Джон Гатоу
Затъпяване — скритата цел на държавното образование (21)

Глава пета
Конгрешанският принцип^[1]

Идея за решение на училищния ни проблем в американски стил

Тази реч, която е може би една от най-популярните стрели в перипатетическия^[2] ми ораторски колчан, започна живота си малко по-различно, под формата на есе, публикувано в „Дъ Мейн Сколар“.

Днес живеем в сюрреалистичен свят. Училищните стратези продължават да коват научни планове за още по-голяма централизация под формата на национални стандарти, национална програма и подобряване на националните тестове. Отвсякъде се чуват обещания с магично звучене: отговорът се крие в машините; в затягането на контрола; в нови форми на предучилищни занимания; в бейзболните бухалки, мегафоните и катинарите. След като век и половина сме търсили отговора безуспешно, всички продължават да са убедени, че отговор съществува. Един отговор. Един правилен отговор.

Може да сте съгласни, може и да не сте. Но ако в съзнанието ви все още някъде мъждука надежда, че централизацията е способна да облекчи болежките на училището, аз ви каня да се върнем заедно към Колониална Нова Англия. Там се е родила една различна теория за институциите, способна да осъществи най-добрата реформа. Тя позволява сериозните грешки да ограничават сами разпространението си и естествените пазарни механизми да ги елиминират достатъчно бързо в исторически план. Елате с мен на бреговете на Колониална Нова Англия, в градове като Салем и Марбълхед, Фрамингъм и Дедъм, Уелфлийт и Провинстаун. Нека се занимаем с подхода, роден в един Нов свят и смаял другите нации с гениалната си ефективност.

Всичко започва в първата пуританска църква в Салем, създадена през 1929 г. по-така наречената „салемска процедура“. Тъй като нямало кой да одобри избора на църковните власти „отгоре“, вярващите сами поели тази отговорност. С това просто действие те взели властта, която по традиция принадлежала на някой сертифициран експерт, и я поверили на членовете на църквата. Единственият критерий за управление бил следният: гласуващият да се отнася сериозно към посещението на църква и в знак на това да се е присъединил към някоя църковна общност. Това бил монументален акт на местна автономност. Оттогава насам в продължение на двеста години загърбването на традиционната власт в Салем подкопава монополното право на държавата и църквата да излъчва общовалидни версии на истината. Членовете на всяка църква взимали дейно участие в изграждането на собствената си енория чрез дебат с всички членове на църквата. Те не следвали централизирани наредби, характерни за управлението „отвън“. Вместо да се покоряват на старата власт на Англия или на новата аристокрация на експертите, членовете на всички църкви поели отговорност за разрешаването на собствените си проблеми — и в образованието, и в икономиката, и в теологията.

* * *

Миналата есен говорих в град Дедъм в една църква, построена през 1683 г., само девет години, след като корабът Арбела довел антиконформистите в Бостън. Църквата, в която говорих, бе унитарианска и универсалистка, но в началото е била конгрешанска. Бели кули, удивително семпли, с изящни извивки — простотата и изчистените архитектурни форми на конгрешанската църква са непогрешими, великолепни и едни и същи навсякъде. Не знам дали знаете, че духовното поклонение, свързано с този тип архитектура, е било първата и единствена религия на колонията в Масачусетс от времето на Салемската процедура до 1834 г. Това прави повече от двеста години в руслото на една религия, която сякаш се е придържала към идеала за „единствения правилен път“. По това време, ако не си бил конгрешанин, по-добре да си държиш езика зад зъбите, защото в противен случай рискуваш да започнат да те отбягват, преследват, дори изгорят на клада. Това май звучи по-зле дори от монопола на училището, от който сме пропищели днес!

Тези конгрешани така ревностно защитавали религиозния си монопол, че преди сто и седемдесет години, когато Лаймън Бийчър чул, че унитарианците са излезли от дълбините на ада и са на път да пристигнат при тях, той запрепускал по улиците точно като Пол Ривиър, викайки: „Унитарианците идат! Унитарианците идат!“ Не е трудно да се досетим, че пастор Бийчър не се радвал особено на пристигането им. Следващият век обаче се случило нещо удивително. Конгрешаните бавно променили мисленето си, без никой да ги принуждава за това. Към края на XIX в. към унитарианците се отнасяли с уважение из цяла Нова Англия.

За повечето хора колониална Нова Англия е мястото с най-големия конформизъм в историята на страната. Конгрешанството обаче крие в себе си голяма ирония: препоръчваният от него начин на живот изисква индивидуалност, не следване на универсални правила. В църковните служби почти изцяло липсва литургия, като ударението се поставя върху проповядване по наболели местни теми. Това на практика гарантира наличието на дисонанс в църковната общност. Постоянното търсене на яснота от страна на всеки член, действащ като свещеник и експерт сам за себе си, неизменно допринася за прогресивно движение към истината. Защо казвам това? Описаното от мен съвпада с процеса, наречен от Аристотел, Карл Маркс, Томас Хобс и множество други оригинални мислители „диалектика“. Конгрешанските процедури били диалектически до мозъка на костите си; те не толерирали никакво подчинение в мисленето.

Привържениците на централното планиране винаги са презирали диалектиката, защото тя спъва налагането на „единствения правилен начин“, по който трябва да се вършат нещата. Преди половин век Бертранд Ръсел отбелязва, че САЩ са единствената голяма държава на планетата, която целенасочено избягва да учи децата да мислят диалектически. Той е имал предвид Америка през XX в., естествено, царството на задължителното държавно образование, не конгрешанската разновидност на обществото в Нова Англия. Някога чудили ли сте се откъде „Янките“^[3] са получили отколешната си репутация на твърдоглавци, злобари и хитреци, които цепят косъма на две? Е, вече знаете. Роджър Уйлямс виждал нещата не по-малко ясно от своите съвременници и си давал сметка за взаимната зависимост между дисонанса и качеството на живот. Едното не може да съществува без другото.

Днес много изследвания показват, че през XVII в. градовете в Масачусетс изобщо не са били еднакви, а по-скоро са наподобявали експериментални лаборатории за местни предпочитания и стилове. Всеки от тях имал значителни права да се отклонява от предписанията на тогавашното подобие на централизирана власт. Първите заселници в град Дедъм, където говорих миналата есен, дошли от Източна Англия в Англия — място, където били на почит частната собственост и личният избор. Институциите в Източна Англия бързо били пресъздадени и в Новия Свят. От друга страна Съдбъри, съседният на Дедъм град, бил населен от пришълци от саксонски и келтски произход, които имали традиция да споделят труда си. Точно както и в Британия, те считали откритите землища в Америка за общи. В колониален Масачусетс съществувало творческо търкане между общите за региона разбирания и местната култура в населените места. Точно както музиката или поезията си служат с напрежение между преобладаващата структура на произведението и творческите отклонения от нея, така и напрежението между малките градове, различните църкви, а също и вътре в тях, създавало удивителна енергия. Тази плодотворна и идиосинкратична особеност характеризирала своеобразния гений, отличаващ колониален Масачусетс.

Сега искам да обърна внимание на една на пръв поглед смущаваща страна от живота на гражданите в Нова Англия. В нея се крие ключът към голяма сила, която социалните инженери, създатели и поддръжници на държавните монополизирани училища, се принуждават да пренебрегват: всеки град имал правото да изгонва хората, които не харесва! Хората можели да избират с кого да работят и да се сдружават свободно по начин, който им върши работа. Думите на първата харта на Дедъм предават това чувство прекрасно; първите заселници искали (и го правели) да изключат „хората, чиито нагласи не ни се нравят и чиято компания би ни навредила“. Така градовете служели като селекционерски клубове или колежи, подобно на Харвард и Масачусетския технологичен институт днес. Те свеждали разнообразието от човешки характери до определени граници, в които можели да се справят с тях хуманно. Ако се замислите за огромния стрес, който диалектическият процес обикновено създава (тъй като всеки е свещеник и крайна инстанция сам за себе си) трудно можем да си представим как иначе би могло да се справи едно конгрешанско общество. Ако си принуден да приемаш всички, независимо че са враждебни към теб, философията или мисията ти, то всичко, което предприемеш, би се увенчало с провал поради сериозни разногласия. Общите цели и каузи, които са отличителна черта на асоциирането между хората, биха се ограничили до няколко безобидни начинания без политическо измерение, ако въобще има такива.

Разграничението е доста фино. Диалектическият начин на живот в Нова Англия създава условия за забележителни постижения и дава простор за проява на силните страни на характера и ума. Общността обаче би излязла извън контрол, ако в нея на принципа на случайността се струпат всякакви хора или пък бъдат принуждавани да са заедно, както държавният монопол налага на децата в училище. За да се предотврати хаосът на подобни места, управлението трябва да се стреми, къде с тояга, къде с морков, да унифицира максимално всичко — времето, пространството, текстовете и процедурите. Гърците имат една история за човек, който направил именно това — името му било Прокруст. Той изрязвал или разтягал крайниците на посетителите си, за да паснат в неговото ложе. Системата работела безотказно, само не и за гостите.

Заселниците в Нова Англия разработили система, даваща възможност на хората, които искат да живеят и работят заедно, да правят това. В резултат не само те, но и целият регион просперирал материално, интелектуално и социално. Сякаш когато се погрижиш за собствените си дела, успяваш по магически начин да се погрижиш и за общността. Навикът да разчиташ на себе си, да се самоуважаваш, да си безстрашен, да си демократичен и лоялен към местната общност създавал добри граждани. Днес, разбира се, училищата, подчинени на държавния монопол, използват друга стратегия. Хората биват събирани волю-неволю от големи „резервоари“, след което — разпределяни в отделения съобразно резултатите си на дадени стандартизирани тестове. В тях ги принуждават да се трудят и държат според изискванията на непознати.

Кристофър Лаш пише в „Истинското и единствено небе“^[4]:

Човешката лоялност се поставя на прекомерно изпитание, ако трябва да играе ролята на хипотетична солидарност с човечеството. Тя може да се отнася само към конкретни хора и места, не към някакъв абстрактен идеал за всеобщи човешки права. Ние можем да обичаме само конкретни хора, не човечеството по принцип.

Тези думи илюстрират част от проблема със задължителните училища, които са не по-малки от едновремешните градове в Нова Англия; училища, които не позволяват на учениците никакъв избор на програмата, философията или компанията си. Уендъл Бери предава друга част от проблема в писмо до редактор на списание:

Не смятам, че „глобалното мислене“ е глупаво; смятам, че е нереално. Човек не може да мисли за нещо, което не знае, а никой не познава тази планета. Някои хора знаят по нещичко за малка част от нея… Хората, които мислят глобално, мислят абстрактно и гледат на земното кълбо количествено, като статистици. Политическите тирани и индустриалните експлоататори умеят това много добре. Техните идеи и алчност са абстрактни, а абстракциите им неизменно провокират действия, сеещи разруха. Ако човек иска да върши добри дела, които съхраняват, вместо да рушат, той трябва да мисли и действа на местно ниво. Глобалните игри са чужди на стремежа към добри дела. Не може да направиш добро дело, което да е глобално — за да бъде едно дело добро, то трябва да е приемливо за така наречения от Алегзандър Поуп „гений на местността“. Това изисква местни познания, местни умения и местна любов, която на практика липсва на всички ни и никой не може да я придобие, мислейки глобално. Тя идва единствено чрез вярност към нещо местно, която да поддържаме поколения наред… Не искам да бъда обичан от хора, които не ме познават. Сигурен съм, че ако бях планета, щях да се чувствам по същия начин.

Конгрешанските принципи намират най-добър израз в развиването на местни умения, местно знание, местна любов и местна вярност. Това ударение върху местните ценности обаче има и негативен аспект.

Религиозната дискриминация в ранната история на Нова Англия е била начин да се осигури единството, необходимо за създаване на общност, в която хората си допадат и споделят обща визия. Ето една типична за преди триста години сцена в град Дедъм, щат Масачусетс, която би могла да се наблюдава дори в църквата, където бях гост-говорител: три квакерки, вързани за каруца и съблечени до кръста, биват бичувани из целия град. Би било твърде меко да кажем, че това отношение демонстрира неодобрението на жителите на Дедхам към квакерите. Та отношението им към презвитерианците изобщо не било по-различно. Самият Джон Милтън пише, че „Новият презвитерианец не е нищо друго, освен поредната разработка на добре познатия ни свещеник“. Ето защо всички презвитерианци били прокудени в необитаваните райони на Ню Джързи, където основали Принстън. Естествено, в Дедъм не по-малко опасно за здравето било да си католик, както и да си борец за поземлени права, равнопоставеност пред закона, религиозна толерантност или пък хутерит.^[5] По този отвратителен начин Дедъм успява да постигне религиозна чистота, на която се радва в продължение на 234 г., докато конгрешанският монопол не бива разчупен. Какво означава всичко това? Негативите, присъщи на свободата на избор на местно ниво са лесноразбираеми и предсказуеми. Колониален Дедъм е ясна илюстрация за това. Нещата обаче не са толкова прости. Не може с лека ръка да напишем лоша оценка на религиозната дискриминация и на всякакъв друг тип социален избор, който предписва определен вид връзки между хората и ограничава други. На какво например се дължи фактът, че тези хора постепенно са станали толерантни към всички видове религии? Те са се отказали от своя консерватизъм дотам, че Масачусетс се ползва със славата на най-либералния щат в цялата страна. Трябва да признаем, че това е доста голяма промяна при положение, че там е липсвал какъвто и да е натиск, заплаха или законодателна принуда в тази посока. Как са успели Дедъм и останалите градове да намерят начин да се реформират сами, без никакъв натиск от страна на експерти и централизирана власт? Не забравяйте, че там са можели да гласуват само привържениците на една-единствена религия. Те обаче са се променили! И то без никой да ги принуждава! С конгрешаните се е случило нещо загадъчно, което ги е накарало да се откажат от някои крайности, до които били стигнали вследствие на придържането си към библейските елитарни догми.

Сигурен съм, че това „нещо“ е било почти пълната свобода на избора на местно ниво, благодарение на който хората са можели и да правят грешки, и да ги поправят! Църквите в града не били обединени, формирайки институционална шапка, чиято ортодоксалност да уеднакви всички градове (нещо, което държавният монопол прави в училищата днес). Ето защо грешките на някоя от църквите срещали отпор, бидейки изправяни в друга. Докато хората имали възможност да гласуват с краката си, свободният пазар наказвал грубите грешки, като изпразвал църквата, и възнаграждавал добрите църкви, като ги напълвал. Дори и да имало достатъчно гнили хора, че да създадат гнил град или гнила църква, вредата, нанесена от тях била строго ограничена поради това, че нямало механизъм, по който една идея да се наложи на всички. Една централно излъчвана отрова може да отрови всички ни само в условията на централизирана пирамидална ортодоксалност.

* * *

Да, негативните аспекти на свободата на избора на местно ниво са очевидни. По-трудно се вижда далеч по-важният аргумент в нейна полза — а именно, че геният на демокрацията не може да съществува без тази свобода. Тъй като местната тирания е често явление, хората лесно се изкушават да предадат властта на някакъв централен орган в името на справедливостта. Те се надяват той да намери вариант, който да е най-добър за всички. Именно това се очаква и от националната учебна програма — тя би трябвало да е рационален, справедлив начин за законово премахване на нескопосното школуване. Ако в миналото бе имало национална програма, тя никога нямаше да позволи на Дедъм, Съдбъри, Фрамингам и Уелфлийт да се развият по своя си начин; той би се възприел като опасно, непредсказуемо отцепничество. Вместо това тези градове щяха да бъдат управлявани централно, както става с училищата днес, независимо от липсата на национална програма и национални стандарти.

Тук идва ролята на диалектиката. Повечето хора нямат много добри спомени от централизираното планиране през нашия век. Някои смятат, че дори планетата е застрашена. Нещата, обявени извън закона, като алкохола, наркотиците или расизма, не изчезват, за разлика от религиозния фанатизъм в Нова Англия, който отшумява естествено в условията на свобода на местния избор. Законовата забрана сякаш действа с обратен знак — тя инжектира нов, озлобен живот във вените на лошите навици. Да вземем за пример великите прогресивни победи в съда, дължащи се на неспособността на социалните инженери да създадат обществен консенсус или да изчакат. Такива например са законовите мерки срещу дискриминацията при наемане на работа, десегрегацията, забраната за излагането на порнографски изображения на будките за вестници, различни права на жените и т.н. Дали това наистина са победи за групите, чиито интереси съдът е защитил? Дали те имат същата стойност, която биха имали, ако бяха спечелени чрез промяна в обществения консенсус? В сравнение с 1960 г. например, положението на чернокожите американци днес изглежда влошено по повечето показатели. На всичкото отгоре навсякъде, включително в училищата, се шири злонамереност, презрение и безразличие към всякакви опити да се подаде ръка на наследниците на робството. Проблемите на жените пък не са толкова очевидни, но ако приемем за индикатор рязкото увеличаване на самоубийствата, сърдечните заболявания, емоционалните разстройства, стерилността и други патологии, ще разберем, че масовото навлизане на жените на работните места от типа „унисекс“ не е безспорна благословия за тях. Освен това съществуват тревожни данни, че покупателната способност на работещите двойки през 1990 г. всъщност се е увеличила съвсем малко спрямо тази на средностатистическия работещ мъж през 1910 г. На практика днес двама работници се купуват на цената на един. Адам Смит или Дейвид Рикардо може и да са предрекли това развитие на нещата. Нечуваната социална цена на всичко това е погубването на семейния живот, загубата на дома в качеството му на светиня и пристан и объркването на децата, които от бебешка възраст биват отглеждани от непознати хора.

Дали законовите заплахи на централизираната власт произвеждат резултатите, които обещават? До неотдавна употребата на наркотици в САЩ беше легална. Макар и неприятен проблем, тя не бе достигала размерите на епидемия, докато не я поставиха извън закона. Възможно ли е, когато задължаваме хората да правят нещо, да си гарантираме, че те ще го правят или зле, или злонамерено, или безразлично? Освен ако не искаме подобно на армията да суспендираме повечето човешки права и да прибегнем до всякакви форми на терор, които да гарантират постигането на целта? Ако това е единственият начин, по който законовата принуда може да даде резултати, с какво е ценна за човека, щом влошава качеството му на живот?

В момента се налагат чрез закон множество ограничения на правото на избор в образованието. Това обожествява ексклузивната бюрокрация на дипломираните учители и администратори, а освен тях и стотици невидими агенции, необходими за поддържането на Институцията на държавния училищен монопол. Този душевноболен мастодонт набира все повече сила, независимо от колосалния си, дългогодишен провал в опитите да образова учениците. Той успява да оцелее и пълни пустите си класни стаи единствено защото се ползва с полицейската подкрепа на държавата. Той потъпква правото на местен избор и разнообразие и поради това оказва ужасяващо влияние върху националния ни морал. Ефектът, който забраната на алкохола оказа върху общественото единство и ценности би трябвало да е твърде скорошен урок, за да го забравяме. Тази забрана обаче бледнее пред забраните, които държавният училищен монопол налага на децата и семействата в цялата нация. Свободният пазар в областта на образованието бива възпрепятстван от шепа социални инженери, ползващи се с подкрепата на бизнеса, който се облагодетелства от задължителното школуване — педагогически колежи, издатели на учебници, доставчици на материали и други. Това гарантира, че повечето от децата ни няма да получат образование, въпреки че ще са идеално школувани.

Когато се еманципира от религията, конгрешанският принцип се превръща в значима психологическа сила. Тя помага на всеки да достигне максимума си, работейки в малки групи с хора, с които се чувства в хармония. Ако се замислим над това, няма как да не се зачудим какво постигаме, избирайки различен подход. Конгрешаните разбирали отлично, че добрите неща с човешкия дух се случват, когато той бъде оставен на мира.

Най-доброто ми непосредствено доказателство колко добре е да оставиш хората сами да коват съдбата си на местно ниво е любопитната социология на самото ми присъствие като говорител в Дедъм миналата година. Там, в една унитарианска универсалистка църква, която някога е била конгрешанска и е бичувала полуголи квакерки, стоях аз — римокатолик, чиято съпруга е презвитерианка, и то в компанията на добрия ми приятел Ролан, полуезичник, полуевреин. Това изобщо не бе възможно по силата на някоя щатска наредба или решение на Върховния съд. Хората в Дедъм се бяха научили да бъдат съседи благодарение на това, че в продължение на триста години им е било позволено да следват собствения си избор, включително и избора да правят собствените си грешки. Всички бяха открили начин за справяне с различията, който е по-добър от отхвърлянето и конфронтацията, тъй като бяха имали време да разсъждават за него и да го отработят — време от порядъка на поколения.

Ако обаче някой им бе наредил да се променят, както на много други емигранти, изпратени в създадените с тази цел задължителни училища, е било наредено да променят поведението си и да изоставят културата си, най-вероятно щеше да се случи следното: част от тях може и да придобиеха вид на променени хора, но щяха да таят толкова силно негодувание срещу това, че са били лишени от избор, че то щеше да се трансформира в някакъв начин за отмъщение. Повечето от хората, лишени от избор, обичаи, семейство и корени, щяха да реагират по най-различни начини на този социален натиск. Някои щяха тихо да полудеят, а други — да се превърнат в прости хора, способни да влачат камъни за нечии пирамиди или да се радват на плитките фантазии на телевизията, но нищо повече.

Въпреки че още от дните на конгрешанството тръбим на всеослушание колко уважаваме местния избор, училищата ни се планират централизирано и вече имат национална учебна програма, осъществявана благодарение на стандартизираното педагогическо обучение и бизнеса, който печата учебници. Очевидно е, че училищата са претърпели огромен провал в опитите да дадат на децата ни образованието, което искаме за тях, да ги превърнат в личностите, които искаме да бъдат, или да постигнат мечтата ни за демократично, безкласово общество, за което не спираме да копнеем. Това, което ни убягва обаче, е логиката на този провал. Тъй като позволяваме спускането на директиви от центрове, които са далеч извън нашия контрол, ние постоянно пропускаме да се поучим от конгрешанския принцип: хората не могат да осъществят потенциала си, ако не се сдружат доброволно с други, с които се чувстват в хармония. Индивидите са пълноценни, когато се събират, за да следват своите лични, семейни и общностни мечти, които са в синхрон с личното им разбиране за човечност. Единствено робите биват разпределяни в групи от други хора. Освен това тези мечти трябва да имат местен характер, защото гоненето на каквито и да било по-големи амбиции, лишени от тази основа, води до скъсване на връзката с това, което придава смисъл на живота: личността, семейството, приятелите, работата и общността, в която съществува близост.

* * *

Днес има два „официални“ начина да се гледа на проблема с образованието в САЩ, като и двата са погрешни. В първия случай го определяме като инженерен проблем, който може да се реши с прагматичен инструментален подход. Тази позиция приема, че съществува един правилен и един грешен начин за школуване. Тя не признава хилядите индивидуални възможности, в които вероятно са вярвали конгрешаните в Нова Англия. Във втория случай гледаме на училището като на действащо лице в нескончаема съдебна драма, в която се търсят злодеите, спиращи децата ни да учат. Лошите учители, слабите учебници, некомпетентните управници, безотговорните политици, невежите родители, непослушните деца — който и да е виновникът, ще го открием, ще го обвиним, ще го изправим пред съда, ще го съдим и вероятно дори ще го екзекутираме! Това със сигурност ще оправи нещата.

Тези погрешни възгледи за образованието са създали условия за развитието на чудовищно големи индустрии, които претендират за способността да изцелят срещу заплащане масовото образование от болежките и демоните му. Този парад на магическото мислене е привлякъл цяла плеяда от печалбари: анализатори, консултанти, изследователи, академични общности, писатели, съветници, журналисти, комитети по оценяване на учебници, училищни съвети, корпорации за създаване на тестове, наблюдатели, координатори, педагогически колежи, министерства на образованието, производители, дипломирани учители и администратори, телевизионни програми и куп бизнеси, свързани с училището. Всички те са паразитиращи образувания, които растат благодарение на това, че държавата държи монопола върху понятието ни за училище.

За много от нас най-привлекателното в социалното инженерство и антисоциалната демонология е, че и двете обещават на практика едно — бързо решение на проблема. Тъмната страна на американската мечта винаги се е криела в търсенето на лесен изход и вярата в магията. Несекващият порой от обещания, съставляващ сърцевината на една от най-големите американски индустрии — рекламната, е свидетелство за бездънния ров на суеверието в самите основи на нацията ни. Рекламният бизнес просто го институционализира. Лесни пари, лесно здраве, лесна красота, лесно образование — и всичко това само ако откриеш подходящото заклинание. Зад магическите обещания прозира идеята за хората като машини, които могат да бъдат сглобявани, разглобявани и поправяни. Това е гласът на калвинисткото ни наследство, достигнал до нас през вековете. Според него светът и цялото разнообразие на живота са просто механизми, които не е чак толкова трудно да се поправят, ако загърбим сантименталността и изгорим злодеите — символично или на практика в зависимост от епохата. За повечето от нас училищната реформа е въпрос на това, някой инженер да избере подходящия инструмент или Пери Мейсън^[6] да открие доказателството, необходимо, за да осъдят лошия герой.

* * *

Начинът, по който разсъждаваме за социалните проблеми, зависи от философията ни за природата на човека: какви мислим, че са хората, на какво мислим, че са способни и каква може да е целта на човешкото съществуване, ако има такава. В случай, че хората са машини, то училището може единствено да ги направи по-сигурни и надеждни. Логиката на машините диктува, че частите са стандартни и взаимозаменяеми, всички операции могат да се планират във времето и са предсказуеми и икономични. Това напомня ли ви за училищата, в които сте учили и в които учат децата ви? За съжаление Гражданската война разкри пределно ясно както финансовата, така и социалната целесъобразност на режима на дисциплината и контрола. Макар че идеята за хората като машини съществува от хилядолетия, триумфалното й навлизане в практиката настъпи едва след края на Първата световна война.

Методологията на американското образование внушава, че хората са машини. Бият звънци, отварят се и се затварят вериги, енергията тече свободно или се канализира, качествата се редуцират до числово измерими параметри, следва се план, за който частите на машината не са ни най-малко сведущи. Октавио Пас от Мексико, лауреат на Нобелова награда за литература през 1990 г., казва следното за училищата:

Системата в Северна Америка подлага хората на неумолима обработка от ранна възраст. Определени принципи, изразени с кратки формули, се натякват непрестанно и навсякъде — в пресата, радиото, телевизията, църквите и особено училищата. Човекът, който е зад решетките на тази система, прилича на растение в твърде малка саксия. Той не може да порасне и съзрее. Подобна конспирация няма как да не провокира бунтове и насилие, породени от негодуванието на индивида срещу нея.

Днес, подобно на растения в твърде малки саксии, ние не можем да растем и съзряваме. Пристрастяваме се към зависимостта; в настоящата национална криза на зрелостта ние като че все чакаме учителят да ни каже какво да правим, а той не идва и не идва. Мостовете се сриват, хората спят по улиците, банкерите лъжат, добрата воля избледнява, членове на едно семейство се предават взаимно, правителството лъже в името на политиката. Публичното пространство е изпълнено с корупция, срам, пороци и търсене на сензации. Училището не може да предложи програма, която да осигури бързо решение.

Едновремешните конгрешани щяха веднага да посочат причината, поради която пирамидалните общества като нашето, поддържано от монополизирана форма на школуване, неизменно причиняват апатия и хаос. Те стъпват на лъжата, че в човешките дела има „един правилен начин“ и че на експертите може да бъде поверено неотменимото право да ръководят образованието. Това е лъжа, тъй като изменящата се динамика на времената, обстановката и местните особености лишават всяка експертиза от адекватност и смисъл недълго след като е била миропомазана.

Монополизираното образование е основната институция за обучение в обществото-кошер. То сертифицира доживотни експерти, които ползват привилегии въз основа на статуса си, независимо от резултатите. Тъй като веднъж постигнал тези привилегии, никой на иска да се откаже доброволно от тях, хората са създали държавен апарат за привилегии, недосегаем за промени. Независимо че е подложен на сериозна критика, този апарат продължава да се разраства и става все по-опасен, тъй като захранва важни страни от политическата ни и икономическа система. Той просто не може да бъде реформиран, защото е престанал да бъде човешки. Той се е превърнал в изключително ефективна абстрактна структура, независима от древните човешки механизми за контрол и оцеляване. Това не е демон, с който можеш да се бориш, както Даниъл Уебстър се бори с Олд Скрач^[7]. Той трябва да бъде оставен да умре от глад, като го лишим от жертвите му.

Монополизираното образование е основната причина за загубата ни на национална и лична идентичност. То институционализира класовото разделение и действа като агент на кастите, което го прави несъвместимо както с легендите, така и с реалните факти за основаването на нашата държава. Това образование черпи сила от много места, като едно от тях е антидетският, антисемеен уклон в исторически план. Най-голямата му сила обаче се дължи на факта, че то е естествен придатък към нашата комерсиална икономика, която се нуждае от вечно недоволни потребители.

* * *

Време е да спрем. Тази система не върши работа и е една от причините, поради които светът ни се разпада. Никакви козметични корекции не могат да накарат училищната машина да заработи и да произведе образовани хора; опитът вече ни е показал, че образованието и школуването са две взаимноизключващи се неща. През 1930 г., преди шейсет години, Томас Бригс изнася лекцията си Инглис^[8] в Харвард, критикувайки, че „най-голямата инвестиция на нацията — тази в средното образование — не е демонстрирала достоен за уважение успех“. Две десетилетия по-късно, през 1951 г. социологическо изследване сред 30 000 ученици в Лос Анжелис показва, че 75% от осмокласниците не могат да открият Атлантическия океан на картата и повечето от тях не могат да пресметнат колко е 50% от 36. От личен опит знам, че ситуацията днес определено не е по-добра.

Какво, по дяволите, става? Всеки истински дебат по темата трябва да се занимае с пълния провал на всички видове монополизирано от държавата образование. Училището, с отскорошната подкрепа на телевизията, сее покъртителна разруха из цялата страна. Институцията на телевизията, много подобна на тази на масовото школуване, се е разраснала толкова успешно, че е блокирала всички едновремешни пътища за бягство. Ние сме разрушили умовете и характера на американските деца, обсебвайки младостта им и отнемайки от тях всякаква възможност за избор. В идния век ще платим голяма цена за това престъпление под формата на погубване на човещината, дори и да успеем да намерим начин да катурнем пирамидата. Ако искаме да решим проблема, трябва първо да се отървем от монопола.

Какво можем да направим? Помислете за примера на Дедъм, Съдбъри, Марбълхед и Провинстаун, всичките толкова различни, но въпреки това способни да задоволяват нуждите на своите общности. Загърбете националните стратегии и прегърнете общностите, съставени от семейства, гледайки на тях като на успешни лаборатории. Нека се обърнем навътре, към себе си, докато не усвоим първото поучение на всички философии, достойни да носят това име: „Познай себе си“. Нека разберем, че успешните общности са открили истината в максимата „Добра ограда — добри съседи“, като същевременно умеят да разпознават, уважават, разбират, оценяват и взимат поука от различията помежду си.

Нека потърсим отговори в принципа на конгрешаните. Нека насърчаваме и гарантираме експериментаторството. Нека се доверим на децата и семействата, че знаят кое е най-доброто за тях; да прекратим сегрегацията на децата и възрастните зад високите стени на училищата и старческите домове; да въвлечем всички членове на нашата общност в образованието на младите — бизнеса, институциите, възрастните хора, цялото семейство; да търсим местни решения и винаги да предпочитаме личното решение пред корпоративното. Няма защо да се страхувате от някакви последствия за образованието на детето ви: четенето, писането и смятането не са нещо трудно за научаване. Принудата и училищната програма не могат да заместят личната среща на индивида със себе си, без която той не може да усвои нито едно от тези неща. Съществува огромно изобилие от доказателства, че на човек са му достатъчни по-малко от сто часа, за да стане напълно грамотен и способен да се учи сам. Не се поддавайте на тактики, които целят да ви сплашат, за да предадете децата си в ръцете на експертите.

Смятам, че преподаването трябва да бъде либерализирано колкото се може по-скоро. Пълна лъжа е, че дипломираните експерти по преподаване като мен непременно научават хората на нещо. Огледайте се само: постиженията на дипломите на педагогическите колежи са на явен показ в училищата. Нека всеки, който иска, преподава; върнете на семействата парите от данъци, за да могат да избират — кой освен тях би бил по-добър купувач, ако им се даде възможност да правят сравнение? Възстановете принципа на конгрешаните, като окуражите конкуренцията, присъща на истинския, неманипулиран модел на свободния пазар — така социалната диалектика ще се възроди отново. Вярвайте в способността на семействата, съседските общности и индивидите да намерят отговор на важния въпрос: „Каква е целта на образованието?“ Ако отговорът на някои от тях е различен от вашия, това не е ваша работа, нито пък е проблем. Нашият тип школуване съзнателно прикрива факта, че този въпрос трябва да бъде поставян и отговорът му не може да се взима за даденост, ако ще претендираме за нещо повече от гола подигравка с демокрацията.

Напълно противозаконно е някакъв експерт да отговаря на този въпрос вместо вас. Именно доверието в собствения ни потенциал е добрата основа, върху която сме започнали да градим през колониалния период. Сигурен съм, че структурата, изградена тогава, все още крие огромен потенциал. Нека го използваме още веднъж и открием един наистина американски изход от страшния училищен кошмар.