми призлява, като виждам подобна непредпазливост. — Не бе съвсем ясно за какво се отнася забележката му, но въпреки това Мириамел усети болката в нея.

— А ти — озъби се тя — по-добър ли си? Пияница и страхливец!

Голямата му глава се завъртя към нея тежко като воденичен камък.

— Именно моята предпазливост ме прави такъв, господарке. Наблюдавах твърде внимателно.

— Какво си наблюдавал? О, стига! Не съм в настроение за някоя от твоите пълни със заобикалки лекции. — Тя потрепери от гняв, но не успя да събуди чувството за справедливост, от което се нуждаеше. През последните няколко дни Кадрах се бе отдалечил от нея още повече и я наблюдаваше от, както изглеждаше, неодобрително разстояние. Това я дразнеше, но дори и тя донякъде се чувстваше неудобно от продължаващия флирт между нея и графа. Бе трудно да оправдае напълно раздразнението си, но бе още по-трудно да понася сивите очи на Кадрах да се взират в нея, като че ли тя е дете или непослушно животно. — Защо не отидеш да се оплачеш на някой моряк? — каза тя накрая. — Ще видиш колко добре ще те изслуша.

Монахът скръсти ръце на гърдите си и заговори търпеливо, но не я погледна в очите:

— Няма ли да ме послушаш, господарке? За последен път? Моят съвет не е и наполовина толкова лош, колкото го изкарваш, и ти го знаеш. Колко дълго ще слушаш медените слова на този… този дворцов красавец? Ти си като неговата малка птичка: той я изважда от клетката й, играе си с нея, а после я връща обратно. Той не се интересува от теб.

— Странно е да чувам тези думи от теб, брат Кадрах. Графът ни предостави капитанската каюта, храни ни на своята маса и се отнася с мен с пълно уважение. — Сърцето й малко се забърза, когато тя си припомни устните на Аспитис до ухото си и неговото силно, нежно докосване. — А от друга страна, ти ме излъга: взе пари за моята свобода и ме повали в безсъзнание. Само един луд може да се изтъква като приятел след всичко това.

Сега Кадрах вдигна очи и задържа погледа си върху очите й за един дълъг миг. Като че ли търсеше нещо в тях и проучващото му разглеждане разля топлина по страните й. Тя направи подигравателна физиономия и му обърна гръб.

— Много добре, господарке — каза той. С крайчеца на окото си тя видя как той сви рамене и тръгна надолу към палубата. — Изглежда, напоследък в църквата на Усирис проповядват малко доброта или милост — подхвърли той през рамо.

Мириамел премига през сълзи на гняв.

— Ти си религиозният, Кадрах, не аз. Ако думите ти са верни, ти си най-добрият пример! — Грубият й отговор не й донесе кой знае какво удоволствие.

 

Когато й омръзна да гледа тълпите в корабостроителницата, Мириамел слезе в каютата си. Монахът седеше на леглото и решително се взираше в нищото. Мириамел не искаше да разговаря с него, затова се обърна, отново излезе на палубата и неспокойно закрачи по нея. Моряците, които бяха останали на борда, стягаха „Облака на Еадне“ за предстоящото пътуване — някои се катереха по такелажа, други работеха по палубата. Щяха да останат във Винита само до утре, така че всички претупваха задълженията си, та по-бързо да слязат на брега.

Мириамел спря до парапета на мостика и пак загледа тълпите по брега. Хладният влажен вятър рошеше косата й. Тя се замисли за онова, което бе казал Кадрах. Можеше ли да е прав? Тя знаеше, че Аспитис е ласкател, но възможно ли бе той въобще да не се интересува от нея? Мириамел си припомни първата им нощ на палубата и сладките тайни целувки, които той бе откраднал от нея след това. Бе сигурна, че монахът греши. Тя не си въобразяваше, че Аспитис я обича с цялата си душа — съмняваше се, че лицето й го мъчи насън, както неговото мъчеше нея, — но извън всякакво съмнение знаеше, че той я харесва, а това не можеше да се каже за останалите мъже около нея. Баща й бе желал тя да се омъжи за онзи ужасен пиян самохвалко Фенгболд, а чичо й Джосуа бе искал единствено да седи кротко и да не му докарва никакви неприятности.

Но съществуваше и Саймън… при тази мисъл тя усети проблясък топлина да се стрелва в сивата утрин. Той бе мил по негов си глупав начин, а в същото време — смел колкото всеки от благородниците, които бе виждала. Но той бе кухненски прислужник, а тя — принцеса… в края на краищата какво значение имаше Саймън? Те бяха на противоположните краища на света. И никога нямаше да се видят отново.

Някой докосна ръката й и я стресна. Тя се извърна и видя сбръчканото лице на Ган Итай да се взира нагоре в нейното. Обичайното изражение на нискито, лукавото добро настроение, го нямаше.

— Момиче, трябва да говоря с теб — каза старицата.

— К-какво? — Нещо в изражението на нискито я разтревожи.

— Сънувах сън. Сън за теб… и за лоши времена. — Ган Итай наведе глава, а после се обърна към морето, преди отново да я погледне. — Сънят каза, че ти си в опасност, Мири…

Нискито млъкна, гледаше някъде зад Мириамел. Принцесата се наведе напред. Беше ли й се счуло, или Ган Итай бе понечила да я нарече с истинското й име? Не, не можеше да е така — никой освен Кадрах не знаеше коя е тя и Мириамел се съмняваше, че монахът е казал на някого от кораба — това, до което можеше да доведе подобна новина, бе твърде непредвидимо, а Кадрах бе хванат в капан насред океана точно като нея. Не, сигурно й се беше счуло.

— Прекрасна лейди! — чу се бодър глас откъм дока. — Влажна сутрин е, но може би ще желаете да видите Винита?

Мириамел се извърна. Аспитис и войниците му стояха пред трапа. Графът носеше красиво синьо наметало и лъснати ботуши. Косата му танцуваше от вятъра.

— О, да! — каза тя, доволна и развълнувана. Колко прекрасно би било да се махне от този кораб! — Ей сега ще сляза!

Когато се обърна, Ган Итай бе изчезнала. Озадачена, Мириамел се намръщи. Изведнъж си спомни за монаха, който седеше навъсен в каютата, и усети пристъп на съжаление към него.

— Да доведа ли и брат Кадрах? — извика тя.

Аспитис се засмя:

— Разбира се! Един монах може да ни е от полза — ще ни предпазва от изкушенията! По този начин може и да се върнем с няколко сентимки, останали в кесиите ни!

Мириамел изтича надолу по стълбите, за да каже на Кадрах. Той я изгледа странно, но обу ботушите си, заметна се с тежкото си наметало и я последва.

 

Вятърът се усили и довяваше дъжд през няколко минути. Въпреки че отначало Мириамел се радваше да се разхожда по оживения кей с красивия общителен граф, въодушевлението й от напускането на кораба скоро започна да преминава. Имаше много хора, но тесните улички на Винита все пак бяха тъжни и сиви. Когато Аспитис й купи няколко сплетени зюмбюла и нежно ги окачи на врата й, всичко, което тя успя да направи, бе да му се усмихне.

„От времето е — мислеше тя. — Това неестествено време превърна средата на лятото в нерадостна сива мрачина и донесе студ… измръзнала съм до кости“.

Помисли си за баща си, който седеше сам в тронната зала, за хладното, отчуждено изражение, което носеше като маска — маска, която бе започнал да си слага все по-често и по-често през последните й месеци в Хейхолт. „Студени кости и студени сърца“, запя тя наум, докато графът на Еадне ги водеше по хлъзгавите от дъжда улички на Винита:

„Студени кости и студени сърца

лежат под дъжда след края на битката.

На хладния бряг на езерото Клоду

чакат на Ейдон тръбата да ги извика…“

По обяд Аспитис ги заведе в една гостилница и Мириамел веднага усети как отпадналостта й започва да отмира. Залата беше с висок таван, но от трите огромни огнища бе топла и уютна. Миришеше на пушек и печено месо. Много други бяха решили, че гостилницата е приятно място, където да прекарат мрачния ден: залата ехтеше от врявата на ядящите и пиещите. Стопанинът и помощниците му работеха с всички сили — удряха халбите с бира и каните с вино по дървените маси и със същото движение грабваха подадените им монети.

В дъното на залата имаше груба сцена. В момента едно момче жонглираше между частите на куклено представление — правеше всичко възможно да задържи няколко пръчки във въздуха, понасяше пиянските подигравки на зрителите и спираше с крака монетите, които му подхвърляха на сцената.

— Искате ли да похапнете нещо, прекрасна лейди? — попита Аспитис и когато Мириамел кимна срамежливо, изпрати двама от хората си при съдържателя. Останалите му стражи безцеремонно вдигнаха цяло семейство от една очукана маса. Скоро им поднесоха печено агнешко бутче, хляб, лук и няколко кани вино.

Още първата чаша стопли Мириамел и тя установи, че сутрешната разходка й е отворила значителен апетит. Храната пред нея изчезна за броени минути и тя доста се поизмъчи, за да избегне неподобаващото за една дама оригване.

— Вижте — каза тя, — започва кукленото представление. Може ли да погледаме?

— Разбира се — отвърна Аспитис и махна небрежно с ръка. — Разбира се. Простете ми, но няма да дойда с вас. Не съм свършил с яденето. Освен това, като че ли ще е пиеса за Усирис. Не ме мислете за непочтителен, но понеже живея в сърцето на Майката Църква, ги гледам достатъчно често в най-разнообразни варианти: от най-величествените до най-посредствените. — Той се обърна, кимна на един от хората си да я придружи и добави: — Не е за препоръчване добре облечена благородна дама като вас да се разхожда незащитена сред мотаещата се тълпа.

— Аз свърших с яденето — каза Кадрах и се изправи. — И аз ще дойда, лейди Мария. — Монахът пристъпи до пазача на графа.

Пиесата бе в разгара си. Зрителите, особено децата, крещяха от удоволствие, докато куклите подскачаха и се удряха с дървените си мечове. Мириамел се засмя, когато Усирис излъга Крексис да се наведе, а после изрита злия крал в задника, но усмивката й скоро помръкна. Вместо обичайните кози рога Крексис носеше нещо, което приличаше на корона от еленови рога. Поради някаква причина това я изпълни със смущение. А и в пискливия глас на Усирис се долавяше паника и отчаяние и изрисуваните очи на куклата изглеждаха неизразимо тъжни. Тя се обърна и видя, че Кадрах я гледа мрачно.

— И така се трудим усърдно, за да изградим своите малки бентове — каза монахът тихо сред крясъците на викащата тълпа, — докато водите се надигат навсякъде около нас. — И направи знака на Дървото.

Преди Мириамел да успее да го попита какво има предвид, нарастващият вой на тълпата отново привлече вниманието й към сцената. Усирис бе хванат и овесен с главата надолу на Дървото на Екзекуцията; дървената му глава се клатеше. Докато Крексис Козела мушкаше безпомощния Спасител, от тъмнината се появи друга кукла. Бе облечена в оранжеви и червени дрипи и тъй като се люлееше в зловещ танц, парцалите се завъртаха, сякаш куклата бе покрита с трепкащи пламъци. Главата й бе черна, безлика топка. Куклата стискаше къс дървен меч с цвета на кал.

— Ето идва Огненият танцьор, за да те захвърли в тъмната земя! — изписка Крексис и заподскача от радост.

— Не ме е страх от меча — каза куклата Усирис. — Мечът не може да навреди на онова, което е Бог в мен, онова, което е тишина и мир. — Мириамел почти повярва, че вижда неподвижните устни да произнасят думите.

— Тогава можеш да замълчиш завинаги, а после — да боготвориш своя Бог на парчета! — триумфално извика императорът, а безликият Огнен танцьор започна да сече Усирис с меча. Смеещата се, викаща тълпа зарева и залая като глутница ловни кучета. Главата на Мириамел се замая и като че ли обзета от внезапна треска и уплашена, тя извърна поглед от сцената.

Кадрах не беше до нея.

Тя се обърна към пазача от другата си страна и като видя въпросителния й поглед, войникът се огледа да потърси монаха. Кадрах не се виждаше никъде.

 

Претърсването на гостилницата от Аспитис и хората му не откри никакви следи от хернистиреца. Графът поведе свитата си към „Облака на Еадне“ по пометените от вятъра улици; беше навъсен като гневното небе и мълча през целия път до кораба.

 

Синетрис изгледа новодошлия. Непознатият бе с цяла глава по-висок от него, широк като порта и подгизнал от дъжда, който чукаше по тавана на рубката. Синетрис претегли преимуществата и недостатъците на това да заобиколи новодошлия бавно, така че да излезе от малкия си заслон. Недостатъците на подобен план бяха очевидни: днес бе такъв ден, който караше дори и най-калените да треперят край огъня и да възхваляват Бога за покривите. Също така това бе собствената му рубка и бе ужасно нечестно да трябва да излезе навън, та този странник да се вмъкне на сухо, докато него го шиба дъждът.

Но и преимуществата бяха също толкова очевидни. Ако бе навън, можеше да опази живота си, като побегне, когато този луд най-накрая реши да го убие.

— Не знам какво имаш предвид, отче. Днес не са излизали никакви лодки. Виждаш какво е. — Синетрис посочи навън към плющящия дъжд, който валеше почти хоризонтално поради силата на вятъра.

Гигантският монах — ако наистина бе монах, гневно се вторачи в него. Бе почервенял целият — лицето му бе станало на морави петна и веждите му конвулсивно потрепваха. Странно, но на Синетрис му се стори, че монахът сякаш си пуска брада, а доколкото знаеше, ейдонитските монаси не носеха бради. А и ако се съдеше по акцента, този трябваше да е някакъв варварин от севера, може би римърсгардец; а Синетрис вярваше, че тези, които са родени отвъд река Гленивент, са способни на всякакви грубости. Докато гледаше наболата брада и розовата кожа, която светеше отдолу, лошото му мнение за монаха стана още по-лошо. Това определено бе човек, с когото трябваше да общува възможно най-малко.

— Май не ме разбра, рибарю — изсъска монахът, наведе се напред и заплашително присви очи. — Минах почти през самия ад, за да стигна дотук. Казаха ми, че ти си единственият, който би отплувал в това лошо време, като причината за това е, че взимаш повече пари. — Мускулестата му ръка стисна китката на Синетрис и той изписка. — Измами ме, ограби ме, не ме интересува. Но аз отивам надолу по реката към Кванитупул и ми омръзна да се моля да ме откарат. Разбра ли ме?

— Н-но ти можеш да отидеш и по суша — изписука Синетрис. — Никой не плува в такова време…

— И колко дни ще ми трябват, за да стигна по суша?

— Ден! Може би два! Не повече!

Хватката на монаха около ръката му се затегна жестоко.

— Лъжеш, дребосъко. В това време и през тази блатиста местност ще ми отнеме поне две седмици. Но въпреки всичко ти се надяваш, че ще опитам, нали? Надяваш се, че ще тръгна и ще потъна някъде в калта? — По широкото лице на монаха премина неприятна усмивка.

— Не, отче! Не! Никога не бих помислил такива неща за един свят човек!

— Това е странно, защото твоите приятели рибари ми казаха, че си измамил мнозина, включително десетки монаси и свещеници! Добре, сега имаш шанс да помогнеш на един Божи човек; и ще получиш своята справедлива — и повече от достатъчна — отплата.

Синетрис избухна в сълзи, като впечатли дори и себе си.

— Но, високопреосвещенство! Наистина никой не се осмелява да потегли в подобно време! — И след като го каза, осъзна, че за първи път говори истината, а не се опитва просто да вдигне цената. В такова време би излязъл само глупак. Гласът му стана отчаян. — Ще се удавим — ти, най-светият Божи свещеник, и аз, горкият Синетрис, добър съпруг и баща на седем прекрасни деца!

— Ти нямаш деца и горко на жената, която някога би станала твоя съпруга. Говорих с другарите ти, забрави ли? Ти си боклук! Казвай се цената, проклет да си! Трябва да стигна до Кванитупул възможно най-бързо.

Синетрис подсмърча известно време, за да може да помисли. Нормалната такса бе едно петаче, но в бурно време — а днес то бе факт със сигурност, без преувеличение, — три или дори четири петачета нямаше да са много.

— Три златни императора! — Той очакваше вълна от ярост, но когато тя не дойде, за един прекрасен миг си помисли, че може би ще успее да изкара прихода си за цяло лято за два дена. А после розовото лице се доближи до неговото и дъхът на монаха го лъхна по бузите.

— Червей такъв — меко каза монахът. — Има разлика между простата кражба и грабежа. Мисля, че трябва да те сгъна като кърпичка и да взема тази проклета лодка, като оставя един император за въображаемата ти съпруга и седемте несъществуващи сополанковци — и това ще е повече от стойността на пробитото ти корито.

— Два златни императора, високопреосвещенство? Един за моята… вдовица и един да си поръчам манса за бедната ми душа в църквата?

— Един, и ти знаеш, че това е много над цената. Правя го само защото бързам много. И тръгваме веднага.

— Веднага? Но лодката не е готова…

— Ще я приготвиш. — Монахът пусна туптящата китка на Синетрис и скръсти ръце пред широките си гърди. — Хайде! Веднага!

— Но, отче, ами монетата?…

— Когато стигнем Кванитупул. Не се страхувай, че ще те измамя, както ти си мамил другите. Нали съм човек на Бога! — Странният монах се засмя.

Като подсмърчаше тихо, Синетрис отиде да вземе греблата.

 

— Ти каза, че имаш още злато! — Каристра, стопанката на гостоприемницата „Бокалът на Пелипа“, го изгледа с тренирано отвращение. — Отнасях се с теб като с принц, дребосък от блатата такъв, а ти ме излъга! Трябваше да съм по-предпазлива и да не се доверявам на един мръсен дивак от Вран.

Тиамак едва се сдържа да не избухне.

— Мисля си, уважаема стопанке, че си видяла само добро от мен. Платих ти, когато пристигнах — два златни императора.

— Обаче свършиха — изсумтя тя.

— За две седмици? Обвиняваш ме в лъжа, Каристра, но това спокойно може да е и кражба.

— Как смееш да ми говориш така? Нали получи най-добрата стая и се ползва от услугите на най-добрия лечител в Кванитупул!

Болката от раните на Тиамак само усили гнева му.

— Ако говориш за онзи пияница, който дойде, за да ми счупи крака, сигурен съм, че таксата му едва ли е била повече от две бутилки папратова бира. А и всъщност той май се бе насладил на плащанията на други жертви, преди да дойде тук.

Каква ирония! Той, Тиамак, авторът на скорошната последна редакция на „Ефикасните церове на вранските лечители“, да попадне в ръцете на един сухоземен касапин!

— Както и да е, радвам се, че успях да запазя крака си — изръмжа той. — Освен това ти ме премести от най-добрата стая доста бързо. — Тиамак махна към одеялата, които споделяше с Цалио, простодушния пазач на портата.

На намръщеното лице на стопанката на странноприемницата се изписа пренебрежителна усмивка.

— Не си ли малко прекалено самоуверен за човек от блатата? Отиди в някоя друга кръчма и виж дали ще се отнасят с човек от Вран така мило като мен.

Тиамак сдържа ядния си отговор. Знаеше, че не трябва да позволи на гнева си да го завладее. Бе ужасяващо измамен от тази жена, но нещата винаги следваха този сценарий, когато хората от Вран оставеха богатството си в ръцете на сухоземците. Той вече бе предал племето си, от чието име се бе заклел да отиде в Набан и да възрази срещу по-високите данъци. Ако го изгонеха от „Бокала на Пелипа“, щеше да провали и Моргенес, който недвусмислено му бе заръчал да остане в тази странноприемница до момента, когато ще има нужда от него.

Тиамак отправи кратка молитва за търпение към Онзи, който винаги стъпва на пясък. Ако оставането му тук бе толкова важно за Диниван и Моргенес, не можеха ли поне да му изпратят парите, с които да плати престоя си? Той си пое дълбоко дъх; мразеше да се унижава пред тази червенолика жена.

— Глупаво е да се караме, стопанке — каза той. — Все още очаквам приятелят ми да се появи и да донесе още злато. — Тиамак се насили да се усмихне. — Дотогава, мисля, все още ще е останало мъничко от моите два императора. Със сигурност не всичко е похарчено, нали? Ако напусна, някой друг ще печели, като даде най-добрата си стая на мен и на моя приятел.

Тя се вторачи в него за миг, преценявайки предимствата от това да го изхвърли пред възможността за бъдеща парична измама, и каза неохотно:

— Добре… Само заради доброто ми сърце, мога да те оставя още три дни. Но имай предвид, че ще е без яденето. Ще трябва да намериш още пари или да си търсиш храна сам. Предоставям щедра трапеза на клиентите си, но не мога да си позволя да я подарявам.

Тиамак знаеше, че щедрата трапеза се състои предимно от рядка супа и корав хляб, но също така знаеше, че и тази оскъдна храна е по-добра от нищото. А той трябваше да се прехранва по някакъв начин. Бе свикнал да издържа дълго с малко ядене, но все още бе твърде слаб от раните си и последвалата болест. С какво удоволствие би хвърлил камък в подиграващото се лице на тази жена!

— Много честно, стопанке. — Той стисна зъби. — Много честно.

— Всички казват, че съм прекалено добра.

Каристра важно влезе в гостилницата, а Тиамак остана до мръсните одеяла.

 

Лежеше в мрака. Умът му се щураше, но не можеше да намери никакво решение на проблемите му. На практика едва можеше да ходи. Бе загазил без никакви средства в странно място, заобиколен от сухоземни разбойници. Изглежда, Тези, които наблюдават и оформят се бяха наговорили да го измъчват.

Цалио изсумтя в съня си и се обърна, дългата му ръка се пльосна върху лицето на Тиамак. Заболя го и той изстена и седна. Нямаше смисъл да се разстройва заради един престарял малоумник: Цалио не бе по-виновен за тяхната неудобна близост от него. За миг Тиамак се зачуди дали Цалио се притеснява, че трябва да споделя леглото си. Едва ли. Старецът бе простодушен като дете и като че ли приемаше всичко, което се изпречеше на пътя му — включително удари, ритници и проклятия, — за дела на съдбата, неразгадаеми и неизбежни като гръмотевичните бури.

Тиамак потрепери, като си помисли за лошото време. Вихрещата се буря, която бе направила въздуха над Вран и цялото южно крайбрежие горещ и лепкав като супа, най-после бе утихнала, след като удави Кванитупул в нетипични за сезона дъждове. Обикновено спокойните канали бяха станали развълнувани и опасни. Повечето кораби стояха на котва и търговията в преуспяващия пристанищен град почти бе спряла. Бурята почти бе спряла и потока от посетители, а това бе още една причина за нелюбезността на Каристра.

Тази вечер дъждът спря за първи път от няколко дни — скоро след като Тиамак се намести в неудобното си легло, постоянното шумолене по покрива изведнъж замлъкна в така дълбока тишина, че изглеждаше като нов шум. Може би, помисли си той, тази тишина, с която не бе свикнал, му пречеше да заспи.

Тиамак потрепери и се опита да придърпа одеялата по-плътно около себе си, но старецът ги бе стиснал в мъртва хватка. Въпреки напредналата си възраст глупакът бе много по-силен от Тиамак, който дори и преди нещастната си схватка с крокодила не беше як дори и по стандартите на своя дребен народ. Цалио сумтеше в някакъв свой сън за отминало щастие. Тиамак се навъси. Защо въобще бе напуснал къщата си и своето любимо познато блато? Не бе кой знае какво, но си беше негово. И за разлика от тази ветровита веранда, там винаги бе топло…

Това бе нещо повече от обикновен нощен хлад, изведнъж осъзна той, разтресен от поредното потреперване. Въздухът бе изпълнен с мраз, който пронизваше гърдите му като кама. Тиамак започна нова обречена битка за одеяла, а после седна, изпълнен с отчаяние.

Изстена и се насили да се изправи. Кракът му туптеше и гореше. Пропилият се лечител бе казал, че лапите бързо ще успокоят болката, но Тиамак не вярваше на пияници, а и досега съмненията му се бяха оправдавали. Той закуцука бавно по дъсчената платформа. Успя да заобиколи двете обърнати лодки, но жестоко удари здравия си пищял в един тежък стол и прехапа устни, за да не изкрещи от болка и яд. Защо все на него се случваха такива неща?

Изведнъж се стресна. Имаше нещо странно във фината мъгла, която се носеше под лунната светлина.

Измина дълъг миг преди Тиамак да осъзнае, че върху протегнатата му длан се сипе не дъжд, а по-скоро мънички бели парцалчета. Никога не бе виждал такова нещо — и никой във Вран не бе, — но пък Тиамак бе образован и му отне само миг, за да разбере какви са пухкавите парцалчета и защо от устата му излиза пара.

Посред лято над Кванитупул валеше сняг.

 

Мириамел лежа в леглото си и плака, докато сълзите й не пресъхнаха. „Облакът на Еадне“ се люлееше на котва в пристанището на Винита, а самотата я притискаше като титанична тежест.

Причината не бе толкова в предателството на Кадрах: въпреки че от време на време тя дори го бе харесвала, монахът бе показал истинската си същност преди много време. По-скоро той бе последната й връзка с истинската й самоличност, с нейния минал живот. Като че ли въжето на котвата бе отрязано и тя се носеше сред море от непознати.

Това, че Кадрах я бе изоставил, не бе съвсем изненадващо. Съвсем малко добри чувства бяха останали помежду им и изглеждаше, че само обстоятелствата са му попречили да я изостави по-рано. Тя си спомни хладната целенасоченост, с която бе взел наметалото си, преди да слязат от кораба, и разбра, че несъмнено е замислял бягството си, поне от момента, в който му каза, че ще слязат на Винита. По някакъв начин той се бе опитал да я предупреди — нима не беше? Нали на палубата я бе помолил да се вслуша в думите му „за последен път“!

Предателството на монаха не бе изненадващо, но това не правеше болката по-лека. Един дълго чакан удар най-после се бе стоварил върху нея.

Изоставяне и безразличие. Като че ли това бе нишката, която пронизваше целия й живот. Майка й бе умряла, баща й се бе превърнал в нещо студено и лишено от грижовност, чичо й Джосуа искаше единствено да я махне от пътя си — без съмнение той би го отрекъл, но то бе очевидно във всяка негова дума. За известно време си бе мислила, че Диниван и лекторът ще могат да й предложат убежище, но те бяха умрели и я бяха оставили сама. Макар и да знаеше, че те нямат ни най-малка вина за това, тя все още не можеше да им прости.

Никой нямаше да й помогне. Милите хора, като Саймън и трола или любимия й стар херцог Исгримнур, ги нямаше или бяха безсилни. А сега и Кадрах я бе напуснал.

У нея сигурно имаше нещо, което отблъскваше другите, замисли се Мириамел, някакво петно, като петната по белокаменните канали в Меремунд, скрити, докато приливът не се оттегли. Или може би това нещо въобще не бе в нея, а в душите на тези около нея, тези, които не можеха да се придържат към задълженията си и които не можеха да си припомнят своя дълг към една млада жена.

А Аспитис, златният граф? Тя почти не се надяваше да се окаже по-отговорен от останалите, но пък той поне се интересуваше от нея. Поне му бе необходима за нещо.

Може би, когато всичко свършеше, когато баща й преобразеше света по начина, който щеше да задоволи покварената му душа, тя щеше да успее да си намери дом някъде. Щеше да е доволна от една малка къща край морето, с удоволствие щеше да се отърси от нежелания си кралски произход като от стара змийска кожа. Но какво да прави дотогава?

Мириамел се обърна и зарови лице в грубото одеяло; усещаше как леглото, а и целият кораб, се движат в нежната, но твърда хватка на морето. Всичко бе прекалено много — прекалено много мисли, прекалено много въпроси. Тя се почувства съвсем без сили. Искаше единствено да бъде прегръщана, да бъде защитавана, да остави времето да тече, докато не дойде моментът, в който да може да се събуди в един по-добър свят.

Останала без опора на прага на съня, тя заплака тихо и горчиво.

 

Следобедът се изниза. Мириамел лежеше в тъмнината на каютата, като ту излизаше от сънищата, ту се връщаше в тях.

Някъде отгоре вахтеният оповести залеза; никакъв друг звук не проникваше при нея освен плясъка на вълните и приглушения крясък на морските птици. Корабът сякаш бе изоставен — моряците бяха на брега.

Мириамел не се изненада, когато вратата на каютата се отвори тихо и някой тежко се отпусна до нея на леглото.

Пръстът на Аспитис мина по лицето й. Мириамел се обърна на другата страна, искаше й се да може да придърпа сенките върху себе си като одеяло, искаше отново да е дете и да живее край океана, в който да няма килпа, океан, в който бурите едва-едва докосват вълните и изчезват със златния изгрев на слънцето.

— Милейди… — прошепна той. — О, толкова съжалявам! Страдате, нали?

Мириамел не каза нищо; гласът му бе успокояващ балсам за болезнените й мисли. Той заговори отново — казваше й колко е красива и мила. В трескавата й тъга думите му не бяха много повече от празнословие, но гласът му бе ласкав и вдъхващ увереност. Тя усещаше, че я успокоява и приласкава като разтревожен кон. А после той се плъзна под чаршафа й и тя усети кожата му до своята — топла, гладка и стегната. Тя възрази, но с нежно мърморене, без истинско недоволство — по някакъв начин и това изглеждаше любезност от негова страна.

Устните му бяха на врата й. Ръцете му се плъзгаха по нея със спокойна увереност, като че ли държаха нещо прекрасно, което принадлежи само на него. Сълзите й бликнаха отново. Преизпълнена със самота, тя го остави да я привлече в прегръдките си, но не можеше да усеща докосването му безчувствено. Докато част от нея копнееше да бъде единствено прегръщана, да бъде потопена в успокоителна топлина — сигурно пристанище като това, в което „Облакът на Еадне“ се люшкаше на котвата си, необезпокояван от бурите, които помитаха великия океан — едно различно аз искаше да се освободи и яростно да се сблъска с опасността. А и още една сянка се таеше по-дълбоко в нея, някакво тъмно недоволство, оковало сърцето й с вериги от желязо.

Слабата светлина, която се процеждаше под вратата, затрепка в косата на Аспитис, когато той се притисна към нея. Ами ако някой влезеше? Нямаше резе, на вратата нямаше резе! Тя започна да се бори. Разбрал погрешно страха й, той й зашепна успокоително колко е красива.

Къдриците му бяха прекрасни. Главата му приличаше на гора, тъмният му силует се извисяваше като планински връх. Тя изстена, неспособна да устои на подобна непреклонност.

Времето течеше неусетно и Мириамел усети, че се унася. Аспитис заговори пак.

Той я обичаше — добрината й, ума й, красотата й.

Думите му, подобно на прегръдки, бяха възпламеняващи. Тя не обичаше ласкателствата, но усети, че съпротивата й се топи от силата и увереността му. Беше го грижа за нея, поне малко. Той би могъл да я скрие далеч в тъмнината, да я придърпа около нея като наметало. Тя щеше да изчезне в дълбините на закрилата му, докато светът не се оправеше.

Корабът се люлееше върху вълните.

Той щеше да я защити от тези, които искаха да й навредят, нали така бе казал. Той никога нямаше да я изостави.

И тя му се отдаде. Имаше болка, но също така имаше и обещания. Мириамел не се бе надявала на нищо повече. По някакъв начин това бе урок, който светът вече й бе преподал.

 

Обляна в странни, нови чувства, несвикнала с нито едно от тях, Мириамел седеше на масата срещу Аспитис и побутваше храната си от единия край на чинията към другия. Не можеше да разбере защо графът я бе принудил да седне с него в ярко осветената каюта. Не можеше да разбере защо не е дори съвсем мъничко тъжна.

Един войник потропа на вратата и влезе.

— Хванахме го, господарю. — В гласа му ясно се долавяше удовлетворение. Седналата срещу Аспитис Мириамел се напрегна.

Войникът отстъпи настрани и двама други стражи довлякоха Кадрах — беше се отпуснал в ръцете им и главата му клюмаше. Били ли го бяха? Мириамел го съжали и за миг й се догади. Почти се бе надявала, че Кадрах просто ще изчезне, така че няма да й се налага да го види пак. По-лесно бе да го мрази, когато той не беше наблизо.

— Пиян е, господарю — каза пазачът, — и вони. Намерихме го в „Пернатата змиорка“ на източния док. Купил си място на един търговски кораб, обаче го проиграл на зарове.

Кадрах ги погледна с помътнелите си очи — лицето му се бе отпуснало от отчаяние. Мириамел можеше да усети вонята на вино дори и от другата страна на масата.

— Щото щях да си го върна… Щяхме… — Той тръсна глава. — А може би не. Късметът ми изневери. Водата се надига…

Аспитис стана, заобиколи масата и сграбчи монаха за брадичката. Стисна я силно и повдигна розовото лице на Кадрах, докато очите им се срещнаха. После се обърна към Мириамел.

— Напивал ли се е така и преди, лейди Мария?

Мириамел кимна безпомощно. Искаше й се да е някъде другаде.

— Да.

Аспитис отново се обърна към монаха.

— Странен човек. Защо просто не напусне службата си при баща ви, вместо да бяга като престъпник? — Графът погледна оръженосеца си. — Сигурен ли си, че нищо не липсва?

— Нищо, господарю.

Кадрах се опита да се освободи от пръстите на графа и изсумтя:

— Имах си мое злато. Нищо не съм откраднал. Трябва да се махна оттук… — Очите му опитаха да се съсредоточат върху Мириамел и в гласа му прозвуча отчаяние. — Страшна… буря… идва. Много страшна.

Графът на Еадне пусна брадичката на монаха и избърса пръстите си в покривката.

— Плашиш се от някаква си буря? Знаех си, че не си добър моряк, но все пак… това е много странно. Ако бе мой поданик, жив щях да те одера за този номер. Как смееш да изоставиш невинната си повереница?… Той няма вече да спи във вашата каюта, лейди Мария. — Усмивката на графа бе неестествено успокояваща. — Може да е полудял… или пък е от пиенето. Казва, че ни заплашва опасност, но според мен самият той е опасен. Ще го държим под ключ, докато не ви върна в Набан, а после ще го предадем на Майката Църква, за да го бичуват.

— Под ключ? — възкликна Мириамел. — И да го бичуват?!

— Не мога да го оставя свободен, за да ви тормози или да ви тревожи, милейди. — Графът се обърна към стражите си. — Трюмът ще му се отрази добре. Дайте му вода и хляб, обаче преди това го оковете.

— О, не! — Мириамел бе ужасена. Колкото и да презираше монаха и страхливото му предателство, мисълта за което и да било живо същество, принудено да носи окови и затворено в тъмна дупка…

— Милейди. — Тонът на Аспитис бе любезен, но решителен. — На моя кораб трябва да цари ред. Аз ви предоставих убежище, а също и на този човек. Той бе ваш пазител. И предаде доверието ви. Все още не съм сигурен, че не е откраднал нищо от мен или че не мисли да продаде сведения за моята задача тук, във Винита. Ще трябва да оставите тази мъжка работа на мен, прекрасна Мария. — Той махна с ръка и стражите отведоха Кадрах.

Мириамел се разплака и скочи от стола си.

— Извинете ме, граф Аспитис. — Тя тръгна към вратата. — Трябва да си легна.

Той я сграбчи за ръката и я обърна към себе си. Тя извърна лице. Знаеше колко глупаво изглежда: зачервени очи и мокри бузи.

— Моля те. Освободи монаха.

— Знам, че си много притеснена, прекрасна Мария — меко каза Аспитис. — Не се страхувай. Обещах, че ще те пазя.

Тя усети, че се предава и става отстъпчива. Силата й сякаш изчезваше. Беше се уморила да бяга и да се крие. Искаше единствено някой да я прегръща и всичко друго да изчезне…

Мириамел потрепери и се отскубна от прегръдката му.

— Не! Грешно е. Грешно! Ако не го освободите, няма да остана на този кораб! — Тя излезе; залиташе и не виждаше почти нищо.

Аспитис я хвана много преди да стигне стълбата към палубата. Ган Итай си тананикаше тихо в тъмнината над тях.

— Лейди, разстроена сте — каза той. — Както сама казахте, трябва да си легнете.

Тя се съпротивляваше, но хватката му бе силна.

— Пусни ме! Не искам да оставам тук! Ще сляза на брега и сама ще намеря превоз от Винита.

— Не, милейди, няма да го направите.

— Пусни ме! Боли!

Песента на Ган Итай над тях като че ли спря.

Аспитис се наведе. Лицето му почти се долепи до нейното.

— Мисля, че има някои неща между нас, които трябва да се изяснят. — Той се засмя. — Всъщност има много неща, за които да си говорим — по-късно. Сега отиваш в каютата си. Аз ще свърша с вечерята си и ще дойда.

— Няма да отида.

— Ще отидеш.

Каза го с такава увереност, че гневният й отговор заседна в гърлото й. Обзе я страх. Аспитис я придърпа още по-близо до себе си и я поведе по коридора.

Песента на Ган Итай наистина бе спряла. Сега започна отново — издигаше се и заглъхваше: нискито пееше на нощта и морето.