Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Спомен, печал и трън (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stone of Farewell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2014)
Разпознаване и корекция
Mummu (2015)

Издание:

Тад Уилямс. Камъкът на раздялата

Американска. Първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Компютърна обработка ИК „Бард“ ООД Линче Шопова

ISBN: 954-585-536-3

 

Tad Williams

© 1990 by Tad Williams

© Георги Бенев, превод, 2004

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2004

 

Формат 60/90/16. Печатни коли 45

История

  1. — Добавяне

19. Децата на Кормчията

Мириамел се събуди бавно. Гадеше й се. Клатушкането на пода изобщо не помагаше на туптенето в главата й и тя нещастно си припомни една вечеря на Ейдонманса в замъка в Меремунд, когато бе на девет. Един отстъпчив слуга й бе позволил да изпие три бокала вино; виното бе разредено, но все пак Мириамел се бе разболяла ужасно, оповръща цялата си нова рокличка и я развали непоправимо.

Този отдавнашен пристъп на стомашни болки беше предшестван от точно такова люшкане, все едно се намираше на борда на кораб насред океана. На сутринта, която последва пиянското й приключение, тя бе останала в леглото с потресаващо главоболие — болка, която бе почти толкова лоша, колкото и тази, която изпитваше в момента. Що за чудато угаждане я бе довело до това ужасно състояние?

Тя отвори очи. Стаята бе доста тъмна, гредите на покрива бяха дебели и груби. Леглото, в което лежеше, бе невероятно неудобно и стаята не искаше да спре да се люшка. Да не би да е била толкова пияна, че да е паднала и да си е ударила главата? Може би си бе пукнала черепа и умираше?…

Кадрах!

Мисълта й дойде внезапно. Всъщност, спомни си Мириамел, тя не беше пила, нито нищо друго такова. Чакаше в кабинета на отец Диниван и… и…

И Кадрах я беше ударил. Казал й бе, че не могат да чакат повече. Тя каза, че ще чакат. Тогава той каза нещо друго и я удари по главата с нещо тежко. Горката й глава! И като си помислеше, че в един момент на глупост бе съжалявала, че се е опитала да го удави!

Мириамел с мъка се надигна, като притискаше главата си с ръце, все едно искаше да задържи парчетата й заедно. И по-добре, че остана превита на две: таванът бе толкова нисък, че не би могла да се изправи. Но това клатене! Елисия, Божия майко, беше по-лошо, отколкото да си пиян! Не беше нормално едно цапване по главата да успее да накара нещата да се обръщат и поклащат по този начин. Това наистина бе като да си на кораб…

Тя наистина беше на кораб, при това на кораб в открито море. Осъзнаването на това дойде внезапно, благодарение на лека смесица от подсказки: движението на пода, тихото, но ясно скърцане на дъски и въжета, тънкият, по-солен от обикновено мирис на въздуха. Как се бе случило това?

Беше трудно да види нещо в почти пълната тъмнина, но доколкото можеше да прецени, бе заобиколена от бурета и каци. Беше в трюма на кораб, това бе сигурно. Докато се взираше в тъмнината, още един звук започна да се чува, нещо, което бе чувала през цялото време, но което чак сега се проясняваше.

Някой хъркаше.

Мириамел се изпълни с някаква смесица от гняв и страх. Ако бе Кадрах, щеше да го намери и да го удуши. А ако не беше Кадрах — милостиви Ейдон, кой би могъл да каже как се бе оказала на този кораб или какво бе сторил монахът, за да ги направи и двамата бегълци? Ако се разкриеше, това можеше да означава смъртна присъда за пътник без билет. Но ако това бе Кадрах — о, колко й се искаше да го стисне за врата!

Тя приклекна между две бурета; внезапното движение изпрати пронизваща болка надолу по гръбнака й. Бавно и тихо тя започна да пълзи към хъркащия. Той гъргореше и мляскаше така, като че ли не бе склонен да спи леко, но нямаше смисъл да поема излишни рискове.

Внезапен тропот отгоре я разтрепери, но не последва нищо и Мириамел реши, че над нея тече само обикновеният живот на кораба. Продължи да се прокрадва към хъркащата си жертва през редиците плътно наредени бурета.

Когато стигна на няколко лакътя от хъркащия, вече не изпитваше и най-малкото съмнение — бе слушала това упоено, пиянско хъркане твърде много нощи, за да го обърка.

Най-после се наведе над него. Опипа с ръка и откри празната кана, с която се бе омаял, притисната в сгъвката на лакътя му. Над нея бе невъзможно да се обърка кръгло лице на Кадрах, киселият от виното дъх, който мокро свиреше навътре и навън през отворената му уста, докато той хъркаше и мърмореше. Щеше да е лесно просто да му пукне пияната глава с празната кана или да преобърне някое буре, за да го смаже като буболечка. Не беше ли я тормозил той още от момента, когато се запознаха? Бе крал от нея и я бе продавал на враговете й като робиня, а сега я бе ударил и отвлякъл със сила от Божия дом. Каквото и да бе тя, в каквото и да се бе превърнал баща й, тя все още беше принцеса с кръвта на крал Престър Джон и кралица Ебека. Нито един пияница нямаше право да я докосва! Нито един човек! Нито един!

Гневът й, който се бе извивал и нараствал в нея като пламъците на раздухван от вятъра огън, проблесна и после изведнъж изчезна. Задавиха я сълзи; в гърдите й болезнено заудряха хълцания.

Кадрах спря да хърка и неясният му хленчещ глас се надигна от тъмнината пред нея:

— Господарке?

За момент тя не помръдна. След това, като си пое яростно дъх, замахна към невидимия монах. Удари го леко, но това бе достатъчно, за да разбере къде в тъмното е главата му. От следващия й удар я заболя ръката.

— Ах ти, предател такъв! — изсъска тя и удари отново.

Кадрах изохка от болка и се отмести, така че пръстите й удариха влажните дъски на трюма.

— Защо… защо ме… — промърмори той. — Та аз спасих живота ви!

— Лъжец! — възкликна тя и отново избухна в сълзи.

— Не, принцесо, това определено е истината. Съжалявам, че ви ударих, но нямах избор.

— Проклет лъжец!

— Не! — Гласът му бе изненадващо спокоен. — И стойте тихо. Не трябва да ни открият, за да можем да се измъкнем, щом падне нощта.

Тя подсмръкна ядно и забърса носа си с ръкав.

— Тъпанар! Глупак! Къде да се измъкнем? Та ние сме в морето!

Последва миг на тишина.

— Не може да сме… — отпаднало каза монахът. — Не може да сме в морето…

— Не можеш ли да усетиш как се люшкаме? Никога не си знаел нищо за корабите, предателски дребосъко. Това не е клатенето, когато сме закотвени в пристанището. Това е морското вълнение. — Гневът й се стапяше и я оставяше празна и объркана. — А сега, ако не ми кажеш как сме се озовали на този кораб и как ще слезем от него, ще съжаляваш горчиво, че си напуснал Кранхир… или мястото, откъдето наистина идваш.

— О, богове на народа ми — изстена Кадрах. — Какъв глупак съм! Сигурно са потеглили, докато сме спали…

— Докато ти си спял, спял си пиянски. Аз бях в безсъзнание, пребита!

— Ех, говорите истината, господарке, а ми се иска да не беше така. Аз наистина се напих до забрава, принцесо, но имаше много, което да забравям.

— Ако имаш предвид това, че ме удари, няма да ти позволя да го забравиш.

В тъмнината на трюма настъпи още един миг тишина. Когато монахът най-после се обади, гласът му бе странно изпълнен с копнеж:

— Моля те, Мириамел. Принцесо. Много пъти съм правил злини, но този път направих само онова, което сметнах за най-добро.

Тя бе възмутена.

— Онова, което си сметнал за най-добро! Нахалството ти…

— Отец Диниван е мъртъв — прекъсна я той. — Също така и Ранесин, лекторът на Майката Църква. Приратес ги уби и двамата в самото сърце на Санселан Ейдонитис.

Тя се опита да проговори, но нещо като че ли бе заседнало в гърлото й:

— Какво?

— Мъртви са, принцесо. До утре сутринта новината ще плъзне като степен пожар из целия Остен Ард.

Беше й трудно да мисли за това, трудно да го разбере. Милият грозноват отец Диниван, който се изчервяваше като момче! И лекторът, който уж щеше да оправи всичко, а сега нищо нямаше да бъде както трябва. Нищо, никога вече.

— Истината ли казваш? — попита тя най-после.

— Иска ми се да лъжех, милейди. Иска ми се това да бе само поредната лъжа от моя дълъг списък, но не е. Приратес управлява Майката Църква, или все едно е така. Единствените ти истински приятели в Набан са мъртви и точно затова се скрихме в трюма на този кораб, закотвен в пристанището…

Монахът не довърши, но странната извивка в гласа му най-после я убеди. Тъмнината в трюма като че ли се сгъсти. През неизмеримото време, което последва, когато като че ли всички сълзи, които бе сдържала, откакто бе напуснала дома си, бликнаха наведнъж, Мириамел се почувства така, сякаш черният покров на отчаянието се е разраснал и е забулил целия свят.

 

— И така, къде сме? — попита тя най-после. Беше прегърнала коленете си и се поклащаше бавно, за да противостои на движението на кораба.

Скръбният глас на Кадрах прошепна от тъмнината:

— Не зная, господарке. Както ви казах, качих ви на един кораб в пристанището. Беше тъмно.

Мириамел се опитваше да се успокои, благодарна поне за това, че никой не можеше да види червеното й от сълзи лице.

— Да, но чий кораб? На какво приличаше? Чий знак бе върху платното?

— Знам съвсем малко за корабите, принцесо. Платната бяха прибрани. Мисля, че имаше някаква хищна птица, изрисувана на носа, но фенерите горяха съвсем слабо.

— Каква птица? — напрегнато попита тя.

— Орел рибар, мисля, или нещо подобно. Черно и златно.

— Орел рибар… — Мириамел запотропва възбудено с пръсти по крака си. — Това е родът Преван. Иска ми се да знаех на чия страна са, но толкова много време мина, откакто живеех тук! Може би са поддръжници на чичо ми и ще ни заведат в безопасност. — Тя се усмихна кисело. — Но къде ли може да е това?

— Повярвайте ми — пламенно каза Кадрах, — в този момент дори и най-студените, най-тъмни пещери на Стормспайк ще са по-безопасни за нас от Санселан Ейдонитис. Казах ви, лектор Ранесин е свален и убит! Можете ли да си представите колко трябва да е нараснала силата на Приратес, че да убие лектора направо в Божия дом?

Пръстите на Мириамел внезапно спряха да тропат.

— Странно е, че казваш това. Какво знаеш за Стормспайк и за пещерите му, Кадрах?

Неспокойното примирие, което шокът и ужасът бяха сключили между тях, изведнъж изглеждаше много глупаво. Бързо разпалващият се гняв на Мириамел прикри внезапния й страх. Кой беше този монах, който знаеше толкова много и действаше толкова странно? И ето, тя отново му се доверяваше, приклещена в някакво тъмно място, в което той сам я бе вкарал.

— Попитах те нещо.

— Господарке — започна Кадрах колебливо, — има много неща…

И изведнъж спря. Отекна скърцане на дърво; ярка светлина на факли прониза въздуха надолу, когато някой вдигна люка към палубата. Заслепени, принцесата и Кадрах се хвърлиха към буретата, търсейки убежище като земни червеи в обърната с лопата буца пръст. Мириамел зърна някакъв мъж с плащ, който слизаше гърбом по стълбата, присви се назад до стената, придърпа крака и скри лицето си под ниско дръпнатата си качулка.

Мъжът, който бе влязъл, почти не вдигаше шум — внимателно се запромъква между буретата и денковете. Сърцето на Мириамел подскочи в гърдите й, когато стъпките изведнъж спряха само на няколко лакътя от нея. Тя сдържа дъха си в напрегнатите си дробове, докато не й се стори, че ще се пръснат. Шумът на вълните гърмеше в ушите й като мучене на бик, но някакво странно напевно тананикане се носеше под него като сънливото жужене на пчели. След това бръмченето внезапно спря.

— Защо се криеш тук? — попита един глас; сух пръст докосна лицето й. Потиснатият дъх на Мириамел изхвърча и очите й се отвориха. Гласът възкликна; — А, но ти си дете!

Не беше мъж, а жена — с бледозлатиста кожа и големи, широко отворени тъмни очи, които надзъртаха изпод кичур бяла коса. Изглеждаше стара и крехка: наметалото й не можеше да прикрие слабостта на фигурата й.

— Ти си ниски! — ахна Мириамел и вдигна ръка към устата си.

— Защо те изненадва това? — отвърна жената и тънките й вежди се повдигнаха. Кожата й бе набраздена от фини бръчици, но движенията й бяха уверени. — Къде може да очакваш да срещнеш ниски, ако не на презморски кораб? Не, въпросът, непознато момиче, е защо ти си тук? — Тя се обърна към сенките, където се криеше монахът. — Въпросът се отнася и за теб. Защо се спотайвате в трюма?

И като не получи отговор, поклати глава.

— Значи трябва да повикам господаря на кораба…

— Недей, моля те — каза Мириамел. — Кадрах, излез. Нискитата имат остър слух. — Тя се усмихна по начин, който се надяваше да е очарователен. — Ако знаехме, че си ти, нямаше да си правим труда. Глупаво е да се опитваш да се скриеш от ниски.

— Да. — Жената кимна доволно. — А сега ми кажете кои сте вие?

— Аз съм Малахиас… — Мириамел спря, като осъзна, че полът й вече е бил определен. — Мария, исках да кажа. Кадрах е моят спътник. — Монахът излезе иззад един денк и изръмжа.

— Добре. — Нискито се усмихна със стиснати устни. — Аз съм Ган Итай. „Облакът на Еадне“ е моят кораб. Аз пея на килпата.

Кадрах се опули.

— Пееш на килпата? Какво значи това?

— Нали каза, че много си пътувал — намеси се Мириамел. — Всеки знае, че не може да изведеш кораб в дълбините на морето, без ниски, което да пее песни, за да държи килпата на разстояние. Знаеш какво са килпите, нали?

— Чувал съм за тях, да — кратко отвърна Кадрах и отново изгледа любопитно Ган Итай, която се поклащаше, докато ги слушаше. — Ти си от Тинукеда’я, нали?

Устата на нискито се разшири в беззъба усмивка.

— Ние сме децата на Кормчията, да. Много отдавна се върнахме в морето и останахме в морето. Кажете сега какво правите на този кораб.

Мириамел погледна Кадрах, но монахът като че ли бе потънал в мисли. Бледото му лице бе обляно в пот. Дали вследствие на шока от разкриването им, или от нещо друго, но мъглата на пиянството му като че ли бе изчезнала. Малките му очи бяха разтревожени, но ясни.

— Не можем да кажем всичко — отвърна принцесата. — Не сме направили нищо лошо, но животът ни е в опасност, така че се крием.

Ган Итай присви очи и замислено сбърчи устни.

— Трябва да кажа на господаря на кораба, че сте тук — най-после каза тя. — Ако това не ви харесва, съжалявам, но първо дължа вярност на „Облака на Еадне“. Винаги се съобщава за нередовни пътници. На кораба ми не трябва да му се случи нищо лошо.

— Няма да направим нищо на кораба — отчаяно каза Мириамел, но нискито вече вървеше бързо към стълбата — пъргавината на Ган Итай опровергаваше привидната й крехкост.

— Съжалявам, но трябва да изпълня задълженията си. Народът на Руян има закони, които не могат да се пренебрегват. — Тя поклати глава и изчезна през люка. Едно парче оцветено от зората небе се показа за миг, преди капакът да се спусне отново.

Мириамел седна, облегна се на едно буре и въздъхна:

— Елисия да ни спаси. Какво ще правим? Какво ще стане, ако този кораб е на врагове?

— Що се отнася до мен, самите кораби са нашите врагове. — Кадрах унило сви рамене. — Това, че реших да се скрием на кораб, бе глупост, ужасна глупост. Колкото до това, че ни намериха… — той махна презрително с пълната си ръка, — то си беше неизбежно. И все пак така е по-добре, отколкото ако бяхме останали в Санселан Ейдонитис. — Той обърса потта от лицето си. — Ох, гади ми се! Както е казал един мъдрец: „Има три вида хора: живите, мъртвите и тези на море“. — Отвратеното му изражение се смени със замислено. — Но нискита!? Срещнах жива Тинукеда’я! Костите на Анаксос, светът е пълен със странни неща!

Преди Мириамел да успее да го попита какво значи това, чуха тропот на тежки ботуши по палубата отгоре. Заговориха дълбоки гласове, а после люкът изскърца и се отвори.

 

Мейгуин седеше насред ронещата се древна сцена в сърцевината на загадъчен каменен град, скрит дълбоко в сърцето на планината, лице в лице с четири същества, излезли от легендите на древните дни. Пред нея имаше огромен блестящ камък, който й бе говорил така, все едно бе човек. И въпреки това тя бе неизразимо разочарована.

— Ситите — тихичко промърмори тя. — Мислех си, че ситите ще са тук.

Еолаир я погледна привидно безстрастно, а после се обърна отново към дуорите и попита:

— Това е много странно. Откъде знаете името на Джосуа Безръкия?

На Юис-фидри като че ли му стана неудобно. Костеливото лице на живеещия в земята се поклащаше на нежния му врат като слънчоглед на стъблото си.

— Защо търсите ситите? Какво общо имате с нашите стари господари?

Мейгуин само въздъхна.

— Това бе само смътна надежда — бързо каза Еолаир. — Лейди Мейгуин си мислеше, че те може да ни помогнат, както са помагали на народа ни в миналото. Хернистир беше превзет.

— И този Джосуа Без ръце, за когото говореха ситите, той завоевателят ли е, или е от децата на Херн като вас? — Юис-фидри и другарите му се наведоха напред и загледаха много сериозно.

— Джосуа Безръкия на е хернистирец, но не е и завоевател. Той е един от главните хора във великата война, която се води горе — внимателно отвърна Еолаир. — Нашият народ бе нападнат от враговете на Джосуа. Следователно може да се каже, че Джосуа се бие за нас… ако е още жив.

— Джосуа е мъртъв — глухо каза Мейгуин. Тежестта на пръстта и камъка около нея я притисна, изстисквайки дъха й. Какъв беше смисълът на цялото това бърборене? Тези паякоподобни създания не бяха сити. Това не бе градът със знамената и прекрасната музика, който бе видяла в сънищата си. Плановете й не бяха постигнали нищо.

— Може и да не е така — тихо каза Еолаир. — Чух слухове, че той е още жив, слухове, на които може да се вярва. — Той се обърна към търпеливите дуори. — Моля ви, кажете ни къде сте чули името на Джосуа. Ние не сме ви врагове.

Юис-фидри обаче на свой ред попита:

— И този Джосуа Без ръце за нашите стари господари ситите ли се бие, или срещу тях?

Еолаир се зачуди, преди да отговори:

— Ние, смъртните, не знаем нищо за ситите и за техните битки. Джосуа вероятно знае също толкова малко, колкото и ние.

Юис-фидри посочи блестящото примигващо нещо в средата на сцената.

— Но нали точно Първата баба на Зида’я — ситите — ви говори през Къса! — Изглеждаше извратено доволен, като че ли бе хванал Еолаир в някаква безсмислена дребна лъжа.

— Ние не знаехме чий бе този глас. Ние сме странници тук и вашият… вашият Къс не ни познава.

— Аха! — Юис-фидри и другите дуори заговориха на собствения си език, думите им звънтяха като ромолящи камбанки. Най-после Юис-фидри каза:

— Ще ви повярваме. Вярваме, че сте честни. Дори и ако не го сторим, вие вече видяхте къде живеят последните дуори. Освен ако не ви вземем живота, можем само да се надяваме, че няма да ни разкриете на бившите ни господари. — Той се засмя тъжно, тъмният му поглед нервно обхождаше сенките. — А ние не заставяме никого да прави нещо насила. Ние сме слаби, стари… — Юис-фидри си пое дъх, за да се успокои. — Нищо няма да спечелим, ако скрием знанията си от вас. И така, всички наши хора вече могат да се завърнат на това място, Мястото на Свидетеля.

Юис-хадра, онази, което Юис-фидри бе нарекъл своя жена, вдигна ръка, помаха към мрака в горния край на огромната полусфера и извика нещо на музикалния език на дуорите.

Появиха се светлинки и се понесоха тихо надолу по пътечките към сцената, може би трийсетина — блестящи розови кристали в ръцете на дуорите. Големите им глави и широките им сериозни очи ги караха да изглеждат несъразмерни като деца, чудати, но не и страшни.

За разлика от първите четирима, тези нови дуори като че ли се страхуваха да се приближат до Еолаир и Мейгуин. Вместо това минаваха бавно надолу по каменните пътеки и сядаха тук-там по стотиците пейки. Лицата им бяха обърнати към блестящия Къс, а тънките им пръсти стискаха кристалите. Огромната тъмна купа бе напръскана с бледи звезди като умираща галактика.

— Беше им студено — прошепна Юис-фидри. — Радват се, че могат да се върнат при топлината.

Мейгуин подскочи, стресната след дългата тишина. Изведнъж осъзна, че тук, под мантията на света, няма птици, които да пеят, нито шепот на поклащани от вятъра дървета; градът изглеждаше построен от тишина.

Еолаир огледа кръга сериозни очи и се обърна към Юис-фидри.

— Но ти и хората ти, изглежда, се страхувахте от това място.

Дуорът като че ли се засрами.

— Гласовете на бившите ни господари ни плашат, вярно е. Но Късът е топъл, а залите и улиците на великия Мезуту’а са студени.

Графът на Над Мулах си пое дълбоко дъх и каза:

— Ще попитам нещо. Ако вярвате, че не искаме да ви нараним, обяснете ни откъде знаете името на Джосуа.

— От нашия Свидетел — Къса. Както ви казахме, ситите ни се обаждаха тук, на Мястото на Свидетеля, и питаха за този Джосуа и за Великите мечове. Късът дълго бе стоял безмълвен, но напоследък отново започна да ни говори, за първи път в скорошната ни памет.

— Да говори? — попита Еолаир. — Както говори и на нас? И какво точно е Късът?

— Късът е стар. Един от най-старите от всички Свидетели. — Разтревоженият тон на Юис-фидри се завърна. Спътниците му заклатиха глави, на лицата им се изписа безпокойство. — Дълго мълча. Никой не ни говореше.

— Какво искаш да кажеш? — Графът погледна Мейгуин, за да види дали тя споделя объркването му. Тя избегна очите му. Късът изпулсира с нежна млечна светлина и Еолаир се опита отново. — Не те разбирам. Какво е Свидетел?

Дуорът се замисли, опитваше се да намери думи, за да обясни нещо, което никога не е имало нужда от обяснение. Най-накрая каза:

— В отдавна отминалите дни ние и другите Родени в Градината говорехме през определени предмети, които можеха да служат като Свидетели: Камъни и Люспи, Езерца и Клади. През тези неща — и през някои други, като Великата арфа на Накига — светът на Родените в Градината бе овързан с нишки от мисли и реч. Но ние, Тинукеда’я, вече бяхме забравили много, дори и преди могъщият Асу’а да падне, и се бяхме отдалечили много от онези, които живееха там… онези, на които някога служехме.

— Асу’а ли? — каза Еолаир. — Чувал съм това име някъде…

Мейгуин почти не слушаше — наблюдаваше искрящите цветове на Къса да пробягват като светли риби под повърхността на кристала. Насядалите по пейките дуори също го наблюдаваха със смръщени лица, сякаш гладът им за лъчението му ги посрамваше.

— Когато Асу’а падна — продължи Юис-фидри, — рядкото говорене се превърна в мълчание. Говорещият огън в Хикехикайо и Късът тук, в Мезуту’а, бяха безмълвни. Разбирате ли, ние, дуорите, бяхме изгубили изкуството да ги използваме. И така, когато Зида’я спряха да ни говорят, ние, Тинукеда’я, вече не можехме да се справяме със Свидетелите дори и за да говорим помежду си.

Еолаир се замисли, после попита:

— Как сте забравили изкуството да използвате тези неща? Как може да се изгуби то сред толкова малко, колкото сте вие? — Той посочи с широк жест всички мълчащи, насядали по пейките. — Вие сте безсмъртни, нали?

Жената на Юис-фидри, Юис-хадра, отметна глава и простена, стряскайки и Мейгуин, и графа. Шо-венна и Имай-ан, другите двама спътници на Юис-фидри, се присъединиха към нея. Скръбта им се превърна в някаква зловеща и изпълнена с мъка песен, която се издигна до тавана на пещерата и отекна в тъмнината. Другите дуори се обърнаха да гледат, главите им се поклащаха бавно като ливада от сиво-бели глухарчета.

Юис-фидри сведе тежките си клепачи и стисна брадичката си с треперещи пръсти. Когато стенанието отмина, той вдигна поглед и каза:

— Не, дете на Херн, не сме безсмъртни. Вярно е, че сме много по-дълголетни от вас, хората, освен ако расата ви не се е променила много. Но за разлика от Зида’я и Хикеда’я, старите ни повелители ситите и норните, ние не продължаваме да живеем още и още, вечни като планините. Не, смъртта идва и за нас, както и за вашия народ, като крадец или похитител. — По лицето му премина гняв. — Може би някогашните ни господари са с някаква различна кръв още от времената в Градината от старите ни легенди, откъдето са дошли всички първородни; може би ние просто сме по-кратко живеещ вид. Или е това, или наистина е имало някаква тайна, която е била пазена от нас, за които се смяташе, че сме само техни слуги и васали. — Той се обърна към жена си и нежно докосна бузата й. Юис-хадра скри лицето си в рамото му, дългият й врат бе грациозен като на лебед. — Някои от нас умряха, други си тръгнаха и така Изкуството на Свидетелите избяга от нас.

Объркан, Еолаир поклати глава.

— Слушам те внимателно, Юис-фидри, но се страхувам, че въпреки това не разбирам гатанките в онова, което казваш. Онзи глас, който ни говори от камъка — онази, която ти нарече баба на ситите — каза, че се търсят Великите мечове. Какво общо има принц Джосуа с това?

Юис-фидри вдигна ръка.

— Елате с нас на някое по-добро за говорене място. Страхувам се, че присъствието ви е смутило някои от хората ни. Животът на повечето от нас не е бил започнал, когато Судхода’я за последно бяха сред нас. — Той се изправи и разгъна паякообразните си крайници като скакалец, който се катери по житен клас. Изражението му стана извинително. — Ще продължим в Залата на образците. Освен това, деца на Херн, аз съм уморен и гладен. — Той поклати глава. — Не съм говорил толкова от много дълго време.

 

Имай-ан и Шо-венна останаха назад, може би за да обяснят на срамежливите си другари що за същества са смъртните. Мейгуин ги видя да събират останалите дуори в центъра на гигантската зала, близо до непостоянната светлина на Къса. Само преди час Мейгуин бе преливала от очакване и възбуда, но сега се радваше да види как арената изчезва зад гърба им. Учудването се бе превърнало в безпокойство. Постройка като Мястото на Свидетеля трябваше да е под открито небе, както цирковете в Набан или големия театър на Ерчестър, а не да се крие под покрив от мъртъв черен базалт. Както и да е, тук нямаше кой да помогне на хернистирците.

Юис-фидри и Юис-хадра ги поведоха из пустите улици на Мезуту’а, кристалните им пръчки светеха в мрака като блатни духове, докато те вървяха по тесни проходи, през широки отекващи площади и по крехки като ледени висулки мостове, под които се виждаше единствено сенчеста празнота.

Лампите, които Мейгуин и Еолаир бяха донесли в подземния град, отдавна бяха угаснали и единствената светлина бе розовият блясък на жезлите на дуорите. Очертанията на Мезуту’а изглеждаха по-меки сега, отколкото под светлината на лампите, а ръбовете на града — по-нежни, като че ли бяха заоблени от вятър и дъждове. Но Мейгуин знаеше, че тук, в дълбините на земята, такова време никога не е обезпокоявало древните скали.

Осъзна, че мислите й се отклоняват дори и от такива прекрасно странни гледки като тези и се връщат към номера, който й бе изигран. Ситите не бяха тук. Всъщност, ако оцелелите от Мирния народ търсеха помощта на западнало племе като това на дуорите, те вероятно бяха в по-лошо положение дори от собствения народ на Мейгуин.

И така, тук бе краят на надеждите й за подкрепа. Нямаше спасение за народа й, освен ако тя сама не успееше да измисли нещо. Защо боговете й бяха изпратили такива сънища — само за да ги разбият на парчета ли? Наистина ли Бриниох, Мирка, Рин и останалите бяха обърнали гръб на хернистирците? Мнозина от народа й, скрили се в пещерите, вече си мислеха, че е опасно дори да се бият срещу нахлуващата армия на Скали, като че ли волята на боговете бе толкова очевидно срещу племето на Лут, че да се борят би означавало да оскърбят небесните жители. Това ли бе урокът и от сънищата й за изгубените сити, и от истината за изплашения народ на Юис-фидри? Да не би боговете да я бяха довели тук само за да й покажат, че и хернистирците скоро също ще западнат като гордите сити и сръчните дуори?

Мейгуин изправи рамене. Не можеше да позволи на такива опасения да я тревожат. Тя беше дъщерята на Луг… дъщерята на краля. Щеше да измисли нещо. Грешката й бе, че се осланяше на грешните земни същества — хора или сити. Боговете щяха да й изпратят нещо. Те щяха — трябваше — да й дадат някакъв знак, някакъв план, дори и в цялото й отчаяние.

Въздишката й привлече погледа на Еолаир и той попита:

— Зле ли ти е?

Тя отхвърли всичките му тревоги с махване на ръка.

— Някога този град бе осветен — внезапно се обади Юис-фидри и размаха дългата си ръка. — Сърцето на планината, цялото в искри, да.

— Кой е живял тук, Юис-фидри? — попита графът.

— Нашият народ. Тинукеда’я. Но повечето от вида ни отдавна ги няма. Малцина са тук и малцина живееха в Хикехикайо в северните планини, един по-малък град от този. — Лицето му се разкриви. — Докато не бяха принудени да си тръгнат.

— Принудени да си тръгнат? От какво?

Юис-фидри поклати глава и погали дългата си брадичка с пръсти.

— Ще е много лошо да кажа това. Няма да е любезно да излея нашето зло върху невинните деца на Херн. Не се страхувайте. Малкото ни останали хора там избягаха и оставиха злото зад гърба си.

Жена му, Юис-хадра, каза нещо на звънтящия език на дуорите.

— Вярно, това е вярно — със съжаление каза Юис-фидри и примига с огромните си очи. — Хората ни отдавна оставиха онези планини зад гърба си. Надяваме се, че са оставили и злото.

Еолаир погледна Мейгуин многозначително, но тя не разбра какво иска да й каже. Не бе слушала разговора на спътниците си, тъй като бе потънала в по-големите проблеми на бездомния си народ. Усмихна се тъжно, за да покаже на графа на Над Мулах, че трудът му по такива маловажни детайли не отминава незабелязан или неоценен, а после отново се потопи в мълчаливите си размишления.

Граф Еолаир пак се обърна към дуорите:

— Можете ли да ми разкажете за това зло?

Юис-фидри го погледна изпитателно.

— Не. Нямам право да споделя толкова много, макар и да сте благородни представители на народа си. Може би, когато имам повече време да помисля, ще чуете още. Изчакайте.

В пълна тишина, ако се изключеха тихите стъпки, те продължиха през древния град; светлинките на пръчките подскачаха като светулки.

 

Залата на образците бе купол съвсем малко по-малък от този на Мястото на Свидетеля, разположен ниско сред гора от кули и заобиколен от ров, издялан в скалите така, че да прилича на вълните на бурно море. Самият купол бе усукан като раковина и облицован с някакъв вълшебен камък, който не блестеше като пръчките от розов кристал, но все пак излъчваше бледа светлина.

— Безкрайният и Вечен океан — каза Юис-фидри и махна към острите каменни вълни. — Нашият роден дом бе остров в морето, което заобикаля всичко. Ние, Тинукеда’я, построихме корабите, които преведоха всички Родени в Градината през водата. Руян Ве, най-великият от нашия народ, греба на корабите и ни доведе в тази земя, в безопасност от разрушението. — В големите като чинийки очи на дуора блесна светлина, а в гласа му прозвуча триумфална нотка. Той поклати глава, като че ли искаше да наблегне на важността на онова, което казва. — Без нас нямаше да има кораби. Всички, и господари, и слуги, щяха да преминат в Небитието. — Той примига и се огледа, огънят в очите му бе изчезнал. — Елате, деца на Херн. Да побързаме надолу към Банифа-ша-зе — Залата на образците.

Юис-хадра им махна да тръгват и поведе Мейгуин и графа около замръзналия сив океан към задната част на купола, която стоеше несиметрично в рова, подобно на жълтъка на яйце. Тясна пътека се извиваше надолу към сенчестите дълбини.

— Това е мястото, където живеем със съпруга ми — каза Юис-хадра. — Ние сме пазителите му.

Залата на образците бе тъмна, но когато Юис-хадра прокара ръце по стените, под дългите й пръсти камъните започнаха да излъчват бледа светлина.

Мейгуин погледна острия профил на Еолаир — носеше се до нея, призрачен и приказен. Започваше вече да усеща товара на дългия изтощителен ден — краката не я държаха, мислите й се объркваха. Как въобще й бе позволил Еолаир да направи такова глупаво нещо? Трябваше да… да… да какво? Да я удари по главата? Да я отнесе, ритаща и драскаща, нагоре в пещерите? Тя щеше да го намрази, ако го бе направил. Мейгуин прокара ръце през сплъстената си коса. Ех, ако животът в Тайг бе продължил нормално, ако баща й и Гуитин бяха живи, а зимата не бе продължила толкова…

— Мейгуин! — Графът я хвана за лакътя. — Ще се удариш в прага на вратата.

Тя се отърси от ръката му и се наведе.

— Виждам.

Залата, в която влязоха, бавно се осветяваше, докато Юис-хадра събуждаше с докосването си още камъни за лъчист живот. Беше кръгла, на всеки няколко крачки в стените имаше ниски входове. Врати бяха издялани от камък, с панти от потъмнял бронз и покрити с руни, които не приличаха на нищо, което Мейгуин бе виждала — бяха различни дори и от онези върху огромната порта, през която бяха влезли в Мезуту’а.

— Седнете, ако обичате — каза Юис-фидри и посочи една редица гранитни столчета, изникнали сякаш като гъби до ниска каменна маса. — Ще приготвим храна. Ще вечеряте ли с нас?

Еолаир погледна Мейгуин, но тя се престори, че гледа настрани. Бе ужасно уморена, объркана и разочарована. Ситите не бяха тук. Тези немощни същества не можеха да им помогнат срещу хора като Скали и крал Елиас.

— Много си любезен, Юис-фидри — отвърна графът. — Ще сме благодарни да споделим трапезата ви.

Юис-фидри запали малка купчинка въглища в едно огнище, издълбано в каменния под. Вниманието, с което го правеше, показваше, че такова гориво е трудно да се намери и че се използва само в много специални случаи.

Мейгуин не можа да не забележи странната изящност, с която се движеха дуорите. Въпреки привидно несръчната си вдървена походка те се плъзгаха с някаква странна, танцова плавност и като че ли почти се галеха — и с движенията си, и с музикалната си реч. Тя разбра, че гледа двама престарели любовници, и двамата останали без сили, но дотолкова свикнали един с друг, че се бяха превърнали в два крайника на едно и също тяло. Сега, когато вече бе посвикнала със странния вид на дуорите, Мейгуин ги гледаше и бе сигурна, че са точно това, което изглеждат — двойка, която може и да е изпитвала ужас и мъка, но чието щастие заедно е продължило векове.

— Готово — най-после каза Юис-фидри, наля нещо от каменна кана в две чаши и ги подаде на Мейгуин и графа. — Заповядайте, пийте.

— Какво е това? — тихичко попита Мейгуин. Подуши течността, но тя не миришеше на нищо.

— Вода, дете на Херн — отвърна Юис-фидри малко объркано. — Вашите хора не пият ли вече вода?

— Пием. — Мейгуин се усмихна и вдигна чашата към устните си. Бе забравила колко време е минало, откакто за последен път бе пила от меха с вода, но сигурно бяха минали часове. Водата потече по гърлото й, студена и сладка като замразен мед. Имаше вкус, който тя не можа да определи точно, на нещо каменисто, но чисто. Ако беше цвят, щеше да е синьото на ранна вечер.

— Чудесно! — Тя подаде чашата на Юис-фидри да й налее пак.

След това дуорите измъкнаха чиния, в която имаше висока купчина бели, леко светещи гъби и някакви неща, за които Мейгуин бе нещастно убедена, че са някакви многокраки буболечки. Бяха увити в листа и запечени на въглените. Магията на глътките сладка вода изведнъж изчезна и Мейгуин почувства, че отново залита на ръба на отвратителна носталгия.

Еолаир храбро си взе няколко гъби — неслучайно го смятаха за най-добрия дворцов посланик в Остен Ард — и показно задъвка и преглътна една от многокраките хапки, а после започна да разбърква храната си така, все едно яде. Изражението му, докато дъвчеше, бе достатъчно, за да задържи съдържанието на чинията на Мейгуин далеч от устата й.

— И така, Юис-фидри, защо домът ви се нарича Залата на образците? — попита графът на Над Мулах и без да го видят, пусна няколко почернели личинки да паднат на пода под плаща му.

— Ще ви покажем, когато свършим с вечерята — гордо отвърна Юис-хадра.

— Тогава, ако не е неучтиво, мога ли да ви попитам за някои други неща? Времето ни тук е на привършване. — Еолаир вдигна вежди. — Трябва да върна тази дама при народа ни в пещерите горе.

Мейгуин спести подигравателната си забележка. Да бе — да върне тази дама!

— Питай, дете на Херн.

— Вие споменахте за един смъртен, за онзи, когото ние познаваме като Джосуа Безръкия. А гласът от камъка спомена нещо за Велики мечове. Какви са тези мечове и какво общо имат те с Джосуа?

Юис-фидри остърга парче гъба от бузата си с подобните си на лъжици пръсти.

— Трябва да начена отпреди началото, както казваме ние. — Той погледна Еолаир, после Мейгуин и пак Еолаир. — В далеч отминалите дни нашият народ направи меч за един крал на северните мъже. Кралят обаче не удържа на думата си. Когато дойде време да плаща, кралят на смъртните вместо това спори, а после и съсече водача на хората ни. Този крал бе Елврит, първи господар на Римърсгард. Меча, изкован от дуорите за него, той нарече Минияр.

— Чувал съм тази легенда.

Юис-фидри вдигна паякообразната си ръка.

— Не си чул всичко, граф Еолаир, ако правилно си спомням името ти. Горчиво бе проклятието ни върху това оръжие и отблизо го следяхме, въпреки че то бе далеч от нас. Такава е изработката на дуорите, че нищо, което сме изковали, не може да се отдалечи от сърцата или погледите ни. Минияр донесе много мъка на Елврит и племето му, макар и да бе могъщо оръжие.

Той отпи глътка вода. Юис-хадра го гледаше нежно, ръката й бе стиснала неговата. Дуорът продължи:

— Казахме ви, че нашите Свидетели стояха неизползвани векове наред. После, преди малко повече от година, Късът ни проговори… или по-скоро нещо ни проговори през Къса, както в отминалите дни… Но онова, което говореше, бе някой или нещо, което не познавахме, нещо, което използваше Говорещия огън в стария ни дом, Хикехикайо, нещо, което ни говореше с мили и убедителни думи. Беше достатъчно странно да чуем Къса и Говорещият огън да си приказват като преди, но освен това си спомняхме и злото, което ни бе прогонило от дома ни — такова зло, за което на вас, смъртните, не ви трябва да знаете, тъй като ще ви уплаши много — така че не повярвахме на този непознат. Освен това, колкото и време да бе минало, откакто бяхме използвали Свидетелите за последно, някои от нас все още си спомняха отминалите дни и как се бяхме чувствали, когато Зида’я ни говореха тогава.

— Това не беше същото — продължи той. — Каквото и да стоеше пред Говорещия огън на север, приличаше повече на студения дъх на Небитието, отколкото на живо същество, въпреки любезните си думи.

Юис-хадра простена. Мейгуин, увлечена от разказа на дуора, почувства как през нея преминава хлад.

— Онова, което говореше — продължи Юис-фидри, — искаше да знае за меча Минияр. То знаеше, че сме го направили ние, и още, че дуорите са свързани с творенията си дори и след като те си отидат от нас, както човек, загубил китката си, често я чувства все още на края на ръката си. Нещото, което ни говори от един Свидетел към друг, ни попита дали северният крал Фингил наистина е занесъл меча в Асу’а, когато покорил великия град, както и дали той е още там.

— Асу’а! — сепна се Еолаир. — Разбира се… Хейхолт.

— Това е смъртното му име. — Юис-фидри кимна. — Обзе ни страх от този странен и плашещ глас. Трябва да разберете — ние сме отхвърлени от повече години, отколкото народът ви би могъл да си представи. Беше очевидно, че някаква нова сила се е надигнала в света, но такава, която въпреки това управлява старите Изкуства. Но ние не искаме някой от старите ни господари да ни намери и да ни прибере, така че отначало не отговорихме.

Дуорът се приведе напред.

— После, преди съвсем кратко време — преди няколко промени на Лунната жена, както бихте казали вие под небето — Късът отново проговори. Този път говореше с гласа на най-старата от ситите, с гласа, който чухте. Тя също ни попита за Минияр. И на нея не отговорихме.

— Защото се страхувате, че отново ще ви направят свои слуги ли?

— Да, дете на Херн. Освен ако някога не сте бягали от робство, няма да разберете този ужас. Нашите господари са без възраст. Ние не сме. Те запазват древната мъдрост. Ние сме в упадък. — Юис-фидри се заклати напред-назад и кожените му дрехи зашумоляха.

— Но ние знаехме нещо, което не знаеше нито един от питащите — каза той; в кръглите му очи проблесна нещо като насмешка. — Разбирате ли, нашите господари си мислят, че мечът Минияр никога не е напускал Асу’а, и това е вярно. Но онзи, който намери меча там, под замъка, онзи, когото вие наричате крал Джон Престър, поръча да го изковат наново. И под името Блестящ гвоздей го носи по целия свят.

Графът на Над Мулах подсвирна изненадано.

— Значи Блестящ гвоздей е бил старата Чума на Севера, Минияр на Фингил. Странно! Какви ли други тайни е взел със себе си Престър Джон в гроба си? — Той замълча за момент. — Но, Юис-фидри, ние все още не разбираме…

— Търпение. — Дуорът се усмихна студено. — Вие никога не бихте могли да се грижите за упорития камък и да събирате жътва от него, както правим ние, вие, бързокръвни деца. Търпение — той си пое дъх. — Водачката на Зида’я ни каза, че този меч, един от Великите мечове, някак си е много свързан със събитията, които се случват в момента, и със съдбата на смъртния принц, наречен Джосуа Без ръце…

— Джосуа Безръкия.

— Да. Но ние мислим, че това е номер, тъй като тя каза още, че този меч може да е жизненоважен и срещу същото зло, което прогони нашите съплеменници от Хикехикайо, и че същото това зло скоро може да заплашва всичко, което се е движило над или под земята. Как би могла съдбата на който и да било смъртен да повлияе на караниците на безсмъртните? — Гласът на дуора потрепери. — Това е още един капан, за да си играе със страха ни. Тя иска да потърсим помощта й, така че отново да попаднем в хватката им. Не я ли чухте? „Елате при нас в Джао е-Тинукай’и!“ Имало ли е някога по-хладнокръвно поставян капан точно пред очите на жертвите?

— Значи — най-после каза графът — оцеляването на Джосуа някак си е свързано с това оръжие, така ли?

Юис-фидри го стрелна с разтревожен поглед.

— Така твърдеше тя. Но как би могла да каже, че съдбата му е свързана с тази на Минияр, след като дори не знаеше, че той е бил изкован за втори път? Тя каза, че никой освен нас не знае това и че вероятно много съдби — вероятно всички нишки на съдбата — са свързани с три велики меча, от които Минияр е единият.

Юис-фидри се изправи и продължи с гробовен глас:

— А сега ще ви кажа едно ужасно, ужасно нещо. Въпреки че не можем да се доверим на някогашните си господари, ние се страхуваме, че те може да казват истината. Може би някаква огромна гибел наистина е дошла на този свят. Ако е така, може и да сме я довели ние, дуорите.

Еолаир се мъчеше да схване онова, което чува.

— Но защо, Юис-фидри? Историята на Блестящ гвоздей може и да е опасна тайна, но нали не сте я казали на никого? Когато Късът говори с нас, ние също не казахме нищо, защото не знаехме. Никакви тайни не са разкрити. Каква гибел сте довели?

Дуорът като че ли се притесни.

— Аз… не ви казах всичко. Късът ни повика още веднъж преди пристигането ви. Там беше страховитият непознат от Хикехикайо и пак питаше за Минияр… този проклет меч. — Той седна и се отпусна назад, сякаш нямаше никакви кости. — Този път само един от нас е бил на Мястото на Свидетеля… младият Шо-венна, когото видяхте. Бил е сам и гласът е всял у него огромен страх. Заплашвал е, после обещавал, после отново заплашвал. — Юис-фидри удари по масата с широката си длан. — Трябва да разберете, било го е страх! Нас всички ни е страх! Не сме онова, което бяхме. — Той сведе очи, като че ли се засрами, а после вдигна поглед и погледна жена си. Това като че ли му даде кураж. — Най-накрая ужасът на Шо-венна го надвил. Той казал на непознатия за Минияр, за това как е бил изкован наново и е станал Блестящ гвоздей. — Юис-фидри поклати огромната си глава. — Горкият Шо-венна. Не трябваше да го оставяме да пази сам при Къса. Дано Градината ни прости. Разбирате ли, деца на Херн, бившите ни господари може и да са ни лъгали, но ние все пак се страхуваме, че нищо добро няма да излезе от тъмнината в Хикехикайо. Ако Първата баба на ситите казва истината, кой знае каква сила сме дали в ръцете на злото?

Мейгуин почти не го слушаше. Губеше нишката на разказа му, осъзнаваше само откъслечни парченца — умът й се въртеше около мисълта за собствения й провал. Не бе разбрала добре волята на боговете. Сега й трябваше време да помисли.

Граф Еолаир седеше и мълчеше; залата се изпълни с мрачна тишина. Най-после Юис-фидри се изправи и каза:

— Вие споделихте храната ни. Нека ви покажем нашите награди, а после може да се върнете на светлата повърхност.

Еолаир и Мейгуин последваха дуорите по дълъг наклонен коридор до една зала, чиито стени бяха странно разкривени.

— В тази стая и в другите под нея са образците — каза Юис-фидри. — Дълго са копали дуорите, а и надалеч. Всеки тунел, всяко дълбоко място, което сме прокопали, е тук. Това е историята на нашия народ, а ние двамата сме нейните пазители. — Той гордо размаха ръка. — Карти на светлия Кементари, лабиринта на Джина Т’се-неи, тунелите под планината, която римърсгардците наричат Вестивег, и онези, които прорязват планините над главата ни — всичко е тук. Катакомбите в Зае-и’мирита са отдавна погребани и безмълвни… но тук те живеят!

Еолаир бавно се завъртя, като местеше погледа си от повърхност на повърхност. Вътрешността на огромната зала бе сложно оплетена; всяка стеничка, всеки ъгъл и ниша бяха покрити с карти, издялани в живия камък.

— И казвате, че тук има карти на тунелите, които минават оттук, през Грианспог? — бавно попита той.

— Със сигурност, граф Еолаир — отвърна Юис-фидри. Стоенето сред образците като че ли бе върнало живота в слабата му фигура. — И на тях, и на много други.

— Ако може да ги получим, това ще е от огромна помощ в нашата собствена борба.

Мейгуин се обърна към графа; раздразнението й най-после изплува на повърхността.

— Какво? Да носим тонове камък горе до пещерите си ли? Или да слизаме тук до това изгубено място всеки път, когато трябва да изберем някое разклонение на пътя?

— Не — отвърна Еолаир. — Но също като ейдонитските монаси, бихме могли да ги прерисуваме на пергамент. — Очите му блестяха. — Сигурно има тунели, за които не сме и сънували! Атаките ни по лагерите на Скали наистина ще приличат на магия! Виж, Мейгуин, ти наистина намери огромна помощ за народа си, в края на краищата — помощ, която е по-голяма от мечове или копия! — Той се обърна към Юис-фидри. — Ще ни позволите ли да направим това?

Разтревожен, дуорът се обърна към жена си. Докато двамата си говореха, Мейгуин наблюдаваше графа. Еолаир се разхождаше от стена до стена и се взираше в подобните на пчелни килийки резби. Принцесата се бореше с нарастващия си прилив на гняв. Той да не си мислеше, че се радва на комплимента му за това „откритие“? Тя търсеше помощ от легендарните сити, а не от сбирщина плашила и техните карти на тунели. Тунели! Та нали тя бе преоткрила тунелите! Как смееше той да се опитва да спечели благоразположението й?

Беше приклещена между яростта, самотата и загубата. Изведнъж едно внезапно прозрение проряза мислите й като нож.

„Еолаир трябва да се махне!“

Тя не можеше да се успокои — докато той бе до нея, не би могла никога да разбере какво трябва да направи според боговете. Присъствието му я превръщаше в дете, в хленчещо раздразнително девойче, неспособно да изведе народа си от тези опасни и трудни времена.

Юис-фидри най-после се обърна и каза:

— Ние с жена ми трябва да поговорим с народа си, преди да вземем решение. Това е нещо ново и не можем да го направим с лека ръка.

— Разбира се — отвърна Еолаир. Гласът му бе спокоен, но Мейгуин успя да усети потиснатата възбуда. — Разбира се, направете както е най-добре за вашия народ. Сега ние ще си отидем и ще се върнем при вас след ден или два, или пък когато кажете. Но кажете им, че това вероятно ще спаси народа на Херн, на който дуорите често са помагали преди. Хернистиците винаги мислят за вас само с добро.

Мейгуин се сети за нещо друго и попита:

— А има ли тунели близо до Хейхолт?

Юис-хадра кимна и отвърна:

— Да. Асу’а, както го наричаме ние, е издълбан надълбоко, освен че е изграден нависоко. Сега костите му лежат под замъка на смъртните крале, но земята под замъка все още живее с нашите тунели.

— А тези карти също ли са тук?

— Разбира се — гордо отговори Юис-хадра.

Мейгуин кимна доволно и се обърна към графа на Над Мулах.

— Ето. Това е отговорът, който търсех. Пред нас лежи път: ще бъдем предатели към собствения си народ, ако не поемем по него. — И млъкна, и го погледна сериозно.

Еолаир налапа стръвта.

— Какво искаш да кажеш, принцесо?

— Ти трябва да намериш Джосуа, граф Еолаир — отвърна тя. Остана доволна от спокойния си тон. — Чу какво каза Юис-фидри. Тази работа с меча е много важна. Принц Джосуа трябва да бъде информиран, в случай че това знание може да се използва, за да се победи Елиас. Знаем, че докато Върховният крал преуспява, Скали Остроносия ще е като нож, опрян в гърлото ни. Отиди да намериш Джосуа и му кажи тайната на меча. Това ще е делото, което ще спаси народа ни.

Всъщност Мейгуин не си спомняше точно всичките подробности на разказа — нали бе заета със собствените си ужасни мисли, — но си спомняше, че има нещо общо с Джосуа и меча на баща му.

Еолаир я изгледа удивено и възкликна:

— Да отида при Джосуа?! Но ние нямаме представа къде е, нито дори дали е жив. Караш ме да напусна народа ни в такава нужда и да потегля на такава глупашка мисия?

— Ти твърдеше, че си чул, че е жив — студено му отговори тя. — Само преди малко ми изнасяше лекция за шансовете за неговото оцеляване. Можем ли да си позволим да приемем, че е мъртъв?

По школуваното му изражение бе трудно да се разбере какво си мисли. Мейгуин си пое дъх и започна пак:

— Във всеки случай, граф Еолаир, ти не успяваш да видиш пълната важност на онова, което ни казаха дуорите. Картите за тунелите са важни, да… но вече можем да изпратим на Джосуа карти на укреплението на Елиас, както и на тайните входове, които могат да означават края на Върховния крал. — Докато говореше, това изведнъж наистина й зазвуча като добър план. — Знаеш, че Скали няма да отпусне хватката си върху нашата земя, докато Елиас управлява в Хейхолт.

Еолаир поклати глава.

— Твърде много възможности, твърде много. Има смисъл в това, което казваш, определено. Нека го обмислим. Ще ни отнеме дни да прерисуваме всички тези карти. Със сигурност ще е по-добре да го обмислим внимателно, да поговорим с Краобан и другите рицари.

Мейгуин искаше решението да се вземе сега, докато Еолаир се колебае. Страхуваше се, че повече време ще означава време за графа да измисли друго решение, а тя пак да изпадне в безпомощно състояние. Когато беше близо до него, сърцето й тежеше като камък. Тя имаше нужда той да се махне — вече го чувстваше като дълбок копнеж. Искаше да го няма, така че болката и объркването й да се махнат. Как ставаше така, че той да може да замъглява съзнанието й по този начин?

Тя сложи на лицето си студена маска.

— Не ми харесват възраженията ти, графе. Всъщност ти като че ли не правиш много важни неща тук, щом имаш време да ме проследяваш дълбоко под земята. Може би ще е по-добре да си зает със задача, която има някакъв шанс да ни спаси от сегашното ни положение. — Мейгуин се усмихна, нарочно подигравателно. Гордееше се с това колко добре прикрива истинските си чувства, но тази жестокост, колкото и да бе необходима, я изпълваше с ужас.

„В що за същество се превръщам? — чудеше се тя, докато внимателно наблюдаваше реакцията на Еолаир. — Това ли е държавническото изкуство? — Обзе я паника. — На глупачка ли се правя? Не, по-добре ще е, ако той се махне — но ако това е начинът, по който кралете и кралиците трябва да постигат желанията си, в името на Стадото на Багба, какъв ужас!“

И прибави високо:

— Освен това, графе, ти си се клел на рода на баща ми — казвам го в случай, че си забравил. Ако искаш да пренебрегнеш първото изискване, което ти поставя дъщерята на Лут, не бих могла да те спра, но боговете ще знаят и ще отсъдят. — Еолаир понечи да заговори, но Мейгуин вдигна ръка, за да го спре — много мръсна ръка, не можа да не забележи тя. — Няма да споря с теб, граф Еолаир. Направи това, което ти е заповядано, или не го прави. Реши сам.

Очите на Еолаир се присвиха, като че ли за първи път я виждаше истински и не харесваше онова, което вижда. Презрителното му изражение натисна сърцето й като непоносимо тежък камък, но вече нямаше връщане назад.

Графът почака дълго, преди да отговори.

— Добре, милейди — тихо каза той. — Ще направя така, както заповядвате. Не знам откъде се е взел този внезапен каприз — каприз ли! Това прилича на някаква лудост! Ако бяхте поискали съвета ми по този въпрос и се бяхте отнесли към мен като към семеен приятел, вместо като към васал, щях да се подчиня на желанието ви с радост. Вместо това вие ще получите подчинението ми, но в него няма да има много обич. Искахте да играете кралицата, но вместо това доказахте, че в края на краищата сте само едно неопитно дете.

— Млъкни — прегракнало каза тя.

Дуорите любопитно се вглеждаха в Еолаир и Мейгуин, като че ли те играеха някаква странна и неразгадаема пантомима. Светлините на Залата на образците се затъмниха за момент и сенките пораснаха до исполински размери върху подобните на лабиринт каменни стени. Миг по-късно бледата светлина проблесна отново и освети тъмните ъгли, но някаква сянка се бе настанила в сърцето на Мейгуин и не искаше да си тръгне.

 

Екипажът на „Облака на Еадне“ не се отнасяше с Мириамел и Кадрах нежно, докато ги измъкваше от трюма, но не беше и особено груб. Моряците изглеждаха доста развеселени от неочакваната двойка натрапници на борда. Когато пленниците излязоха под просветляващото небе, хората от екипажа задюдюкаха и почнаха да подвикват за греховете на монаси, които си взимат млади жени за спътнички, както и за добродетелта на младите жени, които си позволяват да пътуват по този начин.

Мириамел отвръщаше дръзко на погледите им, без да се впечатлява от грубите им подмятания. Въпреки добре познатия обичай на моряците да ходят с бради, мнозина от екипажа на „Облака“ бяха голобради и дори недостатъчно пораснали, за да си пуснат мустаци. Самата тя бе видяла повече за една година, сигурна беше, отколкото тези младоци през целия си живот.

Все пак ставаше ясно, че „Облакът на Еадне“ не е бавноподвижен търговски кораб, който подскача като корито за пране покрай бреговата линия, а жилав океански пътник. Като дете на застаналия на река и обгърнат от морето Меремунд, Мириамел можеше да оцени качествата на кораба дори и само от начина, по който палубата се клатушкаше под краката й, както и от скърцането на въжетата и плющенето на белите платна над главата й, докато попиваха жадно утринния вятър.

Допреди малко Мириамел бе отчаяна. Сега си поемаше големи глътки въздух и сърцето й затупка по-спокойно. Дори бой с камшик по заповед на капитана щеше да е поносимо наказание. Тя бе жива и сред открито море. Слънцето се издигаше в сутрешното небе като фар на продължаващата надежда.

Един поглед към знамето на главната мачта потвърди, че Кадрах е бил прав. Орелът рибар на Преван летеше там, оцветен в охра и черно. Ех, ако бе успяла да поговори по-дълго с Диниван, за да разбере повече новини за набанския двор, както и на чия страна е родът Преван…

Тя се обърна, за да прошепне на Кадрах да пази тайната й, но морякът до нея, който дори и в прохладния вятър миришеше прекалено силно на осолено свинско, рязко я бутна пред една дървена стълба.

Човекът на мостика се обърна и погледна надолу към тях. Стресната, Мириамел си пое шумно дъх. Лицето му не й бе познато, нито пък той показа да я познава. Обаче беше много, много красив. Бе облечен в черни бричове и жакет, фино покрити със златиста бродерия. С пелерината от плат с цвят на злато, която се уви около него, и вятъра, който рошеше златнорусата му коса, този странен благородник приличаше на слънчев бог от древните легенди.

— Коленичете, простаци такива — изсъска един от моряците. Кадрах падна веднага на колене. Объркана, Мириамел се подчини по-бавно — не можеше да откъсне очи от лицето на златния мъж.

— Това са, господарю — каза морякът. — Онези, дето ги намери нискито. Както виждате, едното е момиче.

— Както виждам — сухо отговори мъжът. — Вие двамата останете на колене — нареди той на Мириамел и Кадрах. — Вие, мъже, тръгвайте. Трябват ни повече платна, ако искаме да стигнем до Гренаман тази вечер.

— Да, господарю.

Докато моряците забързано се отдалечаваха, онзи, когото наричаха „господарю“, се обърна, за да завърши разговора си с плещестия брадат мъж, за когото Мириамел предположи, че е капитанът. Благородникът погледна пленниците още веднъж, преди да слезе по лъвски от мостика. Мириамел си помисли, че очите му като че ли се задържаха на нея по-дълго, отколкото би изисквало само любопитството, и почувства как някакъв непознат гъдел пробягва през нея — наполовина страх, наполовина възбуда. Двама слуги подтичваха след него и внимаваха шибаното му от вятъра наметало да не се закачи някъде. За съвсем кратък миг златокосият мъж погледна назад и като улови погледа й, се усмихна.

Плещестият капитан гледаше Кадрах и Мириамел със зле прикрито отвращение.

— Графът каза, че ще реши какво да прави с вас, след като закуси — изръмжа той и се изплю опитно по вятъра. — Жена и монах… какво би могло да носи по-лош късмет, особено във времена като тези? Щях да ви изхвърля през борда, ако господарят не се бе случил тук.

— Кой… кой е господарят на този кораб? — тихичко попита Мириамел.

— Не разпознаваш ли герба, жено? Не позна ли и милорд, макар че стоеше пред теб? Аспитис Превес, граф на Дрина и Еадне, е господарят на този кораб… и по-добре се надявайте да ви хареса, че иначе ще идете при килпата. — Той изплю още сив ситрилов сок.

На Кадрах, който и без това бе блед, като че ли му прилоша при думите на капитана, но Мириамел едва ги чу. Тя мислеше за златната коса и смелите очи на Аспитис и се чудеше как може насред такава опасност внезапно да се почувства толкова неочаквано очарована.