Тад Уилямс
Камъкът на раздялата (17)

13. Кланът на Жребеца

След близо месец в огромната стара гора принцът и хората му най-после излязоха в равнините. Степите се проснаха пред тях, покрити с утринна мъгла, която забулваше сивия хоризонт.

Отец Странгиард ускори крачка, за да настигне Гелое, която крачеше бързо през мократа трева.

— Валада Гелое… — задъхано каза Странгиард. — Книгата, която е написал Моргенес, е просто прекрасна. Прекрасна! Валада Гелое, чели ли сте този пасаж? — Той се опита да го намери, препъна се в една туфа и насмалко не падна. — Мисля, че тук има нещо важно. Ах, колко глупаво от моя страна, колко необмислено… има много важни неща. Наистина възхитителна книга!

Гелое постави ръка на рамото на Лелет и детето спря, вперило поглед в мъглата.

— Странгиард, ще паднеш и ще се удариш — рязко каза Гелое. После го погледна очаквателно. — И?

— О, Боже! — каза архиварят и подръпна превръзката на окото си, при което загуби страницата, която бе намерил. — Не исках да ви спирам. Мога да чета и пак да ви настигам.

— Повтарям: ще паднеш и ще се удариш. Чети.

Преди Странгиард пак да намери страницата, останалите ги настигнаха.

— Слава на Бога — извика Изорн. — Излязохме от прокълнатата гора и сме на открита земя! — Двамата с Деорнот внимателно пуснаха носилката, на която лежеше Сангфугол, доволни да си починат поне за миг. Под грижите на магьосницата арфистът се оправяше бързо от онова, което би трябвало да е фатално замърсяване на кръвта, но все още не можеше да ходи дълго.

— Славете Бога колкото искате — предупреди Гелое, — но съвсем скоро може да съжаляваме, че не можем да се крием сред дърветата.

Останалата част от групата докуцука до тях. Принц Джосуа помагаше на Таусър, който ходеше замаян и мълчалив; очите на стареца гледаха нагоре, все едно се взираше в някакъв далечен рай, скрит зад забуленото от мъгла небе. Воршева и херцогиня Гутрун вървяха малко след тях.

— Минаха много години, откакто съм виждал Тритингите, дори и тази по-питомна част — каза Джосуа. — Почти бях забравил красотата им. — Той затвори очи и се замисли, после отново ги отвори и се взря в неясния хоризонт. — Не приличат на никоя друга земя по целия Остен Ард… някои ги наричат Масата на Бога.

— Ако това наистина е масата на Бога — каза Сангфугол със слаба усмивка, — тогава, принце, Той ни използва вместо зарове. Ейдон да ме спаси, аз съм роден да пея за Джак Мандуоуд и разбойниците му, а не да подражавам на скитанията им из горите. — Той се измъкна с пъшкане от носилката. — Трябва да се махна от този друсащ уред за мъчения и да седна… на тревата ми е по-добре. Страхувам се от болния си крак повече, отколкото от мокрото.

— Ама че благодарност — каза Изорн с усмивка. — Май трябва да ти покажа какво означава истинско мъчение, арфисте.

— Тук ще направим почивка — каза Джосуа. — Никой да не се отдалечава, а ако отивате на повече от хвърлей камък, вземете някого със себе си.

— Е, значи излязохме от гората. Да можеше да го види Айнскалдир — въздъхна Деорнот и се замисли за гроба на римърсгардеца на една от тихите полянки на Шисае’рон: проста могила, отбелязана само с шлема му и Дървото на Странгиард. Дори и лечителските умения на Гелое не успяха да го спасят от ужасните рани, които бе получил, докато предвождаше бягството им от норните. Сега буйният Айнскалдир щеше да лежи завинаги на място с безвременно спокойствие. Деорнот поклати глава. — Корав мъж беше той, благословен да е. Така и не се предаде… но не мисля, че вярваше, че ще успеем да се измъкнем.

— Нямаше да успеем, ако не беше той — каза Изорн. — Той е още една отметка в списъка.

— Списък ли?

— Списъкът на това, което трябва да върнем на враговете си — на Скали, на Елиас и на всички останали. — Широкото лице на Изорн бе сурово. — Ние сме в кръвна вражда. Някой ден ще си платят за всичко, което направиха. И когато това стане, Айнскалдир ще гледа от небето. И ще се смее.

Деорнот не можа да се сети какво да каже. Ако Айнскалдир можеше да гледа битки от небето, наистина щеше да се смее. Въпреки цялата набожност на Айнскалдир, изглеждаше срамно, че е пропуснал старите безбожни дни на Римърсгард и че ще му се наложи вместо това да прекара вечността в по-тихата обстановка на ейдонитския рай.

 

Воршева тихо каза нещо на херцогиня Гутрун и тръгна надолу по влажната ливада. Движеше се като насън, очите й сякаш не бяха спрени на нищо, следата й криволичеше в тревата.

— Воршева! — извика Джосуа, гласът му бе по-остър от обикновено. — Не ходи сама! Мъглата е много гъста, ще се изгубиш.

— Ще трябва да отиде много далеч, за да не можем да я чуем, принц Джосуа — каза херцогиня Гутрун и подхвана Таусър по-здраво за лакътя.

— Може и така да е, но бих предпочел да не се препъваме през мъглата и да крещим. Току-виж някой ни чул. Със сигурност не си забравила толкова бързо преследвачите ни от Наглимунд.

Гутрун поклати глава — признаваше правотата му. Воршева, която явно не чуваше разговора им, вече бе само бледа фигура, която се плъзгаше през мъглата като призрак.

— Проклетата й дързост — въздъхна Джосуа, загледан след нея.

— Аз ще отида с нея. — Гелое се обърна към Гутрун. — Наглеждай детето, моля те. — Тя побутна Лелет към херцогинята и тръгна след бързо изчезващата Воршева.

Джосуа я гледаше как се отдалечава, а после се засмя нещастно и каза на Деорнот:

— Ако това е начинът, по който управлявам кралство от деветдесет души, брат ми може спокойно да си седи на Престола от драконова кост.

„Дори и кралицата му? — зачуди се Деорнот, но не го каза. Гледаше как тъмната фигура на Гелое настига призрака, който бе Воршева. — Ако имаш горда и своеволна жена, е по-добре да не съдиш за успеха си по подчинението й“.

— Моля те, господарю — каза той вместо това, — не говори лошо за себе си. Ти си гладен, уморен и ти е студено. Позволи ми да запаля огън.

— Не, Деорнот, няма да останем тук толкова дълго. — Джосуа потърка отрязаната си ръка, все едно го болеше, и погледна гората и тъмните сенки край нея. — Трябва да отидем по-далеч, преди да може да направим нещо повече от кратко спиране за почивка. Ще спрем някъде, където да е открито от всички страни. Тогава поне, въпреки че ще се виждаме отдалече, и ние ще виждаме надалече.

— Какво щастие! — изръмжа Сангфугол, както си седеше на земята. — Все едно сме излезли на разходка.

— Разходките по пътя през ада обаче не са много весели — каза Джосуа и тръгна през поляната, за да остане сам с мислите си.

 

— Тогава защо не му кажеш? — В гласа на Гелое имаше гняв, но бухалски жълтите й очи излъчваха съвсем малко чувства. — В името на клона и клонката, Воршева, ти не си момиченце, ти си жена. Защо продължаваш така?

Очите на Воршева бяха пълни със сълзи.

— Не знам. Не мога да го разбера.

Гелое поклати глава.

— Аз пък не мога да разбера никого от вас. Прекарала съм малко от живота си с хора и то точно заради тази смешна несигурност — „искам това, не искам онова…“ Животните са по-разумни. Те правят онова, което трябва да направят, и не се терзаят за онова, което не може да се промени. — Магьосницата сложи мазолестата си ръка на рамото на Воршева. — Защо се тревожиш за неща, които нямат значение? Принц Джосуа очевидно е загрижен за теб. Защо не му кажеш истината?

Младата жена въздъхна:

— Той ме мисли за глупава номадка. Това го кара да е студен с мен. Ако му кажа, само ще стане по-зле… Съжалявам. — Тя ядосано избърса лицето си със скъсания си ръкав. — Разстроих се, защото отново видях Фелувелт — така моят народ нарича мястото край гората. То ми навя много спомени и се натъжих…

— Валада Гелое? — обади се отец Странгиард, безплътен в мъглата, но доста близо. — Къде сте? Валада Гелое?

Архиварят се появи — висок силует, изплувал от сивата непрозрачност.

— Просто исках да… — Той спря и се вгледа в разплаканата Воршева. — О! О, ужасно съжалявам. Колко невъзпитано от моя страна! Веднага ще си тръгна. — И се обърна, за да се оттегли в мъглата.

— Не си отивай! — тихо каза Воршева. — Не си тръгвай, отче. Разходи се с нас.

Странгиард я погледна, после погледна Гелое.

— Не искам да се намесвам, лейди. Просто си мислех за нещо, което намерих в книгата на Моргенес.

Приличаше на изплашен кълвач — превръзката на окото му се бе изкривила, а тънкият му червеникав бретон се бе слепил от влагата. Пак понечи да си тръгне, но магьосницата вдигна ръка и го спря.

— Разходи се с нас, Странгиард, както предлага Воршева. Вероятно ще мога да ти помогна. — Свещеникът я погледна нервно. — Ела. Ще се върнем при останалите, докато си говорим.

Странгиард запрелиства книгата на Моргенес и каза притеснено:

— Май изгубих мястото. Помислих, че може да е важно — беше нещо за магиите… за Изкуството, така го нарича Моргенес. Изумен съм от нещата, които е знаел, наистина изумен… Никога не бих си и помислил… — На лицето му се появи победоносна усмивка и той присви очи. — Ето го! Чудесно борави с думите…

Изминаха още няколко крачки в мълчание.

— Ще четеш ли? — попита Гелое най-после.

— О! Разбира се. — Странгиард се изкашля и започна:

— „В действителност предметите, полезни на Изкуството, като че ли попадат в две основни категории — такива, чиято стойност е затворена в самите тях, и такива, чиято стойност е затворена в произхода им. В противоречие с общото вярване, една билка, набрана в гробище, не е полезна по принцип, защото е дошла от такова място, а по-скоро поради самата билка. Тъй като гробището може да е единственото място, където може да се намери тази билка, връзката се образува и след това е почти невъзможно да бъде разтрогната.

Другата категория полезни предмети обикновено са «направени» и техните качества се дължат на оформянето им. Ситите, които отдавна притежават тайни на изработката, непознати на смъртните, са направили много неща, чието изработване само по себе си е представлявало упражняване на Изкуството — въпреки че ситите не биха го нарекли точно така. И така, ползата от тези предмети е в изработката им. Прочутите стрели на Виндаомейо са такъв пример: издялани са от обикновено дърво и са с пера на обикновени птици, и все пак всяка от тях е талисман с огромна стойност.

Други предмети взимат силата си от материала на изработката им. Великите мечове, за които се споменава в загубената книга на Нисес, са пример за това. Като че ли всички те извличат качествата си от материалите си, въпреки че изработката на всеки един е била огромна задача. Минияр, мечът на крал Фингил, е бил направен от железния кил на кораба му, желязо, което римърсгардските пирати донесли в Остен Ард от изгубения запад. Трън, последно меч на най-благородния рицар на сър Джон, сър Камарис, е бил изкован от блестящите метали на паднала звезда — както и желязото на Минияр, нещо чуждо за Остен Ард. И Печал, мечът, с който според Нисес Инелуки посякъл собствения си баща, е направен от ситско магическо дърво и желязо, два елемента, за които дълго се е мислело, че са противоположни и несъвместими. Следователно тези предмети извличат силата си предимно, изглежда, от неземния произход на съставките си. Обаче легендите твърдят, че могъщи магии за създаване също са били оплетени при изковаването и на трите меча, така че силата на Великите мечове може да идва и от съдържанието, и от направата им.

Ти-туно, ловният рог, направен в легендарния Мезуту’а от зъба на дракона Хидохебхи, е още един явен пример за това как силата на един предмет може да идва и от изработката, и от материалите…“

Странгиард спря да чете и поясни:

— По-нататък продължава да говори за различни неща. Като цяло е много увлекателно, разбира се — какъв учен е бил този човек, — но си помислих, че частта за мечовете може да е интересна.

Гелое бавно кимна.

— Така е. Чудех се за тези три меча, които са се превърнали в обект на нашите надежди. Моргенес като че ли изказва добри твърдения по отношение на причината за стойността им. Вероятно те наистина ще са ни от полза срещу Инелуки. Хубаво е, че си намерил това, Странгиард.

Розовите бузи на свещеника станаха направо тъмночервени.

— Много мило! Много си мила.

Гелое наведе глава.

— Чувам другите. Успокои ли се вече, Воршева?

— Не съм чак толкова глупава, за колкото ме мислиш — тихичко отвърна младата жена.

Магьосницата се засмя:

— Не мисля, че точно ти си глупачка. Мисля, че повечето хора са глупави… а броя и себе си при това, тъй като ето ме с вас без покрив, да обикалям равнините като бездомна телица. Понякога явната глупост е единственият отговор на сериозните проблеми.

— Хммм — объркано каза Странгиард. — Хммм.

 

Продължиха през покритата с мъгла равнина на юг към река Имстрека, която се виеше през Високите тритинги. Лагеруваха на открито, трепереха от дъжда и вятъра, скупчени около малкия огън. Гелое свари супа от корените, които бе събрала. Супата засищаше и затопляше стомаха, но на Деорнот му се искаше нещо по-апетитно.

— Позволи ми утре да отида по-напред, господарю — примоли се той на Джосуа. Всички освен Гелое се бяха увили в наметалата си и бяха легнали да спят, сгушени един до друг като котенца. Магьосницата бе отишла някъде. — Може да ударя някой заек, а и трябва да е пълно с яребици, дори и през това студено лято. Не сме яли месо от дни!

Джосуа се усмихна студено.

— Иска ми се да можех да кажа да, верни ми приятелю, но имам нужда от силните ти ръце и острия ти ум. Тези хора едва ли биха могли да изминат и една крачка… имам предвид, които все още могат да ходят. Да хапнем заек наистина ще е чудесно, но трябва да те задържа тук. Освен това валада Гелое ми каза, че човек може да живее години, без да вкуси месо.

Деорнот направи гримаса и изсумтя:

— Но кой би искал?

Изгледа принца внимателно. И без това слабият Джосуа бе отслабнал още повече — костите му направо се брояха под кожата му. Малкото тлъстини, които бе натрупал, си бяха отишли отдавна и с високото си чело и светлите си очи принцът приличаше на древен отшелник, съсредоточен върху безкрайното, докато ежедневният свят се върти безсмислено около него.

Огънят съскаше по влажните дърва.

— Тогава друг въпрос, господарю — каза Деорнот. — Толкова ли сме сигурни в този Камък на раздялата, че трябва да влачим тези болни, ранени хора през Тритингите, за да го търсим? Не казвам нищо лошо за Гелое, която очевидно е добросърдечна, но да отидем толкова далеч? Краят на Еркинланд е само на няколко левги на запад. Сигурно ще успеем да намерим някое вярно сърце в един от градовете на долината Хасу… дори и ако те са твърде уплашени от брат ти краля, за да ни подслонят, мисля си, че бихме могли да намерим храна и пиене, и по-топли дрехи за ранените.

Джосуа въздъхна и потърка очите си.

— Вероятно, Деорнот, вероятно. Повярвай ми, тази мисъл е минавала и през моята глава. — Той протегна дългите си крака и побутна въглените с тока на ботуша си. — Но не можем да рискуваме, а и нямаме време за това. Всеки час, през който ходим на открито, означава повече време за някой от патрулите на Елиас да ни намери или нещо по-лошо — да ни свари незащитени. Не, единственото място, на което като че ли можем да отидем, е Камъкът на раздялата на Гелое, така че колкото по-скоро, толкова по-добре. Еркинланд е загубен за нас… поне засега. А вероятно завинаги.

Принцът поклати глава и се замисли. Деорнот въздъхна и разбута огъня.

 

Сутринта на третия ден стигнаха до брега на Имстрека. Широката река блестеше под сивото небе — неясна лента от сребро, която минаваше като сън през тъмните влажни ливади. Гласът на водата бе приглушен като блясъка й — тих шепот, подобен на далечен разговор.

Зарадваха се, че могат да си починат на брега, радваха се и на първата течаща вода, която виждаха, откакто бяха излезли от Алдхеорте. Гутрун и Воршева казаха, че ще отидат малко настрани да се изкъпят, и Джосуа ги спря, обезпокоен за безопасността им, но когато Гелое предложи да отиде с тях, неохотно даде съгласието си, почти сигурен, че магьосницата може да се справи с всяка опасност.

— Ех, все едно никога не съм заминавала — каза Воршева, докато клатеше краката си във водата. Бяха избрали един песъчлив бряг, където няколко брези ги закриваха от погледите на останалите. Гласът й бе безгрижен, но лицето й я издаде. — Същото е, както когато бях малка. — Тя се намръщи, защото водата дразнеше многобройните драскотини по краката й. — Но е студено!

Херцогиня Гутрун — бе разхлабила деколтето на дрехата си и беше нагазила във водата, така че тя да плакне подпухналите й глезени — плисна две шепи на врата си и се засмя:

— Не е чак толкова лошо. Река Гратуваск, която тече покрай дома ни в Елвритшала — виж, тя наистина е студена! Всяка пролет девойките отиват да се изкъпят… и аз ходех, когато бях млада — тя се изправи и се огледа, — а мъжете остават вкъщи цяла сутрин под заплаха от бой, така че девойките да могат да се изкъпят в Гратуваск. А е студено! Реката идва от снеговете на северните планини! Не знаеш какво е пищене, ако не си чула как пищят стотина момичета, когато се гмуркат в ледената река през някоя аврелска сутрин! — Тя пак се засмя. — Има една приказка, за един младеж, който решил да види девойките в Гратуваск… много хубава приказка, може би си я чувала… — Тя спря и попита: — Воршева? Лошо ли ти е?

Воршева се бе превила, лицето й беше бяло като платно.

— Просто малко ме заболя — каза тя и се изправи. — Ще мине. Вече ми мина. Та каква е приказката?

Гутрун я погледна подозрително, но преди да успее да каже нещо, се чу гласът на Гелое — тя седеше на брега близо до тях и решеше Лелет с гребен от гръбнака на риба.

— Приказката ще почака. — Гласът й бе рязък. — Вижте, не сме сами.

Воршева и херцогинята се обърнаха и погледнаха накъде сочи Гелое. На шест-седемстотин метра на юг видяха един ездач на билото на един хълм. Бе твърде далеч, за да видят лицето му, но нямаше съмнение, че гледа към тях. Всички се взряха в него, дори и Лелет със странно разширените си очи. След няколко мига тишина, в която като че ли дори сърцата им не биеха, ездачът обърна коня си и се скри зад хълма.

— Колко… колко страшно — каза херцогинята; придържаше деколтето си с мократа си ръка. — Кой беше този? Някой от ужасните норни ли?

— Не знам — каза Гелое прегракнало. — Но трябва да кажем на другите, в случай че Джосуа не го е видял. Сега трябва да се интересуваме от всички непознати, независимо дали са приятели, или врагове.

Воршева потрепери. Лицето й бе все така бледо.

— Няма приятелски настроени непознати в тези равнини.

Новините им убедиха Джосуа, че не могат да протакат повече, така че тръгнаха отново на изток покрай Имстрека и покрай вече далечната гора, само тънка тъмна лента на мъгливия северен хоризонт.

Не видяха никого през целия следобед.

— Това е плодородна земя — каза Деорнот, когато спряха да пренощуват. — Не е ли странно, че не видяхме никого освен онзи самотен ездач?

— Един ездач е съвсем достатъчен. — Джосуа бе съвсем сериозен.

— Народът ми никога не е харесвал тези места, толкова близо до Старата гора — каза Воршева и потрепери. — Под дърветата има духове на умрели.

Джосуа въздъхна и каза:

— Това са неща, на които бих се изсмял преди година. Сега съм ги виждал, видях дори още по-лоши неща. Бог да ни пази! Що за свят стана това?

Гелое вдигна поглед — правеше легло от трева за малката Лелет.

— Светът винаги си е бил този, принц Джосуа. Просто в тези смутни времена нещата се виждат по-ясно. Светлините на градовете размиват много сенки, които иначе се виждат под лунната светлина.

 

Деорнот се събуди в дълбините на нощта; сърцето му биеше бързо. Бе сънувал кошмар. Крал Елиас се бе превърнал в нещо дълго, с остри нокти и червени очи, и висеше на гърба на принц Джосуа. Джосуа не можеше да го види и като че ли дори не знаеше, че брат му е там. В съня си Деорнот се опита да му каже, но Джосуа не го слушаше, а само се усмихваше, докато вървеше по улиците на Ерчестър с ужасното нещо, което седеше на гърба му като уродливо бебе. Всеки път, когато Джосуа се наведеше, за да потупа главичката на дете или да даде монета на просяк, Елиас се пресягаше, за да развали стореното добро; когато Джосуа отминеше, грабваше обратно монетата или одраскваше лицето на детето с мръсните си нокти. Скоро след Джосуа тръгна ядосана тълпа, която настояваше за наказанието му, но принцът вървеше напред нехайно, без да знае, дори и когато Деорнот пищеше и сочеше злото, което яздеше върху раменете му.

Вече буден в тъмната равнина, Деорнот разтърси глава, за да се отърве от стегналата сърцето му тревога. Лицето на Елиас от съня му, старо и злобно, не искаше да напусне ума му. Той седна и се огледа. Целият лагер спеше, освен валада Гелое, която седеше — може би дремеше или размишляваше над последните въглени на гаснещия огън.

Той легна пак и се опита да заспи, но не можа — от страх, че сънят ще се върне. Най-после, отвратен от собственото си малодушие, се изправи и тихичко изтръска плаща си, след това отиде до огъня и седна близо до Гелое.

Магьосницата не вдигна поглед при приближаването му. Лицето й бе осветено от червенината на огъня, очите й се взираха, без да мигат, във въглените, все едно нищо друго не съществуваше. Устните й се движеха, но не излизаше никакъв звук; Деорнот усети някакъв студ да се изкачва по врата му. Какво правеше тя? Трябваше ли да я събуди?

Устата на Гелое продължи да помръдва. Гласът й се издигна до шепот:

— Амерасу, къде си? Духът ти е блед… и аз съм слаба…

Ръката на Деорнот спря на сантиметър от ръкава на магьосницата.

— Ако споделиш някога, нека да е сега… — изсъска гласът на Гелое, подобно на вятър. — О, моля те… — Една сълза, прорязана от червено, се търкулна по обветрената й буза.

Отчаяният й шепот върна Деорнот в импровизираното му легло. Той не заспа още доста време — лежеше и се вглеждаше в синьо-белите звезди.

 

Събуди се още веднъж преди зори — този път го събуди Джосуа. Принцът разтърси ръката му, а после повдигна чуканчето на дясната си ръка към устните си, за да му направи знак да мълчи. Рицарят вдигна поглед и видя петно тъмнина на запад, по-тъмно дори и от нощта — приближаваше се покрай реката. Приглушеният шум от конски тропот достигна до тях по тревата. Сърцето на Деорнот подскочи. Той опипа земята за ножницата си, но дръжката на меча под пръстите му го успокои само малко. Джосуа запълзя да буди останалите.

— Къде е магьосницата? — настоятелно прошепна Деорнот, но принцът се бе отдалечил прекалено много и не го чу, така че рицарят припълзя до мястото, където лежеше Странгиард. Старецът спеше леко и се събуди за миг.

— Не мърдай — прошепна Деорнот. — Идват ездачи.

— Кои? — попита Странгиард. Деорнот поклати глава.

Ездачите, все още не много повече от сенки, се разделиха безшумно на няколко групи, за да заобиколят лагера отдалеч. Деорнот неволно се възхити на тихата им езда, макар и да проклинаше липсата на лъкове и стрели в групата. Глупост: да се биеш с мечове срещу конници — ако въобще бяха хора. Бяха поне двайсетина, въпреки че всяко преброяване бе съмнително в тази полусветлина.

Деорнот се изправи; няколко сенки около него направиха същото. Джосуа извади Найдел от ножницата — рязкото триене на метал в кожа изглеждаше силно като вик. Непознатите дръпнаха юздите на конете си и за миг отново настъпи пълна тишина. Никой минаващ и на един хвърлей камък не би заподозрял присъствието и на един човек, камо ли на две готови за битка сили.

Един глас разцепи тишината:

— Нарушители! Вие вървите по земята на клана Меердон! Свалете оръжията си.

Кремък се удари в стомана и миг след това една факла разцъфтя зад най-близките фигури и хвърли дълги сенки върху лагера. Ездачи с наметала и качулки бяха заобиколили групата на Джосуа с кръг от копия.

— Свалете оръжията си! — проговори отново гласът. — Вие сте пленници на граничните пазачи. Ще ви убием, ако се съпротивлявате. — Още няколко факли пламнаха и нощта изведнъж се изпълни с въоръжени сенки.

— Милостиви Ейдон! — обади се херцогиня Гутрун. — Скъпа Елисия, а сега какво?

Една голяма сянка се приближи до нея — Изорн, който искаше да успокои майка си.

— Не мърдайте! — излая безтелесният глас. Миг по-късно един от ездачите се приближи с коня си, а върхът на копието му се наведе и отрази блясъка на светлината от факлите. Ездачът продължи: — Чувам жени. Не правете нищо глупаво и ще ги пожалим. Не сме зверове.

— Ами останалите? — попита Джосуа, като пристъпи напред в светлината. — Имаме ранени и болни. Какво ще правите с нас?

Ездачът се наведе, за да се взре в Джосуа, и за миг успяха да го видят. Имаше грубо лице, рошава, сплетена на плитки брада и нашарени от белези страни. Напрежението на Деорнот малко отслабна. Непознатите поне бяха смъртни.

Ездачът се изплю в тъмната трева и каза:

— Вие сте пленници. Не задавате въпроси. Пограничният тан ще реши. — Той се обърна към другарите си. — Ожберн! Кунрет! Заобиколете ги в кръг и да тръгват! — И завъртя коня си, за да гледа как Джосуа, Деорнот и останалите се изправят в кръга светлина под заплахата от копия.

— Вашият пограничен тан ще е недоволен, ако се отнасяте зле с нас — каза Джосуа.

Главатарят се изсмя:

— Ще е по-недоволен от мен, ако не стигнете до фургоните до изгрев-слънце. — Той се обърна към един от другите ездачи. — Всички готови ли са?

— Всички, Хотвиг. Шестима мъже, две жени, едно дете. Само един не може да ходи. — Той посочи Сангфугол с тъпото на копието си.

— Сложете го на кон. Трябва да бързаме.

Още докато ги побутваха, за да се подредят, Деорнот се премести по-близо до Джосуа и прошепна на принца:

— Можеше да е по-зле. Можеше да ни хванат норните вместо тритингите.

Принцът не отговори. Деорнот докосна ръката му и усети мускулите напрегнати като дъги на бъчва под пръстите си.

— Какво не е наред, принц Джосуа? Да не би тритингите да са се присъединили към Елиас? Господарю?

Един от ездачите ги погледна и устата му се изкриви в смешна беззъба усмивка:

— Тихо, живеещи в камъни. Пестете дъха си за ходенето.

Джосуа обърна напрегнатото си лице към Деорнот.

— Не го ли чу? — прошепна принцът. — Не го ли чу?

Деорнот се разтревожи.

— Какво?

— Шестима мъже, две жени и дете — изсъска Джосуа и се огледа. — Две жени! Къде е Воршева?

Ездачът го удари с тъпото на копието си по рамото и принцът млъкна. Запрепъваха се между ездачите. Зората започна да тлее на изток.

 

Рейчъл Драконката лежеше на твърдото си легло в полутъмните помещения на прислугата и си представяше, че може да чуе скърцането на бесилките дори и над виещия вятър, който пищеше през бойниците. Още девет тела, между тях и на иконома Хелфсин, се клатеха над портата Нарулах тази вечер — танцуваха безпомощно под свирепата музика на вятъра.

Някъде наблизо някой плачеше.

— Сара? Ти ли си това? — изсъска Рейчъл. — Сара?

Виенето на вихъра за миг стихна.

— Д-да, госпожо — дойде глухият отговор.

— Благословена Риап, защо ревеш? Ще събудиш останалите! — Освен Сара и Рейчъл имаше само още три жени, които спяха в частта на камериерките, но всичките пет легла бяха сбутани заедно, за да се събира топлината в огромната студена стая.

Сара като че ли се опита да се успокои, но когато отговори, гласът й все още бе разтърсван от хълцания:

— Аз… страх ме е, го-госпожо Рейчъл.

— От какво, глупаво момиче, от вятъра ли? — Рейчъл седна и се уви с тънкото одеяло. — Не си ли чувала вятър? — В светлината от факли, която минаваше под вратата, видя разкривеното от страх бледо лице на Сара.

— Просто… баба ми казваше… — Камериерката се изкашля с храчка. — Баба ми казваше, че нощи като тази… са онези, през които се разхождат духовете на умрелите. Че може… може да чуеш гласовете им във в-вятъра.

Рейчъл бе благодарна на тъмнината, която прикри собственото й притеснено потреперване. Ако някога щеше да има такава нощ, тази изглеждаше най-вероятния избор. Вятърът бушуваше като ранено животно още от залез, ридаеше между комините на Хейхолт и драскаше по вратите и прозорците с упорити, многобройни пръсти.

Тя се постара гласът й да е твърд и каза:

— Мъртвите не се разхождат в моя замък, глупаво момиче. Сега заспивай, преди да си внушила кошмари и на другите. — Рейчъл легна, като се помъчи да намери такова положение, което да облекчи схванатия й гръб. После добави: — Заспивай, Сара. Вятърът не може да ти направи нищо, а утре ще има предостатъчно работа дори само да съберем всичко, които вятърът е съборил и разхвърлил.

— Съжалявам. — След няколко минути подсмърчане Сара утихна. Рейчъл се взираше нагоре в тъмнината и се вслушваше в неспокойните гласове на нощта.

 

Може и да беше спала — трудно бе да се определи, когато всичко бе потопено в тъмнина — но знаеше, че от известно време чува някакъв звук през песента на вятъра. Някакво тихичко, потайно драскане, сух звук като от ноктите на птици по плочките на покрив.

На вратата имаше нещо.

Може и да бе спала, но сега изведнъж се събуди. Завъртя глава настрани и видя някаква сянка да се плъзга през ивицата светлина под вратата. Драскането стана по-силно, а с него дойде и звук — някой плачеше.

— Сара? — прошепна Рейчъл; мислеше, че звукът е събудил камериерката, но не получи отговор. Докато слушаше с разширени очи в тъмното, разбра, че странният тих звук идва от коридора — издаваше го онова, което стоеше пред заключената врата.

— Моля ви — прошепна някой, — моля…

Кръвта туптеше в главата й. Рейчъл седна в леглото и тихо стъпи с босите си крака на студения каменен под. Сънуваше ли? Струваше й се, че е съвсем будна, но гласът звучеше като гласа на момче, като…

Драскането стана нетърпеливо, после като че ли уплашено — каквото и да беше, помисли си тя, сигурно беше уплашено, за да драска така… Блуждаещ дух, бездомна твар, която се разхожда самотно и неутешимо в тази бушуваща нощ и търси отдавна загубеното си легло?

Отиде до вратата, тиха като сняг. Сърцето й се задъхваше. Вятърът в бойниците замря. Тя бе самичка в тъмното с дишането на заспалите камериерки и с жалостивото драскане на онова, което стоеше от другата страна на вратата.

— Моля ви — отново каза гласът отпаднало. — Страх ме е…

Тя направи знака на Дървото пред гърдите си, после хвана резето и го дръпна. Отвори вратата бавно: дори и след като бе взела решение, се страхуваше от това, което щеше да види.

Единствената факла в дъното на коридора очертаваше бледа фигура със сплъстена коса и тънки като на плашило крайници. Лицето, което се обърна към нея, с уплашени очи, на които се виждаше бялото, бе черно, все едно изгорено.

— Помогнете ми — каза непознатият и залитна в ръцете й.

— Саймън! — извика Рейчъл и противно на всякакъв разум сърцето й преля от радост. Той се бе върнал при нея — през огъня и през смъртта…

— Са… Саймън ли? — каза момчето; клепачите му се затваряха от умора и болка. — Саймън е мъртъв. Той… той умря… в огъня. Приратес го уби…

И се отпусна в ръцете й. Тя го издърпа през вратата, пусна го на пода, а после решително бутна резето на мястото му и тръгна да вземе свещ. Вятърът крещеше подигравателно; ако и други гласове крещяха в него, Рейчъл не разпозна нито един.

 

— Това е Джеръмайъс, момчето на свещаря — учудено каза Сара, когато Рейчъл изми засъхналата кръв от лицето му. Тъмните кръгове около очите на Джеръмайъс и драскотините по бузите му го правеха да изглежда почти като старец.

— Но той беше набитичък — каза Рейчъл. Умът й вреше от думите на момчето, но нещата трябваше да се правят едно по едно. Какво щяха да си помислят тези безполезни момичета, ако тя си позволеше да загуби самообладание? — Какво се е случило с него? Кльощав е като клечка.

Всички камериерки се бяха насъбрали около момчето, увити в одеялата си над нощниците. Джейл, не толкова здрава, колкото бе някога, което се дължеше на вечното й усърдие, се вгледа в младежа.

— Нали казаха, че е избягал? — намръщено каза тя. — Защо се е върнал?

— Стига си дрънкала глупости — каза Рейчъл, докато се опитваше да смъкне ризата на Джеръмайъс през главата му, без да го събуди. — Ако е избягал, как би се вмъкнал обратно в Хейхолт посред нощ? Да не е летял?

— Тогава ни кажи къде е бил — каза едно от другите момичета. Личеше си колко е смаяна Рейчъл от влизането на Джеръмайъс — дори от това, че тази почти наглост остана без забележка от нейна страна.

— Помогнете ми да го обърнем — каза тя, след като успя да му смъкне ризата. — Ще го сложим да спи в… О! Елисия, Божия майко! — Тя млъкна удивено. Сара избухна в сълзи.

Гърбът на младежа бе нашарен с дълбоки кървави резки.

— Га… гади ми се! — промърмори Джейл и се обърна.

— Стига с тия глупости де! — викна Рейчъл, възвърнала си присъствието на духа. — Наплискай си лицето с вода и после ми донеси легена. Само този мокър плат няма да ни свърши работа. И вземи чаршафа от леглото, в което спеше Хепсибах, и го накъсай за превръзки. В името на болката на Риап, всичко ли трябва да върша сама?

Чаршафът не стигна, така че накъсаха и друг. Краката на Джеръмайъс също бяха бичувани.

 

Джеръмайъс се събуди точно преди разсъмване. Отначало очите му оглеждаха стаята, без да виждат нищо, но след известно време той като че ли се свести. Сара, през чието грозничко лице прозираше мъка и състрадание, като че ли бе от стъкло, му даде да пийне вода.

— Къде съм? — попита той.

— В помещенията на прислугата, момче — рязко каза Рейчъл, — както би трябвало да знаеш. Казвай сега какви бели си направил?

Той я погледна изтощено и промълви:

— Ти си Рейчъл Драконката. — Въпреки умората и уплахата си, както и ранния час, камериерките едва сдържаха усмивките си. Рейчъл, странно, като че ли изобщо не се разсърди.

— Да, аз съм — съгласи се тя. — А сега кажи къде беше, момче. Чухме, че си бил избягал.

— Ти си помисли, че съм Саймън — учудено каза Джеръмайъс и огледа стаята. — Той ми беше приятел… но сега е мъртъв… или не е? Аз мъртъв ли съм?

— Не си мъртъв. Какво ти се е случило? — Рейчъл се наведе да махне разчорлената коса от очите му. Ръката й се забави за миг на бузата му. — Сега си в безопасност. Разкажи ни.

Той изглеждаше така, сякаш пак щеше да заспи, но след малко отново отвори очи. Когато проговори, гласът му бе много по-ясен:

— Наистина се опитах да избягам. Когато войниците на краля набиха господаря ми Джакоб и го изритаха през портата. Опитах се да избягам същата нощ, но пазачите ме хванаха. Дадоха ме на Инч.

Рейчъл се намръщи.

— Това животно!

Очите На Джеръмайъс се разшириха.

— Той е по-лош от животно! Той е дявол. Каза, че ще му бъда ратай долу при пещите… в ковачниците. Мисли си, че е крал там долу… — Лицето на момчето се разкриви и то избухна в сълзи. — Той казва, че… че вече е доктор Инч. Наби ме и… и ме… ох, срам ме е да го кажа…

Рейчъл се наведе и избърса бузите му с кърпата си. Момичетата направиха знака на Дървото.

Хълцането на Джеръмайъс стихна.

— По-лошо е от всичко… там долу.

— Ти каза нещо, момче — остро каза Рейчъл. — Нещо за съветника на краля. И за Саймън. Кажи го пак.

Момчето широко отвори пълните си със сълзи очи.

— Приратес ги е убил. Саймън и Моргенес. Отишъл с войници. Моргенес се бил с него, но стаята изгоряла и Саймън и докторът…

— А ти откъде знаеш? — малко грубо попита тя. — Не си бил там.

— Приратес го каза! Той идва долу при Инч. Понякога просто си приказват, както когато разбрах за убийството на Моргенес. Друг път помага на Инч… д-да измъчва хора — Джеръмайъс се задъха. — Понякога… понякога взима някои от нас… взима ги, когато си тръгва. И те не се в-връщат. — Той с мъка си пое дъх. — А има и… други неща. Други неща там долу. Ужасни неща. О, Боже, моля ви, не ме връщайте там. — Той стисна китката на Рейчъл. — Моля ви, скрийте ме!

Рейчъл се мъчеше да не покаже колко е ужасена. Постара се да потисне мислите си за Саймън и това ново разкритие — трябваше да ги обмисли насаме. Но усети в нея да се надига студена омраза — омраза, каквато не бе изпитвала никога.

— Няма да им позволим да те хванат — каза тя. Недвусмисленият й тон изясни, че всяко оспорване на волята й ще донесе огромен риск на оспорващия. — Ще… ще… — Спря объркана. Какво щяха да направят? Не можеха дълго да крият момчето тук, в слугинските помещения, особено ако беше избягало от кралските леярни под Хейхолт.

— Какви „други неща“ имаше там? — попита Джейл. Кафявите й кравешки очи бяха ококорени.

— Стига вече — остро каза Рейчъл, но Джеръмайъс вече отговаряше.

— Н-не знам. Има… сенки, които се движат. Сенки без хора. И неща, дето ги виждаш… а после ги няма. И гласове… — Той потрепери и очите му се взряха отвъд пламъка на свещта към тъмнината в ъгъла. — Гласове, които плачат, и пеят, и… и… — Очите му отново се напълниха със сълзи.

— Казах: стига — сурово изсумтя Рейчъл, недоволна от себе си, задето бе позволила на момчето да говори толкова дълго. Подчинените й се заспоглеждаха, нервни като изплашени овце.

„Елисия! — помисли си тя. — Само това ми трябва — последните ми момичета да се махнат от страх“.

— Стига вече приказки — каза тя високо. — Момчето трябва да си почива. Толкова е уморено и бито, че дрънка глупости. Оставете го да поспи.

Джеръмайъс поклати слабо глава.

— Казвам истината. Не им позволявайте да ме хванат!

— Няма — каза Рейчъл. — Заспивай. Ако не можем да те скрием, ще измислим някакъв начин да те изведем от Хейхолт. Можеш да отидеш при роднини, стига да имаш роднини. Ще те пазим от този дявол Инч, обещавам ти.

— … и от Приратес. — Джеръмайъс вече се унасяше. — Той… говори… на Гласовете…

След миг момчето вече спеше. Малко от страха му като че ли се отцеди от изпитото му от глад лице. Рейчъл го гледаше и усети, че сърцето й се е втвърдило като камък. Този дявол Приратес! Този убиец! Що за чума бе донесъл той в дома им, що за лошотия в любимия й Хейхолт?

И какво бе направил с нейния Саймън?

Обърна се и погледна строго камериерките, които я зяпаха ококорени, и изръмжа:

— Лягайте да поспите, колкото можете. Малко забавления не означават, че подовете няма да имат нужда от търкане, когато изгрее слънцето.

Камериерките легнаха. Рейчъл духна свещта и също легна — със студените си мисли. Вятърът все още търсеше начин да влезе.

 

Утринното слънце се издигна над сиво одеяло от облаци и донесе разсеяна светлина над хълмистите равнини на Високите тритинги, но не можа да изпари влагата от безкрайните левги трева и пирен. Деорнот бе мокър до бедрата и уморен.

Тритингите не спряха да похапнат — ядоха сушено месо и плодове, докато яздеха. На затворниците не предложиха никаква храна и им позволиха да спрат само за кратка почивка, по време на която Деорнот и Джосуа тихо разпитаха останалите от групата знаят ли къде е Воршева. Никой не я бе виждал. Гелое обаче каза, че я събудила при първите звуци на приближаващите се ездачи.

— Тя е родена в тази земя — каза магьосницата на принца. — Не бих се тревожила за нея. — Лицето й обаче говореше друго.

Хотвиг и мъжете му вдигнаха групата на Джосуа след твърде кратка почивка и походът започна отново. От северозапад се надигна вятър — отначало лек, после постепенно се усили и панделките на седлата на тритингите заплющяха като турнирни знамена. Високата трева се преви ниско. Пленниците вървяха през нея и трепереха в мокрите си дрехи.

Скоро видяха, че равнината е населена — малки стада говеда пасяха по ниските хълмове, наблюдавани от самотни конници. Когато слънцето се вдигна към зенита, стадата, покрай които минаваха, започнаха да стават все по-големи и бяха все по-близо едно до друго, докато най-накрая не се оказа, че вървят покрай един от притоците на Имстрека през едно-единствено огромно стадо, което като че ли се простираше до хоризонта. Беше предимно от обикновени говеда, макар че космати бизони и бикове с дълги извити рога също пасяха между тях и вдигаха глави, за да погледнат минаващите затворници със светлите си очи, без да спират да дъвчат.

— Явно е, че този народ не следва съвета на Гелое за ядене на зеленчуци — каза Деорнот. — Тук има достатъчно месо, за да се нахрани цял Остен Ард. — Той погледна принца с надежда, но усмивката на Джосуа бе уморена.

— Много от тях са болни — каза Гутрун. По време на честите отсъствия на мъжа си тя управляваше домакинството на херцога в Елвритшала с твърда ръка и с пълно право се смяташе за познавачка на добитъка. — Вижте, и телетата са малко за такова голямо стадо.

Един от ездачите, който ги слушаше, изпръхтя отвратено, все едно да покаже презрението си към мненията на затворниците, но друг кимна и каза:

— Лоша година е. Много крави умират, докато се телят. Други ядат, но не дебелеят. — Брадата на тритинга се развя от вятъра и той повтори: — Лоша година.

Тук-там по средата на огромното стадо имаше кръгове от фургони и всеки кръг бе заобиколен с ограда от набързо забити колове. Фургоните до един бяха дървени, с големи колела, но иначе доста се различаваха един от друг. Някои бяха високи колкото двама или дори трима мъже — къщи на колела с дървен покрив и закрити прозорци. Други бяха малко повече от походно легло с обвит в плат покрив — платът се гънеше и плющеше от острия вятър. Деца си играеха около оградените фургони или се стрелкаха покрай стоящите спокойно говеда. В някои заграждения пасяха коне, при това не само товарни — много бяха с тънки крака и буйни гриви и дори и от разстояние в стъпките им се виждаше нещо леко и твърдо като закалена стомана.

— Ех, Боже, ако имахме няколко животни като тези! — замислено каза Деорнот. — Но нямаме нищо, с което да търгуваме. Ужасно се уморих да ходя пеша.

Джосуа го изгледа с горчива усмивка.

— Ще сме щастливи, ако си тръгнем оттук живи, Деорнот, а ти се надяваш на боен жребец? По-скоро ми се иска твоят оптимизъм, отколкото техните коне.

Докато пленниците продължаваха на юг, разпръснатите лагери от фургони започнаха да се събират наедно, сбутани като гъби след есенен дъжд. Други групи ездачи се придвижваха между поселищата; придружителите на Джосуа си подвикваха с някои от тях. Скоро фургоните бяха толкова близо един до друг, че пленниците като че ли минаваха през град без пътища.

Най-после стигнаха до висока ограда, на чиито прътове подрънкваха украшения от светъл метал и полирано дърво. Повечето ездачи изчезнаха нанякъде, но водачът Хотвиг и още шест-седем мъже преведоха групата на принца през една люлееща се порта. Зад нея имаше няколко оградени места. В едно от тях пръхтяха двадесетина хубави коня, в друго преживяха пет-шест дебели лъскави юници. В едно заграждение стоеше сам огромен жребец, в чиято космата грива бяха вплетени червени и златни лентички. Огромният кон душеше земята, докато затворниците преминаваха, и не вдигна поглед — той бе монарх, който бе свикнал повече да го гледат, отколкото той да гледа. Мъжете, които водеха групата на Джосуа, почтително закриха очите си с ръце, докато минаваха покрай него.

— Това е клановото им животно — каза Гелое неясно на кого.

Стигнаха до огромен фургон с широки колела с дебели спици. На покрива се вееше флаг, върху който бе изобразен златен кон. Пред фургона имаше двама души — едър мъж и младо момиче. Момичето сплиташе дългата брада на мъжа в две дебели плитки, които висяха на гърдите му. Въпреки възрастта на мъжа — изглеждаше като да е прекарал шестдесет лета по равнините — черната му коса едва бе започнала да се прошарва, а тялото му бе яко и мускулесто. Държеше в скута си с огромните си ръце с много пръстени и гривни бокал.

Ездачите спряха и слязоха от конете. Хотвиг мина напред и застана пред едрия мъж.

— Хванахме нарушители. Вървяха по Фелувелт без твое позволение, погранични тане: шестима мъже, две жени и едно дете.

Пограничният тан изгледа затворниците и се ухили широко, при което се видяха кривите му зъби.

— Принц Джосуа Безръки — каза той без ни най-малка следа от изненада, — сега, когато каменната ти къща е разрушена, да не си дошъл да живееш под небето, както правят мъжете? — Той пресуши бокала на една дълга глътка, а после го даде на момичето и го отпрати.

— Фиколмий — отвърна Джосуа, неприятно изненадан, — значи сега ти си пограничен тан?

— Когато дойде Изборът, от всички вождове само Блемунт се изправи срещу мен. Счупих му главата като яйце. — Фиколмий се изсмя и погали новосплетената си брада, а после спря и наведе чело като оплетен в мрежа бик. — Къде е дъщеря ми?

— Ако онова момиче е било твое, ти току-що я отпрати.

Фиколмий стисна юмруци от гняв, но после отново се изсмя:

— Глупави номера, Джосуа. Знаеш кого имам предвид. Къде е Воршева?

— Ще ти кажа истината: не знам къде е.

Пограничният тан го погледна несигурно, после каза:

— Е, вече не си толкова високо в света днес, живеещи в камъни. Сега си нарушител в Свободните тритинги, както и крадец на дъщери. Може би ще изглеждаш по-добре, ако ти отрежем и другата ръка. Ще си помисля за това. — Той вдигна косматата си лапа и махна небрежно на Хотвиг. — Сложи ги в едно от пасищата за бикове, докато реша кои да посека и кои да оставя.

— Милостивият Ейдон да ни пази — промърмори отец Странгиард.

Пограничният тан се подсмихна и махна една духната от вятъра къдрица от очите си.

— И дай на тези градски плъхове едно-две одеяла и храна, Хотвиг. Иначе нощният въздух може да ги убие и да опропасти забавлението ми.

Докато ги отвеждаха пред върховете на копия, Фиколмий се обърна и извика на момичето да му донесе още вино.