Джон Гатоу
Затъпяване — скритата цел на държавното образование (18)

V

Една важна разлика между общностите и институциите е, че общностите имат естествени ограничения; те или престават да растат, или умират. За това съществува основателна причина: в най-добрите общности всеки човек е специален и рано или късно бива забелязан от околните. Това постоянно внимание кара всички — и богати, и бедни — да се чувстват важни, защото единственият начин, по който човек разбира, че е важен, е чрез оказаното към него внимание от страна на другите хора. Разбира се, вниманието може и да бъде купено, но няма да е същото. Псевдообщественият живот, където съжителстваш с другите, без да ги забелязваш и си постоянно заплашван от непознати, които се държат зле с теб, е пълната противоположност на това. В псевдообществото ти си в повечето случаи анонимен и искаш да останеш такъв поради множество опасности, които могат да възникнат, ако другите забележат присъствието ти. В такова общество почти няма начин да получиш внимание, освен ако не си го купиш, тъй като преобладаващата нагласа е безразличието. Псевдообществото е просто различен вид мрежа: приятелствата и лоялността в него са преходни; проблемите му почти винаги се приемат за нечии други (на някого, на когото трябва да се плати, за да ги реши); малките и възрастните в него се считат за досадни и дразнещи; най-често срещаната мечта е да се отиде някъде другаде, да го замениш за нещо още по-добро и така до безкрай.

За разлика от истинските общности, псевдообщностите и другите мащабни мрежи от рода на училищата се разширяват безкрайно — дотогава, докато това може да им се размине. „По-голямото“ може и да не е „по-добро“, но „по-голямото“ винаги е по-печелившо за хората, които си изкарват хляба с мрежи. Именно това се случва днес зад паравана на призивите за разширяване обсега на училището: много хора ще направят доста пари, ако системата продължи да се разраства.

За разлика от сложните, понякога непредсказуеми блага, които човек жъне в общностите и семейството, успехът на мрежите винаги се определя математически и е едноизмерен: Колко шестици? Колко килограма са свалени? Колко поръчвания са получени? Конкуренцията играе ролята на кръв във вените на мрежата. Ето защо мрежите се стремят към прецизност, осигурявана от цифровизираната класация на постиженията.

Бизнес съревнованието в областта на качеството (когато въобще има такова) обикновено е добро за потребителите; то принуждава бизнеса да дава най-доброто от себе си. Конкуренцията в институции като училището обаче няма нищо общо с това. Децата в училище се конкурират за благосклонността на учителя и тя може да бъде изгубена или спечелена по твърде много начини, и то чисто субективни, за да може да се разчита на нея. Тя винаги е донякъде произволна, а понякога направо злонамерена. Тя подклажда завист, неудовлетворение и вяра в магията. Учителите също трябва да се конкурират за произволно отпусканото благоволение на администрацията, от което зависи дали ще имат добър или лош клас, добра или лоша стая, достъп до оборудване и други заложници на подчинението, сервилността и послушанието. Спойката в училищната култура се осъществява единствено благодарение на мрежа от материални облаги и наказания: шестици, двойки, отиване до тоалетната, златни медали, пчелички, „добри“ класове, достъп до копирната машина. Школуването влиза в разрез с всички познати ни причини, поради които хората се стремят да научат нещо и да дават най-доброто от себе си.

Една от другите важни разлики между общностите и мрежите е ролята на истината. Ако в дадена общност човек не спази думата си, всички веднага разбират и това му създава голям проблем. В големите институции обаче е нормално да се лъже с цел лично облагодетелстване. Това е част от играта и в училище. В повечето случаи родителите биват лъгани или най-малкото залъгвани с полуистини, тъй като често се считат за врагове. Това важи най-малкото за всички училища, в които аз съм работил. Само най-глупавите служители не знаят как да лъжат; ако те хванат да лъжеш, почти няма наказания, докато в противен случай облагите са значителни. Ако издигаш глас срещу злоупотребите в институцията, си гарантираш изгонване от училището или безмилостно преследване оттам насетне. Подобни хора никога не биват повишавани, в която и да е институция, защото, след като веднъж са служили на обществените интереси, се очаква като нищо да го направят пак.

Не знам по-добър пример за това, което може да постигне една общност, от Реймската катедрала. Той ясно демонстрира какво губим, когато не правим разлика между тези чудеса на човешката дейност и социалната машинария, наречена „мрежи“. Катедралата е построена от хора, работили ден и нощ в продължение на сто години, без да разполагат с мощна техника. Всички са го правили по собствено желание; не е имало робски труд. В никое училище не се е преподавал предметът „строеж на катедрали“.

Какво е накарало хората да работят заедно в продължение на сто години? Каквото и да е било това, струва си да разберем. Известно е, че работниците са били силно свързани помежду си със семейни и приятелски връзки. Бидейки приятели, те са знаели какво искат от една църква. Папите и архиепископите не са имали нищо общо. Готическата архитектура е плод на чист ентусиазъм. Тя е като фар, указващ възможностите на непринуденото единение между хората. Тя издига стандарт, по който да се мерим.

В Реймс крепостните селяни, фермерите и селяните са изпълнили огромно пространство с най-невероятните стъклописи в света, но никой не си е направил труда да се подпише под тях. Не се знае кой ги е проектирал и направил, тъй като съвременната форма на институционални хвалебствия още не е съществувала като корумпиран индикатор за общностна принадлежност. Векове наред тези творения продължават да оповестяват на всеослушание какво всъщност значи да си човек.