Джон Гатоу
Затъпяване — скритата цел на държавното образование (17)

IV

Преди около век един френски социолог каза, че неписаната цел на всяка институция е да оцелее и да се разраства, а не да изпълнява задачата, която си поставя на хартия. Ето защо най-голямата цел на държавната пощенска служба не е да достави пощата; тя е да защитава служителите си и да осигури някаква кариера на по-амбициозните от тях. Най-голямата цел на постоянната войска не е да защитава националната сигурност, а да си осигури завинаги определен дял от националното богатство, което да разпределя сред персонала си.

Именно вероятността от процъфтяване на еснафщината — т.е. неизбежната перспектива преподаването на децата срещу заплащане да се разрасне в институция, защитаваща учителите, а не учениците — отдавна е накарала Сократ да осъди остро софистите в Гърция.

Ако този възглед ви притеснява, вземете за пример системата на публичните училища в Ню Йорк, в която работя — една от най-големите бизнес организации на планетата. Макар че образованието, предлагано от този абстрактен родител, не печели ничие одобрение, правото на институцията да принуждава клиентелата си да ползва съмнителните й услуги продължава да бъде гарантирано от полицията. В допълнение се събират нови армии, които да воюват за още по-голямото й разширяване — напук на доказателства от всякакъв род, че тя търпи пълен провал от самото си начало.

Това, което отличава атмосферата в малките провинциални градчета и други затънтени места, не е просто пейзажа, а надеждата, която лъха от почти пълната свобода на семейния живот от институционална намеса. Синтетичния баща не държи подобни места толкова изкъсо. Присъствието му се чувства най-силно в училищата, които дори там успяват да прокарат безмилостното си послание за гняв, завист, конкуренция и сертифицирана принадлежност към определена каста под формата на оценки и „класове“. Там обаче има семейства и общности, които действат като противоотрова срещу заразата на това послание.

Бизнесът, който наричаме „образование“, когато всъщност имаме предвид „школуване“, е интересен пример за начина, по който ценностите на мрежата влизат в конфликт с традиционните ценности на общността. В продължение на 150 години институционалното образование счита за редно да подготвя възпитаниците си предимно за икономически успех. Добро образование = добра работа, добри пари, добри неща. Това се е превърнало в национално мото, поддържано както от Харвард и другите университети, така и от гимназиите. Подобно уравнение прави и родителите, и учениците по-лесни за управление и сплашване, тъй като се приема априори за достоверно заедно с прилежащата му философия. Американската федерация на учителите декларира, че част от мисията й е да убеди бизнеса да наема и повишава служители на базата на училищните оценки, така че формулата оценки = пари да излезе вярна, точно както бе нагласена да излезе вярна в медицината и правото след дълги години политическо лобиране. Засега здравомислието на бизнесмените ги предпазва и те продължават да наемат и повишават служители по старомодния начин — на базата на постижения и лична преценка. Те обаче може и да не съпротивляват твърде дълго.

Абсурдът на дефиницията на образованието като икономическо благо става явен, ако си зададем следния въпрос: какво печелим, ако гледаме на образованието като начин да увеличим още повече безумната консумация, която заплашва почвата, въздуха и водата на планетата? Трябва ли да продължаваме да учим хората, че могат да си купят щастие, когато отвсякъде ни заливат доказателства, че това е невъзможно? Да продължим ли да игнорираме факта, че пристрастяването към наркотиците, алкохолизма, самоубийствата сред тийнейджърите, разводите и други тежки проблеми, са много по-типични за богатите, отколкото за бедните?

От този въпрос за смисъла, който отдавна избягваме, зависи както разбирането на смъртоносната ни болест, така и откритието на лека, който търсим. Каква в края на краищата трябва да е целта на масовото школуване? Отговорът не може да е четене, писане и смятане, тъй като тези неща отнемат не повече от сто часа, ако бъдат преподадени правилно. Освен това съществува изобилие от доказателства, че човек може с лекота да ги усвои съвсем сам в правилната ситуация и в правилния момент.

Защо тогава задължаваме децата да членуват в мрежа, затваряйки ги с куп непознати хора за дванайсет години? Със сигурност не, за да може броени единици сред тях да станат богати? Дори и това да беше правилният начин, в което силно се съмнявам, какво би накарало едно нормално общество да не отхвърли подобен тип образование като очевидно погрешно? То разделя и класифицира хората, като изисква от тях да се конкурират един с друг. То публично орезилява загубилите, като буквално ги подценява, лепвайки им етикет на „долнокачествен“ материал. Спечелилите пък биват възнаградени с възможността да купуват повече неща! Не вярвам, че има мислещ човек, който би се задоволил с такова глупаво обяснение. Все си мисля, че ако можехме да отговорим на въпроса какво именно искаме от децата, които затваряме, щяхме веднага да разберем къде сме изгубили посоката. Тъй като имам достатъчно вяра във въображението и изобретателността на американците, аз съм убеден, че тогава бихме намерили по-добър начин — дори цял супермаркет, пълен с по-добри начини.

Едно обаче знам със сигурност: повечето от нас, които са вкусили какво е да имаш семейство, в което хората се обичат, искат децата ни също да живеят в такова семейство. Друго, в което съм уверен е, че човек все някъде трябва да си намери мястото. Той се нуждае да се срасне с хълмовете, улиците, водите и хората на това място — в противен случай ще живее изключително нещастно, в доживотно изгнаничество. Ролята на образованието до голяма степен се състои в това, да помогне на човек да открие за себе си смисъл и удовлетворяваща цел. Не мога да си представя как се очаква да дадем това на децата, като ги изолираме от света.