Тад Уилямс
Камъкът на раздялата (28)

24. Кучетата на Ерчестър

Групата на Джосуа яздеше на север покрай бреговете на река Стефлод — срещу течението, нагоре от точката на сливането й с Имстрека, през тревисти земи, осеяни с ниски хълмове. Скоро хълмовете започнаха да се издигат и от двете им страни, така че хората на принца се озоваха в равна долина — огромно корито, по средата на което течеше реката.

Под мрачното небе Стефлод блестеше слабо като потъмняло сребро. Също както и с Имстрека, отначало песента на реката изглеждаше приглушена, но Деорнот си помисли, че в шепота й има някакъв подглас, като че ли тя крие в себе си гласовете на огромно шепнещо множество. Понякога шумът на водата сякаш се издигаше в нещо, наподобяващо мелодия, ясна като звън на биещи камбани. Миг по-късно, когато Деорнот се опитваше да разбере какво е онова, което е привлякло вниманието му, не се чуваше нищо друго освен ромона на течаща вода.

Светлината, която играеше по повърхността на Стефлод, бе също толкова призрачно непостоянна. Въпреки облачното време понякога водата блещукаше така, сякаш по дъното на реката се търкалят и подскачат горящи със студен пламък звезди. В други моменти блещукането се превръщаше в искра като в бижу. След това — също толкова внезапно, без значение дали слънцето се показваше, или бе скрито от облаци — водата отново ставаше тъмна и неогледална като олово.

— Странно е, нали? — каза отец Странгиард. — Въпреки всички неща, които сме видели… Боже мой, светът все още има какво да ни покаже, не е ли така?

— Има нещо много… живо във водата. — Деорнот присви очи. Една къдрица светлина като че ли се извиваше по настръхналата кожа на реката, подобно на блестяща риба, която се бори срещу течението.

— Ами, всичко това… хммм… всичко е част от Бога — каза Странгиард и направи знака на Дървото пред гърдите си, — така че разбира се, че ще е живо. — Той също присви очи и се навъси. — Но разбирам какво имате предвид, сър Деорнот.

Долината, изглежда, до голяма степен дължеше облика си на реката. Върби се свеждаха сънено от брега и трепереха, превити към студената вода като жени, които мият косите си. По-нататък реката се разшири и се забави, покрай бреговете се появиха гъсталаци от ракита и тръстика, пълни с птици, които писукаха, за да предупредят цялото си племе, че идват чужденци.

„Чужденци — помисли си Деорнот. — Точно като такива изглеждаме тук. Като че ли сме излезли от земите, предназначени за нашия народ, и сме навлезли в нечие друго владение“. Спомни си думите на Гелое в онази нощ преди седмици, когато за първи път се бяха срещнали в гората:

„Понякога вие, хората, сте като гущери, които се излягат на слънце върху камъните на разрушена къща и си мислят: «Ей, че хубаво място за припичане ми е построил някой» — И се бе намръщила при тези думи“.

„Тя ни каза, че сме в земите на ситите. Сега отново навлизаме в техните земи. Затова всичко изглежда толкова странно“.

Някак си това не премахна чувството му на безпокойство.

 

Спряха за през нощта. Ниската трева тук-там бе нашарена с приказни кръгове, както ги бе нарекла Йелда — идеални окръжности от малки бели отровни гъби, които засветиха леко на тъмната земя, когато настъпи сумракът. Херцогиня Гутрун не искаше да спят толкова близо до тях, но отец Странгиард съвсем на място изтъкна, че хората от Гадринсет бяха казали, че цялата тази земя принадлежи на приказни същества, така че близостта на няколко кръга от гъби не означава кой знае какво. Гутрун, по-заинтересована за безопасността на малката Лелет, отколкото за собствената си, се съгласи, но с доста мърморене.

Огънят им помогна да разпръснат поне малко от странността на тези места. Вечеряха и говориха тихо до късно. Старият Таусър, който бе спал толкова дълго и толкова дълбоко по време на пътуването, че вече едва ли беше част от групата, а по-скоро бе като багаж, се събуди и остана да лежи и да гледа нощното небе.

— Звездите не са наред — каза той най-после толкова тихо, че никой не го чу. Той повтори казаното по-високо. Джосуа коленичи до него и хвана треперещата му ръка.

— Какво има, Таусър?

— Звездите. Не са наред. — Старецът издърпа пръстите си от ръката на принца и посочи нагоре. — Ето я Лампата, но в нея има една звезда повече, отколкото трябва. А и къде е Овчарската гега? Не би трябвало да изчезне до времето за жътва. А има и други, които изобщо не познавам. — Устните му потрепериха. — Всички сме мъртви. Преминали сме в Земята на сенките, както ни казваше баба ми. Мъртви сме.

— Стига — нежно каза Джосуа. — Не сме мъртви. Просто сме на друго място, а и ти спа много.

Таусър го изгледа изненадващо остро.

— Сега е месец анитул, нали? Не си мисли, че вече съм полудял от старост, без значение през какво съм минал. Гледал съм летните небеса два пъти по-дълго от тебе, млади принце. Може и да сме на друго място, но над целия Остен Ард светят едни и същи звезди… не е ли така?

Джосуа помълча. Тихият ромол на гласовете на другите долиташе иззад гърба му.

— Не исках да кажа, че си загубил ума си, приятелю. Ние сме на странно място и никой не знае какви звезди може да ни светят. Във всеки случай, нищо не можем да направим по въпроса. — Той отново хвана ръката на стареца. — Защо не дойдеш да седнеш по-близо до огъня? Ще е приятно да сме всички заедно.

Таусър кимна и Джосуа му помогна да се изправи.

— Малко топлина няма да ми дойде зле, принце. Чак костите ми са измръзнали… и това не ми харесва.

— Тогава ще е най-добре да седнеш по-близо до огъня. Наистина е влажно тази вечер.

 

Жаравата на огъня пукаше, непознатите звезди се въртяха в небето над главата им. Една ръка докосна рамото на Джосуа и той вдигна очи. До него стоеше Воршева, прехвърлила едно одеяло през ръката си.

— Ела, Джосуа. Ела да отидем да си легнем до реката.

Той се огледа. Всички спяха, с изключение на Деорнот и Странгиард, които си говореха тихо от другата страна на огъня.

— Не е хубаво да оставям хората си сами.

— Да оставяш хората си ли? — В гласа й проблесна гняв, но миг по-късно той отстъпи на тих смях. Тя поклати глава и черната й коса падна пред лицето й. — Никога няма да се промениш. Забрави ли, че вече съм ти жена? Четири нощи минаха така, сякаш изобщо не сме женени, тъй като ти се страхуваше от преследването на кралските войници и искаше да си по-близо до другите. Още ли се страхуваш?

Той вдигна поглед към нея. Устните му се извиха в усмивка.

— Не и тази вечер. — Той се изправи и я прегърна през кръста; усети силните мускули на гърба й. — Да слезем до реката.

Тръгнаха заедно боси през влажната трева. Светлината на тлеещия огън изчезна зад тях. Шепотът на реката ставаше по-силен. Стигнаха пясъка на брега и Воршева постла одеялото и седна на него. Джосуа също седна, придърпа я да легне и зави и двамата с тежкото си наметало. Известно време лежаха в мълчание до тъмната Стефлод и гледаха как луната дава прием за звездите. Главата на Воршева почиваше върху гърдите на Джосуа, измитата й в реката коса се бе разпиляла по бузата му.

— Недей да си мислиш, че понеже сватбата ни беше съкратена, тя означава по-малко за мен — каза той най-после. — Обещавам ти, че един ден ще си върнем живота такъв, какъвто трябваше да бъде. Ще си господарка на огромна къща, а не изгнаничка сред пустошта.

— Богове на клана ми! Ти си глупак, Джосуа! Мислиш ли, че ме интересува в каква къща живея? — Тя го целуна и се притисна към него. — Глупак, глупак, глупак! — Горещият й дъх докосна лицето му.

Не говориха повече. Звездите блещукаха в небето и реката им пееше.

 

Деорнот се събуди на разсъмване — събуди го плачът на Лелет. Отне му един миг да разбере защо това му се струва толкова странно — за първи път чуваше детето да издава някакъв звук.

Още докато се отърсваше от последните следи на съня — бе стоял пред огромно бяло дърво, чиито листа бяха от пламък, — вече посягаше към меча си. Седна и се огледа. Херцогиня Гутрун държеше момиченцето в скута си. До нея отец Странгиард бе подал главата си изпод наметалото като костенурка; рядката му червена коса бе влажна от росата.

— Какво става? — попита Деорнот.

Гутрун поклати глава.

— Не зная. Тя ме събуди — разплака се, горкото момиче. — Херцогинята се опита да притисне Лелет към гърдите си, но детето се отдръпна и продължи да плаче; широко отворените му очи бяха вперени в небето. — Какво има, малката ми, какво е станало?

Лелет измъкна ръката си от прегръдката на жената и треперещо посочи северния хоризонт. Деорнот не виждаше нищо, освен далечен черен юмрук от облаци.

— Там има нещо, така ли? — попита той.

Плачът на детето затихна до хълцащи подсмърчания. То отново посочи северния хоризонт, а после се сгуши в Гутрун и скри лицето си.

— Просто лош сън — успокои ги херцогинята. — Недей, малката ми, просто си сънувала лош сън…

Джосуа пристъпи към тях с меч в ръка. Не носеше нищо, освен панталоните си и слабата му фигура блестеше бледо в утринната светлина.

— Какво става? — попита той.

Деорнот посочи тъмния хоризонт.

— Детето сочи нещо там и плаче.

— Всички ние видяхме последните дни на Наглимунд и би трябвало да й обърнем внимание — сериозно каза принцът. — Тези облаци наистина са много грозни. — Той огледа росните поля. — Всички сме уморени, но трябва да побързаме. Тази буря не ми харесва и на мен. Съмнявам се, че ще намерим подслон сред тези открити равнини, докато не стигнем до Камъка на раздялата на Гелое. — Той се обърна и викна на Изорн и останалите, които току-що се събуждаха. — Оседлавайте конете. Ще закусим по пътя. И по-бързо! Вече няма такова нещо като проста буря. Ако мога да направя нещо, поне тази няма да ни застигне.

 

Речната долина ставаше все по-дълбока. Храсталаците станаха по-гъсти и по-буйни, имаше и горички от брези и елши, както и странни дървета със сребристи листа и тънки стволове, покрити с дебел мъх. Пътниците обаче нямаха време да им се възхищават. Яздиха с всички сили цял ден, като спряха само за кратка почивка следобед, а после продължиха дълго след като слънцето се бе спуснало зад хоризонта и сумракът бе изсмукал ярките цветове от земята. Заплашителните буреносни облаци вече скриваха голяма част от северното небе.

Докато останалите палеха огъня, Деорнот и Изорн заведоха конете до реката.

— Поне вече не вървим пеша — каза Изорн, докато разседлаваше един от конете. — Трябва да благодарим на добрината на Ейдон.

— Вярно е. — Деорнот потупа Дивисвет. Потта по врата на коня вече бе изстинала от вечерния вятър. Деорнот го изтърка с чула, а после се зае с коня на Джосуа, Вятокрък. — Няма много други неща, за които да сме благодарни.

— Живи сме — укорително каза Изорн; широкото му лице бе сериозно. — Жената и децата ми са живи и в безопасност при Тонруд в Скоги, а аз съм тук, за да защитавам майка си. — Той целенасочено избегна да спомене баща си — от Исгримнур не бе имало вести, откакто бе напуснал Наглимунд.

Деорнот не каза нищо. Разбираше тревогата на Изорн — добре знаеше колко обича баща си римърсгардският му приятел. По някакъв начин той дори малко завиждаше на Изорн и му се искаше и неговите чувства към баща му да можеха да са толкова достойни за възхищение. Деорнот не бе способен да изпълни заповедта на Бога към синовете да почитат бащите си. Въпреки рицарските си идеали, той никога не бе могъл да изпитва нищо, освен най-неохотно уважение и никаква любов към стария тиранин със стисната душа, който бе направил детството му мъчително.

— Изорн — замислено каза той най-после, — някой ден, когато нещата са пак като преди и когато разказваме на внуците си за това ужасно време, какво ще кажем? — Вятърът задуха по-силно и клоните на върбите се заудряха един в друг.

Приятелят му не отговори и Деорнот се изправи и го погледна над гърба на Вятокрък. Изорн стоеше и държеше юздите на конете, докато те пиеха от реката. Римърсгардецът бе само блед силует на фона на сиво-лилавото вечерно небе.

— Изорн? Не ме ли чу?

— Погледни на юг, Деорнот — отвърна римърът с измъчен глас. — Факли!

Далеч в ливадите, в посоката, от която бяха дошли, се придвижваше цял рояк малки светлинки.

— Милостиви Ейдон! — простена Деорнот. — Това е Фенгболд с хората си. Настигнаха ни. — Той се обърна и потупа Вятокрък по хълбока, което накара коня да направи няколко скокливи стъпки напред. — Още няма почивка за теб, приятелю!

 

— … и са на по-малко от левга оттук — завърши Изорн, останал почти без дъх. — Съвсем ясно видяхме светлините.

Лицето на Джосуа бе спокойно, но забележимо бледо под светлината на огъня.

— Бог ни е подложил на трудно изпитание: да ни позволи да стигнем толкова далеч и след това да щракне капана. — Той въздъхна. Всички го наблюдаваха със страхлив интерес. — Е, ние поне трябва да разритаме огъня и да тръгваме. Може би ще успеем да намерим достатъчно голяма горичка, в която да се скрием, и ако те нямат кучета, може да ни подминат. После може да измислим друг план.

Докато яхваха конете, Джосуа се обърна към Деорнот:

— Имаме два лъка като част от печалбата ни от лагера на Фиколмий, нали?

Деорнот кимна.

— Добре. Вземете ги с Изорн. — Принцът се изсмя тъжно и размаха чукана на дясната си ръка. — Не съм добър стрелец… ще се наложи да стреляте вие.

Деорнот уморено кимна.

 

Яздеха бързо, макар да знаеха, че не могат да продължат дълго по този начин. Тритингските коне бягаха енергично, но вече бяха тичали цял ден. Вятокрък и Дивисвет явно имаха още много сили, но останалите коне се задъхваха — а и ездачите им не бяха много по-бодри. Докато яздеха през осветената от луната степ, Деорнот почти можеше да усети как силата му за съпротива угасва, оттича се като пясък през гърлото на пясъчен часовник.

„Стигнахме десет пъти по-далеч, отколкото някой би могъл да си представи, че е възможно — мислеше той, стиснал здраво юздите; Дивисвет се спусна в една долчинка и се хвърли към отсрещния склон като лодка, която се сблъсква с вълна. — Не е безчестно да паднем сега. Какво повече би могъл да очаква Бог от това да дадем всичко от себе си?“ Той погледна назад. Останалите от групата бяха започнали да изостават. Деорнот дръпна леко юздите и забави коня, за да изчака другарите си. Бог можеше и да е готов да ги възнагради с геройско място на Небето, но той не можеше да се откаже от борбата, докато невинни хора като херцогинята и детето бяха изложени на риск.

Изорн бе прегърнал Лелет на седлото пред себе си. Лицето на младия римърсгардец бе сиво петно под лунната светлина, но Деорнот нямаше нужда да вижда приятеля си, за да знае какъв гняв и решителност са изписани на него.

Той отново погледна назад. Въпреки цялото им бързане, развяващите се пламъци на факлите бяха съкратили разстоянието до тях.

— Забавете! — извика Джосуа зад него в тъмнината. — Ако изтощим конете, няма да имаме сили да се бием. Вижте онази горичка на хълма! Там ще спрем.

Последваха принца нагоре по склона. Студеният вятър се бе усилил и клоните се превиваха и пукаха. В тъмнината бледите поклащащи се дървета приличаха на облечени в бяло духове, които скърбят след някаква ужасна трагедия.

— Къде са лъковете, сър Деорнот? — Гласът на принца бе съвсем спокоен.

— На седлото ми, принц Джосуа. — Деорнот потрепна от ужасната формалност, която прозвуча в гласа му: сякаш всички участваха в някакъв ритуал. Той откачи двата лъка и хвърли единия на Изорн, който вече бе дал Лелет на майка си, та ръцете му да са свободни. Докато Деорнот и младият римърсгардец опъваха гъвкавото ясеново дърво, отец Странгиард взе един кинжал от Сангфугол — държеше го нещастно, като че ли стискаше опашката на змия.

— Какво ще си помисли Усирис? — скръбно каза свещеникът. — Какво ще си помисли моят Бог за мен?

— Ще знае, че си се бил, за да защитиш живота на жени и деца — кратко отвърна Изорн, докато слагаше една от малкото им стрели на тетивата.

— А сега чакаме — просъска Джосуа. — Стоим близо един до друг, в случай че видя шанс отново да побегнем, и чакаме.

Минутите течаха, напрегнати като тетивата под пръстите на Деорнот. Всички нощни птици в дърветата над главите им бяха замлъкнали, освен една, чийто зловещ глух вик отекваше отново и отново, докато на Деорнот не му се прииска да пусне една стрела през гърлото й. Звук, подобен на далечно и постоянно биене на барабан, започна да се откроява над приспивното бърборене на реката и да става все по-силен. След малко земята затрепери под краката им и Деорнот се зачуди дали някога върху тази на пръв поглед необитавана земя се е проливала кръв. Дали корените на тези светли дървета някога са пили нещо различно от вода? Разправяха, че огромните дъбове около бойното поле при Чука пили кръв, докато сърцевината им не станала розова.

Грохотът на копитата се издигна и стана по-силен от ударите на сърцето на Деорнот, което биеше в ушите му. Той вдигна лъка, но не го опъна — пестеше силата си за момента, в който щеше да има нужда от нея. Вихър от премигващи светлинки се появи на ливадата пред тях. Устремният бяг на ездачите се забави, като че ли те някак си усетиха хората на принца, които се криеха в горичката. Когато дръпнаха юздите, развяващите се пламъци на факлите се издигнаха отново нагоре и разцъфнаха като оранжеви цветя.

— Та те са повече от двайсет! — нещастно каза Изорн.

— Аз ще поема първия — прошепна Деорнот. — Ти вземи втория.

— Задръжте — тихо каза Джосуа. — Не и преди аз да кажа.

Водачът слезе от коня си и се наведе, така че изчезна от светлината на факлите. После се изправи и погледна право към тях, все едно някак си ги бе забелязал сред дърветата. Деорнот се прицели в гърдите му — точно под лицето, подобно на бледа луна.

— Готови! — промърмори Джосуа. — Стреляй!

В клоните над главата им се чу шум и плясък. Една тъмна сянка блъсна главата на Деорнот и стрелата му излетя далеч над целта. Той извика уплашено и вдигна ръце, за да предпази очите си, но каквото и да го беше ударило, си бе отишло.

— Спрете! — извика глас от дърветата над тях: стържещ, подсвиркващ, нечовешки глас. — Спрете!

Изорн обаче опъна лъка си и изръмжа:

— Демони! — И издърпа тетивата чак до ухото си.

— Джосуа? — извика някой от ливадата отдолу. — Принц Джосуа? Чуваш ли ме?

Миг тишина.

— Ейдон да е благословен — въздъхна Джосуа, мина през пукащия храсталак и излезе под лунната светлина; бурният вятър развяваше плаща му. — Чувам те! — извика принцът.

— Какво прави?! — обезумяло изсъска Изорн, а Воршева възкликна уплашено, но Деорнот вече също бе познал гласа.

Водачът на конниците извика отново:

— Джосуа? Аз съм, Хотвиг! — Той смъкна качулката си и се видя брадата му и разчорлената от вятъра коса. — Следваме ви от дни!

— Хотвиг! — нетърпеливо извика Воршева. — Баща ми с вас ли е?

Тритингът се изсмя сухо.

— Разбира се, че не, лейди Воршева. Пограничният тан ми е ядосан също колкото на вас и на съпруга ви!

Докато Хотвиг и Джосуа стискаха ръцете си, останалите от групата на принца излязоха от горичката. Трепереха и от напрежение, и от облекчение.

— Има много за разказване, Джосуа — каза Хотвиг, докато другарите му се изкачваха по склона към тях. — Но първо трябва да запалим огън. Яздихме бързо като самия Тревен гръмовержец. Студено ни е и сме капнали.

— Да. — Джосуа се усмихна. — Огън.

Деорнот пристъпи напред, стисна ръката на Хотвиг и каза:

— Слави милостта на Усирис! Мислехме си, че си Фенгболд, човекът на Върховния крал. Бях се прицелил в сърцето ти, но нещо ме удари в тъмнината.

— Може да славите Усирис — каза един сух глас, — но и аз имах нещо общо с това.

И Гелое излезе от дърветата зад тях. Магьосницата, стреснато осъзна Деорнот, носеше резервните му панталони и наметало, някак си ги бе взела от багажа му. Беше боса.

— Валада Гелое! — учудено каза Джосуа. — Идваш, без да си търсена.

— Вие може и да не сте ме търсили, принц Джосуа, но аз ви търсех. А и добре, че го правех, иначе тази нощ можеше да завърши с кръвопролитие.

— Значи ти ме удари, преди да успея да пусна стрелата? — бавно каза Деорнот. — Но как…

— Ще имаме достатъчно време за приказки — каза Гелое и коленичи, защото Лелет се изтръгна от прегръдката на Гутрун и се втурна в ръцете на мъдрата жена с безсловесен вик. Докато Гелое прегръщаше детето, огромните й жълти очи уловиха погледа на Деорнот и той потрепери. — Достатъчно време за приказки — повтори тя. — Сега трябва да напалим огън. Луната е далеч по пътя си. Ако сте на конете преди разсъмване, ще стигнете Камъка на раздялата по здрач. — Тя вдигна очи към северното небе. — А може би и преди бурята.

 

Небето бе катраненочерно от ядовити облаци. Дъждът преминаваше в суграшица. Рейчъл Драконката, замръзнала и смазана от бурята, пристъпи на завет до една сграда на Улицата на железарите, за да си поеме дъх. Ерчестър беше пуст, ако се изключеше някакъв човек с голям денк на гърба, който бавно пристъпваше през калта към Главната улица.

„Сигурно заминава и носи всичките си земни блага — горчиво си помисли тя. — Още един си отива, а и кой може да го вини? Като че ли чума е преминала през този град“.

Тя потрепери и тръгна отново.

Въпреки лошото време много от вратите по улицата се клатеха отворени — зад тях се виждаше празна чернота — и се затръшваха със звук, който приличаше на чупене на кости. Наистина, като че ли някаква чума бе разрушила Ерчестър, но всъщност бичът на страха, а не някаква болест, прогонваше жителите на града. Това, от своя страна, бе принудило управителката на камериерките да извърви целия квартал на железарите, преди да намери някой, който да й продаде онова, от което имаше нужда. Сега тя носеше покупката си под наметалото си, притисната към гърдите, за да я скрие от очите на редките минувачи и може би, надяваше се тя, за да я скрие и от очите на неодобряващия Бог.

Иронията бе, че нямаше нужда тя да върви през дивите ветрове и по запуснатите улици: всеки от неколкостотинте прибора в кухнята на Хейхолт би задоволил чудесно изискванията й. Но това беше нейният собствен план и нейното собствено решение. Да вземе онова, от което имаше нужда, от долапите на Джудит можеше да изложи дебелата управителка на кухнята на опасност, а Джудит бе една от малцината в замъка, към които Рейчъл изпитваше уважение. Още по-важно, това наистина си беше неин план и посвоему й беше необходимо да обиколи обитаваните от духове тесни улички на Ерчестър: това й помагаше да събере кураж, за да направи онова, което трябваше да се направи.

„Пролетно почистване“, непреклонно си напомни тя. Писклив смях, който изобщо не приличаше на нейния, изскочи от устата й. Пролетно почистване насред лято, а и май щеше да завали сняг. Тя поклати глава. Дощя й се да седне на калната улица и да заплаче. „Стига вече, дъртачко — каза си тя сама, както правеше често. — Имаш много работа, а от тази страна на Небето няма почивка“.

 

И да имаше някакви съмнения, че Денят на Отсъждането вече идва, точно както бе предсказано в светата Книга на Ейдон, Рейчъл трябваше само да си припомни кометата, която се бе появила в небето през пролетта на годината на коронясването на Елиас. По онова време, с оптимизма на неотдавна отминалите дни, мнозина бяха помислили кометата за знак, че е дошла нова ера и идва ново начало за Остен Ард. Сега бе ясно, че вместо това кометата бе предричала последните дни на Съд и Гибел. А и какво друго, упрекна се тя, би могла да означава такава адска червена резка в небето? Само сляпа глупост би могла да накара някой да си помисли друго.

„Уви — помисли си Рейчъл, докато се взираше изпод качулката си в изоставените магазини на Главната улица, — всички ние сме си постлали собствените си легла от болка. И сега Бог ще ни накара да легнем в тях. Със Своите гняв и мъдрост Той ни даде чума и суша, а сега и неестествени бури. А и кой би могъл да иска по-ясен знак от ужасяващата смърт на горкия стар лектор?“

Ужасната новина бе минала през замъка и града под него като пожар. Хората сякаш говореха само за това от цяла седмица: лектор Ранесин бе мъртъв, убит в леглото си от някакви ужасни неверници, наречени Огнени танцьори. Освен това безбожните зверове бяха запалили част от Санселан Ейдонитис. Рейчъл бе видяла лектора, когато той бе дошъл за погребението на Джон. Ранесин бе прекрасен и свят човек. А сега, през тази страховита година, той също бе внезапно повален.

„Господ да спаси душите ни! Светият лектор убит, а демони и духове ходят през нощта дори и в самия Хейхолт“. Тя потрепери, като се замисли за гледката, която бе видяла от прозореца на помещенията за прислугата една нощ. Привлечена към прозореца не от някакъв звук или гледка, а по-скоро от някакво неопределимо чувство, тя тихо бе станала и се бе покатерила на едно столче, за да погледне към градината. И там, сред сенчестите фигури на животните от жив плет, бе видяла кръг от мълчаливи фигури с черни мантии. Останала почти без дъх от ужас, Рейчъл бе разтъркала старите си, започващи да я предават очи с юмруци, но фигурите не бяха сън или илюзия. Дори, докато гледаше, едната се бе обърнала, за да погледне нагоре към нея. Очите й бяха черни дупки в бяло като на труп лице. Рейчъл се смъкна от столчето, мушна се в твърдото си легло и придърпа одеялото върху лицето си. Лежа до зори, скована от безсънен страх.

Преди тази умопобъркана година Рейчъл се бе доверявала на преценката си със същата желязна вяра, която имаше и в своя Бог, своя крал и светостта на чистотата. След като дойде кометата и особено след жестоката смърт на Саймън, тази вяра бе силно разклатена. През двата дни след нощното й видение тя се разхождаше из замъка като в мъгла — умът й бе само наполовина съсредоточен върху задачите й. Отдавна се бе заклела, че ще умре преди да се превърне в малоумна старица, но тогава се зачуди дали вече не се е побъркала.

Но както бързо откри, ако се бе побъркала, това бе заразна лудост. Мнозина други също бяха виждали такива бледолики привидения. Смаленият пазар покрай Главната улица на Ерчестър бе пълен с прошепнати приказки за съществата, които се разхождаха през нощта и в провинцията, и в града. Някои казваха, че били призраците на жертвите на Елиас, които не можели да спят, докато главите им били забучени над портата Нарулах. Други казваха, че Приратес и кралят били сключили сделка със самия Дявол, че тези върнали се от смъртта адски изчадия превзели Наглимунд от името на Елиас и сега чакали неговите заповеди за други нечестиви задачи.

Някога Рейчъл Драконката не вярваше в нищо, което отец Дреосан не включваше в своя каталог на църковните приемливости, и се съмняваше, че дори и самият принц на демоните би могъл да препречи пътя й, тъй като и благословеният Усирис Изкупителят, и здравият разум бяха на нейна страна. Но сега бе суеверна като най-простата си камериерка, тъй като със собствените си очи бе видяла изчадията на Ада до живия плет в градината. Не можеше да има никакво съмнение, че Денят на Отсъждането идва.

Някакъв шум на улицата пред нея я извади от блуждаещите й мисли. Тя вдигна глава и прикри очите си от жилещата суграшица. Глутница кучета се биеше за нещо насред калния път — псетата ръмжаха и лаеха, докато го дърпаха и ръфаха. Рейчъл се премести по-близо до стените на сградите. Винаги бе имало безстопанствени кучета, които тичаха из улиците на Ерчестър, но сега, когато бяха останали толкова малко хора, те бяха направо подивели. Железарят й бе казал, че няколко кучета скочили през един прозорец и нападнали някаква жена в леглото й — нахапали я толкова зле, че кръвта й изтекла и тя умряла. Като си спомни това, Рейчъл изтръпна от страх. Спря и се зачуди дали да мине покрай кучетата, или не. Огледа се, но наоколо нямаше никого — само двама души в дъното на улицата, твърде далеч, за да са й от полза. Тя преглътна и тръгна напред, като прекарваше пръстите на едната си ръка по стената, а с другата стискаше покупката си. Докато минаваше покрай давещите се псета, се огледа за някоя отворена врата, просто за да е сигурна, че има къде да се скрие.

Трудно бе да се каже точно за какво се бият кучетата, тъй като и те, и плячката им бяха оваляни в кал. Едно от псетата вдигна глава от кълбото дръгливи ребра и костеливи хълбоци — устата му бе разтегната в идиотска усмивка, езикът му бе провиснал — и я загледа. Мръсната муцуна и отворената уста изведнъж й напомниха за грешник, осъден в бездната, изгубена душа, която е забравила всичко, което е знаела за красотата и щастието. Звярът се взираше мълчаливо в нея. Зърната суграшица дупчеха калната улица.

Най-после вниманието на псето отново бе привлечено от битката на другарите му и то се извърна, изръмжа и се гмурна в гърчещата се купчина.

В очите на Рейчъл се появиха сълзи, но тя сведе глава и продължи да се бори срещу вятъра, забързана към Хейхолт.

 

Гутулф стоеше до краля на един балкон, който гледаше към Вътрешния двор. Елиас изглеждаше в необикновено весело настроение, като се имаше предвид незначителната тълпа, докарана в Хейхолт да наблюдава сбора на Еркинската стража.

Гутулф бе чул слуховете, които пъплеха сред бойците му — разказите за нощните ужаси, които изпразваха залите на Хейхолт и къщите на Ерчестър. Не само че сравнително малко хора бяха дошли, за да видят краля, но и настроението на събралите се бе бунтовно — Гутулф не би искал да се движи невъоръжен през такава тълпа, докато носеше колана, който го обявяваше за Ръка на краля.

— Неприятно време, нали? — каза Елиас; зелените му очи бяха втренчени в ездачите, които се мъчеха да задържат конете си на място под шибащия град. — Странно студено за анитул, не мислиш ли, Вълче?

Гутулф го погледна изненадано, зачуден дали кралят не си прави странна шега. Обърнатото надолу с главата време бе главната тема за разговор из замъка от месеци. Бе много, много по-лошо от „странно студено“ — бе ужасяващо неправилно и бе затвърдило предчувствието на графа за предстояща катастрофа.

— Да, сир — бе всичко, което каза. В ума му вече нямаше въпроси. Да, той щеше да изведе Еркинската стража навън, както бе пожелал Елиас, но след като се измъкнеха, нямаше да се върне. Нека престъпните идиоти като Фенгболд изпълняват желанията на краля. Той, Гутулф, щеше да вземе онези войници, които искаха, заедно с верните си слуги от Утаниат, и да предложи услугите си на брата на Елиас Джосуа. Или, ако оцеляването на принца бе само слух, щеше да отиде с последователите си някъде, където щяха да създадат собствени правила, извън досега на това същество с трескав мозък, което някога бе негов приятел.

Елиас го потупа механично по рамото, а после се наведе напред и махна повелително с ръка. Двама тръбачи вдигнаха дългите си рогове и изсвириха повика за сбор. Стотината стражи удвоиха усилията си да подредят неспокойните си животни в редица. Смарагдовият флаг с дракона на краля плющеше на вятъра, сякаш искаше да се откъсне от дръжката. Само неколцина от наблюдаващата тълпа изръкопляскаха, одобрителните им викове бяха заглушени от шума на вятъра и трополящата суграшица.

— Може би трябва да ми позволите да сляза при тях, ваше величество — тихо каза Гутулф. — Конете са нервни в тази буря. Ако се подплашат, ще изпогазят тълпата.

Елиас се намръщи.

— Да не би да се тревожиш от малко кръв под копитата им? Те са отглеждани за битка, това няма да ги нарани. — Очите му бяха толкова чужди, че Гутулф потрепери безпомощно. Елиас продължи, устните му се разтегнаха в усмивка: — Както знаеш, това е начинът, по който става всичко. Или можеш да смажеш онова, което стои пред теб, или сам ти да бъдеш смазан. Няма средно положение, приятелю Гутулф.

Графът издържа взора на краля за един дълъг момент, а после нещастно отклони поглед към тълпата долу. Какво значеше това? Дали Елиас подозираше нещо? Дали цялото това представление не беше само за да може кралят да погуби стария си другар и да присъедини главата му към останалите, които се бяха скупчили нагъсто върху портата Нарулах?

— А, кралю — простърга един познат глас, — излезли сте малко на въздух, така ли? Бих могъл да ви пожелая и по-хубав ден за това.

Приратес стоеше в коридора зад балкона, зъбите му бяха оголени в лисича усмивка. Носеше огромен плащ с качулка над неизменните си червени одежди.

— Радвам се да видя, че си тук — каза Елиас. — Надявам се, че си успял да си починеш след дългото пътуване вчера.

— Да, ваше величество. Беше неспокойно пътуване, но една нощ в собственото ми легло в Кулата на Хйелдин направи чудеса. Готов съм да направя, каквото наредите. — Свещеникът се поклони малко подигравателно и плешивото му теме лъсна за миг като пълна луна, преди той да се изправи и да погледне към Гутулф. — И графът на Утаниат. Добро утро и на теб, Гутулф. Чух, че ще потеглиш в името на краля.

Гутулф го погледна със студена неприязън.

— Против твоя съвет, както ми казаха.

Алхимикът сви рамене, като че ли да покаже, че собствените му възражения нямат голямо значение.

— Наистина мисля, че вероятно има по-важни неща, с които трябва да се занимава Негово величество, отколкото с издирването на брат си. Силата на Джосуа бе разбита в Наглимунд. Не виждам голяма нужда да го преследваме повече. Като семе на камениста почва, мисля, че той няма да се захване, няма да намери място, на което да стане достатъчно силен. Никой не би се осмелил да пренебрегне повелята на Върховния крал и да даде подслон на такъв отстъпник. — Той отново сви рамене. — Но аз съм само един прост съветник. Кралят знае какво иска.

Елиас, който се взираше в сборището долу, като че ли не ги слушаше. Потърка разсеяно желязната корона на челото си, като че ли тя му причиняваше някакво неудобство, и Гутулф си помисли, че кожата на краля е бледа и той изглежда болнав.

— Странни дни — каза Елиас, сякаш на самия себе си. — Странни дни…

— Странни дни, наистина — съгласи се Гутулф. — Свещенико, чувам, че си бил в Санселан в нощта на убийството на лектора.

Приратес кимна и каза сериозно:

— Лошо. Някакъв култ на луди еретици. Надявам се, че Велигис, новият лектор, скоро ще го изкорени.

— Ранесин ще липсва на хората — бавно каза Гутулф. — Той беше известен и уважаван човек дори и сред онези, които не приемат Истинската вяра.

— Да, той беше велик човек — отвърна Приратес. Черните му очи проблеснаха, когато погледна крадешком към краля. Елиас все още се взираше надолу, но като че ли някаква болка разкриви бледите му черти. Червеният свещеник повтори: — Много велик човек.

— Моят народ не изглежда щастлив — промърмори кралят и се наведе над каменния парапет. Ножницата на дългия му меч се отърка в камъка и Гутулф потрепери. Тези сънища, които го преследваха, сънищата за този противен меч и двете му оръжия-братя!

Приратес пристъпи към краля и графът на Утаниат се отдръпна — не желаеше да докосва дори и плаща на алхимика. Докато се обръщаше, видя някакво размазано движение от коридора — развени завеси, едно бледо лице, проблясък на метал. Миг по-късно в двора отекна виещ писък.

— Убиец!

Приратес залитна, между раменете му стърчеше дръжка на нож.

Следващият миг отмина с ужасяваща бавнота: отпадналостта в движенията на Гутулф и бавното, обречено течение на мислите му го накараха да си помисли, че и той, и другите на балкона са потопени в задушаваща лепкава кал. Алхимикът се обърна, за да погледне нападателката си — облещена старица, която бе паднала на пода. Устните на Приратес се отдръпнаха и оголиха зъбите му в ужасна, подобна на кучешка усмивка на болка и бяс. Голият му юмрук се вдигна във въздуха и около него започна да трепти някакъв странен сиво-жълт блясък. Дим започна да се процежда между пръстите му и около ножа, забит в гърба му; за миг като че ли самото небе помръкна. Елиас също се бе обърнал, зяпналата му от изненада уста приличаше на черна дупка, очите му бяха изцъклени от панически ужас — Гутулф никога не си бе представял, че може да види страх на лицето на краля. Жената на пода драскаше по каменните плочки така, сякаш плуваше в някаква гъста течност; мъчеше се да изпълзи по-далеч от свещеника.

Черните очи на Приратес изглеждаха така, сякаш бяха потънали в главата му. Той приличаше на злобен, облечен в червено скелет, изправен над старицата; костеливата му ръка гореше в бяло.

Гутулф така и не разбра какво го подтикна към следващото му действие. Някой от простолюдието бе нападнал съветника на краля, а графът на Утаниат бе Ръката на краля… и въпреки това той изведнъж се хвърли напред. Виковете на тълпата, бурята, собственото му сърце, всичко се сля в един-единствен гърмящ пулс. Гутулф се вкопчи в Приратес. Кльощавото тяло на свещеника бе твърдо като желязо под ръцете му. Главата на Приратес се завъртя агонизиращо бавно. Очите му прогориха очите на Гутулф и графът се почувства така, сякаш внезапно го измъкнаха от тялото му и го захвърлиха надолу в някаква тъмна дупка. Имаше проблясък на огън и удар от невероятна горещина, като че ли бе паднал в някоя от ковашките пещи под огромния замък. После виещата тъмнина го отнесе.

 

Когато се събуди, цареше мрак. Цялото му тяло като че ли бе изтъкано от глуха болка. Капки влага падаха върху лицето му, в ноздрите го удари мирис на мокър камък.

— Аз дори не я видях — казваше един глас. Миг по-късно Гутулф го разпозна като този на краля, въпреки че в него имаше някакъв лек звънтящ призвук, който не бе забелязвал преди. — В името на Божията глава, като си помисля, че съм станал толкова бавен и замислен… — В смеха на краля се долавяше нотка на страх. — Бях сигурен, че иска да убие мен.

Гутулф се опита да му отговори, но откри, че не може да отвори уста. Беше тъмно, толкова тъмно, че не можеше да види краля. Зачуди се дали не са го пренесли в стаята му, както и колко дълго е бил в безсъзнание.

— Аз я видях — простърга гласът на Приратес. В него също имаше звънтящ призвук. — Може и да успя да ми се изплъзне, но в името на Черния Еон, тази търкаща подове кучка ще си плати.

Гутулф, който все още се мъчеше да отвори уста, много се учуди, че Приратес изобщо може да говори, камо ли да стои прав, докато той, графът на Утаниат, лежеше на земята.

— Сега ще трябва да чакам Фенгболд да се върне, за да мога да изпратя Еркинската стража… или може би да ги води някой от по-младите феодали? — Кралят въздъхна уморено. — Горкият Вълк. — В странно мелодичния му глас като че ли нямаше много съжаление.

— Той не трябваше да ме докосва — презрително каза Приратес. — Намеси се и онази мърла избяга. Може да е бил в съюз с нея.

— Не, не, не мисля така. Той винаги ми е бил верен. Винаги.

„Горкият Вълк?“ Те да не си мислеха, че е мъртъв? Гутулф се напрегна, но пак не можа да се раздвижи. Да не го бяха занесли в някаква стая със завеси, в която да чака погребението си?

Изведнъж му дойде ужасяваща мисъл. Може би наистина бе мъртъв — тъй като кой, в края на краищата, се бе връщал, за да разкаже на какво прилича смъртта? Само Усирис, а той беше Божият син. О, милостиви Ейдон, щеше ли да му се наложи да стои приклещен в тялото си като затворник в забравена килия, дори и като го полагаха в червивата земя? В гърлото му се надигна писък. Щеше ли да бъде като в съня, когато бе докоснал меча? Бог да го спаси. Милостиви Ейдон…

— Тръгвам, Елиас. Ще я намеря, дори и ако трябва да разбия стените на помещенията за прислугата на прах и да одера кожата на всяка камериерка. — Приратес говореше с някакво доволство, като че ли ароматът на тази мисъл бе хубав като вино. — Ще се погрижа да има наказани.

— Но сигурно ти трябва почивка — меко каза Елиас, като че ли говореше на непослушно дете. — Раната ти…

— Болката, която причинявам на управителката на камериерките, ще отнеме собствената ми болка — отвърна алхимикът. — Добре съм. Станал съм силен, Елиас. Необходимо е нещо повече от един удар с нож, за да ме ликвидира.

— А, да. — Гласът на краля бе безчувствен. — Добре. Това е добре.

Гутулф чу ботушите на Приратес да тропат по плочките на пода.

Нямаше звук от отваряне и затваряне на врата, но още капки намокриха лицето на графа. Студени капки.

— Е… ли… ас — най-накрая успя да каже той.

— Гутулф! — каза кралят малко изненадано. — Ти си жив?

— К… къде…?

— Какво къде?

— … съм?

— На балкона, където ти се случи… нещастието.

Как бе възможно? Не беше ли сутрин, когато гледаха сбора на Еркинската стража? Да не би да бе лежал тук безжизнен до вечерта? Защо не го бяха преместили на по-удобно място?

— … но той е прав, разбираш ли? — казваше Елиас. — Ти наистина не трябваше да се намесваш. Какво си мислеше, че правиш? — Странният звънтящ звук в гласа му започваше да утихва. — Беше много глупаво. Казах ти да стоиш настрана от свещеника, нали?

— Не… виждам… — най-после успя да вмъкне Гутулф.

— Не се изненадвам — спокойно каза Елиас. — Лицето ти е зле изгорено, особено около очите. Наистина изглеждат много зле. Бях убеден, че си мъртъв… но ти не си. — Гласът на краля бе далечен. — Жалко е, стари другарю, но аз ти казах да се пазиш от Приратес.

— Сляп? — каза Гутулф прегракнало, гърлото му бе притиснато в болезнен спазъм. — Сляп?!

Стържещият му вой се надигна, заотскача от стените, изглеждаше така, сякаш пищят сто Гутулфовци. И докато сърцето на графа се късаше от мъка, кралят го потупваше по главата, като че ли успокояваше старо куче.

 

Речната долина очакваше прииждащата буря. Мразовитият въздух се затопли и стана тежък. Стефлод шумеше неспокойно и небето беше натежало от черни облаци. Пътниците говореха тихо, като че ли минаваха покрай някакъв огромен спящ звяр, който можеха да събудят.

Хотвиг и хората му се бяха върнали при останалата част от групата си, която общо, мъже, жени и деца, наброяваше осемдесет души. Кланът на Хотвиг се движеше толкова бързо, колкото можеше, но поради фургоните скоростта им не можеше да се сравнява с тази на групата на Джосуа.

— Удивен съм, че хората ти са се откъснали от корените си, за да ни последват сред тази непозната и опасна пустош — каза Джосуа, когато се разделяха.

Хотвиг се ухили и се видя дупката в зъбите му, получена при някое сбиване в миналото.

— Да се откъснат от корените си ли? За хората от клана на Жребеца няма такава фраза. Нашите корени са в нашите фургони и нашите седла.

— Но определено хората от клана ти се тревожат, че навлизат в такива странни земи, не е ли така?

За миг по лицето на тритинга мина тревога, но после бързо се смени с презрителна усмивка.

— Забравяш, принц Джосуа, че те са ми роднини. Аз им казах: „Ако живеещите сред камъни могат да яздят тук без страх, ще се уплашат ли свободните тритинги?“ Те ме следват. — Той подръпна брадата си и отново се усмихна. — Освен това си струва да поемем някои рискове, за да се измъкнем от водачеството на Фиколмий.

— И сте сигурни, че той няма да ви преследва?

Хотвиг поклати глава.

— Както ти казах снощи, пограничният тан загуби престиж заради теб. Както и да е, нашите кланове често се разделят на по-малки групи. Ние сме тритинги и това е наше право. Последното, което Фиколмий може да направи, е да се опита да задържи нас, малцината, да не напуснем по-големия клан. Това извън всякакво съмнение би доказало, че изпуска всички юзди.

Когато се бяха събрали около огъня, Хотвиг бе обяснил, че отношението на Фиколмий към дъщеря му и принц Джосуа е предизвикало много недоволни разговори около фургоните на клана на Жребеца. Фиколмий не бил обичан водач, но го уважавали като могъщ боец и хитър стратег. Да го видят така объркан само от присъствието на някакви живеещи сред камъни, че да предложи помощ на Фенгболд и останалите от хората на Върховния крал, без да се посъветва с водачите на клановете си, бе накарало мнозина да се зачудят дали Фиколмий все още може да властва като пограничен тан на целите Високи тритинги.

Когато граф Фенгболд пристигнал с петдесетте си бронирани мъже и влязъл в лагера като завоевател, Хотвиг и някои от останалите гранични пазачи завели мъжете си при фургона на Фиколмий. Пограничният тан искал да изпрати еркинландците по следите на групата на Джосуа, но Хотвиг и останалите се възпротивили.

— Никакви живеещи сред камъни не могат да минат въоръжени през полетата на клана на Жребеца без събиране на клановите вождове, което да разреши това — извикал Хотвиг, а другарите му повторили тези думи. Фиколмий вдигал пара и заплашвал, но не можел да не се съобрази със законите на свободните тритинги — единственото нещо, което не се променяше в номадското съществуване на хората от клановете. Спорът завършил, като Хотвиг и другите казали на Фенгболд („глупав, опасен човек, който много харесва сам себе си“, както го описа Хотвиг), че единственият начин, по който хората на Върховния крал могат да преследват Джосуа, е да заобиколят земите на клана на Жребеца. Фенгболд, превъзхождан числено с десет към едно или повече, нямал друг избор, освен да си тръгне. Отправил много ядни заплахи, преди да потегли, и обещал, че дългите дни на свобода за хората от степите са свършили и че Върховният крал Елиас скоро щял да дойде и да свали колелата от фургоните им веднъж завинаги.

Не бе изненадващо, че това обществено разрушаване на авторитета на Фиколмий бе довело до ужасен спор, който на няколко пъти почти избухнал в смъртоносно кръвопролитие. Препирнята свършила чак когато Хотвиг и няколко други гранични пазачи взели семействата си и последвали Джосуа, като оставили Фиколмий да проклина и да ближе раните си. Силата му като пограничен тан бе отслабена, но в никой случай унищожена.

— Не, той няма да ни последва — повтори Хотвиг. — Това би показало на всички кланове, че могъщият Фиколмий не може да преживее загубата на няколкото наши фургона и че живеещите сред камъни и техните вражди са по-важни за пограничния тан на целите Високи тритинги от собствения му народ. А сега ние ще живеем известно време покрай вас при вашия Сбогуващ камък и ще обсъждаме онова, което ще направим.

— Не мога да изразя благодарността си за помощта ти — тържествено каза Джосуа. — Ти си спасил живота ни. Ако Фенгболд и войниците му ни бяха хванали, сега щяха да ни карат към Хейхолт във вериги. Тогава нямаше да има никой, който да спре брат ми.

Хотвиг го изгледа остро.

— Ти може и да си мислиш така, но не познаваш силата на свободните тритинги, ако си убеден, че ще бъдем надвити толкова лесно. — Той вдигна дългото си копие. — Хората от Ливадните тритинги вече създават доста трудности на живеещите сред камъни от Набан.

Отец Странгиард, който бе слушал внимателно, се обади разтревожено:

— Кралят не е единственият, от когото се страхуваме, Хотвиг.

Тритингът кимна.

— Да, така ми казахте. И бих искал да чуя още, но сега трябва да се върна при хората си. Ако целта ви е толкова близо, колкото казва мъдрата — той посочи Гелое и сведе глава с уважение, — тогава ни чакайте утре преди залез. Фургоните не могат да се движат по-бързо.

— Но не отлагайте — каза Гелое. — Не говорех, без да мисля, когато казах, че трябва да бързаме пред тази буря.

— Никой не може да язди като степните конници — твърдо отвърна Хотвиг. — А и впряговете ни не са много по-бавни. Ще бъдем при вас преди утрешната нощ. — Той се засмя и отново се видя дупката от липсващия му зъб. — Остави на градските хора да намерят камък насред ливадите и те ще искат да направят дома си там. И все пак — каза той на принца, — знаех си, когато уби Утварт, че нещата вече няма да са същите. За никого. Баща ми ме научи да вярвам на ръката и сърцето си. — Той се ухили. — А също и на късмета си. Заложих едно от жребчетата си на теб, Джосуа, при боя ти с Утварт. Приятелите ми се срамуваха да ме надхитрят толкова лесно, но приеха облога ми. — Той се изсмя високо. — Ти ми спечели четири хубави коня! — Той обърна коня си на юг. — Е, утре ще се видим!

 

Окуражени от срещата с тритингите, пътниците яздиха весело цяла сутрин, въпреки заплашителните небеса. Когато по обед спряха да похапнат и да напоят конете, Сангфугол дори успя да убеди отец Странгиард да попее с него. Изненадващо мелодичният глас на свещеника пасваше много добре на гласа на арфиста и дори отец Странгиард да не разбра съвсем за какво е „Баладата за Моирах Кръглопетия“, удоволствието му от нея, както и от похвалите, които през смях получи след това, беше явно.

Когато отново потеглиха, Деорнот бе до Гелое, която държеше Лелет на седлото пред себе си. Мъдрата жена яздеше добре, като човек с дълъг опит. Деорнот за пореден път се зачуди каква ли може да е странната й история. Освен това тя все още носеше неговите дрехи, като че ли беше дошла в горичката гола. След като мисли известно време защо може да е така и като си спомни ноктестото нещо, което го беше ударило в тъмнината, Деорнот реши, че има някои неща, за които един богобоязлив рицар не бива да пита.

— Прости ми, валада Гелое — каза той, — но ти изглеждаш много сериозна. Има ли нещо важно, което още не си ни казала? — И посочи Сангфугол и Странгиард, които се смееха с херцогиня Гутрун. — Дали не пеем в гробището, както казва старата поговорка?

Гелое продължи да наблюдава небето. От скута й Лелет погледна Деорнот така, сякаш той бе някакъв интересен камък. Най-после Гелое каза:

— Страхувам се от много неща, сър Деорнот. Проблемът с това да си „мъдра жена“ е, че понякога знаеш тъкмо толкова, колкото да се страхуваш истински, но в същото време нямаш по-добри отговори от тези, които би могло да измисли и най-малкото дете. Страхувам се от тази идваща буря. Онзи, който е нашият истински враг — няма да споменавам името му тук, на тази земя, не и на открито, — стига до върха на силата си. През това студено лято вече видяхме как гордостта и гневът му говорят във ветровете и облаците. А сега от север се надига черно време. Сигурна съм, че това е неговата буря. Ако съм права, тя ще донесе скърби на онези, които му се съпротивляват.

Деорнот се улови, че проследява погледа й. Изведнъж злокобните облаци заприличаха на мастилена ръка, която се протяга през небето от север, която търси сляпо, но търпеливо. Мисълта да изчакат тази ръка да ги намери предизвика в него гърч от отровен ужас, така че той сведе поглед към седлото си за момент, преди да може да повдигне очи към жълтия взор на Гелое.

— Разбирам — каза Деорнот.

 

Слънчевата светлина се процеждаше на пресекулки през пролуките в облаците. Вятърът се обърна и задуха в лицата им, тежък и влажен. Един широк завой на Стефлод разкри за първи път Алдхеорте. Огромният лес бе много по-близо, отколкото бе предполагал Деорнот — завръщането им на коне бе много по-бързо, отколкото дългото им пътуване далеч от гората през степта. Понеже бяха ниско до реката, гората се издигаше на височините над тях — тъмна линия по северния ръб на долината.

— Вече не е далеч — каза Гелое.

Продължиха да яздят през следобеда; скритото от облаци слънце се спускаше в небето, просветвайки зад сивата мрачина. Следващият завой на реката ги изведе до целта им и всички смаяни спряха.

— Милостиви Ейдон! — прошепна Деорнот.

— Сесуад’ра — каза Гелое. — Камъкът на раздялата.

— Това не е камък — невярващо каза Сангфугол. — Това е планина!

Един огромен хълм се издигаше в долината пред тях. За разлика от ниските си закръглени съседи, Сесуад’ра се извисяваше над ливадите като главата на закопан великан, брадясала от дървета и коронована с ръбести камъни — зад тях, по самия връх, лежеше някаква блестяща белота. Сесуад’ра стърчеше на петстотин лакътя над реката — грамадна, изпъната нагоре обветрена скала. Слънчевата светлина обливаше хълма с трептящи вълни, така че той като че ли се завъртя и ги загледа, докато яздеха бавно надолу по течението.

— Много прилича на Тистерборг край Хейхолт — учудено каза Джосуа.

— Това не е камък — упорито повтори Сангфугол и поклати глава.

Гелое се изсмя остро.

— Цялото е камък. Сесуад’ра е част от самите кости на земята, изтръгната от тялото й при болката в Дните на Огъня, но все още стига надолу до самия център на света.

Отец Странгиард нервно измерваше с очи огромния хълм.

— И ние ще… ще… останем там? Ще живеем там?

Магьосницата се усмихна и каза:

— Имаме разрешение.

Докато се приближаваха, стана ясно, че Камъкът не е толкова стръмен, колкото го правеше да изглежда разстоянието. Една пътека — по-светла ивица сред задушаващите склоновете дървета и храсти — се извиваше около основата на хълма, а после се появяваше отново по-високо, отправяше се към върха по спирала, обикаляше скалата и изчезваше близо до гребена.

— Как може на такъв камък да растат дървета, да не говорим да цъфтят? — попита Деорнот. — Да не би да могат да растат в самата скала?

— Сесуад’ра е бил начупен и похабен през ерите на съществуването си — отвърна Гелое. — Растенията винаги намират път за корените си, а после самите те помагат за по-нататъшното разчупване на камъка, докато той не се натроши и не стане на почва, не по-малко плодородна от онази, която може да се намери в някой имот насред Хеуеншайър.

Деорнот се навъси леко при това споменаване на родното му място, а после се зачуди откъде мъдрата жена знае за фермата на баща му. Той със сигурност не й бе споменавал за това.

Скоро вървяха сред внезапния сумрак на дългата сянка на хълма, шибани от мразовития вятър. Пътеката, която започваше в основата на Сесуад’ра, се извиваше по склона — утъпкан прорез от трева и мъх, над който се надвесваха дървета и преплетени пълзящи растения.

— Горе ли отиваме? — попита херцогиня Гутрун смаяно. — Чак там горе?

— Разбира се — отвърна Гелое малко нетърпеливо. — Това е най-високото място на левги оттук. Точно сега имаме нужда от високо място. Освен това има и други причини… трябва ли отново да ги обяснявам всичките?

— Не, валада Гелое, моля, води ни — каза Джосуа. Принцът изглеждаше подпален от някакъв вътрешен пламък, бледото му лице светеше от възбуда. — Точно това търсехме. Това е мястото, от което ще започнем дългото си връщане. — Лицето му малко се отпусна. — Но се чудя как Хотвиг и хората му ще се отнесат към това, че трябва да оставят фургоните си. Жалко, че няма начин да ги вземат горе.

Мъдрата жена махна с мазолестата си ръка.

— Тревожиш се прекалено прибързано. Върви напред и ще се изненадаш.

Под рехавата трева пътеката, която водеше нагоре, бе гладка като коридорите на Наглимунд и достатъчно широка за голям фургон.

— Но как е възможно? — възкликна Джосуа.

— Забравяш — отвърна Гелое, — че това е място на ситите. Под този треволяк е пътят, който са построили те. Нужни са много, много години, за да се разруши измайстореното от Зида’я.

Джосуа сви устни.

— Удивен съм, но съм и разтревожен. Какво би задържало враговете ни да не се изкачат също толкова лесно като нас?

Гелое изсумтя отвратено:

— Първо, по-лесно е да защитаваш високо място, отколкото да го превземеш отдолу. Второ, самата природа на мястото е срещу това. Трето, и вероятно най-важно, собственият гняв на врага ни може да го надхитри и да осигури оцеляването ни… поне за известно време.

— Как така?

— Ще видиш. — Гелое пришпори коня си нагоре и Лелет заподскача на седлото пред нея. Големите кафяви очи на детето възприемаха всичко без никакъв признак на чувства. Джосуа сви рамене и последва мъдрата жена.

Деорнот се обърна и видя Воршева — седеше изправена на коня си, а лицето й бе замръзнало в мрачен страх.

— Какво има, господарке? Нещо не е наред ли?

Тя се усмихна нервно.

— Народът ми винаги е мразил тази долина и се е страхувал от нея. Хотвиг е мъж и не би го показал, но той също се страхува от това място. — Тя въздъхна треперливо. — А сега аз трябва да последвам съпруга си нагоре по тази ужасна скала. Страхувам се.

За първи път, откакто принцът бе довел тази странна жена да живее в Наглимунд, Деорнот почувства как сърцето му се отваря за нея и дори се изпълва с възхищение.

— Всички сме смъртно уплашени, господарке. Просто не сме толкова честни като вас.

Той побутна леко с пети Дивисвет и тръгна заедно с Воршева нагоре по пътеката.

 

Над пътя висяха увивни растения и преплетени клони и пътниците непрекъснато трябваше да се навеждат. Мъглата, сякаш прилепнала към хълма, придаваше на следобедната светлина необикновен отблясък.

А миризмата бе най-странното. Сесуад’ра миришеше на безвременен растеж, на вода, корени и влажна пръст, на отдавна необезпокоявано място. Тук цареше атмосфера на спокойствие, на бавна и внимателна мисъл, но също така и обезпокоителното усещане за бдителност. От време на време тишината се нарушаваше от трелите на невидими птици — песните им бяха сериозни и колебливи, като говор на деца, които шепнат в зала с висок таван.

Когато тревистата равнина остана далече под тях, започнаха да подминават изправени камъни — изгладени от времето бели стълбове, почти два пъти по-високи от човешки бой. В неразличимите им черти имаше някакъв намек за движение, за живот. После пътеката ги изведе на слънце.

— Бележещи колони — обади се Гелое през рамо. — По една за всяка луна от годината. Ще подминаваме дузина всеки път, когато заобикаляме хълма, докато не стигнем върха. Мисля, че някога са били изваяни така, че да приличат на животни и птици.

Деорнот се вгледа в една заоблена топка, която някога можеше и да е била глава, и се зачуди какъв ли звяр е изобразявала. Обветрена и изгладена от дъждовете, сега тя беше безформена като разтопен восък, безлика като забравените мъртви. Той потрепери и направи знака на Дървото.

Малко по-късно Гелое спря и посочи надолу към северозападната част на долината, където старата гора стигаше почти до бреговете на Стефлод. Реката бе тънка линия от живак сред смарагдовата земя на долината.

— Точно оттатък реката, виждате ли? — Тя отново посочи към тъмните покрайнини на гората, които можеха да са и замръзнала морска вълна, очакваща само затоплянето на пролетта, преди да помете ниската земя. — Там, в края на гората. Това са останките от Енки-е-Шао’сейе, за който някои казват, че бил най-красивият град, построяван в Остен Ард от началото на света.

Всички се вгледаха натам, заслонили очи. Деорнот също се взря в далечната гора, но видя само нещо, което можеше да е разрушена стена с лавандулов цвят, и проблясък като на злато.

— Няма много за гледане — тихо каза той.

— Не и в тази ера — отвърна Гелое.

 

Катереха се все по-нагоре. Денят си отиваше. Всеки път, когато правеха пълен кръг до северния склон на хълма, можеха да видят разширяващия се възел тъмнина на хоризонта. Бурята се приближаваше бързо — вече бе погълнала далечните граници на Алдхеорте и целият север бе обвит в сива несигурност.

След като свършиха дванадесетата обиколка около хълма и подминаха сто четиридесет и четвъртата бележеща колона — Деорнот все пак ги броеше, — най-после излязоха изпод засенчващата ги зеленина, изкачиха се по един последен склон и най-после се изправиха на ветровития връх. Слънцето изчезваше на запад — оставаше само едно червеникаво резенче.

Върхът на хълма бе почти равен и съвсем малко по-тесен от основата му. По ръбовете му се издигаха пръсти от изправен камък. Не бяха изгладени като бележещите колони, а бяха огромни, грубо възправени камъни, всеки висок колкото четирима мъже. Бяха направени от същата сива скала, прорязана от бяло и розово, от която бе и хълмът.

В центъра на платото, сред поле развяваща се трева, имаше огромна ниска постройка от полупрозрачен камък, докоснат от червеното зарево на залеза.

Отначало им заприлича на храм, като огромните стари сгради в Набан от дните на Империята, само че линиите бяха по-прости. Непретенциозният, но впечатляващ стил правеше сградата да изглежда така, сякаш изскача от самия хълм. Беше ясно, че мястото й е точно на този ветровит връх, под това невероятно широко небе. Великолепието и егоизмът, които говореха от всеки ъгъл и ръб на човешките къщи, бяха като чужд език за онези, които бяха построили това. През неизброимите години стените се бяха срутили на места и необезпокоявани с векове дървета се бяха показали през покрива на сградата или си бяха пробили път през сводестите врати като нежелани гости. Въпреки това простотата и красотата на сградата бяха толкова явни — и в същото време толкова нечовешки, — че дълго никой не се осмели да проговори.

— Стигнахме — най-после каза Джосуа. Тонът му бе тържествен и въодушевен. — След всички опасности и всички страдания намерихме място, където можем да спрем и да кажем: няма да отидем по-нататък.

— Това не е завинаги, принц Джосуа — тихо проговори Гелое, като че ли не искаше да накърни убедеността му, но принцът вече яздеше уверено към белите стени.

— Няма нужда да е завинаги — обади се той. — Но поне засега ще сме в безопасност! — Обърна се и махна на останалите да го последват, а после продължи да се върти и да се оглежда във всички посоки. Накрая извика на Гелое: — Вземам си думите назад! С няколко добри бойци мога да спра тук. Дори и самият сър Камарис не би могъл да ми надвие, та ако ще да предвожда всички рицари от Голямата маса на баща ми!

И пришпори коня към светлите стени, които вече имаха отсянка на синьо — вечерта идваше.